Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Споделящият нож (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beguilement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Омайване

Американска, първо издание

Превод: Красимир Вълков

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2008

ИК „Бард“, 2008

ISBN: 978–954–585–938–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3.

Високият патрулен се взираше във Фаун, сякаш я разпознаваше. Тя сбърчи объркано нос, не разбираше думите му. От този ъгъл най-сетне виждаше очите му — имаха неочаквано златист металически цвят. Освен това бяха изключително блестящи, в контраст с кожата му, която имаше оттенък на тъмна мед. На бузите и челото му имаше няколко кървящи драскотини. „Олеле, тези са от мен“.

Тялото на нападателя й лежеше на брега на потока. Част от кръвта му изтичаше във водата и я оцветяваше в розово, след което тя отново ставаше прозрачна. Преди няколко минути, когато беше възбуден и разгорещен, му бе пожелала да умре. Сега желанието й беше изпълнено, но въпреки това не се чувстваше добре.

— Аз… — започна тя несигурно — съжалявам, че те одрах. Не бях на себе си. Ти ме изплаши. — „Направо ми изкара акъла“.

На устните му за момент се появи усмивка и сякаш заприлича на някой друг. Не толкова… заплашителен.

— Исках да уплаша другия.

— Успя. — Усмивката се появи и изчезна отново.

Той опипа лицето си и погледна кървавите капки по пръстите си. След това сви рамене и насочи очи към нея. Вниманието му започваше да я притеснява. Никой досега не я бе гледал така през живота й. В състоянието й в момента чувството не беше особено приятно.

— А иначе добре ли си? — Дясната му ръка направи въпросителен жест. — Освен лицето.

— Лицето ми ли? — Тя опипа мястото, където слабоумният я бе ударил. Започваше да се подува и да боли. — Личи ли си?

Той кимна.

— Ох.

— Тези драскотини не са добри. В дисагите си имам с какво да ги почистим. Ела насам. Седни по-далеч.

„От онова“. Тя хвърли поглед към трупа.

— Добре. Аз съм добре. След малко ще спра да треперя. Колко съм глупава…

Той я подкара към полянката, без да се приближава, сякаш подкарваше ято гъски. Посочи й един повален дънер встрани от мястото на скорошната битка и се отправи към високия си кон, който пасеше наблизо. Тя се смъкна тежко и седна, обгърна раменете си с ръце. Гърлото й беше пресъхнало, коремът я болеше и все още имаше чувството, че не може да си поеме дъх.

Патрулният се обърна с гръб, откачи лъка си и започна да рови в дисагите. Още някакво донагласяне. После се обърна. Носеше бутилка и някакви увити в парцали пакети. Фаун примигна, защото сега му се бе появила лява ръка, пъхната в кожена ръкавица.

Той се наведе към нея с уморено изпъшкване. От такова разстояние усещаше миризмата му на пушек, кон и засъхнала пот, но не й беше неприятно. Мъжът остави пакетите и й подаде бутилката.

— Първо пийни.

Тя кимна. Водата беше топла, но изглеждаше чиста.

— Хапни. — Той измъкна парче хляб от единия пакет.

— Не мога.

— Пробвай. Това ще премахне треперенето. Телата се разсейват лесно. Опитай.

Тя колебливо взе хляба и задъвка. Беше малко сух, но доста добър. Явно жената във фермата я биваше във всичко. Наложи се да го прокара с глътка вода, но поне треперенето намаля. Хвърли поглед към неподвижната му лява ръка и реши, че е направена от дърво.

Мъжът намокри едно парцалче от малко шишенце — някакво Езерняшко лекарство? — и го вдигна към лявата й буза. Тя потръпна, въпреки че течността не щипеше.

— Съжалявам. Но е най-добре да ги почистим.

— Не. Да. Тоест, точно така. Мисля, че слабоумният ме одра, когато ме удари. Това бяха животински нокти, а не човешки. Що за чудовище…?

Той присви устни, но докосванията му останаха спокойни.

— Съжалявам, че не се появих по-рано, госпожице. Трябваше да разбера, че на пътя се е случило нещо лошо. Преследвах тези двамата през цялата нощ. Патрулът ми нападна лагера им в хълмовете от другата страна на Гласфордж, малко след полунощ. Опасявам се, че ги подгоних право към теб.

