П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (33)

1

По време на височайшите си визити в Замъка Бландингс Гали обичаше след закуска да се оттегля в хамака на централната поляна и там да размишлява на спокойствие върху нещата от живота. Това би могъл да е космосът или положението в Далечния изток, или просто проблемът дали да рискува някоя и друга лира на конните състезания в Катърик Бридж. Тази сутрин мислите му, което е нормално за един съзнателен кръстник, бяха съсредоточени върху тъжния случай с неговия покрусен кръщелник. И вече от десетина минути му отдаваше каймака на своя интелект, когато усети, че до него стои самият Джон. Гали поде разговор без предисловие:

— Привет, Джони, тъкмо си мислех за теб. Какво стана с Дънстъбъл снощи? Държа ли се приятелски?

Гласът на Джон беше печален, както и целият му вид. Приличаше на младеж, който е спал по-малко дори и от всеизвестната нощна птица — деветият граф Емсуърт.

— Не много — беше краткият отговор.

Думите и тонът бяха обезсърчителни, но Гали отказа да бъде обезсърчен.

— Не позволявай това да те безпокои.

— Не?

— Разбира се, че не. Не можеш да очакваш веднага да започне да прелива от доброта. Един от уроците, на които ни е научил живота, е да не търсим моментална сърдечност от някого, когото сме цапардосали в кръста и сме го търкаляли цели две перила от стълби. Тия неща си оказват влияние върху човека. Когато говорих с него, забелязах, че сърцето му доста е изстинало.

— И аз забелязах същото. Очевидно мисли, че съм го направил нарочно.

— Много несправедливо. И по-добри мъже от теб са се пързаляли по тия стълби. Аз съм един от тях. Макар че можеше да бъдеш и по-внимателен. Не се съмнявам, че си бил нетърпелив за коктейла си, но не трябваше да тичаш през глава.

— Не тичах през глава. Знаеш ли, Гали, имам чувството, че някой ме блъсна.

— Невъзможно. Хората не обикалят и не блъскат себеподобните си по стълбите за развлечение, дори и това да е Замъкът Бландингс.

— Може би само ми се е сторило.

— Вероятно. Но няма значение. Важното е дали си успял да го прикоткаш?

— Не.

— Попита ли за глезена му?

— Да.

— И когато свършихте за глезена?

— Казах, че се надявам да е познавал някога баща ми.

— О, боже!

— Това грешка ли беше?

— По-голяма не може и да бъде. Не понасяше баща ти. Той го удари веднъж със студена пуйка.

— Той е ударил баща ми?

— Не, баща ти удари него. Беше една вечер, когато хапвахме в „При Романо“ и те се сдърпаха за апостолските претенции на църквата в Абисиния, нещо доста Странно, защото Твърдоглавия обикновено се караше с хората по политически въпроси. Вечерята беше изобилна. Празнувахме победата на един кон, за който ни бяха подшушнали от конюшните, и всички намазахме по малко. Предполагам, че и двамата си бяха на градус, когато спорът започна. Дънстъбъл твърдеше, че претенциите на абисинската църква са основателни, а баща ти му викаше, че говорел глупости на търкалета. Разгорещиха се и накрая Дънстъбъл грабна панер с плодова салата и се приготви да го стовари отгоре му. Обаче баща ти докопа една пуйка, която беше на съседната маса с други студени провизии и с извънредно точен удар го размаза като палачинка. Най-печалното е, че всичко стана толкова бързо, че не успяхме да се обзаложим за резултата. Иначе щях да ударя кьоравото като заложа малкия си дял за Твърдоглавия, защото знаех, че когато е със студена пуйка в ръка, от него по-страшен няма. Веднъж вече го бях виждал да зашеметява един друг приятел на име Пърси Лирата със същия тъп предмет. Значи така, Дънстъбъл не е забравил и простил след всичките тия тридесет години. От това, което казваш, изглежда, че раната е още люта.

— Той подскочи във въздуха, когато му казах чий син съм.

