Том Кланси
Хаос (38)

36.

Четвъртък, 17:47

Хамбург, Германия

 

Хотел „Амбасадор“ се намираше на Хайденкампсвег, от другата страна на Хамбург. Худ почти не съзнаваше, че пътуват по оживените улици или прекосяват чудните тесни канали и басейни. Когато колата спря, той почти затича към телефоните в хотела. Помоли оператора за мисис Босуърт. Последва ужасна тишина и Худ зачака да му съобщят, че тя се е изнесла. А може би го бе излъгала, че е отседнала тук?

— Момент, моля — произнесе операторът на английски. — Ще се обадя в стаята й да съобщя за вас.

Сърцето му сякаш щеше всеки миг да изскочи. Съзнанието му беше едновременно навсякъде и никъде. Разумът му непрекъснато се връщаше на Жерар Доминик и електронните му игри с расовоненавистническо съдържание, а после всеки път към Нанси, към това, което бяха преживели заедно. Това, което бе направила. Не можеше да се овладее. И след това се гневеше на себе си, защото сърцето му също беше извън контрола му. Той отново беше погълнат от Нанси Джо.

— Ало?

Худ притисна чело в стената и каза:

— Здравей.

— Пол? Ти ли си? — Нанси беше искрено изненадана и доволна.

— Да, Нанси. Във фоайето съм. Можем ли да поговорим?

— Разбира се! Качи се в стаята ми… — По-добре ще е, ако ти слезеш.

— Защо? Да не те е страх, че ще те нападна така, както го правех навремето?

— Не — отвърна Худ и почти се изчерви. По дяволите, изобщо не го беше страх.

— Тогава се качи и ми помогни да си събера багажа — настоя тя. — Пети етаж, завиваш надясно, последната стая вляво.

Тя затвори и Худ остана така за момент, вслушвайки се в напевния сигнал на телефона. Той поне заглушаваше ударите на сърцето му.

„Какво правиш, задник?“ — запита се. И след един момент на самосъжаление си отговори: „Ти ще измъкнеш от нея информация за Жерар Доминик. За електронните игри с човеконенавистническо съдържание. За онова, което може би става в Тулуза. И след това трябва да се върнеш в офиса на Хаузен, за да докладваш какво си открил.“

Затвори телефона и тръгна към асансьорите.

— Направо съм изненадана да те видя — каза Нанси, щом му отвори. — Когато си взехме сбогом там, в парка, си помислих, че това е всичко.

— Така ли се получи? — попита Худ.

— Предавам се — каза тя със слаба усмивка. После привърши с опаковането, затвори куфара, постави го на пода и седна. — И така, каква е работата, Пол? Защо дойде?

— Искаш истината? Добре, ще ти кажа. За да ти задам няколко въпроса за работата ти. Нанси се втренчи в него.

— Сериозно ли ми говориш? Той притвори очи и кимна.

— Помислих си, че нещо не съм разбрала — каза тя. Изправи се и се извърна. — Не си се променил, нали, Пол? Все същият. Романтичен като Скарамуш в леглото, целомъдрен като свети Франциск на работа.

— Не е вярно — каза той. — Това не е спалня, а аз не съм целомъдрен.

Нанси го приближи плътно и той започна да се отдръпва от нея. Тя сложи ръце на кръста му, пъхна палци в гайките на колана му и го спря. Погледна го право в очите.

— Добре — каза тя. — Какво точно искаш да ме питаш за работата ми?

Худ не знаеше какво да прави с ръцете си и сплете пръсти зад гърба си. Едното й коляно беше между неговите.

— Това е глупаво — каза той. — Как мога да разговарям с теб в такова положение?

— Вече го правиш — посочи му тя меко. — Хайде пак…

Челото му се сгорещи, сърцето му биеше бясно. Той усети аромата на косата й, почувства топлината й, видя очите, които бяха надзъртали толкова често в неговите в мрака…

— Нанси, не — каза той твърдо, хвана китките й и отстъпи назад. — Не можем да го направим. Просто не можем.

Тя сведе поглед към пода; великолепното й чувствено излъчване помръкна.

— Става въпрос за работата ти — продължи Худ, дишайки тежко. — Искам да ми кажеш… искам да ми кажеш върху какво работиш.

