Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (15)

14.

Следващата сутрин премина тихо. Даг изглеждаше уморен, движеше се бавно и говореше малко. Фаун реши, че ръката го мъчи повече, отколкото показва. Тя, от своя страна, бе въвлечена в несекващия списък от задачи във фермата. Кравите нямаха почивен ден. Все пак преди обед успя да се поразходи с Даг и да му покаже някои места от нейните истории. Подозренията й за ръката се потвърдиха, когато той отново прибягна до болкоуспокояващия прах, който му бе помогнал при вчерашната езда. После Фаун се зае да вари ябълково сладко в кухнята, след това я накараха да прави пайове за вечеря.

Тъкмо завършваше втория и се канеше да напали фурната, което щеше да направи стаята още по-гореща, когато се появи Даг.

— Жаден ли си?

— Да.

Тя поднесе черпак вода към устните му.

— Навън има един младеж, оставил е коня си в горичката — каза той, след като утоли жаждата си. — Представя си, че се промъква. Същността му е малко неспокойна, но не мисля, че идва да краде.

— Успя ли да го видиш? — попита тя и осъзна, че е абсурдно да му задава такива въпроси.

— За секунда.

— Рус?

— Да.

— Съни Соуман — въздъхна тя. — Обзалагам се, че Кловър се е разбъбрила, че съм се върнала, и той идва да провери.

— А защо не се появи открито?

Тя се изчерви. Е, Даг едва ли щеше да забележи, и без това бе цялата червена от жегата.

— Понякога се промъкваше така, за да си открадне целувка. Страх го беше от братята ми.

— Е, и сега го е страх, явно. — Той се поколеба. — Искаш ли да остана?

— По-добре да говоря с него сама. — Тя се намръщи. — Няма да е искрен, ако има някой друг. Все пак… стой наблизо.

Той кимна. Нямаше нужда да се обясняват повече. Даг завлече един стол в стаята за тъкане и се настани на него.

След няколко минути на верандата се чуха плахи стъпки и спряха до кухненския прозорец. Фаун се показа и погледна надничащия Съни в лицето. Щом я зърна, той се дръпна.

— Сама ли си?

— Засега.

Съни кимна и се вмъкна през задната врата. Тя го гледаше, проверяваше чувствата си. Главата му бе все така покрита с руси къдрици, очите му бяха все така яркосини. Имаше красиво лице и широки рамена, а русите косъмчета по ръцете му сякаш искряха. Физическият му чар беше непокътнат и тя се зачуди защо сега въобще не й пука, след като едно време бе така запленена от него.

„Дъщеря му щеше да е много красива“. Мисълта се заби в нея като нож и тя реши да я остави настрана.

— Къде са всички? — попита Съни и се огледа отново.

— Татко и момчетата жънат овес. Мама ръси пилетата с онзи прах, дето го взе от вуйчо ти, а леля Нати си полегна след обяда, защото я заболя коляното.

— Нати е сляпа, така че не може да ме види. — Той се приближи и се втренчи в нея. По-точно в корема й. Тя устоя на желанието да го отблъсне. — Мислех, че вече ще ти личи, особено каквато си дребна. Кловър със сигурност щеше да каже, ако бе забелязала нещо.

— С нея ли говори?

— Видях я на обед в селото. — Съни се размърда нервно. — Всички говорят за твоето завръщане. Е, пак ли ще ме тормозиш? Няма да има полза, вече съм сгоден за Вайълет.

— Чух — отвърна Фаун. — Всъщност въобще не исках да те виждам. Нямаше да се заседяваме, ако Даг не си бе счупил ръката.

— Да. Кловър каза, че с теб се мъкне някакъв Езерняк. Висок като върлина с една счупена и една дървена ръка. Почти не говорел. Обикаляла си с него четири седмици. — Той облиза устни. — Какъв ти е планът? Сменяш конете, а? Ще кажеш, че бебето е негово, и ще се надяваш, че не може да брои добре?

На полицата имаше железен тиган. Ако замахнеше добре, щеше да го уцели точно в носа.

— Не.

— Няма да участвам в игричките ти, Фаун — твърдо каза Съни. — Няма да ме въвлечеш. Още тогава ти казах. — Ръцете му трепереха леко, както и нейните.

Тя отвърна още по-твърдо.

