Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (4)

Трета глава

Нямаше намерение да спи, а да помисли. А се оказа, че се опитва да изплува от съня замаяна и объркана, също както и първия път в болницата.

Габриела, каза си тя. Името й бе Габриела и сега се бе отпуснала в стаята си върху приятната кувертюра в синьо и розово, разстлана върху голямото резбовано дъбово легло. Докато одеве разглеждаше стаята, бе оставила прозореца отворен и сега полъхваше лек бриз.

Името й бе Габриела и нямаше никаква причина да се събужда със страх. Безопасност, повтаряше си тя отново и отново, докато мускулите й повярваха и се отпуснаха.

— Така.

При тази единствена дума, Бри се изправи рязко, а в сърцето й нахлу паника. Една старица бе приседнала на обикновен стол край леглото. Косата й бе опъната в толкова стегнат кок, че нито един кичур не можеше да избяга. Бе сива, с каменна сивота, а бялото не успяваше да смекчи нюанса. Лицето й бе като пергамент, кожата й бе сякаш прозрачна и силно сбръчкана. Две малки черни очи се взираха в Бри и въпреки че устата й бе съсухрена от възрастта, издаваше силата на жената. Безупречната й черна рокля нямаше никакви украшения, носеше здрави черни обувки и, което се стори необичайно на младата жена, на врата й бе привързан медальон с кадифена панделка.

Бри не можеше да си спомни коя бе тя, но се позова на инстинкта си. Рийв й бе казал да наблюдава без всякакви предразсъдъци. Едва сега разбра колко мъдър е бил съветът му. Не изпита страх, когато отвърна на погледа на старицата. Отпусна се отново и остана седнала.

— Здравей.

— Чудесно — каза възрастната жена и в гласа й прозвуча нещо, което Бри определи като славянски акцент. — Пристигаш си вкъщи, след като цяла седмица си ме държала в напрежение, и дори не си направи труда да дойдеш да ме видиш.

— Много се извинявам. — Извинението прозвуча толкова естествено, че тя се усмихна.

— Дрънкат ми там разни глупости, че не си била помнела! Да бе! — Старицата повдигна ръка и плесна с длан по облегалката на стола. — Моята Габриела да не си спомня своята бавачка.

Бри огледа жената, ала знаеше, че няма да успее да направи никаква връзка. Просто нямаше да се получи в този момент.

— Наистина не помня — отвърна тихо тя. — Не помня нищо.

Бавачката не бе живяла седемдесет и три години в непрекъсната грижа за деца, години, в които бе погребала едно от своите, без да е готова да преживее истинско сътресение. След миг мълчание се изправи. Лицето й може и да беше сбръчкано, ръцете изкривени от артрит, но тя се надигна от стола с грацията и подвижността на младо момиче. Изправи се над леглото на Бри и принцесата видя в пълен ръст дребната фина жена, облечена цялата в черно, с молитвена броеница на колана.

— Аз съм Карлота Баришнова, бавачка на госпожица Онория Брубек, ваша леля, и на госпожица Елизабет Брубек, вашата майка. Когато тя стана принцеса Елизабет Кординска, се преместих тук с нея, за да се грижа за децата й. Аз съм ти сменяла пелените, превързвала съм ти коленете, бърсала съм ти носа. Когато се ожениш, ще върша същото и за твоите деца.

— Разбирам. — Тъй като жената й се стори по-скоро раздразнена, отколкото притеснена, Бри отново се усмихна. Стори й се, че още не бе виждала собствената си усмивка. — А аз добро дете ли бях?

— Хм. — Звукът можеше да означава какво ли не, ала Бри долови лек намек на задоволство. — Понякога по-лоша, понякога по-добра от братята си. А те се оказаха истинско изпитание. — Приближи се и се вгледа в Бри с настоятелния поглед на късоглед човек. — Не спиш добре — заяви остро тя. — Нищо чудно. Тази вечер ще ти донеса топло мляко.

Бри наклони глава.

— Аз обичам ли го?

— Не. Но ще го изпиеш. Сега ще ти приготвя банята. Прекалено много вълнения и прекалено много лекари, ето това е проблемът. Казах на онази глупачка Бернадет, че сама ще се погрижа за теб тази вечер. Какво си направила с ръцете си? — попита внезапно старицата и сграбчи едната й китка. Започна да нарежда също като стара квачка над отклонило се пиленце. — Само седмица те нямаше и си успяла да си съсипеш ръцете. И на прислужниците в кухнята не са такива. Изпочупени, неравни, а като знам колко пари пилееш за маникюр…

Бри седеше притихнала, докато бавачката се тюхкаше и нареждаше. Имаше нещо, нещо в усещането на тази съсухрена топла ръка и този глас, който я порицаваше. Опита се да задържи чувството, ала то отлетя.

