Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (3)

Втора глава

Едва ли щеше да го направи отново, каза си Бри, докато излизаше от горещия душ, който й подейства така успокояващо. Няма да зарови лицето си в ръце и да плаче само защото й се бе натрупало прекалено много. Това, което щеше да направи и което започваше още от този миг, бе да премахва пречка след пречка. Ако имаше отговори, това бе единственият начин да ги открие.

Започваше от най-важното. Тя се пъхна в халата, който откри в гардероба. Беше дебел, плюшен, смарагдовозелен. А също и малко протрит на ръкавите. Сигурно много съм го обичала, реши Бри и се отпусна с наслада и удоволствие в удобната дреха. След това решително натисна един бутон и зачака да дойде сестра.

— Искам си дрехите — каза веднага тя.

— Ваша Светлост, не трябва да…

— Ако е необходимо, ще говоря и с лекаря. Трябват ми гребен, грим и подходящи дрехи. — Бри скръсти заповеднически ръце, въпреки че жестът съвсем не отговаряше на притеснението й. — Още тази сутрин си отивам вкъщи.

Никой не си позволяваше да спори с височайши особи. Сестрата приклекна в поклон и веднага се отправи към кабинета на лекаря.

— Какво означава това? — Той влетя настръхнал в стаята, но същевременно изпълнен с топлота, в добро настроение и търпелив. Тя си помисли за ниска, ала яка тухлена стена, умело прикрита с бръшлян и мъх. — Ваша Светлост, не трябва да ставате.

— Доктор Франко. — Бри реши, че е крайно време да се подложи на изпитание. — Високо ценя уменията и любезността ви. Но днес си отивам у дома.

— У дома значи. — Погледът му се изостри и той пристъпи към нея. — Моя скъпа Габриела…

— Не. — Тя поклати глава в отговор на незададения му въпрос. — Не си спомням.

Франко кимна.

— Говорих с доктор Кижински, Ваша Светлост. Той е много по-добре запознат със състояния, подобни на вашето, отколкото съм аз. Днес следобед…

— Ще се срещна с вашия Кижински, доктор Франко, ала не и този следобед. — Бри пъхна ръце в дълбоките джобове на халата си и напипа нещо малко, тънко и остро. Извади го и видя, че е фиба. Стисна я здраво, сякаш тя щеше да й донесе някакъв спомен. — Трябва да разбера всичко, но по мой начин. Може би ако се върна на място, където нещата са ми познати, ще успея да си припомня нещо. Вчера ме уверихте, след като… След като баща ми си тръгна, че тази загуба на паметта е нещо временно, че като изключим изтощението и шока, нямам някакви сериозни наранявания. Ако това действително е така, мога да си почивам и да се възстановявам и вкъщи.

— Докато си почивате и се възстановявате, тук ще имаме възможност да ви наблюдаваме много по-успешно.

Усмивката й бе спокойна, ала непреклонна.

— Не предпочитам да бъда наблюдавана, доктор Франко. Предпочитам да си отида у дома.

 

 

— Може би никой от вас не си спомня, но Габриела каза съвсем същото само часове след като й извадиха сливиците. — Арманд стоеше на вратата и наблюдаваше нежната си дъщеря, изправена и категорична пред подобния на танк доктор Франко. Той пристъпи в стаята и протегна ръка. Въпреки че от колебанието й дали да го приеме го заболя, Арманд обви пръстите й с много обич. — Нейна Светлост ще се прибере — заяви той, без да поглежда към лекаря. Преди Бри да се усмихне, Арманд продължи: — Ще ми дадете списък с нещата, за които трябва да се внимава. Ако тя не ги спазва, ще бъде изпратена отново тук.

Желанието й да възрази отмина почти веднага. Нещо вътре в нея го потисна. Вместо това наклони глава. Онова, което би трябвало да се приеме за примирение, бе заличено от арогантно повдигнатите й вежди. Пръстите на Арманд стиснаха нейните, когато забеляза познатото изражение. Безброй пъти го бе поглеждала по същия начин, и то винаги, когато настояваше на своето и получаваше това, което си бе наумила.

— Ще наредя да ти донесат нещата.

— Благодаря.

Ала Бри не добави „татко“. И двамата го забелязаха.

След час вече си тръгваше. Хареса й веселата пролетна рокля в пастелни цветове, която облече. Почувства облекчение и задоволство, щом откри, че се справя умело с гримовете.