— Бъди спокоен. Пометнах близо до Гласфордж в деня, в който морящата твар щеше да ме убие. Така че вече нищо не ни свързва, освен лошите спомени.

Облекчението му беше видимо. Напрежението в стаята сякаш спадна наполовина. Съни явно се бе паникьосал сериозно от нейното завръщане, което можеше да срути света му из основи. По същия начин, по който се бе срутил и нейният. Тя се зачуди дали, ако можеше, би върнала времето назад след всичко, което бе научила по пътя към Гласфордж?

Не можеше да вини Съни, че говори за дъщеря си като за нещо несъществуващо. В началото и тя се бе чувствала така.

— И къде си помисли, че съм отишла?

— Първо реших, че си се хвърлила в реката. — Съни сви рамене. — Беше ми малко гадно.

— Но не достатъчно, че да направиш нещо по въпроса?

— Че какво можеше да се направи? Приличаше на една от онези глупости, дето ги вършиш, когато се ядосаш. Ти винаги си била щура. Помня как братята ти те ядосваха и пищеше, докато останеше без дъх. Понякога баща ти не издържаше и те набиваше, та да спреш. По-късно се изясни, че някои от дрехите ти липсват и че явно си избягала. Все пак дори и ти не би се преоблякла три пъти, преди да се удавиш. Роднините ти те търсиха, но явно не достатъчно далеч.

— Ама не си отишъл да им помогнеш.

— Да не съм глупак? Не исках да те намират! Сама се забърка в това, трябваше и сама да се оправиш.

— И аз така реших. — Фаун прехапа устни.

Тишина. Нова размяна на погледи.

„Хайде, върви си, негоднико“.

— Не съм забравила какво ми каза през онази нощ, Съни Соуман. Не си добре дошъл тук.

Той сви рамене раздразнено и сбърчи русите си вежди.

— Според мен морящата твар е измислица. Какво всъщност се случи?

— Тварите са си истински. Една ме докосна. Тук и тук. — Тя показа белезите на врата си и после колебливо посочи корема си. — Езерняците правят специални ножове, с които убиват злините, така наричат морящите твари. Даг си има един. Успяхме да се справим с тварта, но беше късно за детето. Самите ние се измъкнахме на косъм.

— О, значи освен магически чудовища има и магически ножове? Направо ти повярвах. Може би някоя Езерняшка билка е свършила работата, а останалото е за опазване на доброто име на семейството ти? — Той се приближи към нея и тя отстъпи.

— Те не знаеха, че съм бременна. Не съм им казвала. И изобщо какво ти пука, след като никой не те обвинява! — Тя прокара ръка по лицето си. — Не давам и пет пари какво си мислиш, стига да го правиш другаде. — Леля Нати бе казала веднъж, че обратното на любовта е безразличието, а не омразата. Фаун започваше да разбира колко е вярно това.

Съни се приближи и тя усети дъха му във врата си.

— Е, чукаш ли се с онзи патрулен? Семейството ти знае ли?

Фаун се задъха от гняв. Не, нямаше да пищи…

— След помятане? Ти си наистина тъп, Съни Соуман!

Той се поколеба, но в очите му имаше подозрение.

— Освен това — продължи тя, — ти нали ще се жениш за Вайълет Стоункроп. Чукаш ли я вече?

Устните му се извиха в нещо като усмивка, в която нямаше и капчица хумор. Той се приближи още повече.

— Бях прав. Наистина си курва. — Усмихна се триумфално, като я видя да се изчервява. — Недей да ми се мръщиш — добави и посегна да стисне гърдата й. — Знам колко си лесна.

Пръстите й посегнаха към дръжката на тигана.

Откъм стаята за тъкане се чуха стъпки и Съни бързо се дръпна.

— Здравей, Искрице — каза Даг. — Остана ли сайдер?

— Разбира се, Даг. — Тя се обърна и тръгна към каната на полицата. Вдигна я и му наля чаша, надяваше се треперенето на ръцете да не й личи.

Даг бе застанал между нея и Съни.

— Гостенин ли имаш? — попита той и кимна. Съни явно се чудеше откъде се е появил Даг и дали е чул целия им разговор.

— Това е Съни Соуман — каза Фаун. — Тъкмо си тръгва. Даг Редуинг Хикори, патрулен Езерняк, който остава.

