Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (5)

5

— Стой мирна, Елизабет! — Госпожа Киърсот поклати ядосано глава, отчаяна от непокорната си възпитаничка, която упорито се дърпаше и се противеше на всеки опит на гувернантката да закрепи бяла якичка на деколтето на ябълково-зелената й памучна рокля.

— Ама татко скоро ще е вече тук и трябва да избързаме към портата, за да го посрещнем. — Лизи се стараеше, доколкото й беше възможно, да стои мирна, защото знаеше, че само така неприятният въпрос ще се реши по-бързо.

— Том каза, че искал да си дойде още вчера — намеси се и малката Нан.

Госпожа Киърсот вече я беше издокарала и малката седеше като вдървена на широкия перваз, за да не смачка празничните си дрехи.

— Мисля, че е останал да пренощува при леля Франсис — заяви Лизи с важността на по-голяма, — ами да, понеже е бил много дълго на път. От Лондон до тук е много път, нали, госпожо?

Гувернантката кимна утвърдително и огледа още веднъж, присвила устни, детето. Знаеше, че всичко просто не си струва усилията. Елизабет можеше да излезе от стаята като извадена от кутия, а две минути по-късно косата й вече беше разплетена, шапчицата килната накриво, а престилката цялата в петна. Нан също нямаше да изглежда много по-добре.

— Можем ли вече да тръгваме, госпожо? Моля ви! — Лизи подскачаше нетърпеливо от крак на крак. — Толкова искам да съм там, когато пристигне. Вече е късно и няма да го чакаме дълго.

— Добре, но се опитайте да останете поне донякъде чисти. Облекли сте най-хубавите си рокли и не бих искала след продължителното отсъствие на вашия баща, да ви представя в обичайния ви ужасен вид. Той има право да очаква видимо подобрение в държанието ви. — Очакване, което ще бъде горчиво разочаровано, помисли си примирено гувернантката, когато децата излязоха от стаята. — Вървете, не тичайте! — извика тя след тях, но почти без да се надява, че ще я послушат.

Само докато още бяха в обширната господарска къща в тудориански стил, двете момиченца вървяха малко по-бавно. Но щом излязоха навън, хукнаха по широката, постлана с чакъл алея, с вече есенно обагрени дъбове от двете й страни. Спряха чак пред портата от ковано желязо между двете каменни колони и се загледаха нетърпеливо към завоя зад четириъгълния пиластър.

Сър Даниъл Дръмънд и младата му съпруга бяха тръгнали наистина много рано от Еликът Парк и бяха само на половин миля път, когато двете момиченца стигнаха до портата. Хенриета полагаше всички усилия да овладее нарастващия си страх, защото сега, когато вече наближаваха бъдещия й дом, той ставаше все по-потискащ. А Даниъл, въпреки уверенията на сестра си, че всичко е наред, не можеше да се отърси от мрачните си предчувствия. Затова двамата бяха твърде мълчалива двойка, докато пътят не направи изведнъж завой и те не видяха две момиченца, които се втурнаха с радостни викове към тях.

Само след секунди Даниъл вече беше скочил от коня и притискаше дъщерите към гърдите си. Хенриета се плъзна от седлото и сега наблюдаваше възторжената среща. От тази преливаща и така невъздържано демонстрирана любов в гърлото й сякаш застана буца. Споменът за нейното лишено от любов детство накара очите й да плувнат в сълзи.

— Боже господи, какви големи момичета сте станали! Даниъл вдигна засмян малката Нан на ръце, стисна здраво ръчичката на Лизи. — Водя ви изненада. До мен стои някой, който вече много ви се радва. — Той се обърна заедно с децата към Хенриета, която продължаваше да държи коня си за юздата. Това е жена ми — каза той спокойно. — Тя ще ви бъде майка и трябва да я почитате както родната си майка.

Хенриета преглътна и затърси отчаяно подходящите думи за децата, които я гледаха внимателно с черните очи на Дръмъндовци. Палецът на Нан беше изчезнал в розовата й уста, а Лизи присви чипото си носле — признак, че напрегнато мисли.