Когато прекрачи на слънцето, бузите й се бяха обагрили в бледорозово, а кръговете под очите й бяха скрити. Косата й бе пусната и стигаше до раменете. Уханието, с което се напръска, бе несъмнено френско и доста изкусително. Също както с халата, откри, че то й подхожда и й допада.

Веднага разбра, че колата, спряла отпред, бе лимузина и предположи, че и отвътре бе просторна и мирише на богатство. Не си спомняше дали някога преди се бе возила в нея, лицето на шофьора също не й говореше нищо, въпреки че човекът се усмихна и се поклони, когато й отваряше вратата. Седна и се смълча, докато изчакваше баща си да се настани срещу нея.

— Изглеждаш по-силна, Бри.

Имаше толкова много неща, които да си кажат, а в същото време нямаше какво. Детайлите й се губеха. Не се чувстваше непривично, докато седеше на плюшената тапицерия в лимузината. Усети, че лъскавият пръстен й бе по мярка и го чувстваше удобен на пръста си. Знаеше, че обувките й бяха италиански и само издрасканите подметки показваха, че бяха носени и преди. Носила ги бе, разбира се. Ставаха й отлично.

Ароматът, който се излъчваше от баща й, й действаше успокоително. Отново го погледна въпросително.

— Знам, че говоря френски не по-зле, отколкото английски, защото някои от мислите ми се появиха на този език — започна тя. — Знам как миришат розите. Знам накъде да погледна, за да видя как слънцето изплува от морето и как точно изглежда на зазоряване. Нямам обаче представа дали съм добър човек, или егоист. Не мога да си представя какъв е цветът на стените в собствената ми стая. Не знам дали добре се справям в живота, или съм го пропиляла.

Сърцето му се късаше да я гледа как седи спокойно срещу него и се опитва да си обясни защо не може да го дари с обичта, която заслужаваше.

— Мога да ти отговоря на някои от въпросите.

Бри кимна, съумяла да запази същия самоконтрол като него.

— Но няма да го направиш.

— Струва ми се, че ако откриеш отговорите сама, ще откриеш и още неща.

— Може и да е така. — Сведе поглед и прекара пръсти по бялата чанта от змийска кожа в скута си. — Вече открих, че съм нетърпелива.

В същия момент той се усмихна. Тя усети, че този човек й харесва и също се усмихна.

— Ето че вече си започнала.

— И трябва да съм доволна от такова начало.

— Скъпа моя Габриела, не тая илюзии, че ще се задоволиш с това.

Бри погледна през прозореца, докато се изкачваха все по-нависоко по един дълъг лъкатушещ път. Имаше много дървета и сред тях палми с трептящи от вятъра корони. Между тях се виждаха скали, сиви назъбени скали, прорязани от петна диви цветя. Там, долу, бе морето, дълбоко, яркосиньо и спокойно.

Ако вдигнеше поглед нагоре, накъдето водеше пътят, щеше да види града с розовите и бели сгради, скупчени като симпатични играчки на издадения неравен нос.

Вълшебна приказка, помисли си отново тя, но тази мисъл никак не я изненада. Докато приближаваха, Бри бе обхваната от спокойствие и чувство за уют. Градът не загуби очарованието си и когато приближиха. Къщи и сгради сякаш бяха доволни, че се бяха настанили от едната страна на скалите, прилепнали една до друга. Навсякъде бе чисто и се усещаше, че бе старо.

Нямаше небостъргачи, нито пък безумна трескава суетня. Нещо в нея разпозна това, помисли си Бри, защото бе била в градове, където всичко бе въпрос на бързина, а пък сградите се извисяваха безкрайно високи. Ала това си бе нейният дом. Нямаше място за спор. Това бе домът й.

— След като не искаш да ми разкажеш за мен — погледна тя към Арманд с открит поглед и ясен глас, — разкажи ми за Кордина.

Молбата й му достави удоволствие. Бри забеляза как ъгълчетата на устата му се извиха едва забележимо нагоре.

— Ние сме стар род — започна той и тя веднага долови гордостта му. — Родът Бисет, това е фамилното ни име, са живели и управлявали на това място още от седемнадесети век. Преди това Кордина е била под властта на испанци, маври, отново испанци, а след това и на французи. Ние сме пристанище, и, сама разбираш, че местоположението ни на Средиземно море е особено важно. През 1657 година друг Арманд Бисет получава управлението на княжество Кордина. От този момент се запазва в ръцете на Бисетите и ще остане така, докато има наследник мъж. Титлата не може да се прехвърля на дъщерите.

