Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Споделящият нож (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beguilement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Омайване

Американска, първо издание

Превод: Красимир Вълков

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2008

ИК „Бард“, 2008

ISBN: 978–954–585–938–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

13.

Тяхната странноприемница в Лъмптън Маркет беше стара постройка, точно на пътя, който водеше на север от града. За Фаун схлупената къща беше отстъпление след лукса в Гласфордж, макар да не беше съвсем неуютно. Отгоре на всичко им поискаха пари. Поне клиентите ядяха навън, на маси, разположени под гъстите дървета, което бе много по-приятно от мрачната столова в Гласфордж. Нямаше други Езерняци, само четирима мъже, които пиеха бира, и една фермерска двойка, която бе заета с шумните си деца. Въпреки височината си и шинираната си ръка Даг почти не привлече вниманието им и Фаун се почувства приятно незабелязана.

Даг се отпусна на пейката с уморено пъшкане и Фаун седна от дясната му страна. Развърза кожения калъф, който бе взела от дисагите му, и откри, че съдържа какви ли не приспособления за приставката на ръката му.

— Какви са тези неща?

— Най-различни. Експерименти и неща, които не ползвам всеки ден. — Видя, че тя разглежда някакъв странен метален предмет, който приличаше на малко стреме. — Това е щавачка. С нея щавя кожи, когато сме на патрул. Скучно е, но това бе едно от първите неща, които направих за приставката. Освен това с нея ръката ми заяква, което е добре за лъка.

Готвачката, която играеше роля и на сервитьорка, им донесе две бири и се махна. Даг посегна непохватно с куката и шинираната си ръка и ги отдръпна намръщено.

— Лечителят ти каза да не си използваш ръката. Чух го поне пет пъти, а кой знае още колко го е повторил, докато ме нямаше. Просто си дръж ръката спокойно. Все ще измислим какво да правим.

Тя вдигна халбата към устата му и той отпи, въпреки че се намръщи. Поне не го оля много и побърза да извади кърпичката си, за да го изпревари.

— Ако си използваш бинтовете да се бършеш, ще започнат да вонят много преди да изминат шест седмици.

Той я изгледа накриво и се нацупи.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, ще се разхиля, ти ще започнеш да ме замерваш с ботуши и кой знае докъде ще стигнем?

— Няма — изръмжа Даг. — Без теб въобще няма да мога да си сваля ботушите.

Все пак се усмихна. Фаун го целуна и усмивката стана по-широка.

Даг въздъхна тежко и кимна към калъфа.

— Третото отляво надясно трябва да е нещо смесено между вилица и лъжица.

Тя го извади и го погледна: желязна лъжица с четири остри връхчета.

— Хитро.

— Обикновено не го ползвам. Предпочитам ножа, ако нося нещо различно от куката или официалната ръка. — Последното беше името на дървената му ръка, която служеше единствено да не шокира непознати, при това не особено успешно.

Даг постави с леко тупване приставката си на ръба на масата.

— Пробвай да ги смениш.

Любимата му кука с щипката беше затегната здраво и Фаун трябваше доста да се помъчи, за да я отвие. Хранителният прибор се зави по-лесно.

Скоро пристигна и храната им — огромни свински пържоли, гарнирани с моркови и картофено пюре. Двамата се спогледаха мълчаливо и Фаун се наведе да нареже неговата. Вилицо-лъжицата вършеше прилична работа, макар че Даг трябваше да си повдига лакътя малко особено. Фаун се стараеше да му дава бира по-начесто и Даг постепенно започна да се отпуска. Намусената готвачка се появи с две дебели парчета черешов сладкиш, което заплашваше да ги приспи още на масата.

— Тук ли ще останем, или ще се напънем да стигнем до Уест Блу? Ще можеш ли да яздиш дотам? — Бе успял да стигне дотук от къщата на лечителя, като беше увил юздите около куката, но разстоянието не беше никак голямо.

— Бил съм и по-зле. Лекарството ще помогне. — Предвидливо беше купил някаква Езерняшка билка за успокояване на болката, преди да се махнат от площада. Фаун не беше сигурна дали замъгленият му поглед е от болката, или от лекарството. — Нямам нищо против да продължим. В моя лагер има хора, които ще ми помогнат да се излекувам по-бързо.