— Надявам се, че ще ме обикнете — пристъпи Хенриета напред. — Както ще ви обичам и аз. — Тя се наведе и подаде ръка на Лизи. Не се наложи да се навежда много, защото Лизи беше висока за възрастта си, а Хенриета много крехка. — Ти сигурно си Елизабет.

— Да, госпожо — Лизи си спомни за доброто си възпитание и направи дълбок реверанс.

— О, недей! Трябва да ме наричаш Хенриета! — Хенриета беше леко ужасена от церемониалното обръщение. — Ти също, Нан. — И тя се усмихна мило на детето в прегръдките на Даниъл.

Малката извади палец от устата.

— На мен всички ми викат Нан, а Лизи си е винаги Лизи. — И палецът се плъзна отново между розовите устни.

— Имате много хубави имена — кимна Хенриета.

— Може ли да пояздя? — Лизи вече дърпаше баща си към неговия кон.

Даниъл се възпротиви все пак на нейната настойчивост.

— Но нали си с най-хубавата си рокля?

Детето присви нацупено устни и потупа пренебрежително украсената с дантели престилка.

— Госпожа Киърсот реши, че така трябвало.

— Сигурен съм, че госпожа Киърсот ще ми разкаже само хубави неща за вас — Даниъл погледна с нежна усмивка дъщеря си. — Можеш да водиш коня ми за юздата, Лизи и ще отидем всички заедно пеш до вкъщи.

Глийб Парк, новият дом на Хенриета беше дом, който казваше всекиму „добре дошъл“ с блестящите си прозорци, леко патинираните червени тухлени стени и шиферния покрив в меки сиви тонове, от чиито три комина в свежия есенен въздух се вдигаше пушек. Градините бяха малко необичайно планирани, но тревата избуяла високо, буренът в лехите не беше оплевен, плетовете неравно подкастрени. Ратаите явно са имали по-важна работа. Отвъд градините се простираха паркове, поля, овощни градини, гори, все собственост на семейство Дръмънд, докъдето поглед стигаше. Но очевидно и всичко доста занемарено. Дали щеше да е още задълго?

Даниъл отпъди тези мисли, радостен, че си е най-сетне вкъщи. Той обичаше дома си, а парламентаристите не го бяха разрушили. Децата му го посрещнаха здрави и весели, а Глийб Парк щеше отново да има стопанка. Икономките бяха нещо много полезно, но не можеха да заменят грижовността и бдителността на една господарка. Въпреки младостта си и странния си характер Хенриета сигурно знаеше как да се оправя в кухнята и килерите, гардеробите за дрехи, пералнята и дори мандрата. Момичетата от нейния кръг ги учеха на всичко това. Когато на колана й увисне голямата връзка ключове, бързо ще загърби детството и ще се изправи пред новите си задължения и отговорности. Постепенно ще научи и момичетата, както си е редно за истинска майка. При новата държавна уредба семейството сигурно щеше да се изправя пред трудности и проблеми, но ще трябва да се научат как да се справят с тях. В много по-оптимистично настроение, отколкото беше очаквал, Даниъл влезе в просторния хол на господарската къща, прегърнал едната си дъщеря и хванал другата за ръка, съпругата до него.

Следващият час премина за Хенриета като в сън. Отнякъде непрекъснато изникваха нови и нови услужливи духове — управителят, икономката, възпитателката, ратаи и ратайкини, слугини — всички поздравяваха завърналия се господар и оглеждаха тайничко младата жена, която направи огромни усилия да запомни многото имена, но в края на краищата се отказа. С течение на времето всичко щеше да си дойде на мястото. Накрая се видя застанала с децата в хола с дървени ламперии, меко осветен от лъчите, които проникваха през ромбовидните прозорци и от пращящия огън в огромната камина. Дъбова стълба с дърворезба водеше към горните етажи, а на двете странични стени имаше тежки дъбови врати.

— Ние ще разведем Хенриета из къщата — заяви Лизи, когато в хола бяха останали вече само управителят и възпитателката.

— Добра идея, Лизи. Аз и без туй трябва да си поприказвам още с Госпожа Киърсот и с Херълд. — Даниъл се усмихна мило на Хенриета. — Струваш ми се малко объркана, елфичке.