Тя поклати глава, но не в знак на отрицание.

— Аз си вървях по пътя. Те просто ме взеха, както взимаш нещо изгубено и казваш, че е твое. — Намръщи се по-силно. — Не… не беше просто така. Първо поспориха. Странно. Онзи, когото… простреля, отначало не искаше да ме вземат. Другият настояваше. Но после въобще не се заинтересува от мен. А после, точно преди да се появиш… — И добави тихо, сякаш не очакваше отговор: — Какво беше това?

— Миеща мечка според мен — отвърна патрулният, сгъна парцалчето, намокри го отново и продължи със следващата драскотина.

Странният отговор изглеждаше толкова несвързан с въпроса й, че тя реши, че сигурно не я е разбрал. А може би беше чул нещо в храстите?

— Не. Говоря за големия, който ме удари. Онзи, който избяга. Нещо май не беше в ред.

— Точно така, госпожице. Преследвам подобни създания през целия си живот. Той е изкуствено създаден. Потвърждение, че наблизо се е появила злина, вашите хора я наричат моряща твар. Злината си създава човекоподобни роби, за да се бият за нея и да вършат разни работи. Понякога имат и други форми. Ние ги наричаме глинени. Но злината не може да ги създаде от нищото. Затова хваща животни и ги трансформира. В началото е грубовато, но после става по-силно и хитро. Но не може да сътвори живот. Единствено смърт. Робите не издържат много, но на нея въобще не й пука за тях.

Дали я занасяше, както братята й? Да провери колко може да понесе глупавото фермерче? Изглеждаше съвсем сериозен, но може би просто беше добър в разказването на истории.

— Нима казваш, че морящите твари са истински?

Беше негов ред да се опули изненадано.

— Откъде си, госпожице? — попита с подновен интерес.

Тя щеше да каже най-близкото село до фермата й, но го смени с Лъмптън Маркет. По-голям град с повече анонимност. Стегна се, приготви се за заучената фраза — „Вдовица съм“.

— Как се казваш?

— Фаун. Соу… фийлд — успя да добави. Не искаше нито името на Съни, нито нейното фамилно, затова комбинира и двете.

— Фаун — повтори мъжът и наклони глава. — Сигурно имаш тези очи по рождение.

Отново онова особено внимание.

— А ти как се казваш? — Макар че вече знаеше поне малкото му име.

— Даг.

Тя изчака за момент.

— Само това ли?

Мъжът сви рамене.

— Имам име на шатрата, име на лагера и име на провинцията, но Даг е по-лесно за извикване. — Отново се усмихна. — Колкото по-късо, толкова по-добре. Даг, залегни! Виждаш ли? Ако е по-дълго, може вече да е късно. А така си е добре.

Тя осъзна, че също се усмихва. Дали от разговора, от хляба, или просто от седенето, но стомахът й вече се бе успокоил. Беше й топло и се чувстваше изтощена.

Той запуши бутилката си.

— На теб няма ли да ти трябва?

— О, да. — Мъжът взе парцала и го прокара по лицето си. Пропусна половината драскотини.

— Защо ме нарече Малка искрице?

— Защото така си мислех за теб, когато вчера се криеше на ябълката.

— Не мислех, че ме виждаш. Въобще не погледна нагоре!

— Ти сякаш не искаше да бъдеш видяна. Така че замълчах. Мислех, че онази хубава ферма е твой дом.

— Наистина е хубава, нали? Но спрях там само заради водата. Отивам в Гласфордж.

— От Лъмптън Маркет?

— Да.

Поне не каза нищо от сорта на „Дълъг път за такива къси крака“. Но последва неизбежното:

— Семейството ти ли е там?

Почти щеше да потвърди, но се сети, че той може да я изпроводи дотам и щеше да стане неловко.

— Не. Отивам да си потърся работа. — Тя се стегна. — Аз съм сламена вдовица.

Мъжът примигна и лицето му остана безизразно за доста дълъг момент. Най-накрая попита с доста предпазлив тон:

— Извинявай… нали знаеш какво точно означава това?

— Току-що овдовяла — отвърна тя бързо. — Веднъж в нашето село дойде една жена от Гласфордж. Занимаваше се с кърпене и шиене. Имаше прекрасно малко момченце. Чичовците ми я наричаха сламена вдовица. — Още една дълга пауза. — Не е ли правилно?

