Том Кланси
Хаос (36)

34

Четвъртък, 17:17

Хановер, Германия

— Шефе — обади се гласът, — имам добри новини.

Хърбърт беше щастлив да чуе, че помощникът му Алберто има добри новини. Болеше го не само там, където предпазният колан се бе врязвал в гърдите му, но и мисълта, че нападателите му ще избягат ненаказани, караше душата му да се гърчи. Хърбърт не бе успял да открие микробуса, така че бе отбил в една странична уличка и се бе свързал по клетъчния телефон с Оперативния център. Беше описал на Алберто развоя на случая и го бе помолил да предаде на Националната служба по разпознаване да открие микробуса. И когато те го направеха, възнамеряваше да отиде на мястото, да се увери, че това е наистина микробусът с хората, които го бяха нападнали, след което щеше да уведоми полицията. Ако те откажеха да пристигнат, щеше да се обади на Хаузен. Така или иначе, тези хора трябваше да си понесат заслуженото.

Изненада се, когато Алберто се обади само след шест минути. Обикновено беше необходимо пет пъти повече време, за да се пренасочат обективите на спътника от старото към новото място.

— Имате късмет — каза Алберто. — Областта вече се наблюдава по заповед на Лари, който разследва отвличането на филмовата стажантка. Иска да изпревари Гриф.

Лари беше директорът на ЦРУ Лари Раклин. Гриф беше директорът на ФБР Гриф Иджинс. Съперничеството им беше старо. Също като Оперативния център, и двете организации имаха достъп до данните на НСР. За разлика обаче от останалите, Иджинс криеше информацията си като катеричка зимните си запаси.

— До какво са се добрали НСР? — запита Хърбърт. Беше доста рисковано да говори с Алберто за тези неща по необезопасена линия, но нямаше никакъв избор. Молеше се само някой да не подслушва.

— Според Лари, до нищо. Никаква следа от микробуса, нито от момичето. Даръл твърди, че и Гриф не разполага с нищо. Никой от обичайните му полицейски източници го няма наблизо.

— Не съм изненадан — каза Хърбърт. — Те всички са в движение, кръжат около сборищата на неонацистите. А микробусът?

— Шефе, вие сте единственият човек без подкрепления. Не трябва да ходите там…

— Къде е? — прекъсна го настойчиво Хърбърт. Алберто въздъхна.

— Стивън го откри със сигурност. Оказа се точно там, където казахте, че трябва да се намира. Поел е на запад по един от аутобаните, макар и да не мога да ви кажа по кой точно, защото съдя само по фотографията.

— Това е напълно достатъчно — успокои го Хърбърт. — Ще го открия на картата.

— Знам, че само ще си загубя времето, ако се опитам да ви разубедя…

— Не си глупав, синко.

— … така че само ще съобщя на генерала къде сте се запътили. Има ли още нещо, от което да се нуждаете?

— Да — каза Хърбърт. — Ако микробусът слезе от аутобана, веднага ми се обади.

— Разбира се — каза Алберто. — Стивън казва, че ще нареди на хората си да не свалят око от вас.

— Благодари му от мое име.

Стивън Виан беше най-добрият приятел на Мат Стол от колежа и беше толкова сериозен, колкото Мат шегаджия. След назначаването му за помощник-директор и после директор на НСР, изумителните му технически таланти бяха спомогнали изключително много за повишаването на ефективността и значението на системата. През последните четири години стоте спътника под неговото командване бяха осигурили подробни черно-бели фотографии на земята при възможно най-голямо увеличение. Виан обичаше да казва:

— Мога да ви осигуря снимка, покриваща няколко градски квартала, или буквите в една ученическа тетрадка.

Хърбърт се върна на аутобана, макар че мерцедесът вече не вървеше така безупречно както по-рано. И в този момент телефонът се обади пак. След като не бяха минали и няколко минути от последния му разговор с Алберто, Хърбърт предположи, че това трябва да е Пол Худ, който му заповядва да се върне. Но той вече бе взел решение да не се връща. Не и след като един невинен човек се бе озовал в смъртна опасност.

— Да? — обади се Хърбърт.

— Шефе, аз съм, Алберто. Току-що получих нова фотография, с 2МД на целия регион.

2МД беше изглед с диаметър две мили, в чийто център се намираше микробусът. Спътниците бяха програмирани да се придвижват навън или навътре на интервали от четвърт миля посредством прости команди.

— Вашите приятели са слезли от аутобана — продължи Алберто.

— Къде? — запита Хърбърт. — Дай ми някакъв ориентир на земята.

— Има само един-единствен ориентир — малка гориста област с двулентово шосе на северозапад. Хърбърт хвърли поглед към хоризонта.

— Наоколо гъмжи от храсти и дървета, Алберто. Няма ли и нещо друго?

— Има — каза Алберто. — Полиция. Дузина полицаи са наобиколили онова, което е останало от някакво избухнало превозно средство.

— Да не е караваната с филмовия реквизит?

— Момент — каза Алберто. — Стивън зарежда още едно фотоизображение.