— Ти не си наред, знаеш ли? — отвратено каза тя, кръстоса ръце и се обърна встрани.

— Нанси…

— Ти ме отхвърляш и въпреки това искаш да ти помогна.

— Не съм те отхвърлял. Изобщо не съм те отхвърлял.

— Тогава защо съм тук, а ти — там? — Худ пъхна ръка в джоба на якето си и измъкна портфейла си.

— Защото ти ме отхвърли.

Извади двата билета за кино и ги остави да паднат върху леглото. Нанси им хвърли поглед.

— Ти ме отхвърли — повтори той, — и аз си създадох нов живот. Нямам намерение да го излагам на опасност. Не мога.

Нанси вдигна билетите, прокара ги между палеца и показалеца си, после внезапно ги разкъса на две, подаде едната половинка на Худ, а другата пъхна в джоба на джинсите си.

— Не съм те отхвърляла — произнесе спокойно тя. — Не е изминавал и ден, без да съм била разкъсвана от желанието да си при мен и да бъдем пак двамата. Защото и аз, също като теб, се измъчвах. А ти винаги вършиш онова, което смяташ за правилно, и винаги се придържаш към решенията си.

Худ пъхна късчетата в портфейла си и се ухили криво.

— Ако това може да ти послужи като някаква утеха, страшно ми се иска да ме беше сграбчила и да ме бе помъкнала със себе си. — Макар и да не съм особено сигурен как бих реагирал на битието ни като Бони и Клайд.

— Много зле — подсказа тя. — Най-вероятно щеше да ме убедиш, че трябва да се предам.

Худ я прегърна и тя се прилепи плътно към него. Но този път всичко беше невинно. И много, много тъжно.

— Нане? — обади се той.

— Знам — отвърна тя, все още сгушена в прегръдките му. — Искаш да знаеш за работата ми.

— По мрежата стават някакви отвратителни неща.

— Но пък за сметка на това нещо красиво става тук — възрази тя. — Чувствам се в безопасност. Не мога ли да се насладя поне още малко на това чувство?

Худ стоеше, заслушан в тиктакането на часовника си, вгледан в притъмняващото отвъд прозореца небе, съсредоточен върху всичко друго, само не и върху мечтата, която — държеше в обятията си. Стоеше и си мислеше. Стаите се освобождават в ранния следобед. Тя бе останала, за да го види, не е освободила стаята, защото е разчитала на повече.

Но той не бе дошъл за това.

— Нанси — прошепна той в ухото й, — искам да те попитам нещо.

— Да? — отзова се тя с готовност.

— Чувала си някога за Жерар Доминик?

Нанси застина, после се отблъсна от гърдите му.

— Не можеш ли да бъдеш поне малко романтичен? Лицето му трепна, сякаш го бе ударила, но той каза спокойно.

— Съжалявам. Нали знаеш… Знаеш, че мога. И знаеш, че искам. Но не съм дошъл тук за романтични беседи, Нанси.

Почти просълзена тя погледна часовника си.

— Има самолет, който все още имам възможност да хвана, и мисля, че ще успея. — Погледна леглото, после куфара. — Не е необходимо да ме откарваш, благодаря ти. Можеш да си тръгваш.

Худ не се помръдна. Сякаш тези две десетилетия никога не бе ги имало и той стоеше в апартамента й, въвлечен в един от онези спорове, пламнали като искра, и след миг превърнали се в стихиен пожар. Наистина странно как паметта бе притъпила спомена за тях, но въпреки това бяха имали много такива сблъсъци.

— Нанси — каза Худ, — според нас Жерар Доминик може да е отговорен за човеконенавистническите видеоигри, които плъзнаха из Америка. Една такава току-що изскочи и на компютъра на Хаузен, като един от героите й е самият той.

— Видеоигрите са проста работа — каза Нанси, отиде до килера, измъкна модерната си сиво-бяла жилетка и я наметна върху плещите си. — Сканираш нечие изображение, това е фасулско. Всеки тийнейджър ще ти го направи.

— Днес Доминик се е обаждал на Хаузен и го е заплашвал.

