Том Кланси
Хаос (24)

23

Четвъртък, 15:23

Река Лайне, Германия

Лагерът беше една от най-красивите гледки, които Карин Доринг бе виждала. Мястото край река Лайне бе купено от семейството на Манфред преди десетина години. Двайсет акра гориста местност с дъх на треви и билки, заградени откъм изток от реката и от един висок хълм на запад. Дълбока котловина ги защитаваше от север, а дър осигуряваха прикритие от шпиониращи от въздуха очи. Лагерът беше от двайсет палатки, подредени в четири реда по пет, с по двама души във всяка. Платнищата бяха покрити с клони и листа, за да не могат да се забележат от въздуха, в случай че властите започнат да търсят откраднатата каравана с филмов реквизит. Колите и камионетките, с които бяха пристигнали, бяха паркирани в редици на юг от лагера и също бяха маскирани.

Най-близкото населено място беше Гарбсен, на трийсет километра на юг. Преследването на терористите, нападнали филмовата площадка, щеше да започне там, прехвърляйки се после към Хановер, седалището на развихрилите се Дни на хаоса. Властите едва ли биха ги търсили тук. Не им стигаха човешките ресурси. Значи имаха три дни, а след приключване на Дните на хаоса Карин и последователите й щяха вече да са изчезнали. Даже и полицията да стигнеше до заключението, че нападението е нейно дело, и дори да откриеха лагера й, никога нямаше да успеят да я заловят. Стражите щяха да ги предупредят, а специално обучените кучета щяха да забавят полицията, докато веществените доказателства не бъдеха потопени в реката или изгорени. Тъжна, но необходима предпазна мярка, защото в никакъв случай не биваше да откриват доказателства, показващи съпричастността им към нападението на филмовата площадка.

„Нека само се опитат да ни заловят“ — каза си тя злобно. Ако се наложеше, те щяха да се сражават до последния войник. Германското правителство щеше да прокара продажните си закони, щеше да се отрече от миналото си и щеше да завърти опашка пред Съединените щати и Европа. Но тя и последователите й нямаше да склонят глава. И след време цяла Германия щеше да прегърне наследството, което тя бе помогнала да бъде съхранено.

Четиридесетте членове на „Фойер“, дошли тук, бяха измежду най-преданите й последователи. И докато Ролф паркира, нейните „Feuermenschen“, както тя ги наричаше, „Огненосците“, се събраха в полукръг около колата, вдигнаха ръце в хитлеристки поздрав и закрещяха „Sieger Feuer“.

Карин слезе и без да каже нищо, отвори задната врата и сграбчи една стоманена каска. Имаше петна от ръжда, а черната кожена каишка беше напукана и ожулена. Но червеното, бялото и черното, белият щит от дясната страна и сребристобелият Wehrmachtadler, орелът и свастиката върху черен щит от лявата страна бяха недокоснати от времето.

Вдигна я с две ръце и я протегна пред себе си, сякаш коронясваше крал.

— Войници на каузата — започна тя, — днес ние празнуваме голяма победа. Тези реликви от Райха бяха отнети от врага и отново са в ръцете на истински бойци.

Хората й отново изреваха в един глас „Sieger Feuer“, а Карин протегна каската на младежа, застанал най-близо до нея. Той я целуна целият разтреперан. Карин започна да раздава реликвите на последователите си. За себе си задържа един кинжал на SA.

— Пазете ги добре — каза тя. — Тази нощ те отново ще оживеят. Тази нощ те отново ще се превърнат в оръжия за бой.

— Търсят те по телефона — каза Манфред зад гърба й. — Феликс Рихтер.

Лицето й не се промени. Рядко се променяше. Но тя беше наистина изненадана. Не мислеше да разговаря с него дори на сборището в Хановер, още по-малко преди него.

Карин не обичаше Рихтер. Не само заради старото им съперничество: неговото политическо движение срещу нейната военна организация. И двете бяха различни средства за постигането на една и съща цел, за осъществяването на мечтата, задействана в онзи далечен ден през 1933 година, в който Хитлер бе станал канцлер на Германия: установяването на един арийски свят. И двамата отлично съзнаваха, че това може да се постигне единствено чрез всенароден национализъм, последван от икономически блицкриг срещу чуждестранните капиталовложения и култура. И двамата знаеха, че тези цели ще се нуждаят от повече организация, изобретателност и ресурси, отколкото притежаваше в момента всеки един от тях поотделно.

