П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (32)

3

Мислите на младостта, е казал Хенри У. Лонгфелоу^[1], са дълги, дълги мисли. А при дадени обстоятелства точно такива са и тези на средната възраст. Мислите на лейди Констанс не й дадоха да заспи доста след като беше отново между чаршафите. Умът й се бореше трескаво с проблема, представен й от очевидно ненормалния случай, с когото беше разговаряла току-що.

Тя се връщаше при лорд Емсуърт прясна-прясна, така да се каже, след един дълъг престой в Ню Йорк, където се беше срещала само с най-рационални мъже, някои от тях скучни и склонни да ограничават разговора до разновидностите на фондовата борса, но все пак всички съвършено рационални. Точно затова сега брат й изглеждаше, дори повече, отколкото последния път, идеален повод за тревоги.

Една сестра не би могла да гледа на него спокойно. Съпругът й Джеймс Скунмейкър употребяваше един израз по повод техен познат, за чийто интелект нямаше високо мнение, и той прилепваше на деветия граф на Емсуърт като тапет на стена. И това беше изразът „Хлопа му дъската“. Това, което се беше случило през последните няколко дни, и особено тази нощ, я беше оставило с убеждението, че въпреки добрите си страни, деветият граф представляваше открита мишена за критиката на нейния Джеймс. Той беше вежлив, въздържан и послушен, но дъската му на практика съвсем се беше разхлопала.

Накратко фактите. Снове напред-назад нощем. И то всяка божа нощ. Препъва се в котки, които не съществуват. Твърди, че е изчезнала картина, която си е на мястото и ще му извади очите. И ако не беше нейното обуздаващо влияние, щеше да се обади на отрудения ветеринар в четири сутринта, за да му разкаже за някакви витамини за прасета. Това беше впечатляващ списък от характеристики, достатъчен да го приемат в някой добър частен дом, където щеше да получи прилично лечение и свежа весела компания.

Разбира се, възможно е услугите на този мистър Халидей да дадат резултат, довеждайки въпросната дъска до някакво задоволително положение, но тя някак не можеше да изпитва към него доверието, което изпитваха Аларик и брат й Галахад. Беше го срещнала на път за стаята си и го беше попитала за методите, които използва, а отговорите му й прозвучаха общо и объркано. Това несъмнено можеше да се дължи на трудността, с която един експерт се изразява пред непрофесионалисти, но все пак у нея остана известно безпокойство.

А беше и толкова млад. Изглежда точно в това се състоеше и бедата. Нямаше нищо против някои мъже да са млади — келнери, например, или полицаи, или представители на страната в олимпийските игри — но от някого, чието призвание в живота е да се рови в подсъзнанието и да си води бележки, човек очаква по-напреднала възраст.

С глава, бръмчаща от подобни мисли, които я тормозеха като болен зъб, лейди Констанс най-накрая заспа.

Когато се събуди, те се върнаха и угризенията й нараснаха по време на закуската, когато имаше пълна възможност да го наблюдава и оценява в действие. Лейди Констанс стана от масата по-убедена от всякога, че за този младеж корекцията на някои Кларънсови отклонения от нормалното ще бъде прекалено тежък камък.

След закуска отиде в градинския апартамент да види херцога и да му поднесе съчувствието си, надявайки се раната да не е имала лош ефект върху непредсказуемия му нрав. В миналото далеч по-малки провокации от един изкълчен глезен, доста често му бяха докарвали такова сприхаво настроение, че у една съчувстваща жена можеше да се създаде илюзията за начало на апокалипсиса.

За нейно голямо облекчение той изглеждаше относително спокоен. Седеше в леглото, пушеше пура и четеше местния вестник „Бриджнортски, Шифналски и Албрайтънски Дргус“, заедно с приложенията „Осведомител на зърнопроизводителя“ и „Скотовъдска газета“.

— А, ти ли си? — каза той.

Би предпочела по-прочувствен прием, но погледнато философски, беше по-добър от някои други, които можеха да се очакват. Тя разтегли устни в широка усмивка.

— Е, Аларик, как си тази сутрин?

— Скапан.

— Боли ли те глезена?

— Дяволски.

— Е, можеше и да е по-зле.

— Как например?

— Можеше да си счупиш врата.

— Ама не го счупих, и това не е заслуга на тъпия психар.

— Исках да поговоря с теб за мистър Халидей. Мислих за него.

— И аз. Да се ръга в хората и да ги бута по стълбите.

— Той е много млад.

— Това не е оправдание. Когато бях на неговата възраст, не бутах хората по стълбите.

— Исках да кажа, не мисля, че е достатъчно опитен, за да помогне на Кларънс. Не мога да разбера защо го нае.

— Все някого трябваше да наема, нали? Емсуърт има нужда от най-бързо лечение.

— Да, това е вярно. За това съм напълно съгласна с теб. Знаеш ли, Аларик, той сновеше из къщата в три сутринта. Каза, че искал да се обади на ветеринаря за някакви витамини за прасета, бил научил за тях в книгата, която четял.