— Да, вярно — отговори откровено Хенриета. — Но се надявам това да премине, а Лизи и Нан ще ми помогнат да го преодолея.

Тя забеляза, че Даниъл се радва на начина, по който се развиват отношенията между нея и децата, затова вече не се чувстваше толкова потисната. Като бъбреха весело, двете момиченца я заведоха най-напред на горния етаж, показаха й детската стая с тапицирани первази и светли завеси на леглата. В единия ъгъл имаше чекрък, който напомни на Хенриета за опитите й като дете, които само рядко се увенчаваха с успех. Нан й показа гордо кърпа за нос с първите й опити в бродирането.

На този етаж имаше още осем спални и Хенриета беше въведена във всяка. Бяха мебелирани с вкус и предвидени за гости, когато не ги обитаваха по-високопоставени членове на семейството. В края на коридора Лизи отвори още една врата.

— Това е стаята на татко, беше стаята и на нашата майка.

Хенриета влезе в просторното помещение и зададе на момичетата въпрос, който никой не беше задавал на нея:

— Липсва ли ви майка ви, Лизи?

Детето смръщи челце.

— Не мисля. — Беше седнала до прозореца и сега си приглаждаше престилката. — Преди ни липсваше, но то беше отдавна.

— Да, но на татко му липсва — изписука Нан. — Той ми го каза.

Хенриета си спомни, че Даниъл й беше разказал за самотата си, за своята самота и за това, че на децата им трябва майка. Сега го осъзна като огромна отговорност. Огледа се в просторната стая, в която Даниъл беше познал любов, раждане и смърт. Ще може ли животът, който ще дели занапред с нея, да изтласка спомена за всичко това? И може ли изобщо човек да се справи със спомените си? Възможно ли ще е това широко легло с резбования балдахин и тежките брокатени завеси да престане да напомня на Даниъл изгубеното? От три дена Хенриета беше омъжена за човек, който проявяваше към нея изключителна нежност и разбиране и тя бе решила, че го познава. Вече бяха прекарали толкова непринудено четири седмици заедно, но това се дължеше навярно на характера на тогавашните им отношения. Когато Хенриета биваше навъсена и се инатеше, Даниъл се държал с нея както с децата си при подобна ситуация. Но сега нещата бяха коренно променени и двамата трябваше да се справят в съвместния си живот със съвсем различни трудности. За нещастие тя нямаше никаква представа как да постъпва. И то тъкмо когато установи, че всъщност не знае нищо за мъжа, с когото само смъртта можеше да я раздели.

— Хайде да се върнем долу — прекъсна Лизи тези размисли. — Сега не можем да влезем в работния кабинет на татко, той ще разговаря там с госпожа Киърсот.

— Мислиш ли, че ще му разкаже за риболова? — Нан гледаше уплашено сестра си.

— Какъв риболов? — попита развеселена Хенриета.

— Със селските момчета — обясни Лизи. — Те ловят пъстърви с ръка, научиха и нас.

— О, сигурно е много забавно — възкликна въодушевено Хенриета, което всъщност изобщо не подобаваше на една мащеха. — Успяхте ли да хванете?

— Не — каза със съжаление Лизи. — Само си навлякохме куп неприятности.

— Е, да хващаш пъстърва с ръце наистина не е най-добрият начин да ловиш риба — съгласи се Хенриета и се усмихна лукаво.

Децата я гледаха смаяни. Това ли беше единственото възражение на новата съпруга на техния баща срещу техния лов на пъстърва?

Следващите часове от деня, чак до вечеря, протекоха в най-добро разбирателство.

Хенриета беше хвърлила само бегъл поглед в кухнята и почти не беше се виждала нито с икономката, нито с готвача. Домакинските работи никога не я бяха интересували и тя влезе в трапезарията без да съзнава, че още следващото ядене, което ще бъде сервирано на дългата дъбова маса, ще изисква и нейната намеса.

Даниъл тръгна към тясната страна на масата, притегли резбован стол за жена си и окуражаващо й кимна. Децата, гувернантката и управителят се настаниха откъм дългата страна. Даниъл си казваше, че не бива от самото начало да очаква прекалено много от Хенриета, затова пое още веднъж задължението да следи за внасянето на ястията и поднасянето им, както и да нареже печеното, както правеше след смъртта на Нан. Надяваше се все пак, че Хенриета ще внимава добре, за да поеме в най-скоро време задълженията си.