— Често ли ходя на маникюр?

— Веднъж в седмицата — изсумтя бавачката, ала продължи да стиска пръстите й.

— Струва ми се, че сега определено имам нужда да отида.

— Трябва да накараш надутата си секретарка да ти запише час. И косата да си направиш — продължи бавачката намръщено. — Браво, как е възможно една принцеса да си позволява да се мотае с изпочупени нокти и коса като на вещица. Браво — продължаваше тя, докато вървеше към съседната стая. — Наистина браво.

Бри стана и се съблече. Нямаше чувството, че някой й се натрапва, докато жената се суетеше и мърмореше около нея, когато влезе да се къпе. Дори докато си събуваше чорапите, бавачката й подаде късия копринен халат.

— Вдигни си косата — нареди грубо. — Ще видим какво може да се направи с нея, след като се изкъпеш. — Когато забеляза, че Бри се колебае, тя сама пристъпи към шкафчето и отвори малка, богато украсена кутия. Вътре бяха шнолите и фибите. — Ето, вземи. — Гласът й бе по-нежен. — Косата ти е гъста като на майка ти. Само една няма да ти стигне. — Жената я побутваше, завърташе и мърмореше, докато водата течеше. Бри се остави в ръцете й за момент и само я наблюдаваше.

Един прозорец бе монтиран на тавана, така че когато се отпуснеш във ваната и вдигнеш глава, да можеш да се взираш към слънцето, дъжда или луната. Стените и подът бяха покрити с бели плочки, навсякъде се виеха цветя, сега забулени от вдигналата се пара. Въпреки това първо се забелязваше ваната, в наситенозелен цвят. Беше във формата на детелина и спокойно би побрала трима, мислеше си Бри, докато се чудеше дали това се бе случвало някога. Като замаяна наблюдаваше как водата се излива от внушително блестящо кранче и се превръща в малък водопад.

Забеляза, че всичко тук съхранява някакво изящество и неповторима страст и се зачуди дали това не бе отражение на нея самата. Ароматът, който се разнасяше от ваната, бе същият като в малкото стъклено шише, което принцът й изпрати сутринта. Ароматът на Габриела, напомни си тя.

Пусна халата на земята и влезе във ваната. Беше толкова лесно да се отпусне, когато бавачката излезе, мърморейки, че някой трябва да се погрижи за дрехите.

Водата я обгърна. Имаше нужда от това отпускане, каза си Бри, след като трябваше да издържи цялата вечер. Сигурно си бе почивала тук безброй пъти и се бе взирала към небето, докато бе обмисляла как да постъпи.

Щеше да има вечеря. Представи си официално подредена маса. Сребърни прибори, ленена покривка, кристал и порцелан. Оказа се, че не я затруднява да измисли менюто и да избере вината, подходящи за всяко ястие. Стори й се нещо елементарно, нещо като това, коя дреха да облече първо. Само че нямаше никаква представа какъв цвят бе порцелановият сервиз, също както нямаше представа какво ще открие в просторния вграден гардероб до стаята си.

Потисна нетърпението си и се потопи още по-дълбоко във водата. Нетърпението, както сама бе открила, беше нейна характерна черта. Паметта й щеше да се върне, уверяваше се сама. А ако не се върнеше скоро, тя, разбира се, щеше да открие някой друг начин.

Рийв Макджий. Бри се протегна за сапуна и за огромната мека гъба. Той бе ключът й към този друг начин. Кой бе този мъж? С облекчение прехвърли мислите си към него. Бивш полицай, спомни си тя, приятел на семейството. Въпреки че не бе близък приятел, каза си младата жена, и не я познаваше достатъчно добре. Имаше си свой живот в Америка. Била ли е тя там? Рийв каза, че е била.

Лежеше отпусната и налагаше на ума си да се разтвори. Успяваше да улови само впечатления. Внушителни мраморни сгради и дълги маси за официални вечери. А, и една река, река с пищна зелена трева по бреговете и много лодки и кораби. Откри, че като се насилва да си спомня дори и такива незначителни неща, се уморява. И въпреки това й се струваше, че е била в страната на Рийв.

Съсредоточи се над него, каза си Бри. Щом ще й помага, трябваше да се научи да го разбира. Хубав мъж, помисли си тя, много лъскав. Не беше обаче много сигурна какво крие в себе си. Приличаше й на човек, който може да бъде безпощаден, да остава самотен, това бе човек, който постигаше намисленото по свой си начин. Добре, реши Бри. Тъкмо това й трябваше.

Той нямаше причина, като близките й, да иска да я предпазва от всичко. Нито пък имаше причина, установи тя и се намръщи, да й окаже помощта, от която се нуждаеше. Сигурно се бе съгласил да е близо до нея, за да си изпълни задълженията, с които го бе натоварил баща й. Бодигард, помисли си с раздразнение. Не искаше ничия сянка да пада върху нейната.

