Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (8)

Седма глава

Както и много други неща, Бри бе забравила какво значи наистина да се отпуснеш и да си починеш. Когато откри как, почувства истинско облекчение, а се и оказа, че е изключително лесно. Тя се надяваше, че когато и другите й спомени се върнат, също ще бъдат толкова приятни.

И все пак беше открила още едно нещо, в което можеше да бъде сигурна. В морето се чувстваше също толкова у дома, колкото и на сушата. Това си бе истинско удоволствие, и то невероятно, да открие, че се справя отлично с платната и въжетата. Ако беше сама на малката едномачтова платноходка, можеше да я подкара без всякакво усилие. Щеше да успее да я управлява, защото владееше необходимите познания и притежаваше задължителната сила. Поне в това бе сигурна.

Слушаше шума на вълните около корпуса, докато лодката набираше скорост, и бе убедена, че този шум й бе познат отпреди. Нямаше значение нито къде бе било това, нито как.

Обичаше да плава. Всички, с които Рийв бе разговарял, го бяха потвърдили. Идеята да прекарат един ден в открито море бе дошла от него, когато забеляза, че опънатите й нерви, напрежението и потиснатостта не я напускаха. Въпреки че Бри се преструваше доста умело. Беше му казала да не бъде мил и внимателен, но човек не можеше винаги да следва заповеди, били те и на една принцеса.

Беше заложил на инстинктите си и й позволи да поеме руля, когато потеглиха. Сега я наблюдаваше с каква лекота го завърта, за да улови вятъра. В синхрон с нея, той отпускаше или стягаше плющящото платно. Докато лодката препускаше по вълните, гонена от вятъра, Рийв чу Бри да се смее, когато платната се издуваха.

— Великолепно — извика тя. — Върхът. Толкова свободно, толкова просто.

Вятърът я въодушевяваше. Скоростта при този първи морски пробег бе от основно значение. Свободата, след като си бил толкова дълго под властта на други, бе опияняваща. Контрол, ето че Бри най-сетне откри нещо, което можеше да контролира. Ръката й държеше умело руля и го извиваше леко в зависимост от движенията на Рийв, когато бе необходимо да го следва.

Прегради, задължения, отговорности, всичко това се стопи и изчезна. Останаха само вятърът и водата. Тук времето нямаше значение. Можеше да забрави за него, както сигурно бе правила и преди. А сега вече знаеше, че ще направи така отново. Слънцето бе точно както трябва през една ваканция. Грееше ярко, кръгло, топло и струеше златни лъчи от небето, които побеляваха в морето. Тя задържа руля с коляно и се измъкна от огромната памучна риза. Бикините й не бяха особено скромни, ала Бри искаше да почувства и вятъра, и слънцето по кожата си. Управляваше умело и избягваше другите лодки. Уединението бе нещо, което не би пожертвала.

Поне няколко часа щеше да бъде егоистка. Поне няколко часа нямаше да е принцеса, а просто една жена, галена от вятъра, милвана от слънцето. Със смях отметна косата си назад, а вятърът отново я преметна пред лицето й.

— Правила съм това и преди.

Рийв се отпусна. Вятърът си вършеше работата в този момент.

— Тази лодка е твоя — каза той. — Според баща ти, Бенет е най-добрият ездач, Александър — най-добрият фехтувач, но ти си най-добрият моряк в семейството.

Тя се замисли и прокара длан по лъскавата махагонова рейка.

— Либерте — изрече тихо, замислена за свободата, на която бе кръстена лодката. — Струва ми се, че също както и малката ферма, съм използвала тази лодка, за да мога да бягам.

Рийв се обърна, за да я погледне. През тъмните му очила Бри изглеждаше златна и великолепна. Примитивна, желана, и въпреки това някак изгубена. Каквито и да бяха намеренията му, нямаше смисъл да е мил и любезен.

— Бих казал, че си го заслужила. Не е ли така?

Тя издаде някакъв звук на несъгласие, може би на несигурност.

— Само се чудя дали съм била щастлива преди. Понякога ми се струва, че като си спомня, ще ми се иска нещата да останат такива, каквито са сега. Всичко това е ново, нали разбираш?

