Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reckless Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 105 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Stefanika)

16

Хенриета кръстоса ръце на гърди, разтри нервно ръце над лактите.

— Чудесният ми замисъл беше да поканя Джулия да се настани у дома, когато дойде ред нейните родители да напуснат Хага.

Очите на Уил светнаха.

— О, би било чудесно, Хари…

— Да, така е — каза тя потиснато. — Но е невъзможно. Виж какво, помолих вчера Даниъл да изрече поканата, понеже предположих, че тогава лейди Морис няма да има възражения. Но не съм му казала нито думичка за вашата любов и за пречките, които ви правят родителите на Джулия. Тази заран Даниъл е бил при лейди Морис и тя е приела поканата.

— О, боже! — простена Уил, проумял най-сетне колко объркано става всичко. — Невъзможно е да го мамиш, Хари! Би го поставила в ужасно неприятно положение, разбираш, нали?

— Да, естествено, но го проумях едва днес — отвърна тя припряно. — Зная, че ще е невъзможно да се виждате с Джулия, докато тя е под опеката на Даниъл. Просто не ми е ясно как не го съобразих по-рано. Понякога върша някои неща сякаш съм си загубила ума — добави тя със сълзи в гласа. — Длъжна съм да му кажа самата истина. Ще се наложи да оттегли без обяснения поканата си. А той ще каже, че пак съм постъпила необмислено и безпринципно. И ще е прав, но стана без да искам. Ох, Уил, защо направо не я отвлечеш? Ще е много по-просто.

— Бих го сторил, стига да знаех как — отговори Уил, който се разхождаше нервно из стаята.

— Заведи Джулия при майка си — предложи Хенриета. Госпожа Озбърн първо яко ще ви се накара, но после ще вземе всичко в свои ръце. Сигурна съм, че дори лорд Морис няма да й се опре.

Уил не можа да не се засмее. Майка му беше непобедим борец, дори ако й излезеха насреща лорд и лейди Морис, и двамата заедно.

— Не зная Джулия какво ще каже.

— Ще я попитам. Но тук вече няма да можете да се срещате — поне не преди да съм казала всичко на Даниъл.

— Той за нищо на света няма да ни позволи. Никой мъж с чувство за отговорност не би го допуснал.

— Ох, мили мой — въздъхна Хенриета. — Всичко се нареждаше толкова хубаво. А се оказа, че никога не съм се проваляла така зле — нито с домакинството, нито с децата или с нещо друго… — Тя млъкна и се изчерви. Колкото и близък да й беше Уил, не можеше да споделя с него всичко. Толкова се беше надявала скоро да забременее. Това, че Даниъл също го желаеше я убеди най-добре, че той я има вече за разумна, зряла жена. А пък тя за малко да измами отново доверието му, защото беше действала този път по-импулсивно, по-лекомислено, по-безотговорно от когато и да било.

— Грешката е моя, не твоя. Ще обясня на Даниъл.

Хенриета поклати глава.

— Може да съм безразсъдна глупачка, Уил, но не съм страхливка.

Тази вечер Даниъл свари жена си потисната и напразно се мъчеше да я развесели. Насочи внимателно разговора към Уил. Бил убеден, че младежът има ядове, но те сигурно биха могли да му помогнат.

Хенриета сдържа с мъка сълзите си. Тя наистина не заслужаваше такъв съпруг и никога не го бе заслужавала. Как можеше този мъж, толкова мил, толкова внимателен, толкова весел, как можеше да намира нещо хубаво в нея? За никого освен за Уил не е била дори симпатична. Навярно всички други имаха право, само Даниъл и Уил грешаха.

Тя си легна рано, зави се, отчаяна, с одеялото с надеждата, че ще заспи, преди Даниъл да дойде. Разбира се не успя. Когато малко по-късно Даниъл влезе в стаята и нежно погали топлата й кожа, не срещна обичайния страстен отговор.

— Хари?

— Вече заспивам — измърмори тя във възглавниците.

— О, това обяснява всичко — каза той в очакване на сподавения смях, който следваше всеки път веселите му забележки. Но той не последва. — Няма ли да може поне да се гушнем? — предложи той.

— Не зная защо би гушнал тъкмо мен — измърмори тя тихо. Всъщност нямаше намерение да направи признанията си още днес, но нещата изглежда й се изплъзваха.

