Сюзън Джонсън
Табу (17)

15.

Преминавайки през портата на вилата, Дюра поспря да размени няколко думи с войниците от стражата и да им благодари за старанието.

— Австрийците няма ли да се раздвижат, сър? Започва да става страшно скучно.

— Дочухме нещо — обади се друг. — Шарл най-после се канел да ни сплаши.

— Не е изключено да ги видим преди края на седмицата — отвърна Дюра. — И тогава вече няма да е така спокойно.

— Крайно време е, сър.

Дюра се усмихна.

— Да се стои на стража ви се струва прекалено кротко, така ли?

— Ами… Не се обиждайте, сър, графинята е много мила, но това не е истински бой.

— Не се ли чувствате достатъчно заети?

— Учи ни да четем заедно с другите, затова не може да се каже, че не сме много заети, а и съпровождането на децата и майките им напред-назад… Но все пак чакам с нетърпение да поставя ерцхерцог Шарл на мястото му.

— Децата? — попита Дюра неразбиращо.

Във всекидневните писма от Тео не се споменаваха никакви деца, нито четене, а само отдих в леглото.

— Става въпрос за училището на графинята, сър. Включени са онези от нас, които не знаем да четем и пишем, както и децата на войниците, придружавани от майките си. По мои сметки сме горе-долу около двеста души.

— Тук ли се провеждат заниманията? — Дюра едва прикриваше силната си изненада.

— Тук и в лагера долу при реката. Не знаехте ли, сър? — попита колебливо първият войник. — Тя каза на майор Линдер, че има вашето съгласие.

— Сигурно съм забравил… — промърмори той.

— Е, тя се справя чудесно. Грир и аз вече пишем имената си почти без грешка.

— Поздравления! Кога започва… училището й? — Дюра се чудеше с колко ли време разполага, за да отмени заплануваното.

— Точно в осем, сър. Графинята все ни повтаря, че очаква всички да сме там навреме и бодри.

— Разбирам. Благодаря ти…

— Хърбърт, сър. С вас съм от Риволи, сър.

— Доста места из Европа видяхме оттогава — подметна Дюра дружелюбно.

— И сега ще си ги вземем веднъж завинаги, сър.

— Май ще е най-добре! — съгласи се Дюра с бегла усмивка.

— Няма да има никакви проблеми, сър, щом вие ни водите.

— Ще се видим сутринта.

— В училището ли, сър?

— Вероятно.

 

 

— Училище значи! — сряза Дюра майор Оливие Линдер, когото бе оставил за началник на охраната във вилата, още щом прекрачи прага на къщата.

Веждите му бяха свъсени, докато сваляше ръкавиците си.

— Графинята ме увери, че има одобрението ви, генерале.

Едната му вежда се стрелна нагоре.

— Доста хора идват тук, разбрах.

— Три дни в седмицата, сър.

— И къде точно се събират, за бога?

— Извадихме мебелите от салоните за гости.

— Господи! Колко се събират?

— Около двеста, сър.

— Двеста! Та дамата е можела да прихване някоя зараза.

— Графинята се погрижи за бани, сър. Децата и майките са винаги чисти.

— Смаян съм, Оливие.

— Виждам. Да разбирам ли, че дамата е пропуснала да спомене това пред вас?

— Графинята ме уверяваше, че всеки ден си лежи в леглото и си почива. — При тези думи майорът не успя да потисне усмивката си. Като добре възпитан човек, той побърза да се извини. — Няма значение, Оливие. Няма да те уволня, само защото си показал разбиране — обяви Дюра с усмивка. — Но ще ти намаля заплатата, задето си допуснал графинята така лесно да те баламоса. Къде е младата учителка? Искрено се надявам за днес училището да е приключило.

— О, да. Тя ги храни в четири часа и ги изпраща да се прибират, за да си учат уроците.

— Графинята очевидно е изключително добре организирана.

— Такава е, сър. Много е компетентна. Ще я намерите в дневната, сър.

Дюра тичешком се изкачи по мраморното стълбище, нямаше търпение да види Тео. Тя го поздрави от шезлонга до прозореца, разтвори ръце и се усмихна.

— Чух, че си се върнал.