— Поне добре ли е наместена? — попита тя притеснено.

— О, да. Тоя лечител е истински мъчител, но си разбира от работата. Ще зарасне както трябва.

По време на процедурата Даг го бе наричал с какви ли не думи, но човекът само се усмихваше — вероятно отдавна бе свикнал с речника на пациентите си.

— Ако не я мърдаш много. — Фаун изпитваше известно безпокойство от прибирането вкъщи. Но все пак трябваше да го направи. Даг смяташе, че това е неин дълг, и тя нямаше да позволи на Съни Тъпия и всичките й братя да я уплашат. „Макар да ме е страх“. — Добре. Значи продължаваме.

Даг потърка брадичка с левия си ръкав.

— В такъв случай по-добре да си сверим историите. Не бива да споменаваме за ножа.

Фаун кимна.

— Останалото зависи от теб, но трябва да ми кажеш какво точно искаш.

Тя погледна трохите в празната си чиния.

— Те не знаят за мен и Съни. Така че ще са ядосани, защото съм избягала ей така, без никаква причина.

Той се наведе и докосна с устни един от белезите от злината, който най-сетне се бе олющил.

— Не без причина, Искрице.

— Да, но те не знаят много за злините.

— Значи — Даг започна бавно да напипва пътя, — ако твоят Съни си е признал, ще има една ситуация, а ако не е — друга.

— Той не е мой — намуси се Фаун. — Това вече го изяснихме.

— Ако не кажеш на вашите защо си заминала, ще трябва да измислиш някаква лъжа. Това поражда напрежение и тъмнина в същността и отслабва хората. Не виждам защо искаш да предпазиш Съни. Според мен той печели повече от пазенето на тайната.

— Защото срамът остава за момичетата. Наричат те употребявана стока. Ако се разчуе, че не си девствена, не можеш да си намериш мъж с много земя. Макар че… мисля, че се случва с доста момичета.

— Фермери. — Даг сви устни. — А това важи ли за вдовиците? Истинските, а не сламените?

Фаун се изчерви, но се усмихна.

— О, не. При вдовиците е съвсем различно. Те може да имат деца и да не са много богати, но се оправят съвсем добре. Е, не е лошо, когато имат повечко пари.

— Аха… а ти искаш ли съпруг с много земя, Искрице?

— Не, разбира се! — Тя чак подскочи. — Искам теб.

— Тогава защо се тревожиш за това? По навик ли?

— Не! Просто… струва ми се, че живея в някакъв сън. И изобщо не искам да се събуждам. Глупаво, нали? Все някога, някъде, някой ще опита да ни раздели. Няма да ми позволят да те задържа завинаги.

Той извърна поглед към пътя, по който все още се вдигаше прах от преминала каруца.

— Колкото и да е трудно с твоето семейство, с моето ще е по-зле и ще трябва да се изправя срещу тях. Няма да те лъжа: има неща, които не мога да контролирам и които могат да ме разделят от теб. Например смъртта. — Даг направи пауза. — Е, в момента не се сещам за друго.

Тя притисна лице в рамото му.

— Това какво ще кажеш на родителите ти си е твой избор. Моят съвет е да кажеш колкото се може повече истини, освен за зареждането на ножа.

— Как ще обясним, че трябва да отида във вашия лагер?

— Твоите показания за смъртта на злината са нужни. Което е вярно. Ако продължат да питат, ще кажа, че това е Езерняшка работа.

— Няма да ме пуснат да тръгна с теб.

— Ще видим. Не можеш да планираш действията на другите — само твоите. Ако опиташ, най-вероятно ще останеш изненадана в най-неподходящия момент. — Той се наведе и целуна косата й. — Дори да те оковат във вериги, ще те измъкна.

— Без ръце ли?

— Аз съм много съобразителен. А ако не те оковат, можеш да избягаш. Нужен е само малко кураж, а аз знам, че го имаш.

— Не съвсем — призна тя. — Не знам как да го обясня. Те си имат методи, с които ме омаловажават.