Той почеса рошавата си коса.

— Ами… и да, и не. Това е фермерски израз за жена, която е бременна или има дете, без да е имала съпруг или пък той да е заминал далече. По-учтиво е от някои други изрази. Но не е особено любезно.

Фаун се изчерви.

Той заговори с още по-извинителен тон.

— Не исках да те засегна. Просто исках да проверя.

Тя преглътна.

— Благодаря. — „Явно все пак съм казала истината, без да знам“.

— Ами малкото ти момиченце? — попита той.

— Какво?! — възкликна Фаун.

— Това в корема ти.

Паниката секна дъха й. „Още не си личи! Откъде знае?“ И откъде можеше да знае, че плодът от злополучното й преживяване със Съни Соуман на сватбата на сестра му е момче или момиче?

Мъжът, изглежда, осъзна, че е направил някаква грешка, но не разбираше каква е. Разпери ръце в искрен жест.

— Това е привлякло глинения. Твоето състояние. Вероятно затова са те отвлекли. А изнасилването е било по-късна идея.

— Откъде… защо?

Той отвори уста, но явно промени това, което мислеше да каже.

— Вече нищо няма да ти се случи. — Започна да прибира пакетите, като по някакъв начин успя да завърже възел с една ръка.

След малко се изправи.

— Трябва да затрупам тялото с камъни или да го вдигна на дърво, за да не го докопат животните. Може да е имал роднини. — Огледа се загрижено. — После ще измислим какво да правим с теб.

— Остави ме на пътя. Или само ме насочи. Аз ще го намеря.

Той поклати глава.

— Тези може да не са единствените бегълци. Може не всички да са били в лагера, а сигурно имат и други скривалища. Освен това злината е някъде наоколо, освен ако патрулът ми не ме е изпреварил, в което се съмнявам. Претърсвахме хълмовете на юг, но сега мисля, че леговището е на североизток от града. Въобще не е добре да се мотаеш наоколо сама. — Той прехапа устна и продължи, сякаш говореше на себе си: — Тялото може да почака. Ще те отведа на някое безопасно място. След това ще уловя следата, ще открия леговището и ще се върна при патрула си. Отсъстващи богове, колко съм уморен. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш зад мен?

Тя почти пропусна въпроса му. „И аз съм уморена“.

— На твоя кон ли? Да, но…

— Чудесно.

Той отиде до коня си и взе юздите, но вместо да се върне при нея, го поведе към потока. Тя го последва, отчасти от любопитство, отчасти защото не искаше да го изпуска от поглед.

Той очевидно реши, че дървото е по-добър избор. Хареса един надвиснал над потока явор и с помощта на коня и въже вдигна тялото в клоните му. Изкатери се, за да вземе въжето и да се увери, че всичко е наред. Движеше се бързо и ловко и Фаун едва виждаше допълнителните усилия, които изискваше липсата на лява ръка.

 

 

Даг пришпори изморения си кон през последния хребет и се натъкна на коловоз, който следваше коритото на потока.

— Чудесно — каза високо. — Отдавна не съм патрулирал по тези земи, но си спомням, че в края на долината има доста голяма ферма.

Момичето се държеше за него, но запазваше мълчание. Беше изпаднала в това състояние, откакто бе споменал за бременността й. Беше разтворил усета си в търсене на заплахи, но му беше много трудно, заради нажежените й емоции. Въпреки това не можеше да прочете мислите й. Може би беше твърде недискретен. Фермерите наричаха усета на Езерняците черна магия и ги обвиняваха в четене на мисли и измама при търговия. В повечето случаи това причиняваше неприятности.

Ако във фермата имаше достатъчно хора, мислеше да им остави момичето, както и да ги предупреди за сериозните неприятности в хълмовете им. Ако не бяха достатъчно, трябваше да ги убеди да се оттеглят в Гласфордж или на друго безопасно място, докато те се справят със злината. Доколкото познаваше фермерите, те трудно щяха да напуснат земята си, така че му предстоеше сериозен спор.

Но пък от самата мисъл бременна жена да се мотае сама около леговището го побиваха тръпки. Нищо чудно, че сияеше така ярко в усета му, след като бе изпълнена с живот. Въпреки че вероятно е била така жизнена и преди зачеването. Във всички случаи щеше да привлече вниманието на злината като пламък нощна пеперуда.