— Почиваш си, виждам. — Той тръгна към нея. Ботушите му потъваха в скъпия килим. — Изглеждаш великолепно.

— И се чувствам великолепно. Целуни ме, скъпи. Толкова ми липсваше.

Приседна и изпитателно се загледа в нея.

— Какво, някоя фльонга ли се е развързала?

Той поклати глава.

— За три седмици си забравил как изглеждам?

Ново поклащане на главата.

— Сърдит ли си ми?

— Има ли за какво да ти се сърдя? — Не пропусна да забележи плъзналата по лицето й руменина.

— В отлично здраве съм, ако това те тревожи.

— Чудесно. Имаш ли нещо да ми казваш?

Миглите й се сведоха за миг, а когато се вдигнаха отново, през тях проблеснаха дълбоките й зелени очи.

— Значи си научил?

— От няколко места. Чудя се как така не разбрах какво стана тук, докато ме няма. — Направи пауза. — Ами ако нещо се бе случило с бебето?

— Минген ме увери, че съм напълно здрава. Неразположението ми е било временно. Оттогава нищо ми няма. Никакви болки, никакви спазми… Много съм силна, скъпи. Винаги съм се радвала на отлично здраве. Питай Тамир.

— И тя ти позволи да се захванеш с това?

— Знае, че нищо не може да ме спре. Пои ме с билки и отвари, за да ми даде сили. Иска бебето да е момче.

— Господи!

Той неволно се засмя, усетил колко е безпомощен пред тази конспирация, която включваше дори придобити в Сибир магически умения.

— Бях сигурна, че ще ме разбереш.

— Напротив — нищо не разбирам, но ти ще ми обясниш.

— Много ще ти харесат, скъпи. Децата са толкова сладки, така жадни за знания, а майките им са ти дълбоко благодарни.

— На мен?

— Защото финансираш училището.

— Това пък как съм го направил?

— Питай Лазун. Няма да мога да ти го обясня съвсем точно. Той дори намери достатъчно учебници за всички. Знаеш ли, че е бил йезуитски свещеник преди войната?

— Половината политици са бивши свещеници. Църковната йерархия ги е научила на какво ли не. Но ме е грижа единствено за теб. Сигурна ли си, че трябва да го правиш?

— Все нещо трябва да правя. Направо ще полудея, ако лежа в леглото по цял ден. А и децата имат нужда от мен. Не бива да ме спираш.

— Сякаш бих могъл — възрази й ласкаво Дюра. — Поне досега не съм успявал.

— Няма да съжаляваш.

— До сутринта искам подробен доклад от Минген за хигиенните условия. Виждал съм в подобни лагери да се разпространява опасна треска с катастрофални резултати.

— Раздадохме сапун на всички семейства. А Тамир помага при някои по-леки случаи. Познанията й за билките са невероятни. Миналата седмица помогнах при израждането на две бебета. Направо божествено!

— Господи, Тео, не бива да правиш подобни неща. Ужасяваш ме. Не си ли даваш сметка колко са опасни условията в лагера? Нещо може да ти се случи. Как да те предпазя?

Все още го преследваше спомена за нейното кървене, тогава се чувстваше така безпомощен.

— Внимавам, скъпи. А Тамир ни кара да си мием ръцете по хиляда пъти на ден. И не пием водата от лагера. Тя проявява по-голяма предпазливост дори от теб. Добре съм.

— Трябва да въведем някои правила!

— Правила или заповеди?

Дюра тихо изруга.

— Желая това дете толкова много. Никога не бих направила нещо, с което да му навредя. Не се сърди, скъпи. Просто ме обичай.

Устните му се извиха в усмивка.

— Това е лесната страна на въпроса.

Всичко останало — нейният съпруг, неговата съпруга, армията на ерцхерцога, хилядите километри, които разделяха родините им, опасностите, които грозяха Франция, като че ли нямаше значение.

— Толкова много ми липсваше, а ти дори още не си ме целунал. Само ме упрекваш!

— Може ли да поговорим за училището утре сутринта?

— Преди осем.

— Дали няма да постигнем компромис?

— За какво?

— Да провеждаш занятията тук, а не в лагера.

— Ще се наложи да освободим още стаи.

— Не ме интересува, дори да изпразниш всички стаи, освен тази — довърши той усмихнат.