И въпреки това, продължаваше да размишлява Бри, докато накисваше гъбата във водата, не го ли помоли сама за това, когато разговаряха? Защото тогава почувства… Какво почувства, докато го наблюдаваше, застанал в коридора? Облекчение. Срам я беше да си го признае. Семейството й беше около нея, всички загрижени, готови да я дарят с цялата си обич, а тя почувства невероятно облекчение, когато видя един чужд човек сред тях.

Май беше по-добре, че не помни нищо за себе си. Бри запокити гъбата с такава сила, че от водата полетяха пръски и се удариха в стените. Как да разбере дали ще й хареса жената, която бе била преди? Можеше да се окаже, че е била студено, безчувствено, егоистично същество. До този момент бе открила, че обича красивите дрехи и маникюра. Можеше пък да е съвсем вятърничава.

Но хората я обичаха. Тя се пресегна за гъбата и я притисна към лицето си. Водата бе гореща и миришеше на скъпа жена. Обичта, която долови у близките си, бе съвсем истинска. Дали щяха да я обичат и ако не го заслужаваше? Колко ли време щеше да й е необходимо, за да разбере доколко са дълбоки нейните чувства?

Страст. Спомни си трепета, който я обхвана, когато Рийв целуна ръката й. Усещането бе остро, първично, изумително. Това не означаваше ли, че има нормалните нужди на всяка една жена? Дали някога ги бе изпитвала? През смях Бри отпусна глава назад и затвори очи. Колко жени можеха честно да си кажат, че нямат представа дали са невинни, или не?

А той дали знаеше? Дали мъж като Рийв би могъл да усети подобно нещо у една жена? Понякога, когато я поглеждаше, тя го усещаше как сякаш прониква в нея и напипва нерви, до които никой непознат нямаше право да се докосва. Докато си мислеше за него, Бри се запита какво ли би било да я докосне, наистина да я докосне. Да усети върховете на пръстите му по кожата си, дланта му, притисната в нея. Усети как някъде дълбоко се заражда възбуда и й се остави.

Нима това бе ново усещане, зачуди се тя, докато притискаше ръка към стомаха си. Дали друг мъж я бе карал да изпитва подобен глад… А имало ли е други мъже, които така да са отвличали мислите й, да са я карали да фантазира и да мечтае? Може пък да е някоя вятърничава жена, която иска мъж, заради самия мъж. А дали бе от онези, които противоположният пол желае?

Изправи се във ваната и остави водата да се оттече по нея. Рийв бе прав за вероятните предимства на състоянието й. Можеше да наблюдава и преценява реакциите, които предаваше у другите. Поне така щеше да постъпи тази вечер.

 

 

Под ръка с баща си, Бри се спускаше по широките стълби. Щеше да има коктейл в малкия салон, както той сам й каза, ала не добави, че бе дошъл да я отведе, защото тя не знаеше къде се намира. Арманд поспря на последното стъпало, за да й целуне ръка. Жестът му приличаше на този на Рийв, но само я накара да се усмихне, не събуди страст в нея.

— Изглеждаш великолепно, Бри.

— Благодаря. Няма как да е иначе с тази колекция от тоалети в стаята ми.

Той се разсмя и изведнъж стана по-млад.

— Винаги си казвала, че дрехите са единственият ти порок.

— Така ли е наистина?

Арманд усети скритата молба във въпроса й и отново целуна ръката й.

— Винаги съм се гордял с теб. — Отново я хвана под ръка и я поведе по коридора.

Рийв забеляза известно напрежение между Александър и Лубе, министър-председателят на Арманд. Всеки би преценил, че това бе резултат от любезното протоколно поведение. Когато Александър се качеше на трона, разсъждаваше обективно Рийв, Лубе можеше и да не запази поста си.

Рийв намираше Александър за интересен. Младият принц бе много сдържан. Самоконтролът обаче не бе толкова естествен при него, колкото при баща му, а и той се стараеше прекалено усърдно да го постига. Каквото и да кипеше под повърхността, не се допускаше да излезе наяве, поне не и пред хора. Бенет бе различен, продължи Рийв и отмести поглед към другия принц.

Най-малкият брат се бе отпуснал на стола си и слушаше разсеяно разговорите около него. Изглежда не смяташе за необходимо да анализира думи и значения като брат си. Желанието му да се наслаждава на всичко също заинтригува Рийв.

И Габриела го интригуваше. Той нямаше представа дали момичето, с което се бе запознал, се бе превърнало в емоционална жена като първия си брат, или весела, като втория. Може и да не приличаше нито на единия, нито на другия. След само два разговора, също като Бри, Рийв нямаше търпение да открие.