Съни кимна тревожно. Даг го изгледа безизразно.

— Най-сетне се запознахме, Съни. Чувал съм много за теб. Явно все верни неща.

Съни отвори и затвори уста. Може би се беше тревожил, че заплахите му не са затворили устата на Фаун? Сега можеше да вини само собствената си уста. Погледна към стаята за тъкане, която нямаше друг вход, и не отговори нищо.

— Е… Съни… някой предлагал ли е да ти отреже езика и да те нахрани с него? — продължи спокойно Даг.

— Не. — Младежът преглътна. Може би се опитваше да говори дръзко, но гласът му повече напомняше на квакане.

— Учуден съм. — Даг се почеса с куката по носа, сякаш за да му я покаже.

— Белята ли си търсиш? — попита Съни, повъзвърнал куража си.

— Уви. — Даг повдигна счупената си ръка. — Ще трябва да се оправя с теб друг път.

Съни присви очи, сякаш очевидната безпомощност на патрулния го окуражаваше.

— Тогава по-добре си дръж езика зад зъбите, Езерняко. Ха! Само Фаун може да е толкова тъпа, че да си вземе сакат да я защитава!

Очите на Даг се превърнаха в златисти цепки.

— Промених си решението — измърмори той със същия спокоен тон. — Ще те оправя още сега. Искрице, нали каза, че този си тръгвал. Би ли му отворила вратата?

Съни се намръщи, защото не си представяше какво би могъл да му направи Даг. Фаун бързо остави чашата на масата и побърза да отвори мрежестата врата.

Даг се задвижи със смайваща скорост. Тя едва успя да зърне как поставя крака си зад коленете на Съни и как го обгръща с ръката с куката. Внезапно Съни полетя напред, вдигнат за задника от куката. Краката му почти не докосваха пода, все едно се пързаляше на лед. Още три крачки, звук от раздиране и Съни полетя през парапета на верандата и падна по лице в прахта.

Фаун избухна в смях, отчасти облекчена, че Даг не му бе разпрал гърлото, както бе направил с онзи глинен. Затисна устата си с ръка, докато гледаше гащите на Съни — виждаха се през широката дупка в панталоните му.

Младежът се обърна с почервеняло лице, изправи се и стисна юмруци.

— Ще те пипна, Езерняко! Ще ви пипна и двамата! — извика той, макар да не се чуваше ясно заради пръстта в устата му.

— По-добре повикай няколко приятелчета — отвърна му Даг сухо. — Стига да имаш някакви. — Въобще не се бе задъхал.

Съни направи две стъпки към верандата, но спря, като видя блясъка на куката. Фаун реши все пак да вземе тигана. Внезапно от стаята за тъкане се чу звукът на стана. Леля Нати най-сетне се бе събудила. Съни се огледа панически, обърна се и побягна.

— Права беше, Искрице — каза Даг, докато затваряше вратата. — Не иска свидетели. Което е разбираемо.

Нати се появи в кухнята.

— Здравей, Фаун, скъпа. Здрасти, Даг. Ябълковото сладко мирише чудесно. — Тя обърна лице по посока на стъпките, които се отдалечаваха от къщата. — Млад глупак. Мисли, че като не го виждам, не мога да го чуя. Чак му се чудя.

Фаун пусна тигана и се притисна в обятията на Даг. Той обви лявата си ръка около нея. Леля Нати се обърна към тях с усмивка.

— Благодаря за разчистването на къщата, патрулен.

— За мен беше удоволствие, лельо Нати. — Даг притисна Фаун по-силно. — В интерес на истината, Искрице, той беше по-уплашен от теб, отколкото ти от него. Досущ като змия.

Тя се засмя.

— Мислех да го фрасна с тигана, преди да се появиш.

— Прецених, че може да се случи нещо такова. Като цяло и аз имах подобни идеи.

— Жалко, че не можеш наистина да му отрежеш езика… — Тя млъкна. — Това беше шега, нали? По някой път не разбирам патрулния ви хумор.

— Не би било особено практично. Макар че се радвам, че Съни не вярва на грозните слухове, че Езерняците се занимават с черни магии.

Тя спря да трепери, но все още бе намръщена.

— Радвам се, че беше тук. Макар че ми се иска ръката ти да беше здрава. Добре ли е? — Тя докосна притеснено превръзката му.