— Ясно. — След миг размисъл Бри наклони глава. — Лично аз съм доволна, че е така, но от политическа гледна точка това е някакъв анахронизъм.

— И преди си казвала същото — измърмори той.

— Ясно. — В това време видя деца, които играеха в потънал в пищна зеленина парк, украсен с фонтан. Забеляза магазин с лъскави рокли на витрината, до малка пекарна, където бяха изложени най-различни сладки. Имаше и една къща, целият й двор осеян с огнени азалии. — А семейство Бисет добре ли управляват?

Колко типично за нея да зададе подобен въпрос. Въпреки че не си спомняше, отново подлагаше на съмнение всичко и се интересуваше от всяко нещо, за да може да обмисли наученото.

— Кордина е мирна страна — отвърна простичко Арманд. — Членуваме в Обединените нации. Аз управлявам с помощта на министър-председателя Лубе. Има и Съвет на короната, който заседава три пъти в годината. Трябва да се съветвам с тях за всички международни договори и спогодби. Всички закони трябва да се одобряват от Националното събрание, което се избира.

— Има ли жени в правителството?

Той вдигна пръст, за да я докосне по брадичката.

— Не си загубила усета си към политиката. Да, има жени — потвърди Арманд. — Въпреки че процентното съотношение няма да те зарадва, Кордина е напредничава страна.

— Сигурно „напредничава“ е доста относително понятие.

— Сигурно. — Той се усмихна, защото тъкмо този спор не се водеше за пръв път. — Корабостроенето е най-значителната ни индустрия, а туризмът се нарежда веднага след него. Имаме природни красоти, древна култура и великолепен климат. Държим на точността в отношенията с другите — заяви Арманд. — Страната ни е малка, ала не и незначителна. Управляваме добре.

Тя прие този факт, без да задава въпроси, но дори и да бе поискала да попита нещо, то отлетя в мига, в който видя двореца.

Той се издигаше, както подобава, на най-високото място на скалистата Кордина. Беше обърнат към морето, а под него се спускаха огромни отвесни скали право към водата. Може би крал Артур бе посещавал това място и ако се върнеше, със сигурност нямаше да го е забравил. Бри го позна, както и други неща, като някакво смътно чувство, което я обземаше насън.

Палатът бе от бял камък, над който се издигаха бойници, парапети и кули. Бил е построен, както за да е подходящ за кралските особи, така и за защита, и бе запазен непроменен. Извисяваше се над столицата като крепост и като истински благослов.

Портите не бяха затворени, въпреки че имаше стражи. В спретнатите си червени униформи те изглеждаха красиви и същевременно вдъхваха доверие. Бри се сети за Рийв Макджий.

— Приятелят ти, господин Макджий, говори с мен. — Тя едва откъсна поглед от двореца. Първо работата, помисли си. Изглежда така бе свикнала. — Каза ми, че си го помолил за съдействие. Наистина високо ценя загрижеността ти, ала се чувствам доста неловко още един непознат да се намеси в живота ми.

— Рийв е син на моя най-стар и близък приятел. Той не е непознат. — Нито пък аз, каза си Арманд и се насили да прояви търпение.

— За мен е непознат. Той сам ми каза, че сме се срещали един-единствен път, преди почти десет години. Дори и да го помнех, щеше да си е чужд човек.

Винаги се бе възхищавал на праволинейността и логиката й, която излизаше наяве единствено когато на нея й бе угодно. И на упоритостта, когато нещо не й бе по вкуса. Възхищението му обаче не подчини нуждата.

— Рийв е работил в американската полиция и е специалист именно по безопасността, от която се нуждаем сега.

Бри се замисли за спретнатите червени униформи на портала и за мъжете в колата, която следваше плътно лимузината.

— Тази охрана не ни ли е достатъчна?

Арманд изчака шофьорът да спре пред входа.

— Ако беше, нямаше да има нужда от още. — Той слезе пръв и се обърна, за да подаде ръка на дъщеря си. — Добре дошла у дома, Габриела.

Тя остави ръката си в неговата и усети полъха на лекия бриз. Все още не бе готова да влезе. Арманд долови желанието й и зачака.