— Не знам за тях, но ти със сигурност си променена. Нещата ще са по-различни, отколкото очакваш, сериозно.

„Наистина“.

Заради изтощението, болката и безпокойството тази нощ не правиха любов, макар да легнаха плътно прегърнати. Сънят не дойде никак бързо.

 

 

Когато Фаун спря кобилата на хълма, на който се пресичаха главният път и отбивката за фермата, лятното слънце отново клонеше към залез. Бяха изминали двадесет мили от Лъмптън Маркет и Даг трябваше да си признае, че усеща сериозна болка в дясната си ръка, а лявата, която не бе свикнала с подобни натоварвания, не беше в много по-добро състояние. Бяха яздили на север почти петнадесет мили, преди да завият на запад. След това прекосиха един каменист брод и отново поеха на север. Според Фаун това беше пряк път и не се налагаше да ходят до моста на Уест Блу.

И сега тя си беше у дома. Същността й беше сериозно оплетена, но Даг нямаше нужда от усет, за да разбере, че основната емоция не е радост.

— Мисля, че трябва да си сложа официалната ръка — измърмори той.

Тя кимна и се наведе, за да смени куката с по-малко полезната, но не толкова страшна фалшива ръка. След това извади гребен, среса се и върза косата си на конска опашка с ярката панделка. Надигна се на стремената, за да среше и Даг, макар че според него това беше безполезно. Напълно разбираше желанието й да изглежда добре. И на него му се искаше да прилича повече на смел закрилник, а не на нещо, което е домъкнала котката. „Стига, старче, изглеждал си и по-зле“.

Фаун преглътна и насочи Грейс по страничния път, който се спускаше надолу около четвърт миля. Минаха през горичка от кленове и бряст и отдясно се появи старата плевня. От лявата страна имаше нова, по-голяма. Зад нея имаше още две постройки, едната явно беше за опушване, защото Даг долавяше миризмата на пушек. На двора имаше покрит кладенец, а вдясно се намираше къщата.

Централната част бе на два етажа, от жълтеникави камъни, с порта и веранда, гледащи към речната долина. В северния край имаше едноетажна пристройка, вероятно с две стаи. Откъм южния имаше изкоп и купчина камъни — очевидно щеше да се строи идентична пристройка. В западната част имаше още една, опасана от дълга веранда, там очевидно беше кухнята. Не се виждаше жив човек.

— Време е за вечеря — каза Фаун. — Сигурно всички са в кухнята.

— Осем души — отвърна Даг. Усетът му беше непогрешим.

Фаун въздъхна. Слязоха от конете и тя ги върза за парапета на верандата и поведе Даг. Стъпките им отекнаха по дъсчения под. Вратата беше отворена, но имаше още една, с мрежа. Фаун я отвори и я задържа, та Даг да мине. Той плъзна дървената си ръка по рамото й за момент и я отпусна.

Осемте души около дългата маса, която заемаше дясната половина на помещението, се обърнаха и ги зяпнаха. Даг се опита да свърже лицата с имената и историите, които бе чувал. Леля Нати се различаваше лесно — ниска набита женица със сиви къдрици и млечнобели очи. Беше килнала глава и се вслушваше внимателно. С четиримата братя беше по-трудно, но все пак Даг реши, че разпознава Флеч, едър и най-възрастен, Рийд и Ръш — разнояйчни близнаци, единия с кафяви коса и очи, а другия русоляв и синеок, и най-младия, Уит, който беше чернокос. До Флеч седеше едра млада жена. С родителите на Фаун, Сорел и Трил, проблем нямаше. Побелелият Сорел скочи на крака, като събори стола си, а нисичката Трил изписка.

Родителите на Фаун се хвърлиха към нея със смес от радост, облекчение и гняв и Даг трябваше да заслони усета си, за да не бъде пометен. Братята предимно се усмихваха облекчено.

— Какво? Фаун ли е? Казах ви, че не е мъртва! — викаше леля Нати.