— Не съм я натоварвал. Имаме късмет, че леля ти стана и Съни беше посрамен. Виж, Съни може и да е заклал няколко прасета, но никога не се е бил до смърт. А аз съм започнал още от малък. Той е свикнал с дребни сбивания с братя и братовчеди, хора, с които трябва да продължиш да живееш. В такъв случай възрастта, мускулите и килограмите нямаше да са на моя страна. Ако наистина го искаше мъртъв обаче, аз съм твоят човек. Ако искаше само да го ступам, щеше да е по-трудно.

Тя въздъхна и наведе глава към гърдите му.

— Не искам да го убиваш. Просто искам да е далеч от мен. На мили и години. Предполагам, че ще трябва да изчакам за годините. Все още мисля за него, а не искам. Ако го беше убил, щеше да е още по-зле.

— Умна си, Искрице.

Тя сбърчи колебливо нос. Колко ли сериозно бе предложението му за убийство, за да си отдъхне, че не го бе приела? Сети се за сайдера и му даде да пие.

Нати се бе приближила до огнището, за да разбърка ябълковото сладко, което според миризмата бе на път да изкипи.

— Ти си умен мъж, патрулен.

— Колко от тази ужасия успя да чуеш? — попита Фаун тъжно.

— Почти цялата, скъпа. Съни махна ли се?

На лицето на Даг се появи странното изражение, което изникваше, когато използваше усета си.

— Отдавна, лельо Нати.

Фаун въздъхна облекчено.

— Даг, ти си добър човек, но трябва да поговоря с племенницата си. Защо не се поразходиш?

Той погледна към Фаун и тя му кимна.

— Ще ида да видя как е Копърхед.

— Иди.

Даг прегърна Фаун за последно, докосна с мокрите си от сайдера устни нейните и излезе.

На Фаун й се искаше да положи глава в скута на Нати и да се наплаче, но вместо това сложи пайовете да се пекат. Нати седна на кухненския стол и подпря ръце на бастуна си. И след малко Фаун вече й разказваше историята, като започна от глупавата си постъпка на сватбата и последвалия разговор със Съни.

— Знаех, че нещо те притеснява, скъпа — въздъхна Нати. — Опитах да поговоря с теб, но ти не искаше.

— Знам. Не съм сигурна дали съжалявам за това. Все пак сама си бях навлякла неприятности и трябваше сама да се оправя. Мислех, че нервите ми няма да издържат, ако не се махна.

Реши да не скрива нищо освен странния инцидент със споделящия нож на Даг. Не искаше да навлиза в сложни обяснения, а не беше нейна работа да издава тайните на Езерняците и особено тези на Даг. Вече осъзнаваше колко интимно нещо е за него костта на мъртвата му жена. Това бе единственото, за което я бе помолил да не говори.

Пое си дъх и продължи. Описа самотното пътуване до Гласфордж и ужасяващата среща с младия бандит и странния глинен. Първата си среща с Даг, който тогава й изглеждаше още по-страшен и от тях, но сега това й се струваше забавно. Изоставената ферма. Второто отвличане. Истинският ужас, който бе изпитала в ръцете на злината. Даг в пещерата и след това вечерта във фермата.

В крайна сметка главата й се озова в скута на Нати, макар че успя да ограничи плаченето до приглушено подсмърчане. Леля й я галеше както едно време, когато я успокояваше след някоя лоша шега на братята й.

— Тихо, тихо, милата ми.

Фаун обърса очите си в престилката и седна на пода до стола й.

— Моля те, не казвай на мама и татко тези неща. Все пак ще трябва да живеят със семейство Соуман. Няма смисъл да започваме вражда между семействата.

— Ех, скъпа. Хич не ми е приятно, че Съни ще се измъкне.

— Да, но не искам братята ми да разберат. Те ще се опитат да направят нещо на Съни и ще предизвикат неприятности или ще ми се подиграват, че съм била толкова глупава. А може би и двете.

— Не мисля, че дори братята ти са толкова глупави, че да се подиграват на такова нещо. — Нати спря и добави колебливо: — Освен може би Уит. Той е голям тъпчо.

Фаун се усмихна.

— Мисля, че си права за враждата — продължи леля й. — Е, добре. Ще си мълча, освен ако не се появят нови неприятности.