— Толкова си мил!

— И други са ми го казвали.

— Но не като мен — прошепна тя закачливо.

— Разбира се — отвърна той галантно и чаровно.

— А сега трябва да ме прегърнеш. И да ме целунеш, преди да ме любиш.

Само на сантиметри от устните й той застина, проумял последните й думи. Изправи се и тихо отвърна:

— Няма да те любя.

Очите й се разшириха от изненада.

— Естествено, че ще ме любиш.

Той се отдръпна и се настани на близкия стол.

— Не, няма.

Надигайки се, Тео възкликна смаяно:

— Не говориш сериозно, нали?

— Има опасност да те нараня.

— Андре — спря го раздразнено тя, — напълно съм здрава. Няма как да ме нараниш.

Той само поклати глава.

— Попитай Минген. — Гласът й се извиси. — И той ще ти каже, че съм напълно здрава.

— Няма защо да говоря с Минген. Не възнамерявам да поемам никакви рискове.

— Ще умра от копнеж по теб — проплака Тео с умоляващ поглед. — Будя се нощем влажна от желание. Знаеш ли колко дни те няма?

Гласът й стана дрезгав шепот. В дълбоките й зелени очи светеше неутолима жажда. Тя докосна куртката му и започна да разкопчава копчетата.

Ръката му спря нейната.

— Не!

Тео се наведе и се притисна към него, а гърдите й попаднаха в ръцете му.

— Ще ме обладаваш много бавно, а аз няма да мърдам. Просто искам да те усетя в себе си…

Той затвори за миг очи, за да прогони надигащата се похот. Не беше погледнал друга жена през изминалите седмици. Не беше пожелавал друга, докато офицерите му се забавляваха нощем. И то не от принципност, а защото другите жени не го привличаха. Приближените му не спряха да му се присмиват, но той остана непоклатим.

— Не — грубо отсече Дюра и отдръпна ръцете си. Изправи се рязко — никак не бе сигурен дали насаме с нея би успял да й устои.

— Андре, моля те! Моля те… Заради мен…

Би трябвало да излезе, мина му през ума, но това изискваше повече воля, отколкото имаше в момента, когато топлината на тялото й бе само на сантиметри от него и го изкушаваше до умопомрачение.

— Поговори с Минген — не отстъпваше Тео. — Моля те, скъпи. Той ще те убеди.

Неспособен да помръдне от силните желания, които го раздираха, Дюра премисляше предложението. В това време Тео се надигна, прекоси краткото разстояние, което ги делеше, и обви кръста му с ръце, за да се притисне по-плътно до него. Той едва чуто пророни:

— Ще видя какво ще каже докторът.

 

 

Разкъсван между унижението и тревогата, Дюра тръгна към малкия кабинет на Минген в задната част на вилата. Отвори вратата и застана на прага мълчалив и нерешителен.

Минген, седнал зад бюрото, вдигна глава и се усмихна.

— Върна се значи.

— Преди няколко минути.

— Предполагам, че си ядосан заради училището.

С това Минген си обясни хладното държание на Дюра.

— Да. Не биваше да го допускаш.

— А ти би ли успял да я спреш?

Пробягналата по лицето на Дюра усмивка заприлича повече на гримаса.

— Колкото ти си успял. Тук ме води… — Пое си дълбоко въздух. — … една проклета дилема. Merde! Току-що говорих с Тео — подхвана наново той, поколеба се, а после забързано завърши, — и не успяхме да постигнем съгласие по един въпрос.

— За училището ли?

Дюра прокара ръка през разпилелите се по челото му къдрици.

— Не.

— Но все пак е нещо, в което мога да ви помогна?

— Ами… Не успяхме да се споразумеем… Макар Тео да е на мнение… О, по дяволите! — избухна Дюра. — Господи! Страшно неловко се чувствам.

— А, за сексуална дилема — промълви Минген, досетил се за естеството на проблема от видимото неудобство на Дюра.

— Никога преди не съм искал разрешение — изсумтя генералът. — Дори когато бях много по-млад. — Стоеше изопнат като стрела, а едрото му стройно тяло изпълваше рамката на вратата. — Страх ме е дори да я докосна.

— А няма защо — увери го Минген тихо. — Тя напълно се е възстановила.