— В три сутринта?

— Беше почти четири. Събуди ме.

— Значи затова изглеждаш толкова клисава — зарадва се херцогът, че е успял да разгадае загадката. — Като че ли те е дъвкала котката. Винаги ставаш такава, когато не си си доспала. Значи, такива ми ти работи. Неговата чалнатост се разширява и присъствието на Халидей е от значение. Трябва да си запретне ръкавите, всяка минута е важна. Днес Емсуърт се обажда в четири сутринта, утре сигурно вече ще казва, че е яйце на око. Донякъде е жалко, че трябва да се връщаш в Америка. Не че ще си много полезна, ако останеш, но колкото повече хора го държат под око, толкова по-добре, а не можеш да очакваш, че ще остана тук завинаги. Веднага щом се оправя с глезена, се връщам в Уилтшир да видя как върви ремонтът в къщата. Трябва да наблюдаваш тия типове зорко като орел.

— Но, Аларик…

— Няма да си помръднат пръста да свършат някоя работа, ако не си им по петите постоянно. Не им плащам сума ти пара, за да стоят като статуи и да си мърдат само устата, докато си разказват мръсни вицове. Колкото по-бързо разберат това, толкова по-добре.

— Но, Аларик, аз не се връщам в Америка.

— Връщаш се.

— Оставам до края на лятото.

— Не, не оставаш.

— И Джеймс ще се присъедини, когато свърши сделката, по която работи.

— Не, няма. Оказало се е, че ще му отнеме повече време, отколкото си мислел, и иска веднага да се връщаш. Всичко е написано в писмото. А, забравих да ти кажа. Написал ти е дълго писмо. Беше се объркало с моите.

Гърдите на лейди Констанс изсвистяха.

— Ти си го прочел?

— Голяма част от него. Пропуснах някои скучни места.

— Но как е възможно, Аларик!

— Откъде можех да знам, че не е за мен.

— От името на плика, бих казала.

— Не му обърнах внимание.

— И от началните думи.

— То започваше със „Здравей, любов“. Ти не се споменаваш изобщо. И какво значение има? Казах ти най-важното. Няма никакъв смисъл да го четеш.

— Искам си писмото!

— Тогава ще трябва да се напъхаш под леглото, защото там падна — отсече херцогът, самодоволен като член на парламента, направил важна забележка. — Духна го вятърът от прозореца. Ще се оваляш в прах, защото трябва да е някъде отзад.

Лейди Констанс прехапа устни. Малко я заболя, но по-добре така, отколкото да ухапе Аларик, херцога на Дънстъбъл.

— Ще позвъня за Бийч.

— Какво полза? Бийч не може да пълзи под леглата.

— Той ще изпрати момчето, което чисти ножовете и ботушите.

— Добре. Нека дойде момчето. Но няма да му дам бакшиш — намуси се херцогът и така разговорът беше приключен.

Лейди Констанс напусна болничната стая с ускорен пулс. Винаги се дразнеше, когато трябва да си променя плановете, но сега беше особено неприятно. Тя беше очаквала с такова нетърпение своя Джеймс, не само защото чисто и просто го обичаше и една почивка в тези тихи места щеше да им се отрази добре, но и защото неговата уравновесена благоразумна компания би била толкова благотворна за Кларънс. Мисълта да остави последния на грижите на един хлапак, какъвто беше този Халидей, толкова отнесен и неспособен да проведе лечебния курс, смръзваше кръвта й. Кой знае какви гафове може да направи тоя сополанко. И кой можеше да каже, напомняше й един вътрешен глас, в случай, че го е забравила, какво още може да си науми Кларънс в нейно отсъствие. Вероятно ще се храни само в библиотеката, ще се крие от Халидей и няма да му даде да припари до него.

Тя стигна до будоара си, позвъни на Бийч и му каза да изпрати момчето, което чисти ножовете и ботушите, да полази малко под леглото в градинския апартамент. После стоя няколко минути до прозореца, потънала в мисли, и ето че я осени една идея.

Когато изникна въпросът за лекар, сър Родерик Глосъп не беше на разположение. Но бе възможно сега да се е освободил и да може да прекара няколко дни в замъка. Дори и няколко дни за такъв експерт понякога са достатъчни. Във всеки случай, струваше си да се опита.

Тя набра номера и някакъв секретарски глас отговори:

— Алоу, кабинета на сър Родерик Глосъп?

— Мога ли да говоря със сър Родерик?

— Много съжалявам, той е в Америка. Насочваме всички те си случаи към сър Абъркромби Фич. Да ви дам ли неговия номер?

— Не, благодаря. Предполагам, искате да кажете всички случаи, които не са поети от съдружника му?

— Молия?

— Неговият младши съдружник.

— Сър Родерик няма младши съдружник.

Лейди Констанс остана спокойна, поне що се отнася до нейната дикция. Дамите никога не издават чувствата си, Кони, скъпа, дори когато говорят по телефона.

