Сюзън Джонсън
Табу (5)

3.

Кожата му бе смугла като на мавър.

— Бил си на слънце — прошепна тя, докато той я притегляше на леглото към себе си.

— А ти сякаш никога не си се показвала на открито. — Прокара нежно пръст по бялата й ръка.

— Слънцето в Сибир не грее така силно.

Надигна се и целуна брадичката му. Имаше чувството, че най-после е намерила своето пристанище.

— Бях там през… лятото на 1783. — Просто се сети, че когато се върна през есента, стана кръстник на първородното дете на сестра си.

— Къде точно? — Игриво го събори по гръб, настани се на гърдите му и целуна разтегнатите му в усмивка устни. — Кажи ми къде! Искам да знам, че си бил близо до мен.

— В Самаров и Тройкое. Тогава си била на дванадесет… прекалено малка…

— Били сме на петдесет версти в лятната ловна хижа. Мили, колко близо сме се оказали.

Този път целувката й бе пламенна и жадна. След секунди устните й се откъснаха от неговите.

— Повтори го — помоли той.

Веждите й се стрелнаха въпросително нагоре.

— Кажи, мили! — Плъзна ръка по гърба й.

— О, вярвам, че си го чувал многократно, мили. — Шеговитото пламъче озари очите й.

— Но не и от теб. — Постави ръце върху ханша й. — Дълбоко ме трогва.

Усещаше ерекцията му.

— Колко дълбоко?

— Бих могъл да ти покажа.

— Точно на това се надявах.

Сърцето й биеше лудо.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, а в очите й запариха сълзи — внезапно я обзе съмнение, че ще успее да приеме неминуемата им раздяла.

— Можеш да останеш при мен — прошепна той, сякаш прочел мислите й. — Няма нужда да се връщаш при него.

Смая се от думите си още докато ги изричаше.

— Трябва! Иначе племето ми ще пострада.

„Ще го убия“, мина му през ума. Стори му се напълно естествено. Колко странно бе всичко… Неочаквано… Ново.

Взе я в прегръдките си, претърколи я и проникна в готовото й да го посрещне тяло.

Усещането сякаш разтопи костите й. Насладата бе невероятна. Съвършена. Не бе подозирала, че такова нещо съществува. Не преставаше да повтаря благодаря под разпалените му целувки. Ритъмът на тялото му я докара до пълна забрава. Потъваше в блаженство, което ескалира във вик.

След доста време се реши да отвори очи. Учестеното й дишане отчасти се бе успокоило. Взря се в усмихнатото му лице и едва-едва пророни:

— Какво щастие, че те срещнах.

Смехът му отекна в малката спалня.

— Щастието е за мен, графиньо! — Целуна я леко, галантно и съвсем почтително. — Искаш ли миг почивка?

— Още ли ще има? — Кокетираше, очарована от новооткритата в себе си страст.

— Ако нямаш нищо против…

— В състояние ли си да го направиш отново?

— С удоволствие.

— Значи затова всички жени те преследват.

— Убеден съм, че всеки мъж може да го направи. — Веднага осъзна грешката си. — Извинявай. — Радостта в очите й бе помръкнала и на нейно място се бе появила пустотата. Нежно погали копринената кожа на бузата й. — Разкажи ми за твоето племе. Отведи ме в твоята страна по времето, преди да срещнем всички други хора в живота си. Отдавна, когато сме били…

— … само ти и аз.

Кимна и докосна устните й със своите.

— Само ние двамата — прошепна той. — Лято е. Короните на дърветата са зелени. Небето е безкрайно синьо.

Устните й се извиха в лека усмивка при спомена за отминалите лета.

— Дядо казваше, че небето принадлежи единствено на нашия народ.

— Заведи ме на разходка в гората под вашето небе.

Тя вдигна изящните си ръце и обхвана привлекателното му лице.

— Ще те отведа и ще те запазя за себе си.

— Дълбоко в гората… до сребристите води на езерото с говорещи риби и палави феи. Плуваш ли?

— Чужденците не понасят студените ни води.

— Ти ще ме стоплиш. — Нежният му шепот предизвика тръпки по гърба й. — Възпламеняваш ме. Трябва да останеш при мен.

— Цяло лято?

Радостта се върна в очите й.

— Цяло лято — отвърна той, макар че навън валеше сняг, а армията му бе готова да тръгне на зазоряване.

Никога досега не бе изпитвал такива пламенни чувства, нито желание да убие мъж заради жена. Затова, когато Тео прошепна почакай, докато се наместваше между бедрата й, едва не отвърна нямам време. Нужни му бяха няколко секунди, за да се овладее. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Колко?

— Да съм с теб.

— Сега вече може ли?

Не бе сигурен, че е в състояние да поддържа още любовната игра.

— Да дойда с теб в крепостта — уточни тя.

Поразен, той се опита да се съвземе от шока.