Коя бе тя? Повтаряше си същия въпрос, който му бе задала и Бри. Красива, да. Класическа красота и елегантност, които човек не би могъл да забрави. Зад тях прозираше стоманена воля. Щеше да й бъде необходима, реши той, щом искаше да преоткрие себе си.

Привличане. Определено го бе почувствал към нея. Нямаше нищо общо със заслепението, което преживя преди десет години. Сега вече я възприемаше като жена, която постоянно се бореше да не загуби контрол над ситуация, която дори не разбираше. Щом успяваше да запази самообладание в момент, когато светът й се преобръщаше, тя не бе за подценяване.

Желание. И него бе почувствал, както и всеки път, когато я бе виждал. Бри поглеждаше мъжа с топазените си очи по един такъв особен начин. Винаги ли е било така, зачуди се Рийв. Или това беше само сега, докато се мъчеше да си спомни? Човек трябваше да внимава. Тя може и да приличаше на жена, която би се оставила да я докосват, да я прелъстят, да я заведат в леглото, ала Бри беше и щеше да си остане принцеса. Не като онези ефирни създания от приказките, помисли си той, а истинска, от плът и кръв.

Обърна се и я видя — и тя беше и двете.

Бе вдигнала глава, сякаш излизаше на арена, а не се появяваше за вечеря. На ушите й проблясваха перли, на врата й — също, а косата й бе вдигната назад. Роклята й бе с цвета на грозде, тъкмо преди да узрее. Коприната и перлите подхождаха на кожата й. Стойката й подобаваше на титлата. Не се притискаше към баща си, въпреки че на Рийв му се стори, че с удоволствие би се притиснала към някого. Владееше се напълно. Освен това, отбеляза със задоволство той, обгръщаше с поглед всички.

— Ваша Светлост… — Бри изчака търпеливо Лубе да прекоси салона и да й се поклони. Мъжът пред нея бе по-възрастен от Рийв, но по-млад от баща й. Русата му коса бе започнала да посивява, а по лицето му вече се бяха появили бръчки. Приличаше на видна личност, помисли си тя и се усмихна на посоката на мислите си. Стори й се, че лявата му страна бе леко схваната, ала поклонът му бе изключително елегантен, а усмивката — очарователна. — Радвам се да ви видя у дома.

Не усети нищо, когато ръцете им се допряха и когато погледите им се срещнаха.

— Благодаря.

— Двамата с господин Лубе трябва да поговорим за някои неща тази вечер. — Баща й елегантно го представи. — Но за съжаление няма да успеем да се присъединим към гостите за вечеря.

— Само работа и никакви удоволствия, така ли, господин Лубе? — каза предпазливо Бри.

— Единственото удоволствие за мен е, че сте в безопасност у дома, Ваша Светлост.

Тя забеляза светкавичния поглед, който си размениха баща й и министър-председателят.

— Тъй като не съм особено компетентна в бизнеса, може би ще ми разясните някои неща, докато пием по чаша. — Докато пресичаше стаята, улови късото доволно кимване на Рийв. Възелът в стомаха й започна да се отпуска. — Господа, моля, настанете се удобно. — Бри даде знак на мъжете да седнат. Всички се подчиниха, забеляза с усмивка тя, с изключение на Бенет, който винаги се държеше както на него му бе удобно.

— Имам ли любима напитка? — попита го Бри и погледна към бара.

— Минерална вода с лимонов сок — отвърна с усмивка той. — Твърдеше, че по време на вечеря се сервира достатъчно вино и няма нужда още преди това да ти се замотае главата.

— Колко разумно от моя страна. — Рийв се приближи до бара, за да й вземе напитката, а Бри се настани на едно от канапетата. Мъжете са скупчиха около нея. Да не би в живота си да бе обградена предимно от мъже, мина й през ума, а след това пое чашата и отпи. — Е, да ви кажа ли какво виждам? — Без да дочака отговор, остави чашата си и започна: — Разбирам, че Александър е раздразнен, а баща ми стъпва много внимателно, сякаш пресича минно поле, и за всичко съм виновна аз.

— Тя трябва да бъде оставена на спокойствие — заяви неочаквано Александър. — Това е семеен въпрос.

— Вашите семейни въпроси са проблем на цяла Кордина, Ваше Височество. — Лубе говореше тихо, забеляза Бри, без всякакво напрежение. — Състоянието на принцеса Габриела предизвика нашата загриженост както в личен план, така и на правителството. Боя се, че временната амнезия може да бъде експлоатирана в световната преса, ако изтече някаква информация. Сега едва успяваме да успокоим хората след отвличането. Бих искал и те, и Нейна Светлост да си отдъхнат.

— Лубе е напълно прав, Александър — заговори спокойно Арманд, но Бри долови притеснението му.