След като уточниха понятието „сламена вдовица“, беше сигурен, че няма нужда да поднася съболезнования. Креватните обичаи на фермерите бяха много странни и според Мари забременяването беше свързано с претенциите за притежаване на земя. Тя твърдеше, че жените им нямат контрол над плодовитостта си. Общо взето това беше част от лекцията за младите членове на патрула, че трябва да си държат панталоните закопчани, докато са на фермерска територия.

„Както и старите де“.

В думите на Фаун липсваха всякакви подробности за починал съпруг. Даг знаеше, че мъката може да остави някого без думи, но в нея сякаш нямаше и мъка. Гняв, страх и твърда решимост, да. Както и шок от последните събития. Самота и носталгия. Но не и болка от разбито сърце. Странно, но липсваше и задоволството от даването на живот, така присъщо за Езерняшките жени. Фермери. Даг знаеше защо неговият народ е малко странен, но какво оправдание имаха фермерите?

Откъсна се от размишленията си, понеже излязоха от гората и зърнаха фермата. Безпокойството му се засили. Липсата на крави, кози и коне привлече вниманието му, както и оградата — беше съборена на няколко места. Нямаше ги и кучетата, които вече трябваше да са ги надушили и да лаят по коня му. Изправи се на стремената, докато прекосяваха ливадата. Плевнята и къщата, построени от сиви дъски, бяха отворени, а от останките на някаква друга постройка все още се вдигаха струйки дим.

— Какво има? — попита Фаун. Първите думи, които изричаше през последния час.

— Неприятност. По-точно, отминала неприятност. — Не усещаше никакви хора, както и други същества. — Мястото е напълно изоставено.

Спря коня пред къщата, преметна крак през врата му и се смъкна на земята.

— Дръж юздите. Още не слизай.

Тя са премести напред и се огледа ококорено.

— Ами ти?

— Ще разгледам наоколо.

Провери къщата, сграда на два етажа с множество пристройки. Всичко по-ценно беше отмъкнато, а едрите предмети като легла и шкафове бяха разбутани. Стъклените прозорци бяха изпочупени. Даг знаеше колко спестявания са отишли за тези подобрения, да се опаковат в слама и да бъдат докарани по тесните коловози от Гласфордж. Храната от кухненския килер беше разграбена.

В плевнята нямаше животни, но житото сякаш беше непокътнато. Откри телата на три разкъсани кучета, захвърлени върху купчина тор. Погледна димящите останки на пристройката и реши, че по-късно трябва да провери пепелищата за кости. След това се върна до коня.

Фаун тревожно оглеждаше притеснителната обстановка. Даг прокара ръка през косата си.

— Това място е разграбено от бандити или нещо друго преди около три дни. Няма тела.

— Това е добре, нали? — Тъмните й очи гледаха несигурно. Вероятно се дължеше на изтощението.

— Може би. Но ако хората са избягали или прогонени, все щеше да се чуе в Гласфордж. А до вчера вечерта патрулът ми не беше чул подобно нещо.

— Тогава къде са отишли?

— Боя се, че са похитени. Злината явно се разраства бързо, щом се опитва да зароби фермери.

— За какво са й роби?

— Сигурно и тя не знае още. Това им е някакъв инстинкт. Но скоро ще разбере. Нямам много време. — Започваше да се замайва от умора. Дали нямаше да допусне някоя грешка? — Бих дал всичко за два часа сън. Но трябва да се върна при следата, докато е все още светло. Мисля… — Гласът му се забави. — Мисля, че това място е относително безопасно. Ударили са го веднъж, взели са всичко ценно, едва ли ще се върнат скоро. Смятам да те оставя тук. Ако някой дойде, можеш да кажеш… не. Първо се скрий и се увери, че са наши хора. След това кажи, че Даг има съобщение за патрула си: леговището на злината е на североизток, а не на юг. Ако се появи патрул, ще успееш ли да им покажеш къде са следите? И къде е тялото на онова момче — разбойника.

Тя се обърна към гористите хълмове.

— Не съм сигурна, че ще успея да намеря обратния път.

— Има по-лесен начин. Тези коловози излизат на главния път след около четири мили. Завиваш наляво и след три мили стигаш до мястото, където те отвлече глиненият.

— А — рече тя енергично, — така се ориентирам.