Младата жена усети аромата на цветята. Жасмин, ванилия, треви и рози, които цъфтяха в градината. Тревата бе толкова зелена, а камъните съвсем бели, ослепителнобели. Някога тук е имало подвижен мост, беше сигурна в това. Сега на мястото му, в самия край на извитите каменни стъпала, се издигаше махагонова врата, завършваща с арка. Стъклата, на някои места прозрачни, на други матови, блестяха точно както трябва в един палат. На най-високата кула вятърът развяваше знамето. Снежнобяло с дързък червен диагонал.

Бри бавно обходи с поглед сградата. Нещо я привличаше и я приветстваше с добре дошла. Усещането за спокойствие не бе въображаемо. Бе напълно истинско, също като страха, който изпитваше неотдавна. Нямаше представа кой от всичките блестящи прозорци бе нейният. Скоро щеше да разбере, напомни си тя, и пристъпи към вратата. Още при първата й крачка масивната врата се разтвори. Млад мъж с гъста черна коса и тяло на танцьор изтича към нея.

— Бри! — В следващия миг й се нахвърли с мечешка прегръдка, заредена със силата и вълнението на младостта. От него лъхаше мирис на коне и това я успокои. — Тъкмо се връщах от конюшните и Алекс ми каза, че пътувате насам.

Тя усети, че от него се излъчва неподправена обич и погледна безпомощно през рамо към баща си.

— Сестра ти трябва да си почива, Бенет.

— Разбира се. Тук ще си почива най-добре. — Младежът се усмихна с широка открита усмивка, отстъпи крачка назад, но задържа ръцете й в своите. Изглежда толкова млад, помисли си Бри, толкова красив, толкова щастлив. Когато видя лицето й, очите му бързо помръкнаха. — Не си ли спомняш? Още ли?

Прииска й се да го погали. Той изглежда имаше нужда от ласката й. Единственото, което направи, бе да стисне силно ръката му.

— Извинявай.

Бенет отвори уста, ала веднага я затвори и плъзна ръка около кръста й.

— Голяма работа. — Гласът му прозвуча весело, но той я остави между себе си и баща си. — Сега вече си вкъщи и съвсем скоро ще си спомниш. Двамата с Алекс си мислехме, че ще трябва да чакаме до следобед, за да те посетим в болницата. Така е по-добре.

Докато говореше, внимателно я водеше към вратата, а бързият му поток от думи изглежда имаше за цел да накара и двамата да се отпуснат. Бри видя антрето, просторно и удивително с резбованите си тавани и полирания си под, величествените стълби, които отвеждаха нагоре, чак до… И тя не знаеше къде. Сърцето й блъскаше в гърдите и Бри се съсредоточи над миризмите, които я успокояваха. Свежи цветя и лимонов парафин. Чу как токчетата й потракват по дървения под и отекват.

На един пиедестал бе поставена висока, лъскава китайска ваза. Знаеше, че бе от династията Мин, също както знаеше, че пиедесталът бе в стил Луи XIV. Ала това са само вещи, мислеше си тя. Знаеше какви са, можеше да ги подреди в каталог, но не успяваше да ги свърже със себе си. Слънцето нахлуваше през два от извитите сводести прозорци, ала лъчите му не я затоплиха.

Бягство. Нуждата да побегне се надигаше в гърдите й. Искаше й се да се обърне и да излезе, да се върне в безопасната безлична болнична стая. Там нищо не я притискаше, във въздуха не витаеха неизречени въпроси. Там не бе усетила този прилив на обич, нито пък желанието на хората около нея да я обградят с любов. Така ли е било и преди, запита се Бри. Когато си спомнеше коя е, нямате ли да открие една студена, безчувствена жена?

Бенет усети, че се стегна и я привлече по-близо до себе си.

— Сега всичко ще се оправи, Бри.

Кой знае как, тя намери сили да се усмихне.

— Да, разбира се.

Няколко крачки по-надолу по коридора се отвори врата. Бри позна, че младият мъж, който излезе, също й бе брат, единствено по изключителната прилика между него и младежа до нея. Опита се да не мисли, за да даде пространство на новите чувства, които щяха да я завладеят.

Той не беше толкова впечатляващо красив като Бенет. Хубостта му бе по-натрапчива и човек не се чувстваше така непринудено, както с по-малкия брат. Въпреки че бе млад, тя усети вроденото достойнство, което бе същото, както при баща им. Ами разбира се, напомни си Бри. Та нали той бе престолонаследникът. Това сигурно бе и дар, и огромен товар.