Това обаче, което я притесняваше във връзка с Рихтер, беше, че тя не бе убедена в неговата преданост към нацизма. Той изглеждаше повече заинтересуван да стане диктатор на каквото и да е, стига да властва над нещо. За разлика от нея, която обичаше Германия повече, отколкото собствения си живот. Тя винаги бе чувствала, че той би бил доволен да управлява Мианмар или Уганда, или дори Ирак.

— Добър ден, Феликс.

— Добър ден, Карин. Чу ли вече?

— Какво?

— Значи не си чула. Нападнаха ни. Нас. Германия. Движението.

— За какво говориш? Кой ни е нападнал?

— Французите — каза Рихтер.

Само тази дума беше достатъчна, за да вгорчи деня й. През войната дядо й беше служил като Oberfeldarzt, подполковник от медицинските части в окупираната част на Франция. Бил убит от французин, докато се грижел за германски войници, ранени при завладяването на Сен Совьор. Като малка тя всяка вечер бе слушала родителите си и приятелите им да си говорят за френската бъзливост, нелоялност и предателство към собствената си страна.

— Продължавай — каза тя.

— Тази сутрин — продължи Рихтер — имах честта да се запозная с емисаря на Доминик за Дните на хаоса. Той настояваше да включа организацията си в неговата. Отказах и той разруши клуба ми. Изгори го до основи.

Карин не даваше пет пари за клуба му. Това беше свърталище на дегенерати и тя дори се зарадва на новината.

— А ти къде беше?

— Държаха ме под дулото на пистолет — отвърна той.

Карин погледна към своите огненосци. Никой от тях не би побягнал от французин, без значение дали под дулото на оръжие, или не.

— Къде си сега? — попита тя.

— Току-що се прибрах в апартамента си. Карин, тези хора възнамеряват да изградят мрежа от организации, които да им служат. Въобразяват си, че ние ще бъдем просто поредният глас в хора им.

— Остави ги да си мечтаят — каза тя. — Фюрерът винаги е оставял другите правителства да си мислят каквото си искат. И после им е налагал волята си.

— Как? — запита Рихтер.

— Как ли? Чрез армиите си.

— Не — отвърна Рихтер. — Чрез общественото мнение. Не можеш ли да разбереш? Той се е опитал да събори баварското правителство при Бирения пуч през 1923 година. Но не получава достатъчно подкрепа и е арестуван. В затвора пише „Mein Kampf“ и съставя подробен план за една нова Германия. Само след десет години застава начело на нацията. Той си е същият, произнася същите думи, но „Моята борба“ му помага да завладее масите. И щом установява контрол над тях, той контролира Фатерланда. И след като го постига, вече няма значение какво си мислят или правят останалите нации.

— Феликс, нямам нужда от лекции по история.

— Това не е история — каза той. — Това е бъдещето. Ние трябва да контролираме хората, а те са тук, Карин, сега. Аз имам план как да направим тазвечерното събитие история, която никой да не забрави.

— Добре, Феликс — каза тя. — Слушам те. Какво предлагаш?

И той й разказа. Тя слушаше внимателно и за миг дори изпита уважение към него.

Прославата на Германия и на Феликс Рихтер пронизваха всяка негова мисъл, всяка негова дума. Но това, което й говореше, наистина беше умно. И макар че Карин имаше зад гърба си тридесет и девет подобно разработени предварително акции, трябваше да признае, че е привлечена от импулсивната идея на Рихтер. Това наистина щеше да бъде изненада. Истинско предизвикателство. Историческо.

Погледна към войниците си, към реликвите, които те носеха. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Онова обаче, което й предлагаше Рихтер, й даваше възможността да има и него, и едновременно с това да нанесе удар на французите. На французите… и на останалия свят.

— Добре, Феликс — каза тя. — Съгласна съм. Трябва да го направим. Ела в лагера ми преди празненството и ще го уредим. Тази нощ французите ще научат, че не могат да надвият на „Фойер“ с огън.

— Това ми харесва — каза Рихтер. — Страшно ми харесва. Но един от тях ще го научи още преди събитието, Карин. Просто трябва.