— Наистина ли? Възможно е да се възстановиш след такава загуба на кръв?

— Тео няма трайни поражения. Както и детето. Те са напълно здрави.

— Вече си по-убеден, че детето е наред, така ли?

— Да. Макар че нищо не е сигурно при една бременност.

— В което именно е въпросът. Не искам да поемам никакви рискове, когато става дума за Тео.

— Тя е много здрава, генерале. Бъди сигурен, че няма да й навредиш. А сега, тъй като губиш в този спор — завърши той с усмивка, — трябва да се извиниш на графинята.

— С удоволствие, Минген. Но не мисля, че губя. Благодаря ти… Благодаря ти много, че си се грижил за Тео.

— Аз ти благодаря, че помогна на Прусия да запази неутралитета си.

— Удоволствието бе мое, хер Минген. — Дюра леко се поклони. — Приятна вечер.

— И на теб, сър — промълви Минген, но Дюра вече бе изчезнал в коридора.

 

 

— Увери те, че всичко е наред, нали?

При появата на Дюра Тео спря да кръстосва нервно стаята.

Дюра отвърна сдържано:

— Права си. Потвърди, че си напълно здрава.

Тя тръгна към него със сияйна усмивка.

— Нали ти казах. Чувствам се прекрасно. — Взе ръката му в своята и преплете пръстите им. — Само дето чудовищно ми липсваше…

Дюра вдигна ръката й и нежно я целуна.

— Все пак дай ми малко време, за да свикна с всичко това.

Прекоси стаята и застана до прозореца, през който се виждаше езерото.

— Не искаш ли бебето?

Стоеше съвършено неподвижна, наблюдаваше гърба му, а сърцето й биеше учестено.

— Искам го, естествено — отвърна той безчувствено, взрян в проблясващата повърхност на езерото.

Реалната възможност да има дете го бе връхлетяла с цялата си сила на връщане от кабинета на Минген.

— Какъв ентусиазъм само — иронично подметна тя.

— А ако възникнат проблеми? Дори Минген призна, че няма абсолютна сигурност. — Никога нямаше да забрави гледката как тя лежи окървавена в канавката.

— Няма да възникнат. А ако все пак нещо стане, Минген е тук. Нали каза, че желаеш това дете?

— Но действителността действа отрезвяващо.

— Това пък какво значи?

— Представа нямам. — Беше отсъствал три седмици и преди да замине, приказките за бебето му се струваха по-скоро желание, отколкото реалност. Извърна се от прозореца и продължи: — Обичам те, Тео. През изминалите седмици няма секунда, през която да не си ми липсвала. Поне десетина пъти бях готов да изпратя да те доведат при мен.

— Трябваше да го сториш.

— Мислех, че си на легло.

— Не се налагаше, но ти бе така настойчив в писмата си, че не ми се спореше.

— Помисли си, скъпа… Може да мине време, преди да се приспособим…

— Към бебето ли?

Тя не откъсваше изпълнен с очакване поглед от него.

— Към бебето и здравето ти. Никога преди не съм бил баща.

— Трябва ли да получа бележка, подписана от Минген? — попита тя с бегла усмивка, защото добре разбираше обзелите го тревоги. — И аз никога не съм била майка, но знам, че се чувствам великолепно. Как да те убедя? Да ти покажа ли колко съм здрава? — Започна да разкопчава брошката на врата си.

— Недей! — Беше напрегнат. — През последните няколко седмици се нагледах на кокетки.

— Така ли?

В зелените й очи проблеснаха предупредителни пламъчета.

— Не съм казал, че съм ги докосвал — продължи той навъсено, отпусна се на тапицирания стол, облегна се и затвори очи. — Защо се караме? И двамата ще го преживеем, ако не се любим известно време.

— Аз няма.

Очите му се отвориха рязко и се впиха в нея.

— Поне ще ме вземеш ли в прегръдките си? — умолително произнесе тя. — Броих секундите до завръщането ти.

Той се усмихна печално и разтвори ръце.

— Кажи ми какво видя по време на пътуването. — Тя се настани в скута му и се облегна на него.

— Стотици километри незащитени граници — промърмори той, галейки копринените й коси. Тялото му се изпълваше със задоволство.