— Ново начало ли? — Помисли си за собствената си ферма и за своето ново начало. Ала той поне знаеше къде бе приключил със стария живот и откъде започваше новият.

— Не казвам, че не искам да си спомня. — Бри наблюдаваше Рийв как свали тениската през главата си и я запокити на една страна. Изглежда толкова естествен, каза си тя, толкова освободен. Банският му бе плитък, но това не я притесни. Беше се притискала до това тяло. Не можеше да не си спомни усещането. Той бе слаб и мускулест. Малки капчици блестяха по кожата му. Опасен мъж. Ала нима опасността не беше нещо, срещу което трябваше рано или късно да се изправи?

Да, спомняше си прегръдката му. Трябваше ли да се срамува, че бе открила колко много й се искаше да се притисне до него, да я прегърне отново? Разбра, че не се срамува, независимо дали трябваше, или не. Въпреки това беше предпазлива.

— Знам толкова малко неща — промърмори Бри. — За себе си. За теб.

Рийв извади цигара от джоба на ризата си, оставена на една от скамейките. Сви длани и щракна запалката с пестеливи движения. Когато изпусна дима, я погледна отново.

— Какво искаш да знаеш?

В първия момент тя не отговори, само го наблюдаваше. Това бе мъж, който умееше да се грижи за себе си, а и за тези, които преценеше, че трябва. Това бе мъж, който сам определяше правилата и Бри бе сигурна в това. Въпреки всичко… Освен ако не грешеше, това бе мъж, който живееше по правила, отдавна установени в живота му. Какво ли го ръководеше в този момент?

— Баща ми ти има доверие.

Той кимна и нагласи плющящото платно.

— Няма причина да не ми вярва.

— Но той познава добре баща ти, не теб.

Устните му трепнаха. Арогантността отново се появи, помисли си тя, макар и по елегантен начин, неподвластна на доброто му възпитание. Тази арогантност, за съжаление, бе една от най-привлекателните му черти.

— А ти не ми ли вярваш, Габриела? — Рийв зададе въпроса си умишлено тихо, умишлено предизвикателно. Залагаше й капан, и двамата го знаеха. Затова отговорът й, когато заговори, го остави безмълвен.

— Готова съм да ти поверя живота си — отвърна прямо тя. Обърна се към вятъра и отново поведе лодката напред.

Какво можеше да й отговори? В думите й нямаше нищо подвеждащо, нямаше ирония. Бри бе изрекла именно това, което мислеше, не просто една изтъркана фраза, а самата истина. Би трябвало да се почувства доволен. Бе част от работата му, поне на теория, да спечели доверието й. Защо тогава се почувства неудобно и реши, че трябва да бъде особено предпазлив?

Едва сега му хрумна какво точно бе прозрял още в първия миг, когато я видя отново в болничното легло. Нищо между тях не би могло да бъде обикновено и тривиално. Той бе толкова пленен от нея, колкото и тя от него, макар и по един доста необичаен начин.

И двамата, всеки по свой начин, започваха нов живот. Нито единият, нито другият имаха причини да желаят каквито и да било усложнения. Истината бе, че Рийв си бе обещал да живее простичък живот. Още в самото начало на този нов живот му звъннаха от Кордина и нещата отново се объркаха.

Трябваше да откаже, припомни си отново той. Искаше да откаже. Защо? Защото Бри, макар че я помнеше едва шестнадесетгодишна, бе останала в ума му години наред.

Откакто дойде в Кордина, нещата само се усложниха. Заради фалшивия годеж цялата международна преса бе по петите им. Една кралска сватба винаги се отразяваше на първа страница. Вече три водещи американски списания се обаждаха с молби за интервюта. Папараците ги следваха като упорити малки териери на всяка крачка извън двореца.

Трябваше да откаже молбата на принц Арманд за този измислен годеж с Бри. Самият факт, че това бе логичното разрешение на един доста деликатен проблем, се заличаваше от неприятностите, които водеше след себе си. Но той не отказа. Защо? Заради Бри, заради жената, която опознаваше, която заплашваше да остане в сърцето му за цял живот.