— Какво си забъркала пак? — попита Даниъл с примирено спокойствие и запали още една свещ.

— Не става дума за нещо, което съм забъркала, а което бях на път да забъркам. То и онова, което успях да свърша, вече е достатъчно лошо. — Облекчението от това, че успя да свали товара от съвестта си, беше по-голямо отколкото Хенриета бе очаквала. То надмина дори страха от това как ще реагира Даниъл на постъпката й.

Тя седна и прегърна колене. Украсената й с панделки нощна шапчица стоеше накриво върху гъстата й червено-руса коса. Погледна плахо Даниъл в лицето.

— Доста голяма каша съм забъркала.

— Бог да ми е на помощ — измърмори той, хвърли няколко цепеници в огъня и пламъците се вдигнаха високо. — Хайде, да сложим край и на това.

Хенриета му разказа всичко, от време на време гласът й изневеряваше, още повече, че примирението, изписано на лицето му, се смени отначало с недоумение, за да стигне най-сетне до откровено негодувание.

Бурята избухна с приглушена сила, за да не бъдат превърнати заспалите обитатели на дома в свидетели на драмата. Хенриета продължаваше да седи превита на две и въпреки че гневните му думи я нараняваха, усещаше невероятно облекчение. Беше се страхувала да не изпита отново студеното му, мълчаливо презрение, но вместо това я заливаше гневът на ядосан съпруг. Виж та, като се разсърди, става доста красноречив, мина й през ума.

Разказът на Хенриета беше прост, ясен, без разни увъртания за извинение или обяснение. Сега тя чакаше словесният поток да поотслабне, преди да се осмели отново да вземе думата. Когато конското най-сетне свърши и Даниъл се надигна с тихо проклятие от ръба на леглото, тя подхвана защитата си.

— Бих желала и аз да кажа нещо. — Гласът й прозвуча, слабичък, но решителен, в потискащата тишина.

Даниъл се изправи до долния край на леглото и я загледа, все още ужасно гневен.

— Ако решиш сега да ми разказваш как си искала само да помогнеш на тези двамата, ще ти дам един последен шанс, Хенриета. Но ако злоупотребиш още веднъж с това извинение за неприятностите и кашите, които си забъркала, ще изгубя веднъж завинаги всяко търпение.

Хенриета преглътна. Перспективата беше наистина обезсърчаваща.

— Не, друго исках да кажа — възрази тя и задърпа ресните на завивката. — Исках да те попитам, как мислиш, имат ли родителите на Джулия право да забранят на двамата да се вземат, ръководени от толкова жалки и ограничени представи… в края на краищата по каквито и да било причини. Те се обичат истински, а миналата нощ и ти каза, че е престъпление да се разделят двама души, които истински се обичат.

Даниъл свъси мрачно вежди.

— Не ми приписвай някакви думи, Хенриета. Казал съм го, без да се замислям и то в много подвеждащо състояние.

— Но все пак ги каза — настояваше упорито тя, — и не само го каза, но и го мислеше. А пък аз просто не желая да приема, че лорд и лейди Морис имат право да разделят Уил и Джулия, само защото не са достатъчно добре осведомени за семейството на Уил и смятат, че е недостоен за тяхната дъщеря. Откакто са в изгнание, Джулия вече няма зестра. Какво друго може да даде на един мъж освен любовта си?

— Дори това не е извинение за твоята лекомислена и своеволна намеса. Джулия е малолетна и под опеката на баща си… както ти под моята опека. О, божичко!

— Лорд и лейди Морис, както и Уил могат след няколко месеца да са мъртви — извика Хенриета. — Има ли смисъл да се вкопчват в остарели представи? Как могат да пречат на щастието на младите, заради някакви отживели представи и то във време, когато светът наоколо им се разпада? — Тя вече не приличаше на нахокано дете и беше коленичила в леглото. — Добре разбирам, че съм те поставила в ужасно неприятно положение и те моля от сърце да ми простиш. Беше наистина толкова необмислено от моя страна. И въпреки това не мога да остана със скръстени ръце и просто да наблюдавам как правят Уил и Джулия без всякаква причина толкова нещастни. Кой може да каже къде ще сме всички ние след половин година?

На този въпрос Даниъл не можеше да даде задоволителен отговор. Той се наведе и угаси свещите.

— За тази вечер изприказвах предостатъчно по този въпрос. А сега да спим. Един господ знае какво ще кажа утре на лорд и лейди Морис.

