Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (7)

Шеста глава

С боси крака, увита единствено в тънък копринен халат, Бри седеше послушно на леглото, докато доктор Франко й мереше кръвното. Ръцете му бяха опитни, той бе много внимателен, държеше се с нея почти бащински. И въпреки това тя не можеше да приеме ежеседмичните прегледи при семейния лекар. Нито пък понасяше провежданите на две седмици срещи със сътрудника му, доктор Кижински, известният психиатър. Бри не бе нито инвалид, нито пък беше болна.

Наистина се уморяваше по-лесно, отколкото й се искаше, но силите й се възвръщаха. А пък срещите с небезизвестния специалист доктор Кижински си бяха просто разговори. Разговори, да, мислеше тя, ала те не бяха нищо повече от загуба на време. А Бри, все пак, трябваше да наваксва именно време.

Най-важната й задача сега бяха плановете за благотворителния бал през първата седмица на юни. Храна, вино, музика, украса. Забавления, покани, извинения, срещи. Въпреки че приготовленията й доставяха удоволствие, те не бяха лесна работа. Когато някой плащаше крупна сума пари, за да присъства на такова събитие, заради благотворителността или не, той очакваше и заслужаваше най-доброто. Тази сутрин беше прекарала три безкрайни дразнещи часа с цветарите, за да се увери, че ще бъде осигурено само най-доброто.

— Кръвното ви е добро. — Франко пъхна слушалката обратно в чантата си. — И пулсът е добре, а имате и добър цвят. Физически не се забелязват никакви усложнения. Единственото, което не ми харесва, е, че сте прекалено слаба. Още два-три килограма няма да ви навредят.

— Още два-три килограма ще ужасят модистката — отвърна тя с някакво подобие на усмивка. — В момента е очарована от фигурата ми.

— Ха! — Франко приглади с ръка внимателно поддържаната си бяла брадичка. — На нея й трябва закачалка, където да омотава платовете си. Имате нужда малко да се позакръглите, Габриела. Семейството ви винаги е имало тази склонност към прекалена слабост. Пиете ли си витамините, които ви предписах?

— Всяка сутрин.

— Добре. Добре. — Той свали стетоскопа и го прибра в чантата. — Баща ви ми каза, че следвате обичайната си натоварена програма.

Тя веднага застана нащрек.

— Приятно ми е, когато съм заета.

— Нещата никак не са се променили. Скъпа моя… — Докторът остави чантата настрани и седна на леглото до нея. Естествеността му я учуди, тъй като вече бе привикнала с официалностите, които бяха задължителни. Въпреки това Франко изглеждаше толкова спокоен, че й се стори, че двамата са седели така десетки пъти. — Както казах, физически се възстановявате отлично. Дълбоко уважавам таланта на доктор Кижински, иначе не бих го препоръчал. И въпреки това бих искал вие лично да ми кажете как се чувствате.

Бри сви ръце в скута си.

— Доктор Франко…

— Омръзнало ви е от лекари — махна с ръка той. — Вече се дразните от непрестанните въпроси, от прегледите. Въпроси, казвате си вие, прекалено много въпроси. Искате да продължите да си живеете спокойно.

Бри се усмихна, по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

— Изглежда не е нужно да ви казвам как се чувствам. Винаги ли четете мислите на пациентите си, доктор Франко?

Въпреки че не се усмихна, очите му си останаха мили и търпеливи. В същия момент тя се почувства дребнава и груба.

— Извинете ме. — Бри го докосна, защото това й бе присъщо, когато се извиняваше на някого, защото бе напълно искрена. — Прозвуча саркастично. Не исках да го кажа по този начин. Доктор Франко, истината е, че изпитвам толкова много неща наведнъж, просто прекалено много. Хората, които познавам, изглежда ги разбират много преди аз да ги осъзная.

— Да не би да имате чувството, че омаловажаваме амнезията ви?

— Не… — Макар и не съвсем сигурна, тя поклати глава. — Просто ми се струва, че всички я приемат като нещо незначително, като проблем, който сам ще се разреши. Сигурно е необходимо да се мисли така от политическа гледна точка.

Неодобрението, макар и едва доловимо, се усещаше. Франко, който знаеше много добре какво преживява баща й, се въздържа да коментира.

— Никой, най-малко лекарят ви, може да омаловажи това, което преживявате. Въпреки това на хората около вас им е много трудно да разберат напълно и да приемат истината. Именно заради това исках да поговорите с мен.