Когато беше с нея, му се струваше, че стъпва бавно и мъчително по нажежени въглени. Всичко наоколо се замъгляваше и не бе възможно да се охлади, без да направи фаталния скок в жаравата.

— Това малко заливче — посочи тя, — изглежда тихо и спокойно.

Без много суетня двамата огледаха убежището. Бри направляваше лодката на вятъра, намаляваше скоростта, въртеше руля. След като всичко бе направено както трябва, тя седна и се загледа над водата.

— От това място Кордина изглежда наистина прекрасна. Толкова много розово и бяло, прекрасна е. Сякаш нищо лошо не би могло да се случи тук.

Рийв проследи погледа й.

— Във вълшебните приказки обикновено има и насилие, нали не си забравила?

— Не съм. — Бри се усмихна лекичко и погледна към двореца. Колко дръзко се издига, помисли си. Колко е елегантен, колко величествен. — Ала дори и да прилича на взета от вълшебна приказка, Кордина не е такава. Да не би практичният ти и демократично настроен американски ум да я намира за глуповата… Дворците ни, помпозността, протокола?

Този път той се усмихна. Тя може и да не помнеше корените си, но те си оставаха дълбоко в нея.

— Според мен се управлява изключително интелигентно. Лебар е едно от най-добрите пристанища в света, независимо от размерите. В културно отношение всички могат да се поклонят пред Кордина. Икономически е непоклатима.

— Така е. И аз съм си написала домашното. Въпреки това… — Бри прекара език по зъбите си и се отпусна назад, обхвана колене с длани. — Ти знаеше ли, че на жените в Кордина не им е било позволено да гласуват чак до края на Втората световна война? Приемало се е за благоволение, не за право. Семейният живот тук си е типично средиземноморски. Жената дължи подчинение, а съпругът има цялата власт.

— На теория или на практика? — попита веднага Рийв.

— От всичко, което видях, по-скоро на практика. Според конституцията, титлата на баща ми може да се предава само на мъжките наследници.

Рийв слушаше, загледан над вълните, също като нея.

— Това дразни ли те?

Тя го погледна със странен питащ поглед.

— Не, разбира се. Това, че нямам желание да управлявам, не означава, че законът е справедлив. Дядо ми е въвел избирателното право за жените на Кордина. Собственият ми баща е направил още повече, като е назначил жени на ръководни постове, ала промените са изключително бавни.

— Несъмнено е така.

— Ти си практичен и търпелив по природа. — Бри сви бързо рамене. — Аз обаче не съм. Когато промяната е за добро, не виждам причина тя да бъде забавяна.

— Не можеш да пренебрегнеш и човешкия елемент.

— Особено когато някои хора са така погълнати от традицията, че не виждат предимствата на прогреса.

— Лубе ли?

Бри го погледна с признателност.

— Сега вече разбирам защо баща ми толкова те цени, Рийв.

— Ти какво знаеш за Лубе?

— Мога да чета — отвърна простичко тя. — А също и да слушам. Картината, която виждам, е на един изключително консервативен човек. Надут. — Бри стана и се протегна така, че бикините се изпънаха по тялото й. — Истина е, че е чудесен министър, но по свой начин, а също така и много, много предпазлив. Четох в дневника си как се е опитал да ме разубеди да замина за Африка миналата година. Не било прилично за една жена. Също така смята, че не е прилично да се срещам с Националното събрание по въпросите на бюджета. — За миг пролича разочарованието й. Тя наистина, отбеляза Рийв, научава бързо. — Ако мъже като Лубе си постигат своето, жените няма да имат повече права от варенето на кафе и гледането на деца.

— Според мен тези неща могат да се постигнат единствено с общи усилия.

Бри му се усмихна, очевидно развеселена и по-спокойна.

— Но, от друга страна, ти не си чак такъв традиционалист. Майка ти е била съдия в различни райони. — Рийв я наблюдаваше, без да трепне. — Написала съм си домашното — напомни му тя. — Не можех да не го направя. Завършил си Американския университет с отличие. При сегашните обстоятелства ми се струва интересно, че имаш диплома по психология.

— Необходима ми беше — отвърна небрежно той — за кариерата, която съм си избрал.