След това обещание Фаун си отдъхна.

— Благодаря. Разговорът с теб ми помогна повече, отколкото очаквах. — Премисли последните думи на Нати и продължи по-твърдо: — Ще замина с Даг. По един или друг начин.

Нати не се впусна във възражения.

— Аха. Този Езерняк е доста интересен. Разкажи ми повече.

Фаун, която се бе върнала към кухненската работа, беше доволна да говори на любимата си тема с някой, който не е отрицателно настроен.

— Срещнах патрула му в Гласфордж… — Описа Мари, Соун и Риила. Спомена бегло за Дирла, Ютау и Рази. След това й разказа за Саса и всички странни професии в града, които не включваха грижата за домашни животни. Стигна до поклона и неочаквания талант на Даг с дайрето, което накара Нати да се засмее. Фаун внезапно спря.

— Влюбена си в него до уши — каза Нати спокойно и след въздишката на Фаун продължи: — Стига де, момиче. Не съм чак толкова сляпа.

„Влюбена“. Думата изглеждаше твърде слаба. Едно време си бе представяла, че е влюбена в Съни.

— Нещо повече. Сигурна съм, че мога да му се доверя напълно.

— Така ли? След тази история мисля, че и аз съм почти влюбена в него. Не си била толкова радостна от много време, скъпа. От години.

Фаун почувства, че от сърцето й е паднал камък, и се засмя високо, после прегърна старицата и я целуна.

— Стига, стига, знаеш, че няма да е толкова лесно.

Пайовете вече бяха опечени. Майка й се върна да се заеме с останалата част от вечерята и я прати да издои кравите. Даг още не се бе върнал.

 

 

Даг се прибра в къщата, след като обиколи долния край на фермата. Отчасти искаше да се поразтъпче и отчасти искаше да се убеди, че Съни се е махнал. Младежът имаше високо самочувствие и си търсеше белята. Изхвърлянето му беше малко смел ход за сам Езерняк във фермерските земи, но въпреки болката в ръката Даг не съжаляваше. Страховете му, че Фаун може да се върне при първата си любов, се бяха стопили.

Едно време Съни бе държал звездната светлина в ръцете си, но я бе захвърлил в калта. Никога нямаше да си върне съкровището. Даг не можеше да му направи нищо по-лошо от това, което си бе направил сам. Той се усмихна и заряза мислите за Съни.

Фаун не беше в кухнята, над семейната вечеря се суетеше майка й. От другата стая се чуваше станът на Нати и той се отби да я види. Явно инцидентът със Съни нямаше да бъде обсъждан. Като цяло Даг бе облекчен от това.

Поздрави Трил и се опита да й помогне, почна да окачва с куката си разни съдове над огъня. Чудеше се по какъв начин един еднорък може да впечатли жената, която според Езерняшките термини беше глава на шатрата Блуфийлд. Трил го гледаше притеснено и накрая той се дръпна и седна в единия ъгъл, което сякаш я успокои. Опитът му да говорят за времето се провали, както и въпросът за пилетата. Даг не разбираше от домашни животни, освен от коне. Все пак успя да зададе няколко въпроса за сватбата на Флеч и фермерските обичаи, което всъщност беше главната му цел. Скоро откри, че най-добрият начин да поддържа разговора е като описва съответните Езерняшки обичаи.

— Тази пролет се бях притеснила, че Фаун си е харесала момчето на Соуман. Баща му и Джас Стоункроп се бяха уговорили отдавна, че Съни ще се омъжи за Вайълет и двете ферми ще се съединят. Ще е доста богато семейство. Ако Вайълет роди повече от един син, ще могат да разделят земята добре и няма да се налага по-малките да се махат, както са замислили Рийд и Ръш.

Близнаците бяха решили след сватбата на Флеч да се отправят към края на култивираната зона и да си разчистят нова земя. Засега обаче само говорели.

— Бащите ли уреждат браковете при вас?

— Понякога — усмихна се Трил. — По-често само така си мислят. Друг път пък трябва да бъдат убеждавани. Земята и наследството между децата, които не получават земя, трябва да бъдат записани при селския архивар, за да се избегнат бъдещи вражди.

Отново земя; всичко при фермерите се въртеше около земята. Дори останалите богатства се измерваха като неин еквивалент.