— Това тревожно ли е?

Дюра се засмя на прекалено меката дума.

— Да, но не в този момент. Сега ми се ще да мисля за теб. И как закусваме заедно в леглото.

— А защо не вечеря?

— Апетитът ти очевидно е огромен.

— Щеше ми се и твоят да е такъв — измърка тя.

— Шшт… Опитвам се да проявя въздържание.

— Да помолим Минген да е на разположение, в случай че нещо не е както трябва?

Вдигна брадичката й и строго я погледна.

— Безсрамна кокетка!

— Виже твърди, че мъжете винаги и с всяка са готови да се любят. — Очите й развеселено блестяха.

— Кога точно го заяви Виже?

— В манастира. Той и някакъв войник се възхищаваха на доста реалистичното изображение на Свети Себастиан.

— Това ли е всичко? — попита с облекчение Дюра.

— Подметна нещо и за публичен дом във Венеция…

На Дюра му бе необходимо известно време, за да си възвърне дъха.

— Виже говори прекалено много. Надявам се да е споменал, че това всъщност бе представление, а ние — просто зрители.

— Да, скъпи. Каза още, че любовницата ти била с теб. Доротея ли беше?

— Много сме дръзки тази вечер.

— На нея допаднаха ли й младите момченца?

— Не знам. Не помня. Дори нея не помня.

— Надявам се споменът за мен да е по-траен.

— Докато океаните не пресъхнат, скъпа. Това достатъчно дълго ли е?

— Да. — Тя се надигна да го целуне.

Дюра се опита да се отдръпне, но Тео задържа лицето му решително между дланите си и бавно и с наслада докосна устните му със своите.

Можеше да се освободи от прегръдката й — поне десетина пъти му мина през ума да го стори. Ала страстта отне решителността му и той вдигна ръце, за да я погали по раменете и гърба. Топлината на тялото й караше сърцето му да бие по-бързо.

Тя усети как лека тръпка преминава през него и, насърчена, започна да разкопчава куртката му копче по копче. После пъхна ръце под дрехата и докосна гърдите му.

— Не! — Гласът му потреперваше.

От допира й го побиваха тръпки — същото усещане предизвикваше и той у нея. Тя се наведе напред и го целуна леко, ненастойчиво.

— Поне ме остави да те целувам.

Той не отвърна, но ръцете му се впиха в раменете й. След малко вече усещаше набъбналата му ерекция да се опира в дупето й. Дишането му бе неравномерно. Все така впиваше пръсти в раменете й.

— Нараняваш ме.

— Извинявай — едва произнесе той и отслаби хватката. Облегна се назад на стола. Пое си дълбоко дъх. — Не искам да го правим.

— Държиш се като егоист.

Лека усмивка заигра по устните му.

— Не ми е за първи път.

— И това ме прави много нещастна! — Едва прикриваше страстта си. — От мен се очаква пълна целомъдреност през следващите седем месеца, така ли?

Той остана загледан в нея известно време. После отклони поглед, за да се въздържи да не произнесе острите думи, които му хрумнаха. Когато отново я погледна, очите му бяха студени и твърди.

— По дяволите, нямам никаква представа! — просъска с тих гърлен глас. Сграбчи я през кръста и я отмести от себе си. — Наистина нямам никаква представа! — Едва дишаше. — Е, какво ще кажеш за това?

Бесен, прекоси обширната стая, облегна се с ръце върху рамката на прозореца и се загледа през него. Господи, бе готов да чука всичко… Въздъхна. Нямаше смисъл. Докато в ума му ясно отекваха думите на Минген, споменът от подгизналата в кръв Тео все още го измъчваше.

Вероятността да стане баща пробуждаше и редица потискани досега болезнени спомени. Преди много години бе имал син. Тогава не му позволяваха да види Камий, дори му забраняваха да й пише. Едва месеци след раждането узна, че синът му е умрял. Така и никога не го видя.

Тео се приближи. Дюра дори не се извърна. Тя прокара пръсти по отпуснатата на рамката на прозореца ръка и се загледа как черните косъмчета настръхват при допира й. Той обърна глава.

— Съжалявам…

Дюра сви нервно рамене.

— Каква адска каша!

— Няма защо да бързаме. Ще почакам.