— Така е. След две години и половина в полицията и три отличия за храброст, си минал под прикритие. Тук вече фактите се губят, но се носи слух, че си бил в екипа, който разбил една от основните криминални групировки, действали в Окръг Колумбия. Освен това се говори, че по настояване на един американски сенатор си служил и в силите за сигурност. С твоето име, интелигентност и такова досие лесно са могъл да се издигнеш до чин капитан, независимо от възрастта. Въпреки това си предпочел да напуснеш завинаги.

— За човек, който твърди, че знае много малко за мен, си научила доста.

— Това не ми дава нищо за теб самия. — Бри се приближи до борда. — Искам да се поразхладя. Ще дойдеш ли? — Преди още да отговори, тя вече бе скочила и плисна във водата.

Беше невероятно предизвикателна, а Рийв все още не бе разбрал дали това бе нарочно. Изправи се замислен. Да открие това можеше да се окаже истински урок. Елегантно като нея той скочи във водата.

— Колко приятно — възкликна Бри, докато плуваше бавно наоколо. Вече се бе гмуркала и косата й бе полепнала по лицето. Капките вода и слънцето я превърнаха в медна на цвят. Без грим, на силното слънце, лицето й бе толкова изящно. Това бе лице и тен, които фотографите се надпреварваха да запечатват. Като образ, мислеше си Рийв, докато я следваше в хладната вода, тя бе безупречна. Като образ го бе заинтригувала безкрайно много, както всеки образ интригува мъжа. Това бе жената, за която копнееше. Все още му предстоеше да разбере дали ще съумее да раздели образа от жената и да има това, което иска. Беше работил в полицията достатъчно дълго и знаеше прекрасно, че всяка постъпка си има своите последствия. За всяко нещо, което желаеш, трябва да се плати. А сега изобщо не му беше ясно каква можеше да е цената.

— Казаха ми, че използваш басейна всеки ден — подзе Бри и се отпусна назад, за да си намокри отново косата. — Добър плувец ли си?

Той правеше минимални движения, колкото да се държа над водата.

— Да.

— Може някоя сутрин да дойда с теб. Вече наваксах голяма част от работата и мога да си позволя да загубя по час-два. Рийв… — Тя загреба вода в шепи и я остави да се оттече в морето. — Нали знаеш, че балът на ПДИ е само след няколко седмици.

— Трябва да съм глух, за да не разбера. В балната зала всеки ден цари такава суматоха и шум.

— Няма как — отвърна небрежно Бри. — Казвам го единствено защото трябва да го знаеш като мой… — Погледът й машинално се плъзна към пръстена на лявата й ръка. Въпреки че я наблюдаваше внимателно, той не можа да разгадае изражението й. — Като мой годеник — продължи тя, — ще трябва да откриеш бала с мен и съвсем буквално да си домакин.

Рийв наблюдаваше как косата й се стели сред вълните.

— Е, и?

— До бала можем да сведем появяването си на обществени места до минимум. Отвличането, въпреки че го омаловажаваме, е чудесна възможност да се спотаим, както и да бъдем по-дискретни по отношение на годежа. Балът обаче е събитие от първостепенно значение и ще присъстват много представители на медиите, а и доста други хора. Чудя се дали татко е взел под внимание обществения натиск, под който ще бъдеш, когато те помоли да приемеш тази длъжност…

Той се отпусна по-ниско във водата и се приближи до нея, ала не достатъчно, за да я докосне.

— Мислиш, че няма да успея да се справя ли?

Бри премигна, а след това се разсмя.

— Нямам никакви съмнения, че ще се справиш блестящо. Все пак Александър се възхищава от ума ти, а Бенет от облеклото ти. Не би могъл да имаш по-добри поръчители.

Рийв вече се забавляваше.

— Е, и?

— Просто колкото по-дълго продължава това, толкова повече работата се задълбочава. След като развалим годежа, ще трябва да се оправяш с последствията, може би дори години наред.

Той се отпусна по гръб и затвори очи.

— Не се притеснявай за това, Бри. Няма да имам проблеми.

— Тъкмо затова се притеснявам — настоя тя. — Все пак аз съм причината за всичко.

— Не. — Отговорът бе съвсем кратък. — Причината е похитителят ти.

