Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (11)

11

По време на втория етап от обучението Ган разбра, че първия етап е бил нещо като неделна разходка по морския бряг в компанията на красиво момиче. Спомените му за онези дни вече се губеха в мъглата на изнемогването. Не му даваха нито миг спокойствие.

— Бъди като машина!

Опитваха се да гравират това просто правило в съзнанието му. Преподавателите и компаньонките постоянно му го повтаряха, стереоекраните му го набиваха в очите, неуморните хипноленти му го нашепваха през нощта.

— Бъди като машина!… Действай като машина!… Мисли като машина!…

Човек наистина трябваше да се превърне в механизъм, за да овладее милиардите тоналности на езика механиз. Ган се стараеше, защото не го напускаше спомена за изчезналите му колеги, които сигурно са изпратени в Банката за органи.

Затворен в тясната стая за изпити, Бойси стоеше наведен над куба за свръзка, за да може да улови всички интонации.

— Кандидатът… — едва не изпусна първата дума — …трябва да се назове!

Ган изпя отговора, но гласът му беше дрезгав и нисък. Преглътна буцата в гърлото си и докосна камертоните.

— Кандидат Бойси Ган — преглътна отново и изпя номера си.

— Кандидат Бойси Ган, следва провеждането на изпита — започна кубът. — Ако успеете да наберете необходимите точки, ще преминете в по-горна степен на обучение. Ще се приближите до посвещаване в служба на Машината, което се награждава със сливане. Трябва да разберете, че връщане назад няма. Системата на Плана отхвърля неудачниците, независимо колко знаят и могат. В този случай се прилага пълна утилизация.

— Разбирам и съм готов да служа! — Бойси отговори с една сложна фонема.

— В такъв случай изпитът започва. Трябва да отговаряте на всички въпроси, давайки пълни и ясни отговори на езика механиз. Всяко забавяне или грешка носят наказателни точки. Планът не може да си позволи загубата на време и допускането на грешки. Готов ли сте?

Бойси побърза да изпее фонемата, означаваща „Аз съм готов“.

— Реакцията ви се забави с девет милисекунди — мигновено реагира кубът. — Първият тон беше с дванадесет цикъла по-висок от истинския. Тоналната ви картина е невярна. Продължителността на фразата надвишава с една милисекунда стандартната. Тези грешки носят наказателни точки.

— Разбирам.

— В този случай не се изискваше отговор. Пригответе се за първия въпрос. Кой е първият принцип на механизобучението?

Ган се опита да отговори, но гласът му се оказа твърде нисък и кубът начисли още наказателни точки. При вторият опит успя:

— Обучението е действие. Това е първият принцип на механизобучението. Правилната реакция се толерира, неправилната се подтиска. Първото уравнение на механизобучението гласи: ефективността на обучението инверсивно варира между реакцията и наградата.

— Обща сума на наказателните точки — 489. Следващият въпрос — кой е вторият принцип на механизобучението?

Ган беше плувнал в пот, гърбът го болеше от навеждането над куба за свръзка. Тясната стаичка сякаш се смали още повече, имаше чувството, че стените се стремят да го смачкат. Започна да се задъхва и рязко пое въздух, за да отговори на новия въпрос.

— Обучението е живот — стараеше се да изпее вярно кратките фонеми. — Успехът в обучението е разковничето на адаптацията към живота. Неуспехът води до утилизиране на индивида. Второто уравнение на механизобучението гласи: скоростта на обучението е в право пропорционална зависимост от наградите и наказанията.

Кубът зажужа веднага след като Бойси свърши с отговора. Дори тренирания слух на човека не успя веднага да схване какво казваха трелите. Наложи се да поиска повторение на въпроса.

— Начисляват ви се нови 90 наказателни точки за бавно възприемане — сега нотите бяха малко по-ниски и по-отчетливи. — Общата им сума в момента е 673. Съотношението между наказателните и положителните точки достигна критично ниво.