— Правителствените служители през цялото време са обект на заплахи — каза Нанси. — А може и да си го заслужава. Хаузен ходи по нервите на маса народ.

— А тринадесетгодишната му дъщеря, и тя ли ходи по нервите им? Устните на Нанси бавно се присвиха.

— Съжалявам — произнесе тя.

— Разбира се, че съжаляваш — каза Худ. — Въпросът е, можеш ли да ми помогнеш? Работиш ли за този човек?

— Може би мислиш, че след като преди години съм предала работодателя си, съм способна да го повторя?

— Не е същото, както тогава, не мислиш ли? Нанси въздъхна и сякаш се прегърби. Худ усети, че бурята отшумява.

— В действителност е съвсем същото, както тогава. Пол Худ има нужда от нещо и отново аз пак съм готова да захвърля живота си, за да може той да има желаното.

— Грешиш — каза той. — Не съм те молил за нищо. Това беше твое дело.

— Позволи ми да се потопя във вълните на самосъжалението — каза тя.

— Извинявай. Но това, което направи, промени живота на много хора. Моя, твоя, на съпругата ми, на всеки, с когото си била, на всеки, когото бихме могли да докосваме заедно…

— Децата ти — изрече горчиво тя, — нашите деца. Децата, които така и не създадохме.

Нанси пристъпи напред, прегърна го и заплака. Пол я стисна силно, усети как лопатките й се врязват в дланите му. Каква пропиляна човешка съдба! Каква трагична проклета загуба за всички.

— Не знаеш колко много нощи лежах в леглото сама — продължи Нанси, — проклинайки се заради онова, което бях извършила. Толкова много те желаех, че щях да се върна и да се предам. Но когато се обадих на Джесика да разбера как си, тя ми каза, че си имал нова приятелка. Така че какъв беше смисълът?

— Иска ми се да се беше върнала — каза той. — И ми се иска всичко това да го бях знаел тогава.

Нанси кимна.

— Бях глупава. Несигурна. Уплашена. Ядосана, загдето не можех да те забравя. Бях… И още съм. В много отношения времето за мен спря преди двайсет години и започна отново едва този следобед. — Тя отстъпи й дръпна една кърпичка от нощното шкафче. Издуха носа си и избърса очите си. — И ето те тук, изпълнен със съжаления… И един от нас усеща, че не можем да се върнем обратно през толкова много години. И този човек не съм аз.

— Съжалявам — изрече Худ.

— Аз също — отвърна като ехо тя. — Аз също. — Пое дълбоко дъх, застина и се вгледа в очите му. — Да — каза тя, — работя за Жерар Доминик. Но нямам представа за политическия му или личния му живот, така че не мисля, че мога да ти помогна.

— Няма ли още нещо, което можеш да споделиш с мен? Върху какво работиш?

— Карти — каза тя. — На американски градове.

— Искаш да кажеш карти като тези обикновените за пътищата ли? Тя тръсна глава.

— Не, върху онова, което наричаме карти с координатна отправна точка. Пътникът въвежда координатите на улицата и това, което се появява върху екрана на компютъра, е точно онова, което гледаш. После въвеждаш точката, където искаш да отидеш, или да попиташ какво има зад следващия ъгъл, или къде се намира най-близката станция на метрото или автобусна спирка, и компютърът ти го показва. Отново от твоята гледна точка. Можеш също така да изкараш разпечатка на картата в трета проекция, от птичи поглед. Това помага на хората да планират местата, които искат да посетят и видят, и как да се доберат до тях във всеки град.

— До този момент Доминик занимавал ли се е с нещо подобно?

— Доколкото ми е известно, не. Това ще му е първият бизнес от този род.

Худ се замисли за момент.

— Виждала ли някакви планове за маркетинг?

— Не — отвърна тя. Но това не ме изненадва, защото не ми влиза в работата. Макар че има едно нещо, което ме учудва, а то е, че не сме правили никакви предварителни реклами в пресата за тези програми. Обикновено идват журналисти и ми задават въпроси от рода на какво им е уникалното на тази или онази програма или защо са им притрябвали на хората. Това обикновено става в един доста ранен етап, така че мениджърите по продажбите да могат да приемат заявки на изложенията за битова електроника. В този случай обаче няма никой.