Фаун издържа целувките и прегръдките с непроницаемо лице, но Даг знаеше, че влагата в очите й не е само заради емоциите около нея. Даг се напрегна, когато баща й заплаши да я набие, но явно заплахата не беше истинска, защото Фаун въобще не трепна.

— Къде беше, момиче? — най-сетне успя да надвика другите майка й.

Фаун вдигна брадичка и заговори бързо:

— Отидох да си търся работа в Гласфордж. И сигурно щях да си намеря, но сега трябва да отида с Даг до неговия лагер, за да докладваме на капитана му за морящата твар, която убихме.

Семейството й я погледна, сякаш се е побъркала. Даг подозираше, че са чули единствено думата „Гласфордж“.

Фаун продължи, без да си поема дъх, за да не я прекъснат.

— Мамо, татко, това е моят приятел, Даг Редуинг Хикори. — Той кимна, опитваше се да запази неутрално изражение. — Той е член на Езерняшки патрул.

— Здравейте — каза Даг учтиво.

Отвърна му тишина и много вратове се извиха назад. Явно ръстът не беше сред предимствата на семейството на Фаун.

— Гласфордж ли? — попита майка й, с което потвърди предположението му. — Че защо ще си търсиш работа там? Тук си имаме достатъчно!

— И ни я остави всичката — добави Флеч грубо.

— Нямаше ли да ти е по-близо в Лъмптън Маркет? — обади се критично Уит.

— Знаеш ли колко неприятности ни създаде, момиче? — каза татко Блуфийлд.

— Да — включи се и Рийд, не Ръш, защото имаше руса коса. — Като не се върна от пазарния ден за вечеря, решихме, че си се запиляла из гората, както обикновено. Но когато не си дойде за лягане, татко ни накара да те търсим с факли. Плевнята, гората, реката, щяхме да си спестим много обикаляне в тъмното, ако мама ти беше преброила дрехите по-рано!

Устните на Фаун потрепнаха странно и Даг реши да я попита за това по-късно.

— Съжалявам, че ви притесних — отвърна тя. — Трябваше да ви оставя бележка, за да не се тревожите.

— Нима това щеше да ни успокои, глупаво момиче! — подсмръкна майка й. — Безмозъчно, егоистично…

— Татко ме накара да отида до леля Рен, мислеше, че може да си там. А Ръш трябваше да язди чак до Лъмптън Маркет — каза Рийд.

Последваха още оплаквания от всички. Фаун ги издържаше, без да спори, а Даг мълчеше. Тя явно беше свикнала и не обръщаше внимание на обидите. Очите й проблеснаха само за момент, когато едрото момиче до Флеч се включи с някакъв коментар.

— Здравей, Кловър. Радвам се, че и ти си тук — пресече я Фаун и момичето отново потъна в мълчание.

Никой не казваше нищо за Съни Соуман. Явно преценката на Фаун за този негодник беше правилна. Още беше рано да прецени какви ще са последствията…

Даг не знаеше колко ще продължи всичко това, но леля Нати се надигна и с помощта на бастунчето си обиколи масата, за да застане до Фаун.

— Чакай да те видя, момиче. — Фаун я прегърна и я остави да прокара ръце по лицето й. — Ха. Сега ме представи на твоя патрулен приятел. От много отдавна не съм срещала Езерняк.

— Даг. — Фаун отново се върна към официалния тон. — Това е леля Нати, за която ти разказвах. Тя иска да те докосне, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

Ниската жена се приближи и прокара пръсти по ключицата му.

— Боже, момче, къде си?

— Кажи нещо — прошепна Фаун.

— А… тук горе, лельо Нати.

Ръката й се вдигна и докосна брадичката му.

— Много си висок! — Сухите й пръсти се плъзнаха по чертите му, спряха се за момент на пресните драскотини, продължиха по бузите и брадичката и накрая минаха по устните и клепачите му. Даг се изненада — тази жена имаше някакви наченки на усет, вероятно развит поради недъга й. Той отвори своя и я докосна.

— Ах, наистина е Езерняк — възкликна тя.

— Да, госпожо — отвърна той, не знаеше какво да каже.