Звънящите ноти се посипаха по-бързо и Бойси нямаше време да ги осмисли. Почти не чувстваше горещата пот по челото си.

— Следващият въпрос — кубът използва много сложна фонема с продължителност няколко милисекунди и Ган едва успя да улови смисъла. — Назовете третия принцип на механизобучението!

Той докосна камертоните, настрои гласа си по тях и изпя необходимите фонеми:

— Третият принцип на механизобучението ни учи, че най-великият стремеж е стремежът към избавяне от страданието.

Наказателните точки продължаваха да се трупат, а безсърдечният куб задаваше нови и нови въпроси. Най-после свършиха.

— Изпитът приключи. Вие набрахте 5940 наказателни точки. Съобщете тази цифра на ръководителя на вашата група.

Когато се върна в общата спалня, Бойси бързо набра наказателните си точки на клавиатурата на компютъра, но заради това закъсня с половин минута за гимнастическите упражнения, което му костваше две допълнителни обиколки в тунела с препятствията. Оказа се последен на опашката в столовата. От умора не му се ядеше. Получи две жълти точки за разхищение на храна. Добра се до койката, но сънят не идваше.

— Кандидат Ган!

Обкръжиха го тъмни силуети. Тънкият лъч светлина обходи лицето му, дрехите, личните вещи, обувките. Дрезгав глас му заповяда да стане. След една минута вече се промъкваше между спящите си колеги със сака на рамо.

„Значи това е краят“ — помисли си той. За миг коленете му омекнаха, след това изпита облекчение.

Вече искаше да го изпратят в Банката за органи, за да може най-сетне непосилното натоварване да не го мъчи. Там няма да има кубове за свръзка, няма да има нужда до припадък да учи тонални фонеми и таблици на семантични преобразования.

Всичко свърши.

Облечената в черно охрана му разреши да седне. Една компаньонка им поднесе закуската между две прозявки. Бойси нищо не хапна, само изпи две чаши кафе, от което в устата му остана горчив вкус.

Заедно с още петима кандидати от други спални помещения, сънени и разтревожени като него, той се качи във вагона на субметрото. След кратко пътуване слязоха. Минаха покрай намръщен часови и ги вкараха в изкуствена пещера, където се намираше друг център за обучение.

Бойси остави сака си в една ниша и се яви на рапорт пред плешив оператор-майор, който изглеждаше като изровен труп — темето и лицето му бяха покрити с грозни рани в резултат на контакт с венерианската анаеробна гъба-паразит. Майорът подчертано вежливо отдаде чест в отговор на рапорта на Ган. Носеше черни ръкавици — явно и ръцете му бяха покрити с белези.

— Моите поздравления, майор Ган!

Бойси се загледа в кльощавия майор, който подреждаше някакви документи на бюрото и внезапно видя, че ръкавиците изобщо не са ръкавици, а утилизирани ръце, присадени от негър!

— Вие преминахте успешно втория стадий на обучение по пътя към пълното посвещаване на Машината — Ган не можеше да откъсне поглед от чернокожите ръце и почти не чуваше какво му говорят. — Изпратен сте тук, за да преминете третия етап.

По жълтите му устни заигра лека усмивка.

— Вие сте показали невероятно високи резултати, майор Ган. Машината е много доволна. Поздравявам ви, трябва да се гордеете!

Най-после думите стигнаха до съзнанието на Бойси и той се олюля, сякаш го бяха ударили по главата. Не изпитваше никаква гордост и беше изгубил дар слово.

— Изминали сте дълъг път — белезите превърнаха усмивката на майора в ужасяваща маска. — Успяхте да избегнете утилизацията и вече сте близко до най-голямата награда. Наистина сте роден с късмет, майор Ган!

Черните му пръсти със съжаление докоснаха челото, лишено от пластинката за сливане.