— Нанси, трябва да ти задам този въпрос, и ми е много неприятно. За него няма да научи никой освен мен и теб и най-близките ми колеги по служба.

— Можеш да поместиш и обява в „Нюзуик“ — каза тя. — Нищо не съм в състояние да ти откажа, когато си вършиш толкова важната проклета работа.

— Нанси, може да става въпрос за живота на много хора.

— Не си длъжен да ми обясняваш — каза тя. — Това също е едно от нещата, заради които те обичам толкова, господин Рицарю.

Худ поруменя.

— Благодаря ти — каза той и се опита да се съсредоточи върху следващия си въпрос. — Само ми кажи, работи ли „Demain“ върху някаква нова технология, каквато и да е тя? Нещо, от което обикновените любители на видеоигри направо ще си изгубят ума?

— Непрекъснато — каза тя. — Но онова, което е най-близко до стадия на маркетинга, е един силициев чип, който стимулира нервните клетки. Беше разработен за хората с ампутирани крайници, за да могат да управляват протезите си или за възстановяване и подобряване на затихнали функции при увредени гръбначни мозъчни влакна. — Тя се ухили. — Не съм сигурна дали наистина сме го разработили, или „Demain“ не го е получила по същия начин, както и моя чип. Така или иначе, ние го променихме малко. Поместен в джойстик, чипът генерира едва доловими импулси, които карат играча да чувства забележимо доволство, или по-силни емоции, които предполагат тревога. Аз самата го пробвах. Това е нещо доста под прага на усещанията, нещо, което дори може и да не осъзнаваш. Като никотина.

Худ се обърка. Чип, причиняващ и приятни, и неприятни усещания, изкаран на пазара от един фанатик. Човеконенавистнически електронни игри, разпространявани по мрежата в Съединените щати. Всичко изглеждаше като чиста проба научна фантастика, но той знаеше на какво е способна съвременната технология. Заедно с отровата, която се съдържаше в нея.

— Възможно ли е двете неща да бъдат съчетани? — запита той. — Човеконенавистническите видеоигри и чипът, който генерира емоции?

— Разбира се — отвърна Нанси. — Защо не?

— Мислиш ли, че Доминик би бил способен на това?

— Както вече ти казах, не съм сред най-близките му хора. Просто не знам. До този момент дори не подозирах, че е способен да разпространява такива игри.

— Казваш го така, сякаш те е изненадало — забеляза Худ.

— Разбира се — кимна Нанси. — Когато работиш с някого, ти си изграждаш определена представа за него. Доминик е патриот, но чак да е радикал?

Худ бе дал дума на Хаузен да не споменава нищо за миналото на Доминик. Съмняваше се обаче дали Нанси би му повярвала дори и да нарушеше обещанието си.

— Правила ли си някога нещо с изображения от Тулуза? — попита той.

— Разбира се — отвърна Нанси. — Използвахме нашата вълшебна древна крепост за фон на някои от продуктите, когато ги представяхме за пръв път.

— А виждала ли си някога напълно завършен продукт? Нанси поклати глава.

— Аз мисля, че съм виждал — каза Худ. — Това беше в играта от компютъра на Хаузен. Нанси, още едно нещо. Възможно ли е тези карти, които си създала, да намерят приложения в игрите?

— Разбира се — отвърна тя.

— С наложени върху тях фигури? — запита Худ.

— Да. Винаги можеш да интегрираш фотографии или създадени чрез компютъра изображения.

В представите на Худ започна да се оформя картина, която никак не му понрави. Той закрачи бавно към телефона, седна на леглото и вдигна слушалката.

— Ще се обадя в офиса си — каза той. — Става нещо, за което вече започвам истински да се тревожа.

Нанси кимна.

— След като светът виси на косъм, не е необходимо да усилваш допълнително натиска.

Худ я изгледа. Тя се усмихваше. „Господ да я благослови — помисли той. — Тя все още си е същата.“

— В действителност — изрече Худ, докато набираше номера на Майк Роджърс, — светът, или поне една голяма част от него, може наистина да виси на косъм. И ти можеш да се окажеш единствената личност, способна да го спаси.