— Изглежда има някакво объркване. Аз съм лейди Констанс Скунмейкър и се обаждам от Замъка Бландингс в Шропшир. Тук е един млад мъж на име Халидей, който според моя брат е младши съдружник на сър Родерик Глосъп. Нищо ли не знаете за него? Не би ли могъл да бъде младшият съдружник на сър Абъркромби Фич?

— Сър Абъркромби няма младши съдружник.

— Сигурна ли сте?

От другата страна на жицата се чу остро поемане на въздух. Въпросът беше обиден. Не можеш да ходиш и да разпитваш секретарките дали са сигурни. От последвалия отговор повя хлад.

— Но молия, съвсем съм сигурна.

— Благодаря ви — каза лейди Констанс, но тонът, с който предложи тези благодарности, съвсем не беше топъл. Тя остави слушалката, пое един-два пъти дълбоко въздух и се завтече като вятъра към апартамента на херцога. Ситуацията, според нея, изискваше разяснение, и той беше човекът, който трябваше да го даде.

Когато нахлу в спалнята, докторът беше там и трябваше да чака и да изпуска пара, докато той си вършеше своето промиване и превързване, придружавайки тия свои действия с вежливи наблюдения върху времето и други теми. Най-накрая каза „Добре, доста добре се справяме“ и напусна, а херцогът запали отново пурата си, която беше оставил временно настрана.

— Доста е компетентен тоя приятел. Колко ли изкарва на година, как мислиш? Няма много пари в тая работа да си селски доктор, макар че моят в Уилтшир е доста заможен. Но той има няколко добри алкохолици, а това не е малко.

Лейди Констанс не беше в настроение да обсъжда доходите на местните лекари. Без никакво отлагане тя навлезе в болния проблем.

— Аларик, искам да знам всичко за тоя човек Халидей. Херцогът изпуфка с пурата си няколко пъти и като че ли си повтаряше запитването наум.

— Какво искаш да кажеш под всичко? Не знам нищо друго, освен че е младши съдружник на Глосъп и има тъпата наглост да иска племенницата ми за жена. Но тук добре съм се справил. Тя е повереник под опека на съда и не може да направи някоя глупост без мое съгласие. А той има толкова шансове да го получи, колкото и да отлети на Луната. Ако си мисли, че може да ръга хората по стълбите като разярен носорог и после да очаква да се жени за племенниците им, то той много греши. Беше тук снощи и се опита да ми се подмаже, но аз го отпратих с разтреперани гащи.

Лейди Констанс беше дошла в стаята му с намерението да ограничи разговора за Джон само до твърдението му, че е ас в света на психиатрията, но това необикновено разкритие я накара да разшири обсега на въпросите.

— Какво каза? — зяпна тя. — Иска да се ожени за племенницата ти?

— Така казва той. Бил влюбен в нея.

— Но той дойде тук едва снощи. Как може да е влюбен в нея, ако я познава от часове.

— Виж, виж — каза херцогът. — Направих кръгче.

Интересът на лейди Констанс към димните кръгчета беше точно толкова силен, колкото и интересът й към финансите на представителите на медицинската професия, практикуващи из страната. Тя повтори въпроса си, а херцогът каза, че и него това го озадачило.

— Но Трийпуд каза, че я познавал от доста време. Пращал й горещи погледи и шишенца парфюм, да му се не види и нахалът. Трийпуд споменаваше нещо за някаква тяхна кавга и че хлапакът подскочил от радост, когато му се удало да дойде, защото щял на място да се обяснява с нея. Той е кръщелник на Трийпуд, между другото. Сигурно ще да е някой от ония гуляйджии. Защо ми приличаш на умираща гъска?

Лейди Констанс приличаше на умираща гъска, защото една внезапна светкавица беше озарила мозъка й. Мъглата се вдигна и тя видя, така да се каже, картината в нейната цялост. Вече разполагаше с фактите и те можеха да имат само една интерпретация. Като змия, или може би не точно като змия, защото и те си имат някакви граници, брат й Галахад беше вкарал още един натрапник в замъка.

В последните години Замъкът Бландингс беше необикновено богат откъм натрапници. Един-двама имаха други спонсори, но като правило Гали беше този, който ги вмъкваше. И мисълта, че го е направил отново, я изпълни, както много пъти преди това, със страстното желание да го одере жив и то с тъп нож.

Веднъж, когато бяха деца, Галахад беше паднал в езерото и точно когато щеше да потъне за трети път, един от градинарите дойде и го измъкна. Сега тя размишляваше за безразсъдната грешка на този заблуден градинар. Половината от бедите по белия свят, мислеше си тя, идват от хората, които не оставят нещата такива каквито са.

Тя закрачи решително към звънеца и го натисна. Жест, който хвърли херцога в недоумение.

— Какво мислиш, че правиш?

— Звъня на Бийч.

— Не съм искал Бийч.

— Но не и аз — навъси се лейди Констанс. — Ще го изпратя да каже на мистър Халидей, че бих искала да му кажа две думи.