Този абсурд — тя да почака, сякаш той го иска — го накара да се усмихне.

— Не съм убеден, че е по силите ни.

— Е, нека поне да опитаме. — Тео се мушна под ръката му и обгърна кръста му. — Мисля, че мога да изчакам. — Този път тонът й бе закачлив, а в очите й проблясваха дяволити пламъчета. Ясно схвана, че като говори за изчакване, тя всъщност има предвид секунди. — Да цитирам ли отново мнението на специалиста хер Минген?

Запуши устата й. Тя близна дланта му. Дюра рязко изтегли ръка.

— Намирам за изключително трудно да те съблазня. — Гласът й бе пълен със страст.

— Това е истински ад! — Той припряно прокара ръце през косите си. Тялото му се стегна, когато ерекцията му неволно се докосна до Тео. Мигом отстъпи, но и двамата я бяха усетили.

Без да мисли повече за нищо, отдал се единствено на усещанията си, той взе ръката й и я прокара по слабините си.

— Докосни ме — дрезгаво помоли, притискайки се в ръката й. — Това можеш да направиш за мен.

Тео започна да разкопчава панталона му. Сетивата й горяха от желание. Със затаен дъх извади твърдия му щръкнал пенис и нежно докосна връхчето — този източник на наслада й действаше като магнит. Той набъбна при допира й, уголеми се, издължи се и демонстрира цялата си прелест. Плъзна пръсти по него. Цялото тяло на Дюра се напрегна в очакване. Без да отпуска пръсти, тя не спираше да ги движи нагоре-надолу по органа му. Налагаше свой ритъм.

Очите му бяха затворени, а гърбът извит назад и облегнат върху рамката. Тео сведе глава и докосна копринения връх с език. После пъхна набъбналата глава на члена в устата си. Не успяваше да му се насити и го засмука в захлас. Той простена, пъхна пръсти в косите й и здраво стисна главата й, докато тя ту се отдръпваше, ту отново поемаше целият му член.

— Господи…

Накара я да коленичи и се впусна още по-дълбоко в устата й. През цялото време я държеше така здраво, че тя не можеше да мръдне. Тео се опита да се отдръпне, за да продължи играта, но той така дълбоко проникна в нея, че почти я задави.

Мигом я освободи и с тихо проклятие се настани на пода до нея. Милваше я и не преставаше да повтаря:

— Господи! Не биваше да го правя…

— Мина толкова много време… Желая те. Умирам за теб.

Дюра отметна косите от лицето й и избърса устните й с ръкав.

— Ще сторя същото за теб.

— Май не го искам. Искам истинското нещо.

Усмивката му стана още по-широка, заради думите, които тя предпочиташе да използва, но когато заговори, стана ясно, че е непреклонен.

— Не мога да го направя.

— Или това, или нищо. Ти реши.

За дълго остана вгледан в нея със съвършено непроницаем израз. Мина й през ума, че вероятно току-що се е обрекла в обозримото бъдеще да живее без секс.

— Добре. Ти спечели.

Взе я на ръце и я отнесе до леглото. Тео понечи да каже нещо, но той плътно прилепи устни към нейните, за да заглуши думите й, защото не желаеше да разсъждава повече. Знаеше само, че тя го обича.

В следващия миг вече лежаха голи — него много го биваше да съблича жени. Тео не пропусна този факт и го попита как се е научил, но Дюра само отвърна:

— Няма да говорим сега за това. — Пенисът му се опря в срамните й устни. — Попитай ме по-късно.

Прояви изключителна предпазливост, докато проникваше в нея. Правеше го така внимателно, сякаш бе от стъкло.

— Още… Още… Я виж! Всичко е наред! — Настояваше разгорещено, дори се надигна, за да му даде възможност да погледне.

Гледката на розовите й слабини, влажни, горещи и готови да го приемат, така го плени, че вече нищо не бе в състояние да го спре.

Не се нуждаеше от никакви други увещания. Отдаде се на естествената си същност — силно сексуален мъж, надарен с всевъзможни таланти и въображение.

И тя остана доволна, изключително доволна.

Стигна до екстаз.

Няколко пъти.

И той бе невероятно удовлетворен от случилото се. Беше си възвърнал любовницата.