— На теория е така. — Докато отпиваше от чашата си, Александър погледна неодобрително Рийв. — Ала винаги се намесват и външни хора. Габриела има нужда от почивка и терапия. Който е сторил това… — Пръстите му се свиха около многоъгълната чаша. — Който и да го е сторил, скъпо ще си плати.

— Александър. — Бри постави длан на ръката му и той веднага позна жеста, въпреки че за нея бе нещо ново. — Преди някой да плаща, трябва да си спомня.

— Когато си готова, и това ще стане. Междувременно…

— Междувременно — прекъсна го баща му, — Бри трябва да бъде напълно защитена. Като се замисля, струва ми се, че Лубе е прав и част от тази защита е да не позволяваме да изтича информация. Амнезията не бива да става публично достояние. Ако похитителите знаеха, че не си ни казала нищо, може и да решат, че трябва да те накарат да замълчиш, преди да си спомниш.

Тя отново взе чашата си и въпреки че отпи спокойно, Рийв забеляза изражението в очите й.

— Как можем да скрием това?

— Ако позволите, Ваша Светлост — започна Лубе, погледна към Арманд и след това извърна поглед към Бри. — Докато не се оправите, принцесо, ще бъде най-добре да си останете у дома, сред тези, на които имате доверие. Няма да представлява никакъв проблем задълженията ви да бъдат отменени или отложени. Отвличането, напрежението и шокът са достатъчни и без допълнително натоварване. Лекарят, който се грижи за вас, е близък на баща ви. Няма опасност да издаде и дума за състоянието ви, освен ако ние не го помолим.

Тя остави чашата си.

— Не.

— Моля да ме из…

— Не — повтори Бри много тихо на Лубе, въпреки че погледът й се плъзна към баща й. — Няма да остана тук като затворник. Достатъчно дълго съм била затворена. Имам задължения, с които ще се заема. — Забеляза широката усмивка на Бенет и как повдигна чаша в мълчалив тост.

— Ваша Светлост, сигурно разбирате колко сложно и опасно може да е всичко това. Най-малкото полицията трябва да разбере кой е отговорен за отвличането.

— Значи единствената възможност за мен е да остана затворена? — Тя поклати глава. — Отказвам.

— Габриела, задълженията ни невинаги ни харесват. — Баща й изтръска цигарата, която бе запалил.

— Може и да не са. Не мога да се позова на опита си. — Сведе поглед към ръцете си и към пръстена, с който започваше да свиква. — Този, който ме е отвлякъл, още е на свобода. Смятам да не го оставя да си живее спокойно. Господин Лубе, вие ме познавате, нали?

— Още от бебе, Ваша Светлост.

— Можете ли да ме определите като сравнително здравомислеща жена?

В очите му проблесна весела искрица.

— Много повече.

— В такъв случай, с малко напътствия, бих могла да постъпя както вече казах, без да ви излагам на опасност. За амнезията няма да се разбере, щом смятате, че така е най-добре, но нямам намерение да се крия в покоите си.

Арманд понеча да каже нещо, ала си замълча. По устните му заигра усмивка. Дъщеря му, мислеше одобрително той, никак не се бе променила.

— Ваша Светлост, лично аз с удоволствие бих ви помогнал във всяко едно отношение, но…

— Благодаря, Лубе, ала господин Макджий вече се съгласи да ми окаже съдействие. — В гласа й звучеше благодарност, но отказът бе категоричен. — От каквото и да се нуждая, за да бъда принцеса Габриела, той ще ми помага.

У Александър отново се надигна неодобрение, учудването на Арманд бързо премина, а Лубе потисна раздразнението си. Рийв усети чувствата им.

— Двамата с принцесата вече стигнахме до споразумение. — Той седеше удобно отпуснат и наблюдаваше реакциите на мъжете около него. — Тя сама прецени, че компанията на един непознат може да има известни предимства.

— По този въпрос ще поговорим допълнително. — Арманд стана и въпреки че думите му бяха резки, те бяха толкова категорични, колкото и отказът на дъщеря му. — Съжалявам, че натовареният ви график не ви позволява да останете за вечеря, Лубе. Ще довършим работата утре сутринта.

— Да, Ваше Височество.

Любезно сбогуване, оттегляне с достойнство. Бри гледаше замислено след него.

— Изглежда ми много искрен и предан. Аз харесвам ли го?

Баща й се усмихна и се протегна към ръката й.

— Никога не си ни казвала мнението си. Той си върши работата добре.

— И е непоправим досадник — заяви нелюбезно Бенет и стана. — Хайде да ядем. — Той издърпа Бри. — Най-хубавото от тържеството тази вечер предстои. Можеш да изядеш цели дванадесет сурови стриди, стига да поискаш.