— Това само показва колко точно баща ти хвърляше студена пуйка на времето. Винаги ми се е струвало жалко, че няма някаква подобна дисциплина на Олимпийските игри. Но знаеш ли какво е най-странното в цялата история? Че и двамата изобщо не бяха чували за църквата на Абисиния. Та те не биха я разпознали тая абисинска църква, дори и да им я сервират на чиния с гарнитура около нея. Да, Бийч?

Без да го забележат, Бийч се беше приближил до хамака и се задъхваше, защото го бяха инструктирали да побърза, а той не беше оня строен пехотинец отпреди осемнадесет години.

— Нейно благородие ще се радва, ако може да каже две думи на мистър Халидей, мистър Галахад.

Гали беше свалил монокъла си и го лъскаше. Сложи го отново, но с усещането, че скоро ще трябва пак да го лъска. Дългият опит го беше научил да очаква беди, когато у Кони се породеше желание да казва две думи на хората.

— Имаш ли представа за какво?

— Не, мистър Галахад. Нейно благородие не ми се доверява.

— Добре, но първо й дай пет минути, Джони.

Като остана сам, Гали възобнови размишленията си. Беше прекрасна сутрин, хоризонтът се синееше, а наоколо се стелеха летни ухания. Чуруликаха птички, бръмчаха пчели, жужаха насекоми, а откъм задния двор долиташе топлият звук от хармониката, на която свиреше шофьорът Ваулс. Котката, която помагаше на лорд Емсуърт да обръща маси, се примъкна и скочи върху стомаха на Гали. Той я погъделичка зад ухото с обичайната си вежливост, но го направи с натежало сърце. Мислеше за Джон и беше неспокоен. Казваше си, че не бива да са пораженци, но много трудно човек можеше да избяга от това чувство. Щом Кони иска да казва две думи на Джон, значи положението не е розово.

Както си лежеше там с чело, насечено от бръчки, усети, че има друг посетител. До хамака стоеше Линда. Тя имаше безпогрешно разпознаваемия вид на повереница под съдебна опека, която съвсем наскоро е научила, че е разпоредена възбрана на другата страна. Ясно беше, че ще трябва доста да я разсмее, ако иска да върне червените рози върху страните й. С възможно най-бодрия си глас каза:

— Привет, скъпа. Тъкмо си бъбрехме с котката. Виждала ли си Джони?

— Не.

— Току-що беше тук. Отиде да говори със сестра ми Кони. Не знам колко ще го задържи, но когато приключат, ще трябва да навести отново проклетия ти чичо.

— Виждал ли се е вече с чичо Аларик?

— Снощи. Очи в очи.

— И какво се е случило?

— Нищо хубаво, което си струва да се отбележи, но все пак е начало. Това, което трябва да прави, е да виси на главата на стария дебелак и да не пропуска и най-малкото мигване с окото, което може да го омилостиви. Ако си изиграе добре картите, не виждам какво може да спре раждането на едно хубаво приятелство.

— Едва ли.

Гали намести котката върху стомаха си и смръщи вежди неодобрително.

— Не трябва да говориш така.

— Да, но си е така.

— Това не е духът, който ти трябва. Трябва да си казваш: „Кой може да устои на Джони?“

— И отговорът ще бъде „Чичо Аларик.“

Последва тишина, като изключим разбира се птиците, пчелите, насекомите и хармониката на шофьора Ваулс. Линда я наруши с един въпрос. Той беше непрекъснато в мислите й.

— Мислите ли, че наистина ще отидете в затвора, ако се ожените за повереница на съда и са ви казали да не го правите?

Гали би дал всичко да можеше да отговори отрицателно и да даде за пример приятели от Клуба на Пеликаните, които са го правили десетки пъти без последствия, но фактите трябва да се погледнат в очите.

— Боя се, че да. Така казва Джони, а той сигурно знае.

— Ами ако им кажа, че той е единственият мъж на тоя свят, с когото мога да съм щастлива и ще залинея, ако не се оженим? Дали няма да вдигнат бариерата?