За момент Бри не каза нищо. Все пак Рийв бе насочил разговора в желаната от нея посока. Не бе сигурна дали да се възползва от тази възможност, но реши да действа.

— Рийв, няма да те питам дали си добър полицай. Нито дали си добър като частен детектив. Данните за теб са достатъчно красноречиви. Само че щастлив ли си с тази работа?

Този път той се умълча. Притвори очи и усети как слънчевите лъчи го изгарят, докато водата леко се плискаше около тялото му. Все още пристъпваше по жаравата.

Никой никога не го бе питал дали бе щастлив с тази работа. Истината бе, че той самият не си бе задавал този въпрос, поне доскоро. Отговорът бе, да. Ала също така и не.

— Да. Получавам известно удовлетворение от работата си. Вярвах в това, което вършех в полицията. Сега вече поемам единствено случаи, в чиято правота съм убеден.

— Тогава защо не разследваш отвличането, вместо да ме пазиш?

Рийв се премести така, че водата да стига до раменете му, за да може да я вижда. Чудил се бе кога ли тя ще зададе този въпрос.

— Аз съм частен детектив, вече не работя като ченге. Както и да е, тук нямам никакви правомощия.

— Не ти говоря за правилата и законите, а за желание.

— Едно от нещата, на които най-силно се възхищавам у теб и което най-много ме дразни, е прозорливостта ти. — Зачуди се каква ли щеше да бъде сега косата й при допир, докато бе още мокра от морската вода, и се поддаде на импулса да я докосне. Зачуди се как ли ще реагира Бри, ако знаеше, че вече се бе опитал да подпита някои неща, че се бе вмъкнал зад завесите на протокола и си бе направил свои собствени заключения, но без да й казва. При шаха дори кралицата можеше да бъде използвана като пешка. — Да, мислил съм за това. — Отговорът му прозвуча небрежно, ала не достатъчно. — Докато баща ти не ми каже, официално съм охранител. Само охранител.

Тя усети лекото подръпване, докато пръстите му се вплитаха в косата й. Леко, съвсем леко краката им се докоснаха под водата.

— А ако те помоли? Тогава ще обмислиш ли тази възможност?

Ръката му продължаваше да си играе с косата й, но въпросът й го бе разсеял.

— Какво искаш, Бри?

— Помощ. Нито от баща ми, нито от Лубе научавам нещо за хода на разследването. Те ме закрилят, Рийв. И двамата се стремят да ме обвият в пашкул, а това никак не ми е по вкуса.

— Значи искаш да се ослушам и да ти кажа какво става.

— Щях да го направя сама, но пък ти имаш много повече опит. А и… — Тя му се усмихна. — Няма начин и крачка да направя без теб.

— Вече ми намерихте друго предназначение, така ли, Ваша Светлост?

Бри вдигна едната си вежда и макар да беше съвършено мокра, достойнството й бе неоспоримо.

— По-скоро не. — Той я пусна. Май беше дошло времето да я използва и да се остави да бъде използван в по-пряк смисъл.

— Ще си помисля.

Тя прецени, че ще бъде по-добра стратегия да се оттегли, отколкото да нападне.

— Ще трябва да се задоволя и с това. — С три бързи загребвания стигна до лодката и се изтегли на борда. — Какво ще кажеш да опитаме виното и студеното пилешко, което ни е приготвила бавачката?

Рийв сръчно се прехвърли до нея и остана прав за момент, за да се оттече водата.

— Бавачката винаги ли поема задълженията и на твой снабдител?

— На нея й е приятно. За нея сме все още деца.

— Добре тогава. Да не оставяме храната да се развали.

— А ето я отново типичната ти практичност. — Бри взе кърпата и бързо попи косата си, а след това я захвърли на една страна. — Добре, ела в кабината и ми помогни. Доколкото разбрах, има и ябълков щрудел. — Кожата й все още блестеше от капките вода, когато се спусна в малката кабина. — Справяш се много добре на вода — отбеляза тя, когато той я последва.

— С баща ми често ходехме да плаваме.

— Ходехте? — Бри взе бутилка вино от хладилника, погледна етикета и кимна доволно.

— През последните години не ни оставаше много време.