Даниъл се събуди пръв и се загледа в спящата на възглавницата до него. Кичурите, които се бяха измъкнали изпод нощната шапчица, блестяха, златни, на първите слънчеви лъчи. Красотата на нежно очертаните устни, порозовелите от съня бузи, предизвикателното чипо носле — всичко това бе станало за него толкова близко и мило. Сега той ще се наведе над нея, ще целуне меките клепки, златният полумесец на миглите ще трепне, а кафявите очи ще го погледнат със сънено учудване и ще посрещнат новия ден. Тя ще го прегърне, ще го привлече към себе си за първата утринна целувка, а той ще потъне в топлия аромат на гъвкавото й тяло, ще приеме все още сънената й покана и ще се наслаждава на радостта, която тя ще изпита от това, че е приел поканата й.

Такава любов и взаимност е божия благословия, помисли си Даниъл, нищо, че жена ми си я бива от време на време да ме ядосва както никой друг. Отдавна беше загубил надежда Хенриета да се справи някой ден с тези свои внезапни хрумвания, които му носеха толкова неприятности. Бяха сякаш част от самата нея, а човек трябваше, изглежда, да приема наред с добрите, и неприятните страни в характера на любимия човек. Та нали и радостите, които тя му носеше, бяха много повече от разочарованията.

Сега се замисли за Уил и Джулия. Бяха толкова млади, на прага на живота си, живот, чийто край можеше внезапно да дойде, както Хенриета с право бе подчертала. Смъртта не настига човека само на бойното поле. Тя може да се появи и в облика на чума, на сипаница или на друго нещастие, с което съдбата преследва смъртните. Но беше убеден, че всяка мъка се понася по-леко, ако човек е познал и вкусил радостите на живота. Това убеждение е ръководило подсъзнателно и Хенриета в постъпките й. Той се надигна решително.

— Ставаш ли вече? — Хенриета още примигваше сънено над края на завивката.

— Забрави ли, че днес ми предстои да свърша нещо доста неприятно? — Спокойният му тон не издаваше какви мисли му бяха минали току-що през ума. Той разрови жаравата в камината и пламъците отново лумнаха високо. — И ти имаш дял във всичко това, тъй че ти предлагам да се измъкнеш час по-скоро изпод юргана.

Хенриета се надигна.

— Колко време смяташ да ми се сърдиш?

— Представа нямам — отговори той кратко. — А сега стани и се погрижи за топла вода. Като се облечеш, слез веднага долу. Имам задача за теб.

Хенриета направи гримаса. Какво ли си е наумил? Но настроението му не предразполагаше към по-нататъшни въпроси, затова тя се облече тази заран особено грижливо. Избра скромна синя рокля украсена само с бяла яка. Все пак панделките на ръкавите и воланът на фустата придаваха на тоалета известна кокетност. Тя среса косата си и я вдигна. Няколко непокорни къдрици се спускаха над челото. Въпреки това изглеждаше толкова скромна и смирена, като пуританка на път за църквата. Хенриета придаде и съответния израз на лицето си и слезе в трапезарията.

Даниъл вече беше приключил закуската и сега стана.

— Хенриета, искам да те помоля, след като закусиш, да доведеш тук приятелите си.

— Уил и Джулия? Тука?

— Това казах.

Хенриета преплете пръсти, както правеше винаги, когато се чувстваше потисната.

— Не мисля, че ще е добре да вземеш да им четеш конско — каза тя бавно. — На мен можеш, но то е друго, понеже съм ти жена…

— Е да, и затова прекарах половината нощ, дано разбера какво съм сторил, за да го заслужа — прекъсна я той.

Хенриета му хвърли кокетен поглед.

— О, според мен причината е, че си бил примерно момченце, никога не си шмекерувал, никога не си бягал от училище, нито си крал ябълки…

— Хари! — Даниъл прекъсна това ужасяващо изреждане на съвършенства. — Разбира се, че съм вършил всичко това. — И в същия миг му стана ясно какво си беше признал. — Ти си едно ужасно безсъвестно и лукаво същество! — възкликна той ядосано. — Хайде, иди ги доведи!

На Хенриета много й се искаше да попита с каква цел, но като за начало беше проявила достатъчно нахалство, затова се качи покорно горе да си вземе шапката.

Уил прие поканата с мрачно равнодушие.