— Не знам какво да кажа… Дори не съм сигурна какво искам да кажа.

— Габриела, аз ви извадих на бял свят. Аз ви лекувах хремите, шарката, аз ви извадих сливиците. Тялото ви не ми е непознато, не са ми непознати и мислите ви. — Докторът поспря, за да може тя да вникне в думите му. — На вас ви е трудно да разговаряте с баща си, защото се страхувате да не го нараните.

— Да. — Бри го погледна и задържа очи върху милото лице и бялата брада. — Най-вече него. Преди Бенет да замине… Вчера тръгна, а така не му се ходеше.

— Той би предпочел да остане при конете и кучетата.

— Да. — Тя се разсмя и поклати глава. — Докато Бенет беше тук, ми се струваше по-лесно. Той е толкова открит, толкова естествен. Докато бях с него, не се чувствах длъжна да казвам това, което трябва… Задължителните неща. С Александър е различно. Усещам, че трябва да внимавам, когато съм около него. Той е винаги толкова изряден.

— Съвършеният принц. — Франко се усмихна на изражението й. Дори лекото неодобрение беше добър знак. — Това не е проява на неуважение, Габриела. Вие двамата с Бенет го наричахте така, когато бяхте деца.

Тя почти се усмихна.

— Колко сме били ужасни.

— О, той добре се справя. На Бенет пък му излезе името Лорд Мързеливко.

Бри издаде някакво подобие на кикот и сви крака под себе си.

— Колко точно. Предложих му да му помогна да си събере багажа. Не можех да повярвам, че има някой, който е способен да живее в такава кочина. Ами аз? — Тя повдигна едната си вежда. — Братята ми не са ли ме титулували?

— Нейна инатливост.

— Олеле. — Бри остана загледана в него за миг, но след това избухна в смях. — Доколкото разбирам, май съм си го заслужила.

— И тогава, и сега, много ви отива.

— Мисля… По-скоро чувствам — поправи се тя, — че сме сплотено семейство. Така ли е?

Едно просто „да“ не би означавало нищо, помисли си Франко. Простото „да“ беше нещо много лесно.

— Веднъж в годината ходите в Цюрих, цялото семейство. В продължение на две седмици около вас няма прислуга, няма чужди хора. Веднъж вие сама ми казахте, че тези две седмици ви помагат да се справите с останалите петдесет.

Бри кимна, съгласна с чутото. След това заговори с благодарност и разбиране.

— Кажете ми как е починала майка ми, доктор Франко.

— Тя беше много крехка — обясни внимателно той. — Била е в Париж, за да изнесе реч в полза на Червения кръст, и е хванала пневмония. Получиха се усложнения. Не успя да се възстанови.

Искаше й се да може да почувства нещо. Щеше да е като истинска благословия да почувства скръб, болка, ала в сърцето й нямаше никакво чувство. Бри отново сви ръце и сведе поглед.

— Аз обичах ли я?

Състраданието не бе сред лековете, които един лекар носи в чантата си, а вътре в себе си.

— Тя бе сърцето на семейството ви. Коренът, същността. Вие много я обичахте, Габриела, наистина много.

Да повярва на тези думи бе също толкова успокояващо, колкото и да ги изпита.

— Колко дълго боледува?

— Шест месеца.

Семейството е трябвало да се сплоти, да се държат здраво един за друг. В това нямаше съмнение.

— Ние не приемаме лесно външни хора, нали?

Франко отново се усмихна.

— Не.

— Рийв Макджий познавате ли го?

— Американецът ли? — Франко сви рамене в жест, който за Бри бе типично френски и много прагматичен. — Бегло. Баща ви има изключително високо мнение за него.

— Александър го презира.

— Това е напълно естествено — отвърна бавно Франко, заинтригуван от посоката, която бе взел разговорът. Тя може и да не познаваше още семейството си, но въпреки това те бяха и си оставаха основната й грижа. — Принц Александър има желание да ви закриля и не е готов да приеме ничия помощ извън семейството. Този престорен годеж… — Той замълча, щом забеляза присвитите очи на Бри, ала го разбра погрешно. — Не клюкарствам. Като лекар на кралското семейство, баща ви ми се доверява.

Тя отпусна крака и се изправи.

— А вие съгласен ли сте с мнението му?