Внезапно яркоосветената стая, оборудвана с множество компютри, му се стори мираж, а жълтоликия, плешив майор — фантом от нощен кошмар. Във въображението му изникнаха блестящи като лед хирургически инструменти, с които лекарите ще издълбаят дупка в челото му. Ще пробият черепа и тънките игли ще се доберат до нервните центрове. Хирурзите хладнокръвно ще ровят в най-съкровените ъгълчета на съзнанието му…

Искаше да закрещи.

— Какво ви е, майор Ган? — плешивият беше разтревожен. — Изглеждате ми пребледнял.

— Всичко е наред — Бойси дори намери сили да се усмихне. — Разбирате ли, аз не знаех, че ме водят да продължа обучението си. Мислех, че това е център за утилизация или Банка за органи.

— Скоро ще ви мине — усмивката на майора стана още по-отвратителна. — Като гледам служебната ви характеристика… Можете да бъдете сигурен, че скоро ще ви наградят със сливане. Колко бих желал да съм на ваше място…

— Благо… — Бойси преглътна буцата в гърлото си и повтори: — Благодаря ви, сър!

Механоинструкторът приличаше на алуминиево прасе, високо три метра. Беше увиснал на масивни стоманени пружини под тавана на пещерата. Дълги черни кабели го свързваха с командния пулт, разположен до входа. Управляваше го млад лейтенант с пластина на челото.

— Ето я, сър! Идеалната машина за обучение!

Ган не беше сигурен в това. Бяха го наплескали със специално лепкаво желе и му дадоха да облече сив комбинезон. Спря и без особена радост погледна към механизма срещу него.

— Застанете тук, сър! — лейтенантът безгрижно се усмихна. — Свалете комбинезона и — напред! — Погледна въпросително към Бойси и попита: — Готов ли сте, сър?

Ган беше мокър и лепкав от желето. Изведнъж се разтрепери от пронизващия вятър. Изобщо не искаше да учи механиз и да получава награди във вид на отвор в челото. Успя да се съвземе и съобщи, че е готов.

— Тогава напред, сър!

Лейтенантът се наведе над пулта и веднага засвистяха някакви клапани. Огромното прасе подскочи и се отвори, сякаш го бяха разрязали по средата.

— Хайде, сър — младокът леко докосна рамото на Бойси. — Изкачете стъпалата, съблечете се и легнете в капсулата. — Той тихо се засмя и продължи: — Много хора в началото са шокирани, но скоро и вие ще свикнете.

Ган тежко въздъхна и започна да се качва. металните перила бяха неприятно студени, вятърът брулеше обръсната му глава, в устата му все още се чувстваше горчивия вкус на кафе.

Свали комбинезона и внимателно стъпи върху розовата мембрана, покриваща вътрешността на машината. Влажна, топла, почти като жива, тя се набръчка под тежестта му, след което го тласна към разположената в центъра капсула.

— Всичко ли е наред, сър?

Реши да не отговаря на жизнерадостния въпрос на лейтенанта. Механизмът се затвори. Меката, топла капсула ласкаво прие тялото му. Над него светлината постепенно изгасна. Настъпи абсолютен мрак.

Искаше да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх…

Внезапно в дробовете му нахлу свеж въздух. През клепачите му се процеди розова светлина.

Отвори очи и видя пред себе си Сестра Делта Четири.

Ган прекрасно разбираше, че всъщност вижда фантом, проектиран в мозъка му. Сестра Делта Четири не би могла да се намира в подземния център за обучение. Облечена с пелерина и с качулка на главата, с черния куб за свръзка в ръка, тя вървеше по покрит с палми бряг на коралов остров, който много приличаше на курорта Плая Бланка.

Той вървеше срещу нея.

Електродите, прикрепени към цялото му тяло, можеха да пресъздадат всякакво усещане — прохладния морски пясък, топлите слънчеви лъчи, лекия океански бриз. Чуваше глухите удари на прибоя, усещаше специфичната миризма на изсъхналите водорасли и дори слабия аромат на парфюма на Джули… Тя вече беше до него и му говореше с оня жизнен, топъл глас, който той никога нямаше да забрави.