— Ала сте близки?

Рийв се огледа бързо, откри тирбушона и пое бутилката от нея.

— Да, близки сме.

— И той ли е като баща ми? Искам да кажа… — Тя чу тихото изпукване на тапата и се огледа за чаши. — И той ли е такъв достоен и впечатляващ?

— Така ли възприемаш баща си?

— Май да. — Бри леко се намръщи, докато Рийв разливаше виното. — И мил, също така, но много сдържан. — Знаеше много добре, че баща й я обича, ала страната и властта идваха на първо място. — Мъже в тяхното положение трябва да са такива. И ти си такъв.

Той се усмихна и докосна чашата й със своята.

— Достоен, впечатляващ или мил?

— Сдържан — отвърна тя и го погледна, докато отпиваше. — Все ме караш да се чудя за какво си мислиш, докато ме наблюдаваш.

Усети виното хладно и сухо на небцето си.

— Струва ми се, че знаеш.

— Не съвсем. — Бри отпи нова глътка с надеждата Рийв да не се досети, че го прави за кураж. — Знам, че искаш да ме любиш.

Слънцето се промъкна през отворената врата и я огря.

— Да.

— Питам се защо? — Тя свали чашата и я задържа с две ръце. — С всяка жена, която срещнеш, ли искаш да се любиш?

При други обстоятелства би си помислил, че Бри го поощрява, ала въпросът й бе напълно откровен. Затова й отвърна по същия начин.

— Не.

Тя се усмихна леко, въпреки че едва сдържаше нервите си. Така ли се играеше тази игра, чудеше се Бри. А дали тя се опитваше да играе игра?

— Тогава с почти всяка.

— Само ако отговаря на определени условия.

— И какви са те?

Той обрамчи лицето й с длани.

— Ако ме карат да мисля за тях още със събуждането, още преди да съм се сетил кой ден е.

— Разбирам. — Бри завъртя чашата в ръце. Пръстите й бяха овлажнели от нерви, но не трепереха. — За мен ли мислиш още щом се събудиш?

— Ласкателства ли търсиш, Габриела?

— Не.

Рийв наклони главата й още малко назад. Тя не се стегна, не се отдръпна и той отново усети, че Бри не се притесняваше, а бе изпълнена с очакване.

— Какво тогава?

— Искам да разбера. Не познавам нито себе си, нито миналото си и искам да разбера дали ти ме привличаш единствено заради желанието да бъда с мъж.

Това бе прекалено откровено, помисли си Рийв. Не звучеше особено ласкателно, бе прекалено откровено. Сам си го бе изпросил. Когато пое чашата с вино от ръцете й и я остави, той забеляза колко стегнати бяха пръстите й. Това го изпълни с известно задоволство.

— А аз привличам ли те?

— Ласкателства ли търсиш?

В очите й блеснаха весели искри. Рийв забеляза, че тя се усмихна.

— Не. — Леко и ненастойчиво той докосна устните й, без да откъсват поглед един от друг. — Очевидно и двамата желаем едно и също.

— Може би. — Бри се поколеба за момент, преди да положи длани на раменете му. — Може би е време да разберем дали е точно това.

Точно така искаше Рийв да се случи — далече от двореца, далече от стените. Долавяше се единствено плясъка на вълните, приглушен, ритмичен и спокоен. Кабината бе малка и ниска. Имаше сенки, имаше слънце. Бяха сами.

Точно така искаше той да се случи, въпреки че в този момент се поколеба. Тя изглеждаше толкова нежна. Нежна, а Рийв се бе съгласил да я пази и защитава. Каква обективност щеше да му остане, ако станеха любовници? Бри се вдигна на пръсти и докосна устните му отново. Той усети удоволствието, сладостта, желанието в себе си и се предаде.

На каква обективност можеше да разчита, повтаряше си Рийв. Той й бе признал самата истина, когато каза, че мисли за нея всяка сутрин.

— Не си напълно сигурен — прошепна тя и докосна бузата му. У нея се надигаше желание, по-бързо и по-свободно, отколкото бе очаквала. Разбираше, че Рийв изпитва съмнения. Колебаеше се. Това я облекчи, но я възбуди също така. Колко ли щеше да се притесни, ако той бе сигурен, а тя се окажеше единствената нервна. — Аз съм твоя без миналото си. За момента, само за този момент нека забравим какво бъдеще ни чака. Само днешният ден, Рийв. Само един час, един миг.