— Сурови? Харесвам ли ги?

— Обожаваш ги — отвърна игриво брат й и я поведе към трапезарията.

 

 

— Беше забавно, когато открих, че Бенет обича шегите — каза Бри два часа по-късно, когато излезе на терасата с Рийв.

— А успокои ли се, когато разбра, че носиш на шеги? — Той поспря и обви пламъка на запалката си с длани. Лекият бриз понесе дима и го разпиля в мрака.

— Всъщност, да. Вече знам, че ненавиждам стриди и че имам характер, заради който трябва да се плащат обезщетения. Ще му го върна, задето ме накара да преглътна едно от онези неща. А междувременно… — Тя се обърна и се облегна на здравия каменен парапет. — Доколкото разбирам, съм те поставила в доста неудобно положение, Рийв. Не исках да се получи така, ала след като вече е станало, нямам намерение да ти позволя да се измъкнеш.

— И сам мога да се справя, когато и както преценя.

— Да. — Бри се усмихна отново. След това усмивката й се превърна в смях и тя отметна глава назад. Страхът й се стори много далечен. С напрежението можеше да се справи много по-лесно. — Можеш, и още как. Сигурно затова се чувствам толкова спокойна до теб. Тази вечер последвах съвета ти.

— Кой точно?

— Да наблюдавам. Имам добър баща. Положението му не е леко, нито пък му е било леко през изминалата седмица. Забелязах, че прислугата се отнася към него с уважение, но без страх, затова реших, че е справедлив. Ще се съгласиш ли с мен?

Лунните лъчи си играеха в косата й и превръщаха перлите в капки сълзи.

— Напълно.

— Александър е… Коя е точно думата? — Бри тръсна глава и вдигна очи към небето, движение, което подчерта бялата й, бледа шия. — Май трябва да кажа предприемчив. У него има напрежението на значително по-възрастен човек. Изглежда от това има нужда. Още не е решил дали му харесваш. — Тя отново изви глава и Рийв откри, че очите й са на едно ниво с устите му.

— Не е.

— Това притеснява ли те?

— Хората не са длъжни да ме харесват.

— Ще ми се да имам твоята самоувереност — прошепна Бри. — Както и да е, открих, че каквото и да изпитва, едно от нещата е недоволство. Сега, като казах, че искам да се поразходя навън и те помолих да ме придружиш, той се подразни. За него семейството е нещо много ценно, незаменимо.

— Александър смята, че ти си негова отговорност — поясни Рийв.

— Това, което смята, ще трябва да се промени. Бенет е различен. Такава луда глава е! Сигурно е от възрастта му, или пък от това, че е най-малкият син. И въпреки това ме наблюдава така, сякаш всеки миг мога да се спъна и той трябва да е до мен, за да ме подкрепя. Ами Лубе, какво мислиш за него?

— Не го познавам.

— Нито пък аз — отвърна кисело тя. — Искам мнението ти.

— Приема много сериозно поста си.

Това не бе уклончив отговор, реши Бри, ала не беше и отговорът, който искаше да чуе.

— Ти си изключително прям човек, нали? Не е ли това типично американска черта?

— Това е просто начин да премахнеш украшенията, които само се пречкат. Ти също ми изглеждаш доста пряма жена.

— Наистина ли? — Тя сви устни и се замисли. — Може и да е истина, но може и да е така само за момента, защото е необходимо. Не мога да си позволя никакви ненужни украси, нали така.

Вечерята бе преминала в много повече напрежение, отколкото си бе давала сметка, отбеляза Рийв, докато я наблюдаваше как потрива длани в каменния парапет. Беше уморена, ала той добре разбираше нежеланието й да се прибере в стаята, където единствената й компания щяха да са въпросите без отговори.

— Бри, мислила ли си да отделиш няколко дни и да заминеш някъде? — Тя вдигна глава, Рийв усети набъбващия в гърдите й гняв и постави ръка на рамото й. — Не става въпрос да избягаш. Човешко е.

— Не мога да си позволя човешки слабости, докато не разбера коя съм.

— Лекарят каза, че амнезията е временна.

— И какво означава временна? — попита го Бри. — Седмица, месец, година? Това не е достатъчно, Рийв. Няма просто да си седя и да чакам нещата сами да се появят пред мен. В болницата сънувах разни неща. — Тя затвори очи за миг, пое си дълбоко въздух и продължи: — В тези сънища бях будна, но същевременно не бях. Нещо не ми позволяваше да се движа. Навсякъде цареше тъмнина и не можех да помръдна. Гласове. Чувах разни гласове и се опитвах, напрягах се да ги разбера какво казват, да ги разпозная, ала ме обземаше страх. В съня си изпитвам невероятен ужас, а когато се събудя, ужасът не си е отишъл.