— Съмнявам се. Тия, дето правят законите на Англия, са студени като ледени кубчета. Никакви сантименталности.

— Джони смята да опита.

— Не му позволявай. Не му позволявай дори и на сън.

— Разбира се, че няма. Мислите ли, че ще оставя златното си момче да шие пощенски чували в някоя подземна тъмница, където плъховете ще го изгризат до кокал? Толкова е несправедливо! — изплака Линда с мъка. — Искам да кажа, защото съм жена. И двамата ми братя се ожениха за момичета, които чичо Аларик не можеше да понася, но нямаше как да ги направи повереници на гадния му съд, защото са мъже. Той трещя и гърмя, но нямаше какво да стори. А само защото аз съм…

Тя спря внезапно. Таксито на Дж. Робинсън беше спряло пред входната врата и натам се насочи Бийч с куфари в ръцете. Следваше го Джон. Бийч остави куфарите в колата, а след тях се качи и Джон. Дж. Робинсън подкара арабския си жребец с дрънчене и тракане и той се изгуби по алеята, точно когато Линда с още един жалостен вик се отправи към къщата.

И погледът на Гали беше тъжен, когато отмести котката и се измъкна от хамака. Нямаше нужда да му казват какво стои зад тези необичайни събития. Не знаеше как точно се беше случило, но явно добре скроените му планове бяха кривнали по грешна пътека, както поетът Бърнс беше предупредил. Той посегна към монокъла си и вече го лъскаше съсредоточено, когато Линда се върна.

— Замина си! — изрече тя глухо.

— Да, видях.

— Лейди Констанс го е изхвърлила.

— Досетих се.

— Не разбирам — каза озадачено Линда. — Бийч казва, че било, защото разбрала, че не е психоаналитик. Защо трябва да е психоаналитик? Много хора не са. Нищо не разбирам.

Гали поклати глава горчиво. Той разбираше.

— Мисля, че мога да обясня, но по-късно, когато сме по-свободни. Историята е дълга. Как Бийч е разбрал всичко това?

— Обувката му се развързала пред стаята на лейди Констанс и той се навел да я завърже.

— И дочул какво става вътре?

— Да.

Това му звучеше правдиво, макар че се зачуди как ли мъж с конструкцията на Бийч би могъл да се наведе до обувката си.

— Това — рече той, — определено усложнява нещата. Надявах се, че Джони ще поостане в замъка, за да може да обработи проклетия ти чичо и постепенно да го настрои на по-благоразумна вълна. Сега сме пред дилема. Но не се отчайваме. Трябва да има изход, винаги има изход от всичко, и аз със сигурност ще го открия рано или късно. О-хо, ето го пак Бийч. Обзалагам се на пет лири, че идва да ми съобщи, че Нейно благородие иска да ми каже две думи. Да, Бийч?

— Нейно благородие иска да ви каже две думи, мистър Галахад.

— Тогава жалко — отвърна Гали, — защото няма да може да го направи.

— Сър?

— Претърсил си навсякъде, обърнал си всеки камък, обиколил си всички алеи, но не си ме намерил. Мислиш, че съм отишъл до Маркет Бландингс за тютюн. Това е твоята версия, Бийч, и внимавай да я разкажеш без ония заеквания и запъвания, които събуждат подозрението на слушателя. И преди всичко помни, че не трябва да заставаш на един крак. Твоята цел е да предизвикаш у Нейно благородие онова доброволно потискане на подозрението, за което говорят всички драматични критици. Поднеси й една история, коя-та може да се смели. По този начин доста неприятности ще бъдат избегнати — заключи Гали.

Той беше сърцат мъж и не се страхуваше от сестра си Кони. Просто мислеше, че е по-мъдро да не разговаря с нея преди да й е дал време да охлади горещата си кръв. Беше следвал същата политика и в миналото с Джери Джъдсън Честния и Тим Симс Вярното Куче.