— Ето, че пристигнахме. Тук ще проведем първия урок. Механоинструкторът осмо поколение е последната дума на техниката в областта на стремежа към стопроцентова ефективност при обучението. Сигурна съм, че ако се стараеш, уроците ще бъдат много приятни и полезни за теб.

Тя му се усмихна и продължи.

— И така, започваме с техническия речник на езика механиз. Той е съставен на принципа на икономичността, който ти е добре познат — един слог1 за едно изречение. Това налага използването на голямо количество слогове. Обемът на речника е повече от един милиард слога, повече от един милиард фонеми-изречения.

Бойси стоеше на плажа или поне така му се струваше. Изкуствените усещания, създадени от механизинструктора, го караха да забрави къде се намира всъщност. Хладна вълна докосна босите му стъпала, след това се устреми обратно към морето.

— Не е възможно! — запротестира той. — Не мога да запомня един милиард думи!

Тихият смях на Джули го накара да замълчи.

— Дори не можеш да си представиш на какво си способен — тя говореше на обикновен език, но на него му се струваше, че пее. — Не можеш да си представиш на какво е способен да те научи механизинструкторът!

Морският бриз повдигна качулката й и Бойси видя блестящата пластина и черния отвор на челото й. Въздухът беше топъл, но той почувства ледени тръпки по гърба си.

— Всъщност не е необходимо да учиш думите. Трябва да можеш сам да съставяш слогове, използвайки само няколко хиляди готови фонеми. Трябва да разбираш най-тънките интонации в ударенията и честотата на звуците.

— Не мога!

Гледаше към Джули и чакаше тя да се обърне. Не искаше нищо да учи. Търсеше начин да се спаси от електродите, които щяха да проникнат в мозъка му, когато изучи механиз.

— Не мога да се науча да произнасям един милиард различни думи!

— Очаква те изненада. Хайде да започваме.

Ган упорито поклати глава. Стараеше се да не забравя, че в действителност белия пясък не съществува, че соления вятър и самата Джули са фантоми, халюцинации.

— Старай се — меко ме каза тя. — Ако се стараеш, след урока ще поплуваме.

В очите й имаше обещание. Направи с дланите си жест, сякаш искаше да свали пелерината.

— Трябва да се стараеш!

Лицето й внезапно придоби сериозно изражение.

— Ако не се стараеш, ще съжаляваш — печално каза тя. — Не бих искала да ти напомням третия принцип на механизобучението, но… Знаеш, че най-голямата награда е избавянето от страданията.

Джули небрежно вдигна рамене и ослепително се усмихна.

— Започваме!

Първи бяха тоновете, изразяващи действие. Вариациите означаваха време, лице и вид на глагола. Момичето изпя сложна нота, а Бойси честно се опита да я възпроизведе, но въпреки това получи ново предупреждение за третия принцип.

Най-малката грешка се наказваше с болка, а той често правеше грешки, и то не малки. Дори когато реагираше мигновено и произнасяше еталонна (според него) фонема, често пъти грешеше и биваше наказан.

След това брега изчезна и той се оказа в капсулата на алуминиевата машина. Всеки сантиметър от тялото му беше покрит с електроди, които можеха да го замразят, да го изгорят или да го разкъсат и често го правеха. Най-дребната грешка го изпращаше от слънчевия бряг в механичния ад, където цялото му същество копнееше само за едно — краят на страданията.

Бойси попадна в капан — летеше на разбита ракета и падаше към Слънцето. Въздухът със свистене напускаше разхерметизирания корпус, дробовете му агонизираха. Ярка светлина се процеждаше през пробойната и го ослепяваше. Каютата се превърна в пещ, но той продължаваше да чува гласа на Джули, който стигаше до него от високоговорителя на лазерната радиостанция, Меденият глас повтаряше фонема, която Ган трябваше да научи. Жадно ловеше малкото останал въздух, но се стараеше да отговори правилно. Изпита върху себе си законът на механизобучението.