Това той можеше да й подари. Щеше да й го даде. Щеше да приеме само това. Този път устните им не се докоснаха леко и кратко. Когато става въпрос единствено за мига, нещата придобиват сила. Те водят напред, изискват. Страстта се надига, страстта се оттегля. Страстта е свободна.

Това бе само за миг. И двамата се бяха съгласили, така бяха решили заедно. И двамата забравиха.

Телата им се притиснаха едно до друго. Устните вкусваха. Глад, какъв глад. Рийв усети дланите й по гърба си, малки, гладки, отново с грижливо поддържани нокти. Първо го галеха, след това притискаха и задържаха. Сила, как се излъчваше от нея и скриваше нежността. Нужда, как пулсираше до тялото му и го караше да забрави логиката, плановете си, решенията. В копнежа няма логика, за страстта няма планове. Мирисът на море бе едва доловим. Парфюмът й го замая. Рийв я привлече върху тясната койка.

Бри усети ръбовете на тъканата постеля, когато се отпусна на нея. Беше й казал да не очаква рози, нито пък сатенени чаршафи. Ала тя не ги искаше. Илюзиите не бяха от значение. Бри търсеше реалността. С него я бе открила.

Краката им се преплетоха, те се опиваха един от друг. Някои пътешествия са бързи и необуздани. Тя вече не можеше да мисли, дали бе изпитвала подобно нещо и преди? Сегашният момент бе всичко, което имаха. Отвори очи и го погледна. Лицето му бе близко, заслонено в сянка. Изпълваше кръгозора й. Сегашният момент бе всичко, което искаше.

Посегна да привлече главата му към себе си. Сладост. Сигурно розовите цветчета, сгорещени на слънцето, имат такъв вкус. Натрапчив, също като греяно вино. Опияняващ, като току-що отворено шампанско.

Колкото повече отпиваше, толкова по-добре разбираше какво означаваше истинска алчност. А след това я докосна и разбра какво бе несдържаност.

Бри бе като скулптура, изящно изваяна, създадена с любов. Но тя бе от плът и кръв. Движеше се под дланите му, трептеше. Всеки може да се възхищава на една статуя, да се остави да го очарова, да я разглежда. И той можеше да го стори, докато погледът му се опиваше, а ръцете му я галеха. Ала това бе жената, която желаеше. Жената, която вече добре разбираше, която изгаряше от същото нетърпение като него.

Бри се изви със стон на удоволствие и го притисна под себе си, така че да може да го докосва свободно. Вътре в нея пулсираше желание, диво, без очертания, без начало и край. Сигурно затова не се бореше срещу него. Сигурно затова нямаше начало.

Искаше да усети наситения мъжки вкус. Стори го. Искаше да види бледата си женска ръка на загорялата му кожа. Стори го. Усещанията я отведоха на място, което не би могла да опише с обикновени логични думи, но тя разпозна щастието.

Когато усети, че горната част от банския й се разхлабва, не се засрами, усети единствено удоволствие. Докосни ме. Това бе песента, която чуваше миг преди неизречените думи да се сбъднат.

Изпаднали в забвение един до друг, те се извиваха на койката, изискваха и даваха, предлагаха и вземаха. Устата му следваше ръцете, Бри тръпнеше и възкликваше от изумление и доволство. Ако имаше още, беше готова за още. Ала ако това бе всичко, не се нуждаеше от нищо повече. Знаеше ли тя, че тялото й бе събрало такава чувственост? А Рийв дали бе знаел? Колкото и невероятно да бе, той сякаш знаеше къде да я докосне, къде иска да се спрат устните му. Не бе готов за нищо по-малко.

Дръзка и уверена, Бри задърпа плиткия му бански, докато между него и ръцете й не остана нищо. Възбуда нахлу у нея, когато Рийв простена, когато се предаде. Тогава усети как го напускат и последните задръжки.