Франко повдигна буйната си бяла вежда.

— Нямам намерение да се съгласявам или да противореча на мнението на принц Арманд, освен когато става въпрос за медицина. Въпреки това, годежът ще подразни брат ви, защото той се чувства лично отговорен за доброто ви.

— Ами чувствата ми? — Внезапно от спокойствието й не остана следа. Бри се обърна към мястото, където лекарят се бе изправил до леглото, свил спокойно ръце зад гърба си. — Някой взема ли ги под внимание? Този… Тази преструвка, че всичко си е наред, този фарс за знойната любовна история със сина на приятеля на баща ми… Това ме вбесява. — Тя грабна един седефен гребен от тоалетката и забарабани с него по дланта си. — Съобщението за годежа излезе вчера, а вестниците вече са пълни с какво ли не по този въпрос. Спекулации, мнения, дребни измислени историйки. Където и да съм, около мен се чуват само въпроси, шушукане и въздишки.

Нетърпението й бе очевидно и много познато за лекаря. Все още с преплетени пръсти зад гърба, той остана смълчан и я изчака да изкаже всичко, което бе насъбрала.

— И тази сутрин, докато се опитвам да организирам нещата за бала, ме питат за сватбената ми рокля. Дали ще бъде бяла, или слонова кост? Моята модистка ли ще използвам, или ще отида до Париж също като майка ми? Сватбената ми рокля — повтори Бри и вдигна ръце към тавана. — И то когато трябва да подготвя меню за хиляда и петстотин човека. Ами церемонията в параклиса на двореца ли ще се състои, или в катедралата? Приятелите ми от колежа ще бъдат ли поканени? Коя ще избера за шаферка, английската принцеса или френската графиня, а аз дори не си ги спомням. Колкото повече замазваме и крием истината, толкова по-абсурдни стават нещата.

— Баща ви просто ви защитава от проблемите, Габриела, а също така защитава и интересите на народа.

— Тези две неща никога ли не съществуват отделно? — попита тя и подхвърли гребена отново на тоалетката. — Извинете. — Гласът й притихна. — Не беше честно от моя страна. Заблудата създава толкова трудности. Сякаш съм потънала чак до ушите в измами. А пък Рийв… — Бри прекъсна думите си, раздразнена, че се бе оставила мислите й да потекат в тази посока.

— Е много привлекателен — довърши Франко.

С бавна предпазлива усмивка тя погледна лекаря.

— Вие сте невероятен специалист, доктор Франко.

Той й се поклони бързо и шеговито.

— Просто си познавам пациентите, Ваша Светлост.

— Привлекателен — съгласи се Бри. — Но не е от хората, които лесно можеш да харесаш. Никак не ми допада това, че непрекъснато се налага, особено пък когато стане въпрос да си изпълнява ролята на годеник. Както и да е, аз ще си играя моята роля. Когато паметта ми се върне, американецът се връща във фермата си, а аз продължавам с моя живот. Така смятам аз, доктор Франко. — Тя постави и двете си ръце на облегалката на един стол. — С прости думи, така се и чувствам. Искам да си спомня. Искам да разбера. Просто искам животът ми да се върне.

— Ще си спомните, Габриела.

— Сигурен ли сте?

— Като лекар мога да кажа със сигурност единствено, че нищо не е сигурно. — Той се приведе с потиснато пъшкане и вдигна чантата. — Ала като човек, който ви познава още от люлката, мога да кажа, че съм сигурен.

— Второто ви мнение ми харесва повече. — Тя пристъпи към вратата.

— Не е нужно да ме изпращате. — Докторът я отблъсна внимателно с обичайното потупване по ръката. — Ще мина да уверя баща ви, че сте добре, преди да си тръгна.

— Благодаря ви, доктор Франко.

— Габриела. — Той се поколеба за момент. — Всеки един от нас си има по една преструвка.

Тя склони царствено глава на една страна.

— И аз така разбрах.

Бри изчака вратата да се затвори зад него и едва тогава се врътна ядно. Преструвки. Да, тя също участваше, но не ги приемаше. Мразеше ги. Все още ядосана, издърпа от коша за боклук вестника, който бе смачкала сутринта.

„ПРИНЦЕСА ГАБРИЕЛА СЕ ЖЕНИ“

Бри изруга така, както на принцесите им е позволено единствено когато са сами. Имаше снимка на тях двамата с Рийв. Тя наведе глава и заразглежда мъжа, обляна от слънцето.