— Сигурно ще иска да ми каже колко непочтено съм постъпил. За едно време може и така да е, но сега, когато всичко е толкова несигурно и надеждата да изпиташ щастие е толкова слаба, наистина не е грешка да искаш да го сграбчиш, докато още можеш. О, Хари, да знаеш само колко ми е тежко!

— Мисля, че на Даниъл това му е ясно — каза Хенриета. — Не зная какво смята да прави, но имам чувството, че иска да ви помогне. — Сама не знаеше, защо е толкова сигурна. Може би защото добре познаваше мъжа си, въпреки че още не й беше продумал нито дума за прошка.

Тя каза на Уил да отиде сам в дома й и се запъти към къщата на Джулия. Приятелката я посрещна, пребледняла и притихнала, с тъжно лице и кръгове под очите, но лейди Морис беше олицетворение на любезността.

— Очарована съм, че Джулия ще може да остане у вас, лейди Дръмънд. За нея ще е много по-приятно, отколкото да обикаля с баща си и с мен, още повече, че след последните новини от Шотландия, изобщо не знаем къде ще отседнем. Но негово величество желае съпругът ми да е край него. За него това е голяма чест — усмихна се тя самодоволно.

— Така е, госпожо — съгласи се Хенриета. С мъка сдържаше напиращото желание да отвори очите на това тесногръдо същество. Жената беше направо глупава със своите предразсъдъци на тема чест и положение в сегашните времена. — И тази чест води на бойното поле — погледна тя лейди Морис право в очите. — Всекиго, който иска да служи на каузата на краля.

По-възрастната сякаш се сепна за миг, ядосана от смелото и очевидно предизвикателство от страна на човек, който й дължеше почит и уважение.

После очите й се замъглиха и тя въздъхна:

— Да, права сте. Казахте истината, скъпа. Но Джулия ще ви служи за утеха, повече от сигурна съм.

Веднага щом обичайното време за посещение изтече, Хенриета се сбогува. Джулия получи разрешение да я придружи и двете излязоха от къщата.

Хенриета беше толкова погълната от трудностите на създалата се ситуация, че не почна да разпитва приятелката си защо е толкова потисната, а понеже се налагаше и без това да й съобщи нерадостни новини, почти не беше изненадана от упоритото мълчание на Джулия.

— Не зная защо трябва да те доведа у дома — каза тя, докато двете прекосяваха бързо улиците. — Уил също ще е там. Да беше се съгласила да те отвлече, той сигурно би могъл да го уреди и да избягате заедно. Можеше да те заведе при майка си, а тя сигурно ще те обикне. Тя беше винаги на моя страна, а реши ли веднъж нещо, отстоява с все сили убеждението си. А щастието на Уил е за нея над всичко.

Джулия мълчеше и Хенриета разбра, че не проявява ни най-малък интерес към нейното предложение.

— Страх ли те е от Даниъл? Не бива, Джулия. Той не смята за свое задължение да ти отправя упреци… Уил по-има от какво да се бои, защото двамата се познават от по-отдавна.

Очите на Джулия бяха плувнали в сълзи и тя поклати енергично глава.

Когато стигнаха къщата на семейство Дръмънд, врата широко се отвори и Уил, леко пребледнял, ги пусна да влязат.

— Всичко ще се оправи, мила — успокои я той и хвана Джулия за ръката. — Аз нали съм тук — добави той и подчерта с нежна целувка окуражителни си думи. — Ще намерим изход от тази бъркотия, обещавам ти.

Хенриета погледна през рамото му към Даниъл, който стоеше на вратата на стаята и явно нямаше намерение да прекъсва тази демонстрация на привързаност. Уил явно беше прекарал твърде неприятен час, но тя вече беше сигурна, че гневът на Даниъл е бил смекчен от обстоятелството, че младежът бе имал смелостта да поеме сам цялата отговорност.

— Хайде, влезте. — Сър Даниъл пусна тримата да влязат и ги наблюдава известно време без да каже дума. — Е, добре — изрече най-сетне. — Та как ще се измъкнем от тази каша?

Джулия се отпусна на един стол и избухна в сълзи.

— Господи, ако беше само това!

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — И Хенриета приклекна до плачещата си приятелка.

— Аз… толкова ме беше страх, но не исках да тревожа Уил, освен това все още се надявах, но от вчера… Толкова ми е зле… Мисля, че чакам дете. — Джулия скри лице в шепите си.