— Няма да преча — продължи тя припряно.

— Господи, не — изръмжа Дюра и се претърколи. От гняв възбудата му се стопи.

Секс срещу услуга — това неприятно му напомняше за стила на съпругата му. Надигна се от леглото и бързо засъбира дрехите си.

— Андре, моля те! — Тео също скочи.

— Знаех, че не бива да идвам!

— Извинявай! Моля те… — Хвана ръката му. — Не исках така да прозвучи.

Дюра отблъсна ръката й. Очите му бяха тъмни и гневни.

— А какво искаш?

— Просто не си представям, че ще си отидеш. — Така тихо говореше, че се наложи да напрегне слуха си, за да я чуе. — Не си тръгвай!

Черните й коси падаха по раменете като копринен водопад. Бледата й кожа все още руменееше от любенето. Изпита ужасен, неловък копнеж — почти животински.

— Трябва да вървя! — Каза го едва чуто. Долови съжалението в тона му.

— Моля те! Не точно сега! Извинявам се за всичко, което казах. — Беше захвърлила всякаква гордост. — Остани още малко при мен. Моля те… Поговори с мен. — Плахо докосна ръката му и зачака реакция. — Прегърни ме! — Пръстите й потрепнаха.

— Невъзможно е да дойдеш с мен — отсече той, без да помръдва, но цялото му тяло бе напрегнато. — Разбери ме. Прекалено опасно е.

— Така се страхувам да не ти се случи нещо — изхлипа и, потъпквайки всякакво достойнство, го прегърна силно през кръста.

Ароматът на косите й нахлу в ноздрите му, а топлината на тялото й възпламени сетивата му. Първичният му инстинкт прогони всякакъв разсъдък. Ръцете му я обгърнаха. Беше готов да я защитава срещу целия свят.

— Не се тревожи. Господ ме пази.

— Обещай ми, че ще се върнеш при мен — настоя тя, без дори да се замисля дали има право да изисква подобно нещо, — а аз обещавам да не плача като тази вечер. — Преглътна напиращите сълзи и се опита да се усмихне. — И да съм по-изтънчена като…

— Шшт… — прекъсна я той и прокара палец по потреперващите й устни. — Няма нужда да си изтънчена.

— Ще ми направиш ли дете?

— От друга страна — отбеляза той с лека усмивка, — не съм сигурен дали мога да се справя с подобна наивност.

— Ти нямаш деца — напомни тя тихо.

— Значи знаеш? — Това го развесели.

— Моля те, Андре. — Очите й не се откъсваха от неговите. — Не си играй с мен. Толкова много те обичам.

— Сигурна ли си, че е любов — нежно й се противопостави той, — след като никога досега не си била влюбена? Ще ме забравиш след седмица.

— Не бъди жесток. Никога няма да те забравя.

Убедеността, с която говореше, го потресе. Целият му живот бе несигурен низ от опасни ситуации. Имаше стотици причини да не я допуска в него.

— Дори да се съглася, може да не забременееш точно тази вечер.

— Ще забременея. Знам, че ще стане! — Тео се задъха, плътно притисната към него.

— А как ще отгледам детето си? Ти ще ми го отнемеш.

— Не. Ще намеря начин да остана.

— Ами племето ти?

— Корсаков от другата страна на Рейн ли е?

За пръв път споменаваше името на съпруга си.

— Такива са слуховете.

Разузнавачите му бяха сигурни.

— Утре срещу него ли ще се биеш?

— Вероятно.

— Смяташ ли, че ще загине?

— Това ли искаш?

— От цялото си сърце — прошепна тя.

Би трябвало да я попита защо, да настоява да чуе причините за подобна ненавист. Ако не я желаеше така безумно, сигурно щеше да го направи. И ако не познаваше така добре Корсаков.

— Ще видя какво мога да сторя по въпроса.

Замисли се какъв ли е бил животът й с мъжа, когото наричаха Касапина.

Самият той остана женен заради апатия, леност и малка изгода.

— А когато войната свърши, ще направим необходимата промяна.

— Предлагаш ми да се оженим ли?

Не й отговори веднага. След миг отвърна с обикновената мъжка предпазливост:

— Не съм сигурен.

— А кога ще знаеш? — Тя преливаше от щастие.

— Не забравяй, че те виждам едва за втори път. — Нямаше навика да предлага женитби.

— За трети — весело го поправи Тео и съвсем не така предпазливо като него добави с усмивка: — Знаеш, че ме обичаш.

Смайване се изписа върху лицето му. Тя се засмя, повдигна се на пръсти и леко го целуна.

— По-късно ще ми отговориш — прошепна тя. — Сега ми дай дете.

Този път той се засмя — на решителността и на заразителното й веселие.

— Кога тръгваш?

— В три и половина.

Тя погледна часовника върху полицата над камината.

— Разполагам с достатъчно време — увери я Дюра нежно.