Привлекателен е, да, реши Бри. Точно по онзи начин, който граничи с нещо грубо, ала в същото време е страхотен. Приличаше на огромна хищна котка, която може и да се разхожда бавно, и да скочи, в зависимост от настроението. Това бе човек, който сам вземаше решения. Точно типът мъж, който да събуди неясни желания. Не само у нея, отбеляза тя с известно задоволство. Пресата също беше единодушна по въпроса.

Личеше очевидно вълнение и някакво чувство на задоволство, че едно от кралските деца се кани да се жени. Бри забеляза, че журналистите изтъкват, че от всички принцеси в историята на Кордина, тя най-дълго бе изчакала, преди да предприеме съдбовната стъпка. Сякаш от вестника намекваха, че е било крайно време.

Приятелството между семейства Бисет и Макджий бе изтъкнато в полза на Рийв, като не бе пропусната и репутацията на баща му. И въпреки това той си оставаше американец, при това не най-блестящият избор, според гражданите на Кордина.

Каквото и задоволство да изпита Бри, то бе помрачено от споменаването на няколко по-подходящи особи. Не й стана особено приятно, че я сватосваха с други ергени пък било то и само в пресата. Принцове, лордове, маркизи, магнати. Както ставаше ясно от краткия коментар до снимката й с всеки един от тях, изглежда ги познаваше и бе прекарала известно време с тях. Може би някой е бил важен за нея, но нямаше как да разбере. Можеше да се вглежда в имената и лицата им пет минути, дори час, ала нищо нямаше да се промени. Отново върна поглед на Рийв. Поне с него всичко бе ясно.

Очевидно пресата не бе готова да предостави най-накрая окончателната си преценка за бившия американски полицай, син на известен и високоуважаван дипломат. Вместо това предпочитаха да дават предположения за датата на сватбата.

Тя подхвърли вестника на леглото и той падна така, че всички снимки останаха отгоре. Баща й си бе постигнал целта, помисли Бри. Сега вниманието бе съсредоточено върху годежа, а отвличането оставаше на заден план. Никой вече нямаше да задава въпроси за присъствието на Рийв в двореца, нито пък защо бе непрекъснато до нея.

Никой нямаше да задава въпроси нито на него, нито на нея. Тя бавно изви ръце и ги погледна. Имаше нещо, за което не намираше сили да говори с нито един от двамата лекари. Имаше нещо, което не успяваше да изрече пред никого, освен пред Рийв.

Дали бе убила онзи мъж? Дали бе стиснала ножа и… Мили боже, кога щеше да разбере?

Всеки път, когато се опитваше да си спомни нещо, единственото, което усещаше, бе разочарование. Щом се съсредоточеше, главата й започваше да пулсира от болка толкова силно, че за повече съсредоточаване и дума не можеше да става. Единствените откъслечни образи идваха, докато спеше. А те, също като сънищата, ставаха далечни и неясни, щом се събудеше. Новите образи, вместо да разсеят напрежението й, само го усилваха. Всяка сутрин лежеше тихо и се надяваше спомените сами да се върнат. И всеки ден се появяваха незначителни трохи след сънищата.

Поне можеше да работи, напомни си Бри. Да запълва часовете всеки ден не се оказа никакъв проблем. Работата й бе приятна, удовлетворяваща, но единствено заради глупавия годеж не можеше да се успокои. Колкото по-бързо успееше да се отърве от него, толкова по-добре. Това щеше да се превърне в още една от целите й, в още едно от препятствията, които трябваше да преодолее.

— Влез — извика тя при почукването на вратата и се намръщи. Намръщеното й лице не се отпусна, когато се показа Рийв. — Не съм ли в безопасност поне в собствената си спалня?

Стаята ухаеше на цветя. Бяха поставени във вази на маса край прозореца и на нощното шкафче до леглото. През отворения прозорец нахлуваше свеж бриз и разпиляваше аромата във всяко ъгълче на спалнята.

— Доктор Франко каза, че се възстановяваш чудесно.

Бри нарочно не побърза да се настани на канапето край прозореца. Така си остави време да укроти настроението си.

— Докторът и на теб ли ти дава отчет?