— Браво.

В нея нямаше страх. Можеше да промени това. Но дали искаше тя да е ужасена и да трепери? Вече се смъкваше от коня и изглеждаше доволна, че има задача, която е по силите й.

— Какво им е толкова страшното на глинените? — попита го тя, докато се мяташе на седлото.

Даг се поколеба известно време.

— Ще те изядат — каза накрая. „След като приключат с всичко останало“.

— О!

Вече беше впечатлена. И още по-важно, вярваше му. Е, това не беше лъжа. Сега поне щеше да е по-предпазлива. Намести се на стремената, мъчеше се да не мисли за контраста между твърдото седло и меките пухени дюшеци. Беше зърнал един такъв в къщата, но избягваше да си фантазира как се просва в него. Дръпна юздите на коня.

— Даг?

Той се обърна и погледна през рамо. Големите кафяви очи се взираха в него.

— Не се оставяй да те изядат.

Устните му се извиха в неволна усмивка. Тя му отвърна със същото, въпреки че изражението й помръкваше. Това предизвика странно чувство в стомаха му, чувство, което той благоразумно реши да не наименува. Вдигна дървената си длан за поздрав и препусна обратно по коловозите.

 

 

Фаун наблюдаваше как патрулният се скрива в гората отвъд нивите. Почувства се самотна. Тишината на останалата без хора и добитък ферма беше потискаща. Тя погледна нагоре. Слънцето дори не беше достигнало връхната си точка, а й се струваше, че е минала цяла вечност от сутринта.

Въздъхна и влезе в къщата. Стъпките й отекваха и имаше чувството, че се натрапва в нечия чужда мъка. Отиде в кухнята и спря. Трепереше леко. „След като не мога да оправя цялата къща, мога поне да пригодя една стая“.

Първо изправи всичко, което можеше да стои на краката си — масата, една полица и два стола. Счупените мебели трупаше на купчина в единия ъгъл на верандата. След това помете от пода счупените стъкла, парчетата от чинии и разпиляната храна. Не пропусна да измете и верандата.

Откри капак за мазе под една стара черга — нападателите го бяха пропуснали. Изнесе чергата на верандата, върна се и загледа замислено капака. „Даг май не го е забелязал“.

Прехапа устни, взе едно счупено ведро, напълни го с недогорели въглени от опожарената постройка и запали огън в кухненското огнище. Запали свещта, която откри в едно от чекмеджетата. Дръпна въжената дръжка на капака и се загледа в тъмната стълба. Дали долу се криеше някой? А може би имаше паяци?… Или… трупове? Пое дълбоко дъх и започна да слиза.

Когато стигна дъното, зяпна от учудване. Избата беше пълна с лавици, на които бяха наредени запечатани буркани. Хранителните запаси на цялата ферма. Продукти от целогодишен труд — тя добре знаеше това, защото консервирането на припаси беше една от любимите й задачи вкъщи. Бурканите не бяха надписани, но нямаше проблем с различаването на съдържанието им. Изсушени плодове. Кисели краставички. Царевица. Задушено месо. В едно буре в ъгъла имаше няколко чувала брашно. А в друго ябълки от миналогодишната реколта, които вече ставаха само за готвене. Обзе я истински ентусиазъм.

Повечето буркани бяха големи, предназначени за цяло домакинство, но успя да намери и три по-малки. С някакви тъмнолилави плодове, царевица и задушено месо. Взе и малко брашно. От кухненската посуда бе оцелял само един тиган, но с малко импровизиране тя скоро вече си правеше малки питки. Месото се оказа свинско, сготвено с лук и подправки, и тя го стопли, след като приготви хляба.

Навакса за дните, които бе изкарала на оскъдни дажби, и задели част от храната за Даг. Доколкото можеше да съди от разговора му с водачката на патрула и от телосложението му, Даг беше от онези мъже, на които постоянно трябва да мелиш на главата, за да седнат да ядат. Може би беше твърде вглъбен, за да обръща внимание на нуждите на тялото си? И въобще с какво ли бе пълна главата му? Изглеждаше непрекъснато отнесен. Като имаше предвид куража, който бе показал досега, какво ли го бе уплашило, та замина, без въобще да си почине? „И аз щях да съм храбра, ако бях висока като дърво“. Тъничко дърво. Размисли и уви месото и зеленчуците в хляба, така че да може да яде, докато язди. Най-вероятно пак щеше да бърза, когато се върнеше.