След вечеря отпрати децата да учат и надеждите на Лизи, че този ден ще мине без учене, останаха напразни.

— Хенриета, ще обсъдим заедно още някои подробности около домакинството, а после ще поверя тези задължения на теб и на Сюзън Джейтс. Тя е много енергична икономка и ще ти обясни подробно как е било ръководено досега домакинството ни. Ще можеш, разбира се, ти да решиш какво искаш да промениш.

Хенриета стана със смела усмивка от масата. Неговите думи, вместо да я успокоят, я изпълниха с отчаяние.

Даниъл я заведе в работния си кабинет в задната страна на къщата.

— Хари, моля те, разбери ме добре — подхвана той предпазливо, след като се настаниха и двамата на резбовани столове с подлакътници. — Предпочитам да не разказваш на децата за приключенията си.

— Защо не? — погледна го изненадано Хенриета.

— Наистина ли се налага да ти обяснявам? — В гласа на Даниъл прозвуча нетърпение. — Такива разкази веднага ще подтикнат Лизи да потърси и тя подобни приключения.

— Ах да, прощавай. — Хенриета се усмихна виновно, като си представи малкото диваче. — Но не трябва ли да си съчиним заедно някаква история за това как сме се оженили?

Даниъл погали бавно лъскавата тъмна дъбова маса.

— Ще е напълно достатъчно, ако кажа, че съм срещнал в Лондон баща ти и теб. Никой няма да поставя още въпроси.

Хенриета стана.

— Ако това е всичко, навярно вече мога да си вървя…

— Не, не, моля те, остани. Това беше само първият въпрос, който исках да решим заедно.

Хенриета се върна на мястото си до камината и се помъчи да си придаде внимателен и, надяваше се, разбиращ израз. Чувстваше се всъщност като юнга, затворен в потъващ кораб.

— Смятам, че трябва ти да водиш домакинската книга, а в края на месеца ще правим заедно равносметката. Ще получаваш същата сума, която беше и досега на разположение за домакинството. Ако решиш, че е недостатъчна, ще установим при равносметката защо. — Хенриета кимаше мълчаливо, а Даниъл присви, за да отметне въпроса, и втори пръст. — Мисля освен това, че ще ти трябват два или три дена, за да се ориентираш във всичко, с помощта на Сюзън, естествено. Ще те помоля после веднага да почнеш да учиш момичетата. Лизи е вече достатъчно голяма, за да почнеш да я въвеждаш в ръководенето на домакинството. Нан може засега само да гледа, но и тя трябва да свиква своевременно с всичко.

Хенриета прехапа тайничко устна. Трябваше ли да признае на Даниъл, че по всички тези въпроси е съвсем боса? Той ще реши, че е просто невероятно. Сама си беше виновна за всичко, но това не променяше нищо, защото беше факт, че всяко момиче с нейния произход щеше веднага да разбере какво има предвид Даниъл и незабавно да поеме домакинските си задължения. В края на краищата реши да не се издава. Сигурно ще научи много неща само като наблюдава Сюзън Джейтс и й задава умни въпроси. Затова пак кимна утвърдително. Даниъл изглежда не беше разтревожен от мълчанието й.

— Уроци ще преподава на момичетата както и досега госпожа Киърсот. Не искам да те товаря прекомерно от самото начало.

— Да, разбирам — каза тихичко Хенриета.

— Но много ще се радвам, ако прекарваш с децата колкото може повече време — на езда и при други занимания, които им доставят удоволствие. Искам да станете приятелки, а децата имат нужда от весела компания.

Този път Хенриета се съгласи с удоволствие, защото в това отношение се чувстваше сигурна. Да се сприятели с Лизи и Нан беше цел, която лесно щеше да постигне.

— И накрая — Даниъл присви петия пръст, — трябват ти дрехи, нали? — усмихна й се той.

Хенриета поклати глава.

— Нямам нужда от почти нищо, не съм свикнала да разполагам с богат гардероб.