— И има хубав глас — продължи Нати, сякаш говореше на себе си. Все пак не опипа зъбите му като на кон, макар че Даг щеше да го изтърпи без проблеми. Тя продължи надолу, спря се за момент на шините и превръзката; когато докосна приставката и дървената ръка, веждите й леко се повдигнаха. Но добави единствено: — Наистина приятен глас.

— Яли ли сте? — попита Трил Блуфийлд, като превключи на по-майчински тон и накара синовете си да направят място на масата. Настани Фаун до себе си, а тя пък настоя Даг да седне от дясната й страна.

— Трябва да му помагам, заради счупената ръка.

Най-сетне седнаха. Кловър, която бе представена като годеница на Флеч, също се включи в сервирането на чинии и чаши с нещо, което миришеше на сайдер. Даг беше жаден и се интересуваше повече от напитката. Вечерята се състоеше от много добре сготвено свинско и той се зачуди кой ли в къщата е с лоши зъби.

— Ще ми трябва вилицо-лъжицата — прошепна той на Фаун.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Ръш от другия край на масата.

— С коя? — отвърна Даг. Последваха учудени погледи, докато Фаун отвиваше дървената длан и я заместваше с прибора за хранене. — Благодаря, Искрице. Може ли нещо за пиене? — Тя вдигна чашата към устните му. Наистина беше сайдер, при това от тазгодишни ябълки.

— Няма защо.

Той облиза устни, за да не тръгне да го бърше.

Ръш най-сетне успя да възвърне говора си.

— Ъ-ъ… щях да питам за шината…

— Вчера в Лъмптън Маркет един крадец ми отмъкна торбата — отвърна Фаун. — Даг успя да я върне, но му счупиха ръката. Поне описахме крадците на местните хора и сигурно ще ги заловят. Така че съм му задължена.

— О! — възкликна Ръш. Рийд и Уит зяпаха Даг с подновен интерес.

Трил Блуфийлд загрижено прокара ръка по бузата на дъщеря си — четирите резки се бяха превърнали в розови белези.

— Какво е това?

Фаун погледна Даг и той сви рамене.

— Там ме удари глиненият.

— Какво? — намръщи се майка й.

— А… един бандит — поправи се Фаун. — Двама ме отвлякоха от пътя близо до Гласфордж.

— Какво? Какво стана? — затаи дъх майка й. Братята й също бяха напрегнати.

— Нищо особено. Появи се Даг, който ги проследяваше, и… ги прогони. — Той благодарно сведе поглед. Не искаше запознанството му с тези хора да започне със списък на всички трупове, които бе оставил край Гласфордж. — Така се запознахме. Неговият патрул беше повикан в Гласфордж, за да се справи с бандитите и морящата твар.

— А какво стана с бандитите? — попита Ръш.

— Погрижихме се за тях — отвърна спокойно Даг и се наведе над вкусното задушено с надеждата, че ще прекъсне дискусията.

Майката на Фаун отново се намръщи и докосна черните белези по врата й.

— А какви са тези?

— Ами… това се случи по-късно.

— Какво се случи?

— Там ме хвана морящата твар, когато ме повдигна — отвърна Фаун. — Те оставят такива белези, защото докосването им е смъртоносно. Даг, колко беше голяма? Осем стъпки?

— По-скоро към седем и половина. Около двеста килограма. Макар че не можах да я огледам добре.

— И какво стана с тази моряща твар, щом е била толкова смъртоносна? — попита Рийд с недоверие.

Фаун се обърна за помощ към Даг.

— И за нея се погрижихме — отвърна той.

— Стига де, Фаун — намръщи се Флеч. — Не очакваш, че ще повярваме на измишльотините ти, нали?

Даг заговори много меко.

— Нима наричате сестра си лъжкиня… сър? — Тонът му явно намекваше за „и мен?“.

Флеч сви вежди в искрена почуда. Явно не разбираше от намеци.

— Тя ми е сестра. Ще я наричам, както си искам!

— Даг, остави го. Няма значение — прошепна Фаун.