— Но… как така… — Хенриета млъкна смаяна. Да, беше давала на двамата влюбени възможност да се срещат, но изобщо не беше помисляла как са използвали те всъщност времето си.

Тя погледна към Уил.

— Не разбирам как ти не… — Тя млъкна пак, защото осъзна, че Уил е бил не по-малко неопитен от Джулия и в своето невежество не е бил наясно за елементарните предпазни мерки, като тези, които бе прилагал например доскоро Даниъл. Погледна объркана и уплашена мъжа си.

— Е, браво — изрече той сухо, защото веднага разбра какво иска да каже съпругата му. — Предлагам да задържиш разсъжденията си за себе си. Защото едва ли ще са от голяма полза.

— Божичко, какво ли си мислите за мен, сър — вайкаше се Джулия, закрила лицето си с ръце.

Даниъл вдигна вежди.

— Какво си мисля за вашето поведение, детенце, няма никакво значение. Това е проблем на вашите родители, не мой. Каквото имаше да се каже по въпроса, вече го споделих с Хенриета, както и с Уил. А сега предлагам да насочим по-добре усилията си към намирането на изход от създалата се ситуация.

— Ще заведа Джулия в Оксфорд при майка ми — каза неуверено Уил. — Хари предложи…

— О, предложила е, значи? — намеси си Даниъл. — Всички много добре знаем, че умът на Хенриета прелива от бляскави, но твърде съмнителни и неизпълними идеи. Ще сторите добре, Уил, ако се поогледате за някое простичко и честно решение.

— Но какво? — Уил изглеждаше толкова объркан.

— Даниъл смята, че ще е по-добре да се опитате да кажете истината — обясни му Хенриета, — познаваше твърде добре възгледите на Даниъл и не се съмняваше в смисъла на казаното от него.

— Способна си да учиш, както виждам.

— Аз трябва да кажа на майка си, че съм загубила невинността си? — Джулия си пое мъчително дъх. — Да й кажа, че ще родя копеле? О, сър, та тя ще ме убие!

— Но няма да ти попречи да се омъжиш за Уил — заяви убедено Хенриета. — Тя само ще се радва, че детето ще се рода от законен брак.

— Ще отида да поговоря с тях — каза решително Уил. А ти, миличко, ще останеш тук, с Хари.

— Моите уважения за смелостта ви, скъпи Уил, но смятам, че трябва да спестим на лейди Морис този ужас. — Даниъл побутна с ръжена една цепеница в камината. — Запазете засега тайната си, Джулия, ще се постарая да получа съгласието на вашите родители, без да хвърляме и тази карта на масата. Ако след това се ожените час по-скоро, после никой няма да ви пита, дали детето ви не е видяло няколко седмици по-рано божия свят.

— Ти си решил да им помогнеш, Даниъл? — попита изненадана Хенриета.

Даниъл кимна и каза замислено.

— Бих го сторил от самото начало, ако някой си беше дал труда да ме посвети в тайните си.

Дълбоко тишина се възцари в стаята. Дори Джулия престана да хълца.

— Но такова решение е прекалено просто, нали Хенриета? — попита Даниъл със снизходителна усмивка.

В първия миг Хенриета не можа да намери думи. Беше се замислила защо, за бога, не й беше минало през ума да спечели за Уил подкрепата на своя съпруг. Родителите на Джулия ценяха много високо сър Даниъл и положително щяха да се вслушат в думите му. Той щеше убедително да представи и Уил, и семейството му, да обясни с какъв имот разполага и какъв е характерът му.

— Допуснах ужасна грешка — изрече тя бавно. — Моля те да ми простиш.

Даниъл вдигна вежди и се обърна към Джулия.

— Измийте си лицето, пък после ще видим какво може да се направи.

 

В пълно мълчание се запътиха към дома на лорд и лейди Морис. Когато ги поканиха да влязат, Даниъл умело предвари всички неприятни въпроси относно присъствието на Уил, при това придружен от тяхната дъщеря и родителите на Джулия се оттеглиха с двамата мъже в кабинета на лорд Морис.

Хенриета остана в гостната със своята разтреперана от вълнение приятелка. След един от най-дългите часове, които Хенриета бе прекарвала някога в очакване, ги поканиха в кабинета.