Той бе любил и преди. Помнеше какво усещане създава женското тяло, какво бе да се потопиш в страстта. Защо тогава не си спомняше нищо подобно? Ако някога желанието го бе притискало така неудържимо, Рийв поне не помнеше. Неочаквано край тях нямаше нищо, нито лекият плясък на вълните, нито слънцето, което нахлуваше през вратата, нито едва доловимото полюшване на лодката. Съществуваше единствено Габриела, силна, стегната и прелъстителна. Съществуваше единствено Габриела и едно непреодолимо желание, преплетено с чувствата му, което той не смогваше да удържи. Нямаше как да се пребори с нещо, което не разбираше. Вместо това се предаде и на желанието, и на нея.

Тя се изви и Рийв проникна в нея, чу я как възкликна, усети я как се стегна. След това Бри препусна с него, до него. Никой не разбра кой поде ритъма.

Може би само мигове бяха минали. Може би минути. Те бяха все още преплетени, влажна кожа до влажна кожа, бързо сърце до друго забързано сърце. Тя не се бе отпуснала, бе зашеметена. Може би, мислеше си Бри, заслушана в неравномерното дишане на Рийв до ухото си, никога нямаше да може да се успокои. Вече нищо нямаше да е същото.

Погледна към слънцето, което навлизаше в кабината. Същото слънце. Чу и усети движението на морето. Същото море. Но това не беше същата Габриела. Никога нямаше да бъде същата след този момент. Невинността си бе отишла. Едва сега бе сигурна, че я бе загубила. Едва сега разбра, че бе искала да я загуби.

— Значи не е имало никой друг — прошепна тя на глас мислите си.

Той усети как нещо се преобърна в него. Лежеше неподвижно и затвори очи, докато се успокои. Когато повдигна глава, видя тежкия й поглед, блясъка на кожата, които издаваха моментите след преживяна страст. Когато я погледна, разбра, че не бе загубил единствено обективността си.

Сърцето, за което смяташе, че винаги ще си остане негово, вече й принадлежеше. В този момент Рийв бе уверен, че Бри можеше да го пречупи на две само с една невнимателна дума. Затова заговори почти небрежно.

— Не, не е имало друг. Извинение ли очакваш?

Тя не знаеше как да реагира. Нима един мъж се чувства отговорен, когато е отнел невинността на една жена? Може би не точно отговорен, помисли си Бри, ала все пак обзет от неудобство. Не можеше да си позволи да проличи колко я заболя при тази мисъл. Успя да запази погледа си непроменен, а гласа си спокоен.

— Не, не очаквам извинение. А ти?

Гласът му не се промени, нито пък изражението. Затова тя не успя да разбере нищо.

— Защо да очаквам?

— Аз започнах това, Рийв. Много добре го съзнавам. — Бри понечи да се изправи, но той я задържа.

— Съжаляваш ли?

Тя вирна брадичка, макар и малко, ала достатъчно, за да разкрие настроението си.

— Не. А ти?

Това е първият й път с мъж, помисли си Рийв, а ето че мъжът започна един глупав, недостоен разговор, за да се защити. Бри заслужаваше малко нежност, малко ласки и истината. Докосна лицето й, прокара пръст по бузата й.

— Как мога да съжалявам, че ми е отдадено нещо толкова красиво? — Целуна я бавно и нежно. — Как мога да съжалявам, че съм те любил, след като вече искам да го сторя отново?

Той видя как устните й потръпват и я привлече до себе си. Когато тръгнеха да се връщат към Кордина, трябваше отново да започне да гради планове и да обмисля нещата отначало. Щом ще й помага… Но не сега. Все още не.

Доволна, спокойна, че може да се отпусне, тя положи длан върху сърцето му. Пред погледа й попадна годежният й пръстен. В приглушената светлина не изглеждаше толкова впечатляващ, толкова изискващ. Изглеждаше така, сякаш… Сякаш точно там му бе мястото. Той не бе истински, напомни си бързо Бри. Това бе само част от сложната игра. Не бе истински. Затвори очи и се отпусна до Рийв.

Не, пръстенът не бе истински, ала това тук беше, мислеше тя, докато се унасяше. Това бе истинско, за толкова дълго, колкото можеше да остане.