Той си напомни, че не е от това семейство все пак. Беше се притеснявал как да прикрие споделящия нож и не очакваше подобно слабо любопитство и такова неверие. В момента не беше в негов интерес да се кара със семейството й. „Куражът на сестра ви спаси моя живот, а и вероятно още хиляди. Трябва да я почитате!“ Кимна за още сайдер.

Фаун смени темата и попита Кловър как върви планирането на сватбата, слушаше я с престорен интерес. Оказа се, че разширението на къщата е за бъдещите младоженци. Скоро Даг разбра какво цели Фаун с тези въпроси.

— Някой да е виждал Соуман наскоро?

— Не особено — отвърна Рийд. — Съни изкара доста време при зет си, за да разчистват нови ниви.

Трил я погледна с премрежен поглед.

— Майка му ми каза, че се е сгодил за Вайълет Стоункроп. Надявам се, че не си разочарована. Мислех, че си започнала да си падаш по него.

— Фаун си пада по Съни, Фаун си пада по Съни… — занарежда подигравателно Уит.

Даг потръпна, когато видя тъмнината, появила се в същността й. „Той не знае. Никой от тях не знае“. Макар че не можеше да се обзаложи за неизказаните подозрения на Трил Блуфийлд, която каза със странно хладен глас.

— Престани, Уит. Не се дръж като дете.

Даг не пропусна лекото потреперване на челюстта, когато Фаун отвори уста.

— Напротив. Вайълет заслужава нещо по-добро.

Уит беше разочарован, че не успя да ядоса сестра си, но не посмя да продължи със закачките.

— Може би трябва да нагледаме Грейс и Копърхед — предложи Даг тихо.

— Кои? — възкликна Ръш.

— Кобилата на госпожица Блуфийлд и моя кон. Оставихме ги отвън.

— Какво? — намеси се Рийд. — Фаун няма кобила!

— Хей, Фаун, откъде намери кобила?

— Може ли да я пояздя?

— Не. — Тя отмести стола си и стана. Даг се изправи след нея.

— Фаун, откъде пък кобила? — попита баща й и отново погледна Даг.

— Тя е моят дял, защото помогнах да се справят с морящата твар. Тази, в която Флеч не вярва. Според него сигурно съм яздила от Гласфордж на измислен кон.

Вирна глава и излезе. Даг кимна на останалите и пожела лека вечер на леля Нати.

— Рийд, иди да помогнеш на Фаун и гостенина с конете — нареди бащата. Всъщност почти цялото семейство се изсипа на верандата и започна да обсъжда Грейс.

Даг отново си сложи куката и поведе коня си към обора. Освободи усета си и внуши на жребеца да не закача Рийд, който идваше да му помогне. След като и двете животни бяха изтъркани и нахранени и им дадоха вода, Даг и Фаун тръгнаха към къщата.

— Е, можеше и да е много по-лошо — каза тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Вярвам ти. Честно казано, семейството ти е малко странно. Моите роднини често не харесват това, което казвам, но поне ме изслушват.

— Като са поединично, е по-добре, отколкото накуп.

— Какво беше това за пазарния ден?

— Кое?

— Че не си се върнала от пазарния ден.

— А, нищо особено. Просто тръгнах рано сутринта през пазарния ден.

Почти всички се бяха събрали на портата, включително майка й и леля й. Даг смъкна дисагите си и остави Фаун да извади подаръците. Флеч, който се гласеше да изпрати годеницата си до съседната ферма, реши да изчака.

Трил вдигна стъклената купа, която отразяваше светлината на маслената лампа, и я загледа учудено.

— Наистина си ходила до Гласфордж!

— Нали ви казах, мамо.

Пъхна малкото шишенце парфюм в ръцете на леля си и я накара да си сложи.

— Много мило, скъпа, но това е за млади момичета, които да очароват ухажорите си, а не за старици като мен. По-добре го дай на Кловър.

— Флеч да й купи — отвърна Фаун и се усмихна на брат си. — В Гласфордж всички го ползват. Дори мъжете и жените от патрулите.

Рийд изсумтя при идеята мъже да носят парфюм, но Нати се усмихна и си сложи малко, както и на сестра си и на Фаун.

— Благодаря, че си се сетила за мен.