Той дръпна силно от цигарата. Бри му разказваше без емоции и това спокойствие му разкри много.

— Била си упоена.

Тя се обърна към него много бавно. На слабата светлина очите й горяха.

— Ти откъде знаеш?

— Лекарите трябваше да те прочистват. От състоянието, в което са те поели в болницата, съдят, че си държана дрогирана. Дори и паметта ти да се върне, Бри, може да не успееш да си спомниш всичко, случило се през седмицата, когато са те държали в плен. Това е нещо, което трябва да приемеш още сега.

— Добре. — Тя стисна устни, докато се увери, че гласът й ще възвърне силата си. — Ще го запомня. Какво още знаеш?

— Не е много.

— Казвай.

Той метна цигарата през парапета и тя полетя надолу.

— Добре. Отвлечена си по някое време в неделя. Никой не може да каже точното време, защото си излязла сама с колата. В неделя вечерта са се обадили на Александър.

— Алекс?

— Да, той обикновено работи в неделя вечер в кабинета си. Има си отделна линия, както и всички вие в стаите си. Обаждането е било кратко. В него само се е казвало, че си отвлечена и ще те държат, докато не се споразумеят с искането за откуп. Тогава не са били предявени никакви искания.

А къде са я държали? Тъмнина. Единственото, в което бе сигурна, бе тъмнината.

— Алекс какво е направил?

— Веднага отишъл при баща ти. Потърсили са те. В понеделник сутринта колата ти е била открита в някаква алея на около шейсет километра от града. Там има някакъв терен, който ти принадлежи. Изглежда си имала навика да ходиш на това място, за да останеш сама и да поседиш просто така. В понеделник сутринта е предявено първото искане за откуп. Ставало въпрос за пари. Изобщо не е бил повдиган въпросът дали да се плаща, или не, разбира се, но преди още нещата да бъдат уредени, се обадили отново. Този път искането било да се освободят четирима затворници и да бъдете разменени.

— И това вече усложнило нещата.

— Двама от тях са осъдени на смърт. За шпионаж — добави Рийв, когато Бри не продума. — Тук вече нещата излезли от ръцете на баща ти. Парите са едно, ала освобождаването на затворници — съвсем друго. Преговорите били в ход, когато са те открили край пътя.

— Ще се върна там — мислеше на глас тя. — На онова място, където е била открита колата, и на мястото, където са ме намерили. Не веднага.

— Съгласих се да ти помогна, Бри, но по мой начин.

Очите й се присвиха едва-едва.

— И какво ще рече това?

— По мой начин — отвърна простичко той. — Когато преценя, че си достатъчно силна, ще те заведа. Дотогава, ще се движим по-бавно.

— А ако не съм съгласна?

— Тогава баща ти може да приеме присърце плана на Лубе.

— И няма да ходя никъде?

— Именно.

— Знаех си, че няма да успея да се справя лесно с теб, Рийв. — Тя направи няколко крачки встрани и застана на лунната светлина. — Нямам голям избор. Това никак не ми харесва. Възможността да имам избор ми се струва, че е основното за свободата на един човек. Все се чудя кога ще мога да се зарадвам на собствената си свобода. Утре, след като се срещна със секретарката си…

— Смидърс — помогна й той. — Джанет Смидърс.

— Какво строго име — отбеляза Бри. — Ще си прегледам ангажиментите с Джанет Смидърс сутринта. След това искам да ги прегледаме двамата заедно. Каквото и да трябва да върша, искам да се заема с него. Дори и ако става въпрос да ходя часове наред на пазар или да заседна в някой козметичен салон.

— Така ли си мислиш, че си прекарваш времето?

— Възможно е. Нали съм богата?

— Да.

— Ами значи… — Тя сви рамене и не довърши мисълта си. — Тази вечер, точно преди да сляза, се бях отпуснала във ваната и си мислех. Всъщност мислех за теб и се чудех.

Рийв бавно пъхна ръце в джобовете си.

— Какво?

— Опитвах се да те анализирам. В някои отношения успях, ала в други не ми се отдаде. Ако имам голям опит с мъжете, той е забравен заедно с всичко останало. Нали така? — Бри не се притесняваше, както при първия им разговор. — Чудех се дали ако те целуна, ако ти ме прегърнеш, ще открия това у себе си.

Рийв се отпусна на пети и я загледа в очите.

— Това част от задълженията ми ли е, Ваша Светлост?

В очите й проблесна раздразнение.

— Изобщо не ме интересува как ще го приемеш.

— Може пък мен да ме интересува.

— Според теб съм непривлекателна, така ли?

Той забеляза как долната й устна се издаде напред едва забележимо, сякаш се нацупи, когато му зададе въпроса. Тя изглежда бе жена, свикнала да получава натруфени, възторжени комплименти. Е, от него нямаше да ги получи.