Когато грешеше, изпепеляващата топлина на Слънцето ставаше още по-непоносима. Когато отговорът беше верен, топлината намаляваше и в дробовете му навлизаше глътка свеж въздух.

Понякога успяваше няколко пъти поред да отговори правилно и тогава отново попадаше на брега с Джули. Тя му обещаваше да се изкъпят в сините прохладни води на океана или го водеше към плетена масичка в сянката на палмите, където ги чакаха запотени чаши.

В такива моменти винаги започваха най-трудните уроци.

Бойси винаги правеше нова грешка, преди да стигнат до океана или сянката на палмите. Всяка неправилна реакция мигновено се наказваше, макар и с различни мъчения, сякаш Машината искаше да изясни кое от тях е най-ефективно.

Понякога лежеше плувнал в пот на леглото в болничната стая в станция, летяща в горните слоеве на атмосферата на Венера. Въздухът се бе превърнал в гореща мъгла. Анаеробни паразити разяждаха кожата му като с киселина, а гласът на Джули продължаваше да се чува от радиото.

Друг път се оказваше затиснат от камъни на тъмната страна на Меркурий. Огромна канара натискаше гърдите му и заплашваше да му счупи ребрата, по лицето му капеше ледена вода, наоколо пълзяха гигантски светещи червеи и жадно хапеха оголените части на тялото му. В тъмнината се носеше напевния глас на Джули, повтаряща слоговете, които той трябваше да възпроизведе.

Винаги, когато се връщаше при нея на брега на океана, тя го посрещаше усмихната. Прохладните й длани ласкаво галеха лицето му, в очите й блестяха сълзи.

— Знам, че ти е много трудно, миличък — шепнеше тя. — Но не се предавай и не забравяй какво трябва да постигнеш. Когато станеш посветен, отново ще бъдем заедно. Хайде да преминем към следващия урок. Ако се справиш добре, Машината ще ни разреши да се изкъпем.

При всяко споменаване на посвещаването той потреперваше. Беше достатъчно внимателен да не издаде страха си, но му се струваше, че Машината лесно ще го разобличи чрез хилядите сензори, покриващи тялото му.

Страхът от сливането все повече нарастваше и скоро стана по-силен от ужаса, който изпитваше от мъченията. Накрая страхът стана нетърпим и той започна да моли Джули да го освободи от капсулата.

Тя се засмя и безгрижно отвърна:

— На теб ти провървя. Аз трябваше да изучавам механиз по много по-сложен начин. Дори няма да усетиш колко бързо ще мине времето и ще станеш посветен.

Бойси не посмя да й каже, че точно от това иска да избяга.

— Тренажорът е като майчина утроба — продължи момичето. — Той ще преустрои твоите слаби, неправилни човешки реакции. Ще се научиш да реагираш бързо и точно. Когато се родиш отново и излезеш от него, ще бъдеш съвършена рожба на Машината.

Ган се постара да подтисне треперенето, а Джули радостно заяви:

— Сега ще преминем към съществителните. Вече си овладял основните принципи на анализ на езика механиз, който разглежда Вселената като процес. На практика механиз не борави с глаголи и съществителни, а с движещи се обекти. Помниш ли?

При спомена за разбитата ракета, анаеробните паразити и фосфоресциращите червеи, Бойси побърза да кимне.

— Например за всички обекти, съставени от твърда материя, има едно базово име. Допълнителните интонации показват аспектите като размер, форма, материал и предназначение. Но това не са истински съществителни — глаголните вариации винаги напомнят за процесите на движение и промяна. Затова всеки слог е едно завършено твърдение.

Усмивката й определено го дразнеше.

— Ако се стараеш, ще ни разрешат да се изкъпем…

И той се стараеше. Третият принцип на механизобучение не му оставяше право на избор. Но така и не стигнаха до водата.

 

Настъпи моментът, когато Джули и плажа изчезнаха. Усети как вятърът гали изпотеното му тяло.

Излезе от капсулата, облече комбинезона и с омекнали колене слезе по стълбата.

— Добър вечер, сър!