Хърбърт потри ръце. Връзката на Оперативния център с НСР позволяваше на Алберто да вижда фотографията в същия момент, в който я наблюдаваха и хората на Виан. ЦРУ също имаше тази възможност, макар че без оперативни работници на място те не биха били способни да стигнат доникъде, без значение дали по официален или прикрит начин.

— Имам обзор от четвърт миля — каза Алберто. Зад него се разнесе разговор. — Леви и Уорън надничат над рамото ми и бърборят — допълни той. — Казват, че може би е караваната.

— Чувам ги. — Марша Леви и Джим Уорън бяха анализаторите по фоторазузнаване към Оперативния център. Бяха един съвършен екип. Леви имаше око като микроскоп, докато талантът на Уорън беше способността му да вижда как подробностите се вписват в общата картина. Заедно можеха да погледнат фотография и да кажат не само какво има на нея, но и какво остава скрито.

Хърбърт се загледа напред, като внимаваше да не пропусне евентуален изход от магистралата. Микробусът не бе имал чак толкова голяма преднина.

— Шефе — прекъсна възбудено размишленията му Алберто. — Току-що получихме изображение четвърт миля на изток от останките на автомобила. Марша твърди, че вижда част от груб черен път и нещо, което може да се окаже човек сред клоните на едно дърво.

— Човек ли?

— Да, Боб, може да се окаже човек — обади се Марша. — Под листата се наблюдава тъмна сянка. Не е клон и е прекалено едро за кошер или гнездо.

— Добре. А къде се намира в момента белият микробус?

— Той беше на снимката с караваната — каза Марша. — Няма полицай и за цяр.

„Ха така — помисли Хърбърт. — Местната полиция дупе и гащи с местната милиция на неонацистите.“

Вдясно се появи изход от магистралата. Отвъд него се виждаше гориста местност.

— Мисля, че съм точно там, където трябва да бъда — каза Хърбърт. — Има ли някакъв начин да се добера до това дърво, без да ме зърнат полицаите?

От другата страна на линията се разнесе приглушен спор и след малко Алберто се обади.

— Да, шефе. Можете да излезете по черния път.

— Не мога — каза Хърбърт. — Тия, дето са отвлекли момичето, може да са в гората.

— Добре — каза Алберто. — Тогава можете да ги избегнете като поемете на… чакай да видя, на югоизток… приблизително половин километър към един поток. Прекосявате на изток, проклятие, там няма никакъв белег.

— Ще го открия.

— Шефе…

— Ще го открия. Какво има още?

— После продължавате на североизток приблизително седемдесет и пет метра. Някакво чепато старо дърво. Марша твърди, че е дъб. Но това е доста тежък терен и…

— Навремето изкачих стъпалата на монумента на Вашингтон. Изкачвах се със задника напред, седнал, а после се пуснах надолу пак по задник.

— Знам. Но това е било преди единайсет години, и то у дома.

— Всичко ще е наред — заяви Хърбърт. — След като се разписваш на ведомост, трябва да вършиш и трудната работа, а не само да си търкаш гащите на стола.

— Шефе, не можете да се катерите по скали и да прекосявате потоци с инвалидна количка!

Хърбърт усети внезапен прилив на съмнение, но бързо го прогони. Трябваше да го направи. Не, той имаше нужда да го направи. И дълбоко в сърцето си знаеше, че е способен да го направи.

— Слушай — каза Хърбърт, — не можем да повикаме полицията, защото не знаем дали някои от тях си нямат цуни-гуни с някой от тия зверове. А и колко ли време ще мине, преди момичето да реши да се предаде, защото я измъчва глад или е уморена до смърт? Нямаме никакъв друг избор…

— Имаме — каза Алберто. — Хората на Лари вероятно са стигнали до същите заключения като нас, гледайки същите фотографии. Нека се обадя да видя какво могат да направят и те.

— Не става — отряза го Хърбърт. — Нямам никакво намерение да си разхлаждам задника, докато там някъде нечий човешки живот е в опасност.

— Но вие и двамата можете да се окажете в опасност…

— Момче, от момента, в който седнах в тая проклета кола днес, задникът ми е под прицел — произнесе Хърбърт, докато излизаше от магистралата. — Ще внимавам и ще стигна до нея, обещавам. Вземам със себе си и телефона. Сигналното му устройство ще е включено, но няма да си отварям устата, ако реша, че някой подслушва.

— Разбира се — съгласи се Алберто. — Макар и да съм против авантюрата ви, шефе, стискам палци.

— Благодаря — отвърна Хърбърт, докато навлизаше в двулентовото шосе. Там имаше мотел с бензинови колонки, храна и стаи за отдих; имаше обаче табела, която обявяваше, че няма свободни места; или беше тъпкано с неонацисти, или стопанинът не искаше и да ги вижда. Хърбърт зави и паркира зад една модерна едноетажна сграда, после стисна палци, докато натискаше бутона за освобождаването на количката си. Боеше се, че изпълненото му със сблъсъци препускане може да е повредило нещо в механиката на мерцедеса. Оказа се обаче, че всичко е наред, и след пет минути той вече напредваше по един полегат склон сред синьо-оранжевите отблясъци на надвисващия здрач.