— Бях при баща ти. — Погледът му попадна на вестника върху леглото, отворен на снимките. Рийв не каза нищо. Нямаше смисъл да й признава, че и той се бе стреснал рано сутринта, когато ги видя. Едно е да се съгласиш на един измислен годеж, друго е, когато видиш доказателствата черно на бяло.

Приближи се към тоалетката и небрежно вдигна малко стъклено бурканче. Загледа го за момент, за да е сигурен, че бе изместил от ума си образа й в тънкия халат.

— И така, по-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се отлично, благодаря.

Леденият официален отговор го накара да свие устни. Бри нямаше да отстъпи, помисли си Рийв. Още по-добре.

— Каква ти е програмата за утре? — попита той, въпреки че вече я знаеше.

— До следобеда съм заета. След това нямам нищо чак до вечерята с херцога и херцогинята Марлбъро, и господин Лубе и съпругата му.

Ако Рийв правилно бе разбрал по тона й, тя не гореше от желание да присъства, както и той. Щяха да се появят за пръв път като годеници.

— Тогава не искаш ли следобеда да излезем с лодка за няколко часа?

— С лодка ли? — Рийв забеляза как очите й се оживиха, ала Бри веднага сведе очи и заговори с хладен тон: — Това покана ли е, или просто начин да ме държиш под око?

— И двете. — Той отвори бурканчето, пъхна пръста си в крема и го разтри между палеца и показалеца. Миришеше на нейната кожа — лек, сексапилен аромат. Вечер, представи си Рийв, а също и сутрин, тя размазваше крема, докато ароматът му я обгърнеше цялата. Работата му тук бе да я защитава, напомни си сериозно той, докато затваряше бурканчето, но кой щеше да го защитава него? Докато Бри седеше мълчаливо, Рийв остави бурканчето и се приближи. — Ако искаш да прецениш всички за и против, Бри, само си помисли, че ще си далече от двореца и от всички отговорности за няколко часа.

— С теб.

— Сгодените обикновено прекарват известно време заедно — отвърна небрежно той и сложи ръка на рамото й, преди тя да успее да скочи. — Ти се съгласи — напомни и Рийв, прикрил стоманената си непоколебимост зад спокойния глас. — Сега просто се налага да продължиш.

— Само пред хората.

— Жена с твоето положение има малко възможности да се радва на личен живот. И освен това — продължи той и спусна ръката си към нейната, — моят живот също ще бъде гледан под микроскоп.

— Да не би да очакваш благодарности? Точно в този момент ми е много трудно.

— Задръж си благодарностите. — Раздразнен, Рийв стисна ръката й, докато погледите им се срещнаха. — Стига и малко помощ.

Бри вдигна брадичка и очите им се срещнаха.

— От мен или от теб?

Той леко наклони глава.

— Според мен, и от двамата. За пред хората сме сгодени. Влюбени — добави Рийв, опитвайки звученето на думите.

Думата я притесни.

— За пред хората — съгласи се тя. — Това се оказа просто един капан.

— Капаните могат да са доста удобни. И след като подхванахме тази тема… — Той бръкна в джоба си и извади кадифена кутийка. Вдигна капака с палец. Слънчевите лъчи се спуснаха и се разбиха върху белия квадратен диамант.

Бри усети как сърцето й започна да блъска в гърдите, а след това се качи в гърлото.

— Не.

— Да не би да ти се струва прекалено традиционен? — Рийв извади пръстена от кутията и го завъртя на слънцето. Белият камък изведнъж оживя и стана многоцветен. — Отива ти. Елегантен, хладен, с изчистени линии. Готов е да избликне страст във всеки един момент. — Той вече не гледаше диаманта, а нея. — Подай ми ръката си, Габриела.

Тя не помръдна. Може и да беше глупаво, ала почувства, че няма причина да го прави.

— Няма да нося пръстена ти.

Рийв хвана китката й и усети пулса й под пръстите си. Слънцето нахлуваше през прозореца, играеше си в косата и очите й. Там бе стаен гняв и той го усети. И страст. Не беше особено романтично, помисли си, докато й слагаше пръстена. Но пък и романтиката не бе на дневен ред.

— Напротив, ще го носиш. — Рийв сви длан около ръката й, сякаш за да закрепи връзката. Не си позволи да мисли колко трудно можеше да се окаже да разруши тази връзка.

— Просто ще го сваля — заяви гневно Бри.

Той заговори с глас, на който тя нямаше доверие.