— Езерняшките двойки най-често се избират сами. Но се очаква мъжът да донесе дарове на семейството, към което се присъединява. Обикновено става дума за коне и кожи, но зависи какво друго е натрупал. — Даг добави сякаш случайно: — Аз имам осем коня. Останалите са в общата част, освен Копърхед, който има твърде зъл нрав. Трите кобили ги пазя за разплод. Жената на брат ми ги наглежда, заедно с нейните.

— Обща част ли? — попита Трил объркано.

— Ако човек има повече, отколкото се нуждае, не го задържа. Дава го в общата част, предимно за да се облагодетелстват младите патрулни, а лагерният писар води отчет. Много е полезно, когато сменяш лагерите, защото можеш да занесеш писмо и да си вземеш каквото ти трябва, вместо да мъкнеш всичко със себе си. На провинциалните събори на всеки две години писарите се срещат и сравняват отчетите, за да оправят баланса. Аз лично разполагам с голям кредит. — Не беше сигурен как да й обясни точно, но се надяваше, че ще разбере, че въпреки неугледния си вид не е никак беден. Почеса се по носа с извивката на куката. — След като загубих ръката си, ме пробваха като писар, но хич не ми се занимаваше с цифри. Предпочитам да пътувам.

— Значи можеш да четеш и пишеш? — Трил явно смяташе, че това е в негов плюс.

— Почти всички Езерняци могат.

— Хм, ти да не си най-възрастният в семейството?

— Най-малкият. С десет години. Но само един от братята ми е още жив. Майка ми много съжаляваше, че няма дъщеря, която да продължи името на шатрата й, но брат ми се ожени за една по-млада сестра от шатрата Уотърстрайдър, която се съгласи да приеме нашето име и да живее при нас. — „Виждаш ли, и аз си имам семейство. Един вид“. — Брат ми е много добър майстор. — Реши да не обяснява на какво. Правенето на споделящи ножове беше много важно за Езерняците и Дар беше високо ценен, но не биваше да го казва на Блуфийлд.

— Не ходи ли на патрул?

— Като по-млад ходеше. Почти всички го правят. Но уменията му са твърде ценни, за да патрулира.

— Ами баща ти? Той майстор ли беше, или патрулен?

— Патрулен. Даже умря по време на патрул.

— Някоя от онези твари, за които говореше Фаун, ли го е убила? — Даг не знаеше дали Трил е вярвала в злините преди, но сега определено изглеждаше убедена, че съществуват.

— Не. Опитал се да спаси един младеж от удавяне през зимата. Аз не бях там, патрулирах в друга част и научих чак след време.

— Удавил се е? Изглежда малко странно за един Езерняк.

— Не. Не точно. Получил треска на дробовете и умрял след четири дни. — Всъщност бе умрял, дарявайки смъртта си. Двамата му другари, които се бяха опитали да го откарат до лагера, го бяха заварили сгърчен над ножа му. Даг така и не бе успял да разбере дали е взел това решение съзнателно, или в състояние на делириум. Все пак ножът бе стигнал до него и той го бе използвал срещу една злина преди три години, близо до Кет Лик.

— О, да, треската е лошо нещо — отвърна Трил със съчувствие. — Една от лелите на Сорел почина миналата зима. Моите съболезнования.

— Беше преди единадесет години — сви рамене Даг.

— Бяхте ли близки?

— Не особено. Като бях малък, него все го нямаше, а после и аз заминах. Бях по-близък с баща му. Дядо имаше болно коляно, също като Нати, и си стоеше в лагера, помагаше в отглеждането ми. Ако бях загубил крак вместо ръка, сигурно и аз щях да правя същото за децата на брат ми. — „Или вече щях да съм дарил смъртта си“. — Има ли… едноръки фермери?

— О, да. Случват се злополуки. Но хората се справят. Познавах един мъж с дървен крак. Но никога не бях чувала за приспособление като твоето.

Майката на Фаун вече свикваше с присъствието му и не подскачаше при всяко негово движение. Даг предполагаше, че по-лесно ще убеди диво животно да се храни от ръката му, отколкото да спечели симпатиите на семейството. Но все пак имаше прогрес. Чудеше се дали не трябваше да започне с бащата на Фаун вместо с майка й. Всъщност нямаше значение, така или иначе трябваше да очарова всички, ако искаше да постигне успех.