— Не си непривлекателна.

Бри се зачуди защо думите му й прозвучаха като обида.

— Добре тогава, има ли някоя, с която си обвързан? Може би ще се почувстваш като измамник, ако ме целунеш?

Рийв не пристъпи към нея, но откритата му усмивка си остана.

— Не съм обвързан, Ваша Светлост.

— Защо точно сега ме наричаш така? — попита тя. — Само за да ме дразниш ли?

— Да.

Бри понечи да се ядоса, ала в един момент избухна в смях.

— Успя.

— Става късно. — Той я хвана приятелски за ръката. — Ще те отведа горе.

— Значи не ме намираш за непривлекателна. — Вървеше до него, но крачеше в свой ритъм. — Не си обвързан. Защо тогава не искаш да ме целунеш и да ми помогнеш? Нали се съгласи да ми помагаш?

Рийв спря и сведе поглед към нея. Косата й стигаше до брадичката му. Тя бе вирнала брадичка и го гледаше в очите.

— Казах на баща ти, че ще те предпазвам от беди.

— А на мен ми каза, че ще ми помогнеш да открия коя съм. Или думата ти не струва нищо — продължи небрежно Бри. — Или си просто от мъжете, които не предпочитат да целуват жени.

Бе направила едва две крачки, когато той я хвана за ръката.

— Удряш с пълна сила, а?

Тя се усмихна.

— Така излиза.

Рийв кимна, след това я притисна в прегръдката си.

— И при мен е така.

Докосна устните й, като смяташе целувката да си остане безлична, без да влага чувства. Въпреки че добре разбираше какво я бе подтикнало, нуждата й, също така ясно съзнаваше, че го въвличаше в нещо, което бе по-добре да избегне. Нима не се бе замислял какъв щеше бъде вкусът на меките й, извити устни? Нима не си бе представял какво щеше да изпита, когато усети гъвкавото й, нежно тяло в прегръдките си? Въпреки това се съгласи да доведе докрай започнатото. И се бе заел сериозно.

Затова притисна устните й, уверен, че това наистина щеше да си остане една безлична целувка. Безличното в нея се запази едва за секунда.

Бри бе мека, нежна и сладка. Той трябваше да я защитава. Тя бе топла, изкусителна и възбуждаща. Той трябваше да я има. Очите й бяха отворени, искрени. Видя златни проблясъци през гъстите ресници, когато плъзна ръка по тила й. Усети как целувката се задълбочи, противно на намеренията му, наслади се на смело откровения й отклик.

Езиците им се докоснаха, след това ласката стана по-интимна и усещанията — по-наситени. Бри се изви приканващо в ръцете му и тялото й се притисна към него. Парфюмът, който се стелеше от нея, бе по-тъмен от небето, по-дълбок от смесените аромати на нощните цветове, които излъчваше градината под тях. Лунната светлина ги обливаше с лъчите си.

Каза си, че бе знаела какво да очаква. Някъде в нея се спотайваше спомена за целувка и тя знаеше добре какво бе това, също както познаваше вкуса на храната и виното. И въпреки това, когато устните му притискаха нейните, умът й, чувствата й се разпиляха.

Ако преди кръвта й се бе превръщала в лава, Бри не помнеше. Ако някога главата й бе била замаяна, не можеше да си спомни. Всичко бе ново, непонятно, вълнуващо. И въпреки това тук имаше дълбочина, едно първично желание, което идваше без всякаква изненада.

Копнеж, мечта, блян. Може и да бе изпитвала нещо подобно преди. Болка, жажда, желание. Може и да не си спомняше, ала разбираше. Това беше той, мъжът, който я притискаше до себе си, който обсипваше с целувки лицето й, който шептеше името й до устните й, който възкресяваше всяко едно усещане.

Имало ли бе други? Кой? Колко? Стояла ли бе и преди на лунна светлина в нечия прегръдка? Отдавала ли се бе толкова безразсъдно на страстта и преди? Нима това не бе означавало нищо за нея? Или пък е било всичко? Разтърсена, тя се отдръпна. Що за жена отдаваше на един мъж душата си, преди да го бе опознала? Или пък дори себе си.

— Рийв. — Бри отстъпи внимателно назад. Разкъсваха я съмнения. — Не съм сигурна, че разбирам нещата по-ясно.

Той вече бе усетил. Всеотдайна, всепоглъщаща страст. Въпреки че искаше отново да я привлече до себе си, мисълта, която я бе сепнала, го спря. Колко други? Колкото и глупаво да беше, Рийв искаше този плам, това желание единствено и само за себе си. Подаде й ръка, но остана на разстояние. Не бе очаквал подобни чувства.

— Трябва и двамата да помислим.