— Не бих казал, че е много разумно.

— Все още ли изпълняваш заповедите на баща ми? — изсъска Бри.

— Както ми се струва, и двамата го правим. Ала пръстенът си беше моя идея. — Рийв постави свободната си ръка на врата й и усети хладната й, гладка кожа под пръстите си. — Както и това.

Когато я целуна, не й остави никакъв избор. Тя се стегна, а той я погали. Бри потръпна, а Рийв се опита да я успокои. В мига, когато усети, че отвръща на целувката й, той задълбочи ласката.

Пръстите му бяха в косата й, ръката му стискаше нейната, а тялото й тръпнеше, сякаш Рийв я докосваше навсякъде. Щеше с радост да приеме това. Струваше й се, че устните му не й дават достатъчно, не вземат достатъчно, не изискват. Цели светове се разкриваха и завъртаха при допира на устните му. Тя усети вкуса му, страстен, див, волен. Усети задоволство, което щеше да остане в нея, дори и да решеше да се отдръпне.

Оживяваше, когато той я притискаше. Рийв не познаваше жена, която можеше да стане така огнена, а в същото време да е така мека. Долавяше пулса й и му се искаше да усети всеки удар. Започна с гърлото й и го докосна с пръсти. Стенанието й отекна до устните му. След това вкуси вътрешната страна на лакътя й и туптенето на кръвта, което ставаше неудържимо на китката.

Пое долната й устна между своите. Искаше да я вкуси, да не я изпуска. Бри цялата трепереше и го възбуждаше до неузнаваеми предели, докато ръката му пълзеше от кръста й към гърдата. Можеше да издърпа тънкия халат само с една ръка и да я остави гола, но той успя да запази бариерата, защото знаеше, че така ще изчезне всяка следа от здравия му разум.

Когато я любеше, истински, напълно, нямаше да има нито прислуга, нито някой от семейството й наоколо. Когато я любеше за пръв път, нямаше да има никой друг, освен тях двамата. А тя никога нямаше да забрави. Нито пък той.

Рийв отново прокара ръка по тялото й. Заплаха, обещание, желание. Никой от двамата не можеше да бъде сигурен кое точно. Когато я пусна, и двамата едва стояха на крака.

Бри долови нещо в погледа му, което накара кожата й да пламне. Той знаеше. Очите му бяха сини, тъмни и в никакъв случай спокойни. В тях видя, че Рийв знаеше, че не би могла лесно да го изостави. Не и днес. Нито пък утре.

Тя се дръпна на канапето, за да остави повече разстояние между двамата.

— Нямаш никакво право.

Той я гледа, докато Бри не се успокои.

— Нямам нужда от разрешение. — Когато се пресегна да докосне лицето й, тя притихна. Това му бе навик, с който все още не бе свикнала. Можеше да означава нежност, ала също така можеше да бъде и проява на арогантност. — Не ми е нужно разрешение.

Не биваше да подценява силата й. Бри не каза нищо, но това не означаваше, че е слаба.

— Ще те уведомя, когато пожелая да ме докосваш, Рийв.

Той не отдръпна ръката си.

— Ще го направиш.

Опитай някаква по-различна тактика, реши тя. Все нещо трябваше да подейства.

— Според мен приемаш тази игра прекалено сериозно. Направо надмина себе си.

— Ако очакваш поклони и протоколно държание, ще трябва да си ги потърсиш някъде другаде. Не забравяй, че сама ми каза да не бъда нежен.

— Както забелязвам, тази молба я изпълняваш без всякакви трудности.

— Точно така. — Рийв се усмихна и вдигна ръката, на която блестеше диаманта. — И двамата много добре знаем, че това е само едно красиво камъче, Бри. Още един капан. — Съвсем импулсивно обърна ръката й, задържа я с дланта нагоре и я целуна. — Никой друг не би го сторил.

Този път тя дръпна рязко ръка и се изправи.

— Вече ти казах, че няма да го нося.

Преди да успее да свали пръстена, той беше до нея.

— Аз пък ти казах, че ще го носиш. Мисли! — Когато се спря, пръстенът беше на средата на пръста й. Рийв продължи да говори. Тонът му бе същият, който използваше, когато искаше да изтръгне признание от някой заподозрян. Със задълженията човек трябваше да се справя като със задължения. — Не предпочиташ ли да си преглътнеш гордостта и да го носиш, вместо да ти се налага всеки път, когато излезеш, да обясняваш защо не носиш годежен пръстен?