Останалите се появиха скоро. Фаун носеше две ведра на кобилица и миришеше на крави. Тълпата, в която тази вечер липсваше Кловър, се настани на масата и се зае с щедрите порции боб с шунка, царевичен хляб, бисквити, сладка, сайдер и мляко. За известно време нямаше разговори. Даг не обръщаше внимание на това как го гледат, докато се бореше с бисквитите с прибора си за хранене. Доколкото бе проумял, Трил бе доволна, че ги е харесал. Поне нямаше нужда да се преструва, макар да бе готов да го направи.

— Къде ходи, докато доях? — попита го Фаун.

— Слязох до реката и се поразходих. С радост ви казвам, че наоколо няма следи от злина, макар че не съм и очаквал. Тази местност се патрулира често.

— Наистина ли? Никога не съм виждала патрули наоколо.

— Прекосяваме населените местности през нощта, за да не безпокоим хората. Няма как да ни забележиш.

Татко Блуфийлд го погледна любопитно. Може би през годините не всички патрули бяха минали незабелязано.

— Някога минавал ли си през Уест Блу? — попита Фаун.

— Напоследък не. Когато започвах, на петнадесет години, обикаляхме доста по тези земи и може да съм минавал. Вече не си спомням.

— Може да сме се разминавали, без да знаем.

— А, не. Не и тогава. Когато станах на двадесет, ме пратиха в лагер близо до Фармърс Флатс и започнах първата си обиколка около езерото. Нямаше ме осемнадесет години.

— О!

— След това съм обикалял тази провинция, но не съм минавал оттук. Все пак територията не е малка.

Баща й се облегна и го изгледа внимателно.

— Колко си стар, Езерняко? Предполагам, че си доста по-възрастен от Фаун.

— Правилно предполагаш.

Мъжът продължи да го гледа. Дрънченето на вилиците и чиниите намаля.

Сега ли му беше времето? Рано или късно трябваше да го каже. Даг прочисти гърлото си, за да не звучи твърде силно или твърде пискливо.

— Петдесет и пет.

Фаун се задави със сайдера. Трябваше да я погледне и да изчака да отпие. Сега не можеше да я потупа по гърба. Все пак тя се оправи бързо.

— Извинявам се. Влезе ми в кривото гърло. — Тя го изгледа малко разтревожено. Даг се надяваше, че не е с ужас.

— Татко е на петдесет и три.

Това беше малко лошо, но щяха да го превъзмогнат.

— Изглеждаш на четиридесет — обади се Трил.

— Фаун — продължи мрачно баща й — е на осемнадесет.

Фаун бе затаила дъх.

Даг се помъчи да не се усмихне. Беше му трудно, след като тя едва сдържаше емоциите си.

— Наистина ли? Каза ми, че е на двадесет. Макар че от моята позиция разликата не е кой знае каква.

Тя отпусна тъжно рамене. Но погледите им се срещнаха и тя за малко щеше да се засмее.

— Тя има навика да послъгва. Опитах се да я оправя с бой. Май трябваше да я бия повечко.

„Или по-малко“.

— Семейството ми е много дълголетно — заговори Даг. — Дядо ми беше много жизнен до края. Почина на повече от сто години. — Всъщност сто двадесет и шест, но нямаше нужда да доразбунва масата. Братята отново го гледаха с тревога. — Например, ако с Фаун се оженим, ще остареем приблизително заедно. Стига да няма злополуки или тежки болести.

Ето, беше казал магическата дума — „женитба“. Преди много време беше направил нещо подобно. Макар че ситуацията беше по-друга. Семейството на Каунео бе безкрайно по-различно. Но ужасът, който изпитваше, бе същият.

— Езерняците не се женят за фермерски момичета — изръмжа баща й.

Не можеше да стисне ръката на Фаун за кураж. Можеше само да я сръчка с прибора за хранене, което едва ли щеше да има благоприятни резултати. Все пак я погледна. Дали щеше да скочи заедно с него от тази скала? Очите й бяха ококорени. И прекрасни. Може би леко ужасени. Той си пое дъх.

— Аз искам. И ще го направя. Може ли да се оженя за Фаун?

Седем смаяни погледа. И най-шумната тишина, която Даг бе чувал.