— Габриела. — Алекс не се спусна като Бенет. Приближи се с отмерена крачка, без да сваля поглед от нея. Когато застана пред сестра си, повдигна ръце и обхвана лицето й в длани. Жестът му й се стори напълно естествен, сякаш го бе повтарял много пъти в миналото. Минало, каза си тя, докато се наслаждаваше на топлите му пръсти, което не притежаваше. — Липсваше ни. Цяла седмица никой не ми е крещял.

— Аз… — Тя се поколеба и не каза нищо. А и какво можеше да каже? Какво трябваше да изпита? Знаеше само, че всичко това й идва много и че съвсем не е била подготвена, както си въобразяваше. И в този момент над рамото на Алекс забеляза Рийв.

Изглежда бе говорил с брат й, но бе останал по-назад, да не пречи на семейната среща. В друг момент може би щеше да й стане неприятно, ала сега се нуждаеше от спокойната му безпристрастност. Бри докосна ръката на Алекс, за да се съвземе.

— Извинявай. Много съм уморена.

Видя някакъв проблясък в очите на брат си, но в същия момент той се отдръпна.

— Разбира се. Трябва да си почиваш. Ще те заведа горе.

— Не. — Тя се постара отказът й да не прозвучи прекалено рязко. — Извини ме, ала имам нужда от малко време. Може би господин Макджий няма да има нищо против да ме придружи до стаята ми.

— Бри…

Арманд веднага пресече негодуванието на Бенет.

— Рийв, нали знаеш коя е стаята на Габриела?

— Разбира се. — Той се приближи и пое ръката й, но докосването му бе напълно безлично. Сторя му се, че улови въздишката й на облекчение. — Ваша Светлост?

Поведе я нагоре по извитите стълби. След малко тя спря и се извърна към тримата мъже, които ги наблюдаваха. Изглеждаше толкова далечна, толкова чужда. Приливите и отливите на чувствата й идваха и отиваха, затова Бри се изкачи мълчаливо до площадката.

Дългите блестящи коридори не й навяваха спомени, нито пък изящните картини и тежките завеси. Минаха покрай една прислужничка и очите й плувнаха в сълзи, когато спря, за да направи реверанс.

— Защо ме обичат толкова много? — прошепна Бри.

Рийв продължи напред, а пръстите му едва докосваха ръката й, докато я водеше.

— По принцип хората искат да ги обичат.

— А обикновено не се ли чудят дали заслужават такива чувства? — Тя тръсна нетърпеливо глава и продължи: — Имам усещането, че съм влязла в чуждо тяло, което си има свое минало, само че аз нямам. Докато съм вътре в тази жена, се оглеждам и наблюдавам как другите се отнасят към нея.

— Можеш да го използваш.

Бри го погледна бързо и с любопитство.

— В какъв смисъл?

— Имаш предимството да наблюдаваш хората около себе си, без да си повлияна от чувствата си. Наблюдаваш без всякакви предразсъдъци и задни мисли. Това може да се окаже доста интересен начин да опознаеш себе си.

Тя не се отпусна, ала прие думите му.

— Сега разбираш защо те помолих да ме изпратиш до стаята ми.

Той спря пред една великолепно резбована врата.

— Дали наистина разбирам?

— Само преди малко си помислих, че не искам повече чужди хора в живота си. И въпреки това… Ти нямаш някакви силни чувства към мен и не очакваш силни чувства в замяна. Лесно ти е да ме погледнеш и да запазиш практичния си усет.

Рийв я загледа в приглушената светлина на коридора. Как би могъл един мъж да я погледне и да не изгуби практичния си усет? Само че едва ли моментът бе подходящ, за да й го признае.

— Долу беше уплашена.

Бри вдигна брадичка и го погледна право в очите.

— Да.

— И реши да ми се довериш.

— Не съм. — В този момент му се усмихна с красивата си усмивка. Изплува нещо от момичето с диамантите в косите, с което се бе запознал преди десет години. С това нещо пропълзя и привличането, което бе изпитал тогава. — Доверието не е нещо, което бих могла да отдам толкова лесно при създалите се обстоятелства.

Може би много повече от усмивката й го привлече силата й.

— И какво реши?

Може би много повече от красотата му я привлече самоувереността му.

— Не са ми необходими услугите ти на полицай, Рийв, но си мисля, че услугите ти на напълно непознат човек ще се окажат безценни. Баща ми е решил да останеш, независимо от всичко друго, затова най-добре ние двамата да се споразумеем.