Ако въобще се върнеше. Не беше казал точно. Мисълта образува неприятно студено кълбо в стомаха й. „Стига. Не бъди глупава“. Най-доброто лекарство срещу лошите мисли беше трудът, но точно сега се чувстваше изморена.

В една от другите стаи намери кошница с шевни принадлежности, която грабителите бяха пропуснали, заради парцалите отгоре. Вътре имаше добър набор от игли и остри ножици. Дали всички глинени на морящата твар — злината — бяха мъже? Или имаше и жени? По-скоро не.

Реши да зашие съдраните дюшеци, като отплата за храната, за да не се чувства като крадец. Шиенето не беше най-доброто й умение, но правите бодове не бяха трудни, а и така поне стаята нямаше да е пълна с летящи пухчета. Изнесе ги на верандата заради светлината, а и за да гледа пътя за високия — и за който и да дойдеше. Пръстите й заработиха с равномерен ритъм. Тишината и спокойната работа позволиха на ума й да се върне към сутрешния ужас. От спомените й стана лошо и започна да трепери. Затова реши да насочи мислите си към Езерняците.

За тях „фермер“ означаваше всеки, който не е Езерняк. Граждани, миньори, рибари, разбойници — всички бяха фермери в очите на Даг. Беше чувала за едно момиче от Кошотон, което било съблазнено от пътуващ търговец Езерняк. Бягала три пъти на север към техните земи, но неговите хора я връщали обратно. Накрая се обесила в гората. Фаун се чудеше каква точно е поуката от тази история.

„Момичетата трябва да стоят настрана от Езерняците“ беше очевидна, но може би истинската беше: „Ако нещо не стане отведнъж, не пробвай сто пъти, а опитай нещо различно“. Или пък: „Не се отказвай лесно“, или „Не ходи в гората“.

Безименното момиче бе умряло от несподелена любов, но Фаун се чудеше дали не е било от гняв. Трябваше да признае, че и на нея й бяха минали подобни мисли след разговора с тъпия Съни — да, Съни Тъпия, — макар че тогава не искаше да умре, а да го накара да се почувства зле, като нея. Тогава не мислеше, че няма да е жива, за да се наслади на отмъщението си, нито пък че той ще вземе да се почувства виновен толкова бързо. А на следващата сутрин вече имаше други идеи. Може би истинският урок беше: „Утрото е по-мъдро от вечерта“.

Замисли се дали и онова момиче е било бременно. След което се зачуди как ли високият мъж бе разбрал, само с един поглед на златистите си очи, които в един момент бяха като студен метал, а в друг топли като лято. „Магьосничество, а?“ Даг не приличаше на магьосник. Не че знаеше как би изглеждал един истински де. Приличаше на много уморен ловец, който отдавна не се е прибирал. И който понякога се превръща в плячка.

„Момиченце“. Може би само предполагаше. Шансът си беше петдесет на петдесет. Поне беше окуражителна мисъл. Обичаше момичетата. Едно момче, дори невинно, щеше да напомня твърде много за Съни. Не искаше да става майка толкова рано, но след като щеше да се случи, поне можеше да се постарае да бъде добра майка. Погали се по корема. „Няма да те предам“. Дръзко обещание. Как щеше да опази едно дете, след като не можеше да се грижи за себе си? „Отсега нататък ще съм по-внимателна“. Всеки може да сгреши. Въпросът беше да не повтаря грешките си. Скоро търпението и силите й взеха да привършват. Насиненото лице я болеше. Натрупа дюшеците в единия ъгъл на кухнята, защото в другата стая още цареше безпорядък, а тя вече нямаше сили. Настани се на купчината. Едва-едва регистрира миризмата им и факта, че имат нужда от почистване, след което очите й се затвориха.

 

 

Събуди се от стъпки по верандата. Нима Даг се връщаше? Колко ли беше спала? Изправи се, нетърпелива да му покаже скритите в избата хранителни запаси. Чак тогава осъзна, че се чуват твърде много стъпки.

Трябваше да легне в избата. „Можех да примъкна матраците долу. Какъв е смисълът да не повтаряш грешките си, когато новите ще са още по-смъртоносни?“

В този момент тримата глинени разбиха вратата.