Луничките на Уил изпъкваха ясно на бледото му лице, Даниъл бе останал сякаш равнодушен, очите на лейди Морис бяха плувнали в сълзи, а съпругът й гледаше навъсено.

— Така, та, ако съм разбрал правилно, ти си решила, значи, да се омъжиш за младия Озбърт? — обърна се той рязко към дъщеря си. — И се опита по много елегантен начин да ни го наложиш с помощта на лейди Дръмънд, така ли?

— Било е наистина непростимо — побърза да се намеси Даниъл. — Разбирам все пак защо Хенриета се е оставила да бъде въвлечена във всичко това. — Той отиде бавно до камината, в която гореше ярък огън. В гласа му имаше толкова много топлота, че всички в стаята мълчаливо го слушаха. — Любовта е най-скъпоценното нещо в нашия живот и, мисля си, рядко щастие, особено в брака. При уговорките около браковете тя обикновено не се взема предвид. — Погледът на Даниъл се спря за миг на Хенриета, която го слушаше възхитена. — На мен това щастие ми бе отредено на два пъти. С първата ми жена ме свързваше дълбоко чувство, на което само смъртта можа да сложи край. — Той погледна крадешком към лейди Морис и разбра, че думите му са направили необходимото впечатление. Лицето й вече не беше напрегнато.

— Не очаквах — продължи той — някой ден да позная същото щастие. Знаех, че ще се оженя втори път, но допусках, че ще е брак по разум, че ще трябва да съм доволен, ако децата ми намерят любеща майка. Така и стана, но аз получих повече… много повече…

Хенриета осъзна, че попива думите му с почти болезнено напрежение, че бузите й пламтят, а очите й са пълни със сълзи.

— Любовта, — продължи Даниъл със същия глас — любовта, която намерих за втори път е още по-силна от първата. Не мислех, че е възможно, но е така. — А сега — той се обърна към родителите на Джулия. — Уверявам ви, че сега никога не бих попречил на децата си да познаят такава любов… особено, ако са подарили сърцето си на човек като Уил Озбърт. Не бих се поколебал да му дам ръката на някоя от дъщерите си и зная, че неговите родители ще посрещнат с отворени обятия съпругата му.

Даниъл стисна за няколко секунди замислено устни и никой не наруши мълчанието.

— Много ви моля да вземете предвид още нещо — изрече той най-сетне съвсем бавно. — Уил се присъедини към каузата на краля, също като нас двамата, Морис. Той ще се бие за него и може да падне в някое сражение, както и ние, Морис. Не е време да отлагаме щастието за по-късно, щом то ни е намерило.

Той се отдалечи от камината, до която бе стоял през пялото време.

— Ела, Хенриета, нека оставим приятелите си насаме с проблемите им.

Хенриета отърси вцепенението, което я държеше в плен като паяжина. Та Даниъл беше изказал пред тези почти непознати хора най-съкровеното си, за да помогне на Уил и Джулия, беше заявил съвсем открито колко силно обича съпругата си. А тя не беше и помислила да му се довери, да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Беше й наистина мъчително да го осъзнае.

Отново на улицата, тя трябваше да направи няколко бързи крачки, за да го настигне, но щом го забеляза, той веднага тръгна по-бавно.

— Просто не мога да си обясня защо не ти казах нищо — измърмори тя.

— Беше твърде необмислено от твоя страна.

— Но причината не беше, че нямам доверие в теб.

— Не, в това съм сигурен.

Продължиха пътя си в мълчание. После Хенриета колебливо попита:

— Даниъл, ти наистина ли мислиш всичко така, както го каза… че… че толкова много ме обичаш?

— Да, всяка дума, която казах, беше истина. Но не по-малко дълбоко съм убеден и в следното: Ако ме поставиш още веднъж в толкова мъчително положение, цялата любов на този свят няма да ти помогне!

На Хенриета не й мина подходящ отговор през ума и тя си замълча. Но след няколко минути пъхна предпазливо ръка между пръстите на Даниъл.

Даниъл се взря в тясното личице на младата си жена, която му хвърляше закачлив поглед. Кафявите й очи сияеха от радост, а на красивите й устни беше разцъфнала неустоима, нежна усмивка.

— Лошо момиче! — каза той. — Питам се дали някога ще се промениш? — Той поклати глава. — Всъщност мисля, че изобщо не го желая. — Отново поклати глава след това безумно, но толкова искрено признание.