— За какво да се споразумяваме?

— Не искам да ми висиш над главата. Сигурна съм, че това е едно от нещата, което не се е променило. Бих искала да си по-скоро буфер между мен и…

— Семейството ти — довърши той.

Тя сведе очи и пръстите й се стегнаха на дръжката на чантата.

— Не го казвай така бездушно.

Щеше да е голяма грешка да я докосне. Трябваше непрекъснато да си го напомня.

— Ти налагаш времето и разстоянието, Габриела.

— Те също си имат своите нужди. Няма да пропусна този факт. — Тя отново вдигна глава, ала погледът й се плъзна към вратата. — Това моята стая ли е?

За момент изглеждаше объркана, съвсем отчаяна. Прииска му се да я успокои, но ясно съзнаваше, че това бе последното, от което имаше нужда.

— Да.

— Ще ме помислиш ли за страхливка ако ти призная, че не искам да вляза вътре сама?

Вместо отговор Рийв отвори вратата и влезе пред нея.

Значи все пак предпочиташе пастелните цветове. Докато Бри оглеждаше малката очарователна дневна, забеляза бледите, облени от слънцето цветове. Никакви фриволни къдрички, отбеляза доволно тя. Дори и без тях стаята бе изключително женствена. Усети облекчение, че бе постигнала тази женственост, без да прилага обичайните трикове. Може би, ала само може би, щеше да хареса Габриела.

Стаята не бе претрупана, но бе много изискано подредена. Върху бюрото от началото на 18 век бе поставена тумбеста ваза със свежи цветя. Върху тоалетката бе подредена значителна колекция от малки шишенца с различни форми и цветове, които очевидно не се използваха за нищо. Те й доставиха истинско удоволствие.

Стъпи на килима в убито розово и докосна резбованата облегалка на стола.

— Казаха ми, че си променила цялата стая преди три години — отбеляза небрежно Рийв. — Сигурно е много приятно да разбереш, че имаш добър вкус.

Дали сама бе избрала дамаската за мекото удобно канапе? Бри прокара пръст по него, сякаш това движение щеше да извика някой спомен. Какъвто и да било спомен. От прозореца се виждаше цялата Кордина като на длан и тя сигурно бе гледала надолу безброй пъти.

Виждаха се градини, зелена морава, голи скали и морето. По-надолу се разстилаше градът, къщите, хълмовете и свежата зеленина. Беше сигурна, че в парка с фонтана си играят деца, въпреки че не ги виждаше.

— Защо съм се затворила за всичко това? — попита неочаквано Бри. Когато тя се обърна, той забеляза, че хладната, сдържана жена, която бе придружил, се бе превърнала в измъчено, отчаяно създание. — Защо съм се затворила за неща, които толкова силно искам да си спомня?

— Може би има нещо, което не искаш да виждаш отново.

— Не мога да повярвам. — Бри захвърли чантата си на канапето и започна да крачи, докато триеше ръце една в друга. — Не мога да търпя тази стена между мен и мен самата.

Макар и да е толкова крехка, помисли си Рийв, в нея е стаена много страст. За един мъж ще се окаже доста трудно да подмине това съчетание и да се заеме с работата си.

— Трябва да си търпелива. — Още щом го каза, се замисли дали предупреждава себе си, или нея.

— Търпелива? — Тя се изсмя и прокара ръка през косата си. — Защо ли ми се струва, че изобщо не съм такава?! Имам чувството, че ако преместя една тухла, само една-единствена тухла от цялата стена, останалата сама ще рухне. Ала как да го направя? — Бри не спираше да крачи, бързо, с вродена грация. — Ти можеш да ми помогнеш.

— Близките ти са тук и те ще ти помогнат.

— Не. — Тя отметна царствено глава назад и въпреки че гласът й бе тих, в него бе стаена команда. — Те ме познават, разбира се, но чувствата им, а също и моите, ще задържат стената на мястото й по-дълго, отколкото бих могла да издържа. Те ме гледат и ги боли, че не ги познавам.

— Аз пък не те познавам.

— Именно. — Бри приглади назад косата си с много по-спокоен жест от обикновено. — Ти ще бъдеш обективен. Няма да ти се налага непрекъснато да ми щадиш чувствата. Нали вече си приел молбата на баща ми?

Той си помисли за своята земя. Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— Да.