— Винаги мога да кажа, че не обичам много бижута.

Той се усмихна и докосна сапфирите на дясната й ръка, а след това и наситените сини камъни на ушите й.

— Наистина ли? На някои лъжи вярват по-лесно, отколкото на други.

Бри бутна пръстена на място.

— Проклет да си.

— Така вече е по-добре — кимна доволно Рийв. — Можеш да ме проклинаш колкото пожелаеш, стига да ми помагаш. Може и да ви дойде наум, Ваша Светост, че и за мен всичко това е също толкова неудобно, колкото и за вас.

Попаднала в капана, тя се извърна.

— Неудобно ли? Струва ми се, че много даже ти допада.

— Опитвам се да се възползвам от ситуацията. Ти можеш да направиш същото или пък да тропнеш с крак.

Бри се завъртя на пети, а очите й горяха.

— Нямам навик да се поддавам на настроенията си.

— За малко да ме заблудиш.

Тя си наложи да се успокои, защото ако продължаваше да вилнее, щеше да докаже казаното от него.

— Не ми е приятно, когато ме караш да се чувствам като дете, Рийв.

Гласът му бе спокоен също като нейния.

— Тогава не се дърпай, когато се опитвам да ти помогна да се чувстваш като жена.

— За всичко ли имаш отговор?

Помисли си за нея, за това, което набъбваше в гърдите му. Той докосна леко бузата й.

— Не. Предлагам примирие за момента, Бри. Преди тази работа с годежа двамата с теб се разбирахме доста добре. Просто го приеми като едно улеснение на нещата.

Тя се намръщи, ала сама установи, че бе по-лесно да сключат примирие. Поне докато не си възвърнеше силите.

— Какво улеснение?

— За всичко. С него… — Рийв повдигна отново лявата й ръка. — С него няма да се налага да обясняваш защо прекарваме времето си заедно и какво точно правя тук. Като двойка годеници можем да излизаме, да се разхождаме. Хората са толерантни към влюбените, които са се откъснали от останалите за малко. Така няма да си като вързана в двореца.

— Никога не съм казвала, че съм като вързана.

— Наблюдавал съм те как се взираш през прозореца. През който и да било прозорец.

Погледът й се върна към него и се задържа. Неочаквано Бри се предаде, въздъхна и отново се настани на канапето.

— Добре, така е, понякога наистина се чувствам ограничена. Всичко това ми е непознато и въпреки това не ми се струва съвсем непознато. Чувството не е много приятно, Рийв, да усещаш, че тук ти е мястото, но да не си съвсем сигурен дали няма да завиеш в неподходящата посока и да се загубиш. А пък сънищата… — Тя прекъсна думите си и се прокле. Пред него казваше прекалено много неща и се притесняваше.

— Още сънища ли си имала?

— Не си ги спомням много добре.

— Бри… — Търпеливостта му не беше както при доктор Франко, но усетът и интуицията му бяха същите.

— Истина е. Не ги помня. — В разочарованието си тя прокара пръсти през косата си. Той забеляза как пръстенът хвърли огнени отблясъци върху огнените й коси. Неговият огън, помисли си Рийв. И нейният. — В общи линии винаги се повтаря едно и също, тъмнината, миризмите, страхът. Няма нищо ясно, Рийв. — За момент Бри затвори здраво очи. Беше прекалено лесно да се поддаде на слабостта. Сълзите бяха толкова удобен изход. Тя нямаше да си позволи подобно нещо. — Нямам за какво да се хвана. Всеки ден си повтарям, че тъкмо днес завесата ще се вдигне. И всяка вечер… — Бри потръпна.

Искаше му се да пристъпи към нея, да я прегърне. Лесно можеше да й предложи страст. Утешението беше опасно. Той остана застанал настрани.

— Утре няма да се налага да мислиш за това. Ще излезем на плаване. Сами с лодката. Слънце и море, това ще бъде всичко. Няма да има пред кого да играеш роля.

Няколко часа без преструвки, помисли си тя. Рийв й предлагаше безценен дар. Може би това означаваше същото и за него, ала той имаше това право. Бри сведе очи към пръстена, а след това погледна и към него.

— Ти също. — Рийв се усмихна. Стори й се, че усмивката му бе приятелска. — Съгласна съм.