П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (29)

5

Малко след като изрече тия тъжни думи, Уилбър, подобно на елен по месечина, който се е напил до насита, напусна масата, за да отиде и да се поупражнява още малко в билярдната. Сега Гали можеше да говори свободно.

— Е, заплетоха ни се конците, Джони.

— Да.

— Ами ако си сбъркал?

— Не.

— Тогава нещата не изглеждат добре.

— Имал съм и по-добри времена.

— Защо Дънстъбъл я е направил повереница на съда?

Отговорът на Джон беше малко рязък. Обичайната му любезност не си беше на мястото.

— Като имаш предвид, че само преди час разбрах новината, не съм имал възможност да я попитам, така че не мога да ти кажа.

— Трябва да е било заради неприятностите му с братята й. Той ми разказа за тях. Оженили се за момичета, които не одобрявал и нищо чудно да си е рекъл, че няма да го допусне с Линда.

— Вероятно.

— Точно такъв гаден трик е в стила му.

— Да.

— Вярно ли е, че ще те окошарят, ако се ожениш за нея?

— Да.

— Не може ли да разговаряш с тях и да им го набиеш в тъпите глави, че твоят случай е по-специален?

— Не.

Гали въздъхна дълбоко. Той беше сърцат войн и не се предаваше лесно, когато попадне под обстрела на прашките и стрелите на жестоката съдба. Но като разсъждаваше върху състоянието на нещата, беше принуден да признае, че перспективите не изглеждат розови. Всеки свестен касиер на хиподрума като Джери Джъдсън Честния, мислеше си той, доста ще се двоуми, преди да заложи по-малко от сто към едно срещу триумфа на младата любов. А всичко до сега вървеше толкова гладко.

— Жалко — каза той, изпускайки нова дълбока въздишка. — След целия ни успех в преговорите, трябваше да ни подложат крак. Макар че не бива да казвам това. Не бива да сме пораженци. Винаги дръж челото си високо, това е моето мото. Сигурно има един куп начини да се справим с положението.

— Кажи три.

— Ще трябва да се помисли, разбира се.

— И то доста.

— Най-хубавото е, че си заел твърди позиции в замъка — буза до буза, така да се каже, с Дънстъбъл и имаш чудесния шанс да му влезеш под кожата и да го накараш да гледа на теб като на син. Той трябва да се научи да те обича. Трябва да се погрижиш да му се представиш в най-добрата светлина, като някое прекрасно цвете. Да го накараш да си каже: „Виж ти, колко съм грешал за това момче. Сега, като го опознах, виждам, че то е солта на земята, и за мен ще е удоволствие и привилегия да танцувам на сватбата му.“ Ходи ли вече да го видиш и да му изкажеш съчувствието си?

— За какво?

— За глезена му. Изкълчи го и сега се е проснал горе и умира от болка. Сега е моментът. Иди да го развеселиш.

— Трябва ли?

— Точно това може да наклони везните. Направи го сега.

— Или може би утре? Или вдругиден?

— Не, сега. Какво е това колебание?

— Той е доста тежък характер.

— Глупости. Хрисим като агънце. — Хм.

— Не викай „Хм“. Никой не е стигнал където трябва, като си е седял на задните части и е викал „хм“. Искаш да се ожениш за момата, нали? Очевидно първата стъпка е да удариш на Дънстъбъл някоя и друга четка. Така че, заминавай. Залепи се за него като лейкопласт. Изтанцувай му нещо. Казвай му гатанки. Пей му приспивни песни. Прави му трикове с карти.

— Е, щом казваш така — каза Джон неуверено. Познанството му с херцога на Дънстъбъл беше кратко, но той усещаше, че не изгаря от желание да го удължава.