— Ще бъдеш непрекъснато до мен — продължи спокойно тя. — Така ще можеш да ми помагаш във всеки един момент.

Рийв се позасмя.

— Удоволствието ще е изцяло мое, Ваша Светлост.

— Ето че те подразних. — Сви рамене и пристъпи към него. — Е, струва ми се, че ще имаме възможността взаимно да си лазим по нервите, и то неведнъж, докато това приключи. Ще бъда откровена с теб, не защото искам да ме съжаляваш, а защото просто трябва да го споделя с някого. — Гласът й потрепна едва доловимо. Слънцето, нахлуло през високите сводести прозорци, издаде вътрешната й борба, щом озари бледото й лице. — Не съществува нищо, до което мога да се докосна и да го нарека мое. Няма как да се върна година назад и да си спомня нещо смешно, тъжно или приятно. Дори не си знам цялото име.

Той я докосна. Вероятно не трябваше, ала не можа да се въздържи. Пръстите му пробягаха по лицето й и леко помилваха бузата й.

— Нейна Светлост Габриела Мадлин Джъстин Бисет Кординска.

— Всичко това! — Бри успя да се усмихне, а ръката й се стрелна към неговата и я стисна с всички сили. И на двамата това докосване се стори прекалено естествено и никой от тях не се дръпна. — Бри ми се струва по-лесно. С Бри се чувствам по-спокойно. Кажи ми, ти обичаш ли семейството ми?

— Да.

— Тогава помогни ми да им върна жената, от която имат нужда. Помогни ми да я открия. Само за седмица изгубих двадесет и пет години. Трябва да разбера защо. Влез ми в положението.

— Разбира се. — Каза си, че не може да продължи да я докосва. — Но това не значи, че мога да ти помогна.

— Напротив, можеш. Можеш, защото ти не си в беда. Не бива да си търпелив с мен, бъди груб. Не бъди внимателен, не искам любезности.

Рийв продължаваше да стиска ръката й.

— Може да се окаже доста нездравословно за едно бивше американско ченге да затруднява чак толкова истинска принцеса.

Тя се разсмя. За пръв път от десет години насам чуваше смеха й, ала го помнеше отлично. Освен това си спомняше нещо, за което Бри нямаше и представа. Мислите му се върнаха към валса, който танцуваха заедно под магията на лунната светлина. Не беше много разумно да остава. Знаеше го със сигурност. Но не можеше да си наложи да си тръгне. Все още не.

Пръстите й леко отпуснаха неговите.

— Все още ли обезглавяваме в Кордина? Сигурна съм, че сме преминали на много по-цивилизовани методи, когато се налага да се справяме с престъпниците. Имунитет. — Изведнъж тя сякаш стана по-млада и се отпусна. — Ще ти осигуря имунитет, Рийв Макджий. Значи имаш разрешението ми да крещиш, да подпитваш, да досаждаш, да станеш омразен на всички, и то без да се страхуваш от каквито и да било последици.

— А ще подпечаташ ли тези думи с кралския печат?

— Веднага щом някой ми каже къде се намира.

Напрежението отлетя. Бри все още бе бледа и изморена, ала усмивката й бе очарователна. Сега той усети още нещо. В нея бяха избуяли надеждата и решителността. Ще й помогне, реши Рийв. По-късно почти сигурно щеше да се пита защо.

— Думата ти ми стига.

— И твоята на мен. Благодаря ти.

Той повдигна ръката, която все още стискаше, към устните си. Знаеше, че това бе жест, който тя прие също толкова естествено, колкото и дишането. Но в мига, в който устните му докоснаха кокалчетата й, в очите й припламна искра. Принцеса или не, Бри бе жена. Рийв добре познаваше възбудата, когато я видеше. Също както когато я почувстваше. Той внимателно пусна ръката й. И двамата отстъпиха назад.

— Оставям те да си починеш. Името на камериерката ти е Бернадет. Освен ако не прецениш, че имаш нужда от нея по-рано, тя ще се появи преди вечеря.

Бри отпусна ръката си, сякаш не беше част от нея.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за мен.

— Няма винаги да е така. — Когато стигна до вратата прецени, че между тях има достатъчно разстояние. Обърна се назад и тя все още бе до прозореца. Отвън нахлуваше светлина, промъкваше се в косите й и искреше по кожата й. — Нека днес да си починем, Бри — каза й тихо Рийв. — Утре ще започнем да разбиваме стената.