Вече се стъмваше. Момчетата се пръснаха по различни задачи, а Кловър се сбогува с бъдещите си роднини. Двете с Фаун се изгледаха малко странно, докато се разделяха, и Даг се зачуди на фермерските обичаи. При Езерняците единствената дъщеря щеше да е главна наследничка на семейната шатра, но тук тази позиция се държеше от Флеч. Явно Кловър щеше да поеме мястото на Трил като глава на домакинството. Какво ли щеше да прави Фаун в такъв случай?

— Ако твоят приятел има завивки, може да легне в сеното — обади се бащата със строг глас. — Хем ще си наглежда коня.

— Не се дръж невъзпитано, Сорел — прекъсна го неочаквано леля Нати. — Човекът не може да изкатери стълбата с тази счупена ръка.

— Трябва да е близо до мен, за да му помагам — отвърна твърдо Фаун. — Може да легне в стаята, в която леля тъче.

— Да, така ще е най-добре — обади се Нати.

Фаун спеше при леля си; момчетата имаха стаи горе, както и родителите им. Бащата явно се замисли за последствията да остави Фаун и Даг сами с една сляпа жена. После неизбежно се сети, че те всъщност са пътували заедно. Дали знаеше нещо за усета на балдъзата си?

— Ще се постарая да не ти прерязвам гърлото утре, като те бръсна — каза Фаун на Даг.

— Губил съм и повече кръв — увери я той.

— Утре трябва да тръгнем рано.

— Какво? — възкликна татко Блуфийлд намръщено. — Няма да ходиш никъде, момиче!

Тя се обърна и го изгледа твърдо.

— Вече ти казах, татко. Трябва да свидетелствам.

— Ти идиотка ли си!?

Даг затаи дъх, като зърна тъмния вихър в същността на Фаун. Погледна към Нати, но тя не реагира по никакъв начин.

— Задълженията ти са тук — продължи баща й. — А ти избяга и те нямаше почти месец! Повярвай ми, наскита се достатъчно!

— Искрице, ръката ми не е много добре — намеси се Даг. — Няма да е зле да си починем ден-два.

Тя го изгледа гневно, чудеше се дали не я е предал. Той й кимна успокояващо.

— Ако искаш да си ходиш, няма проблем — каза му баща й, гледаше го изпод вежди.

— Татко! — изкрещя Фаун възмутено. — Даг спаси живота ми три пъти, като рискува своя. Веднъж от бандитите, веднъж от злината — тварта — и отново същата вечер, когато… злината ме нарани. Кръвта ми щеше да изтече в гората, ако не ми беше помогнал. Няма да го оставя да пътува сам без една ръка и с другата счупена! Срамота! Срам за тази къща, ако посмеете да ме спрете! — И тропна с крак по пода.

Баща й се дръпна. Съпругата му гледаше Даг с опулени очи и стискаше стъклената купа. Нати се усмихваше странно.

— Хм… — Сорел Блуфийлд се прокашля. — Трябваше да ни обясниш по-рано, Фаун.

— Как? Никой не ме оставя да кажа нещо, без да ме обвини, че си измислям.

Баща й погледна Даг.

— Той е доста тих.

— Предпочитам да мисля, вместо да говоря, сър — отвърна Даг.

— Така ли?

Явно в тази къща нещата не ставаха лесно, но накрая Даг се озова в стаята за тъкане, обграден с купчина възглавници. Чуваше как двете жени в съседната стая се събличат, чу и скърцането на леглата, когато си легнаха.

Отпусна счупената си ръка, благодарен за възглавниците. С изключение на онази вечер у Хорсфорд никога не беше спал във ферма. Понякога патрулите нощуваха в някоя плевня. Тук определено беше по-добре от ветровит сеновал. Ако не се бе запознал със семейството на Фаун, едва ли щеше да разбере защо се е отказала от такъв комфорт.

Зачуди се дали е по-добре да си обичан, но неоценяван, или ценен, но необичан. Замисли се, че съкровището на фермата не трябва да се краде, а да бъде почтено спечелено. Но трябваше да изчака утрото, за да провери надеждите, които се оформяха в главата му.