Младият лейтенант изглеждаше сънен — явно скучаеше.

— До утре, сър!

Бойси страстно желаеше никога повече да не се среща с този младеж и да не вижда тренажора. Искаше само да избяга колкото може по-далече — на Рифовете, при Карла Сноу.

Но го пазеха и не знаеше къде се намира.

След като изпълни нормата от гимнастически упражнения, Бойси се изкъпа с гореща вода, нареди се на опашката за вечеря, нахрани се и едва успя да се добере до койка, където се строполи, уморен до смърт.

Струваше му се, че току-що е заспал, когато го събудиха. Трябваше да стане, да се намаже с лепкавото желе, да си обръсне главата и да се връща в утробата на тренажора.

 

Дойде и денят, когато Джули Мартинит, по-точно нейният фантом, след поредния изпит се усмихна и съобщи:

— Ти заслужи сливането, Бойси. Готов си да се родиш отново.

Ган си прехапа устните, за да не изкрещи, че не иска. Запази мълчание, докато не усети свежия полъх на вятъра.

Без да разбира какво става, той осъзна, че лежи на койката. Не помнеше как е попаднал тук. Само чувстваше, че нещо не е наред. Усещаше във въздуха непозната, едва доловима миризма. До вратата някой пристъпваше от крак на крак, сякаш чакаше Бойси да заспи.

Най-сетне наркотичния газ подейства и Ган заспа като мъртвец.

Когато се събуди, усети лека, но осезаема болка. Коста на черепа му бе изтръпнала, чувстваше как кожата му се опъва.

Намираше се в стая за възстановяване след операции.

И без да си докосва челото можеше да каже какво е станало. Докато е бил под упойка, хирурзите са извършили прецизна операция и са вкарали тънки електроди в точно определени мозъчни центрове.

Сега на челото му блестеше металния знак на посветените.

 

В мозъка на всички бозайници освен неврони има и особени участъци, които отговарят за емоциите, двигателната активност, саморегулацията на организма, съзнателната мисловна дейност и така нататък.

Една такава зона е центърът на удоволствието. Вкарайте в него тънък платинен електрод, пуснете слаб ток — само няколко милиампера — и ще получите истински екстаз! Покажете на опитното животно бутона, с който се затваря веригата и то ще го натиска непрестанно, без да се сеща дори за храна и сън. То ще се самоубие заради удоволствието!

Това, което изпита Бойси, надмина и най-смелите му очаквания. Беше едновременно осезателно, слухово и обонятелно усещане, див оргазъм и възхитителен ужас…

Ган плуваше в бушуващия океан на удоволствието… Времето за него спря.

Върна се в тялото си след много векове. Екстазът премина и той се чувстваше абсолютно разбит.

Отвори очи и видя как лекар от Технокорпуса прибира кабела. Беше отрязан от радостното и възхитително общуване с Машината.

Въздъхна и се примири. Пак стана обикновен човек. Вече разбираше чувствата на Сестра Делта Четири и беше готов завинаги да свърже съдбата си с Машината. Нямаше по-голяма награда, не може да има по-важна цел…

Въпреки мъглата, която все още стоеше пред очите му, Ган забеляза, че лекарят кой знае защо е пребледнял, сякаш е изплашен. Отнякъде се чуваха високи гласове и един от тях му се стори познат.

Ган вяло се надигна. Чувстваше се изцеден като лимон. Вратата се отвори с трясък и в стаята като ураган влетя генерал Уийлър.

— Ган!!! — изрева той. — Ти си Звездната Рожба! Какво направи?!

— Аз? Да съм направил? Нищо, генерале… Аз не съм Звездната Рожба, кълна се!

— Ти, кучи сине! Кого лъжеш?! Бързо казвай какво направи на Машината!

Бойси се опита да каже нещо, да се оправдае, но Уийлър не му позволи да си отвори устата.

— Лъжец! Ти си Звездната Рожба! Ти ни погуби! Признай! Ти побърка Планиращата Машина!