— Това не е причина да не отидем на покупки поне до Пембъри. — Даниъл извади от един шкаф обкована със желязо касетка, отключи я и вдигна капака. — Да похарчим парите, докато още са наши. Което вече не притежаваме, парламентът не може да ни отнеме.

— Голяма парична глоба ли очакваш?

— Ще е глупаво от моя страна да не го предвидя. — Той извади кожена кесия. — Ще трябва да се примиря и да се закълна публично над законите на парламента. В противен случай ми остава единствено изгнанието.

Строгите бръчки около устата му подсказаха на Хенриета, че тази клетва го тормози повече от глобата.

— Мисля, че това трябва да стигне — Даниъл подаде на Хенриета пълната с монети кесия. — Предлагам госпожа Киърсот да те придружи. Тя познава и градовете, и селата, и всички търговци в околността. Вземи и децата. Могат, по случай сватбата, да си купят някоя дреболия.

Хенриета претегли кесията на длан. Имаше явно много щедър съпруг, но мисълта за всичко, което той очакваше от нея за отплата, намали рязко радостта й от тази констатация.

— Трябва да прескоча утре заран до Мейдстоун, при комисаря. По-добре е пръв да пожелая да говоря с него, а не да изчаквам. — Даниъл стана, опря се на облегалките на Хенриетиния стол и погали нежно младата си съпруга по бузата. В тъмните му очи горяха топли пламъчета, а усмивката му изразяваше разбирането, което вече толкова пъти бе проявявал към нея.

— Ще се оправим, елфичке. — Той повтори с връхчетата на пръстите контурите на устните й. — Скоро ще се чувстваш вече истински в дома си.

— Страх ме е — прошепна тихо Хенриета.

— От какво? — Даниъл се вгледа в тясното й личице с огромни кафяви очи.

— Ами… ами да не сбъркам нещо — призна си колебливо Хенриета. — Искам да те радвам, но… може би няма да успея.

— А защо не?

— Впуснахме се в нещо безумно, а и твърде прибързано. Не бих искала да съжаляваш.

— Не, Хенри, съвсем сигурен съм, че няма да съжалявам. — Даниъл я целуна с любов по ъгълчето на устата. — И ти няма да съжаляваш.

Хенриета поклати енергично глава, сякаш след всичко, което се бе случило, такава възможност бе просто немислима. Тя излезе от работния кабинет и изтича в кухнята. Ако Даниъл отсъства няколко дена, това ще й даде малко време, през което да усвои поне част от познанията, за които би трябвало всъщност вече да се е погрижила през последните няколко години.

Даниъл се беше втренчил в огъня. Мислеше за Хенриета. Какво невероятно малко същество. Смесица от гордост, решителност и уязвимост, която с огромни усилия се опитваше да крие. Никога не си беше представял, че може да вземе такова същество за съпруга. Но нали не беше очаквал и да намери на бойното поле край Престън ранено девойче, което ще го оплете в мрежа от болка и любов.

Тази нощ, в голямото легло, което беше делил някога с Нан, Хенриета беше нежна и достъпна. Знаеше колко е млада и неопитна, затова я облада внимателно и нежно, и се зарадва на любовната насладата, която мислеше, че е забравил. Момичето, което лежеше под него, сякаш се наслаждаваше и то по свой начин, но великолепната страст, която бе изпитвал с Нан, сега липсваше. Даниъл приемаше, че може да се чувства задоволен и без онова върховно чувство, а онова, което Хенриета не познаваше, нямаше и да й липсва.

Хенриета лежеше в мрака на обгърнатото от завеси легло, на което щеше да спи до края на живота си. До нея спеше нейният съпруг и тя усещаше топлината на тялото му, чуваше равномерното му дишане. Но откъде това неясно чувство на разочарование? Даниъл беше толкова нежен, толкова внимателен, че й стопли сърцето… въпреки това нещо не достигаше. Но как можеше тя да знае, че на тяхното събиране липсва нещо, че не беше станало така, както можеше да стане и Даниъл го знае? Никога през живота си не беше получавала любов и затова тя не й беше липсвала. Сега изпитваше влечение и приятелско чувство. Сигурно щеше да е неблагодарност да очаква повече.