Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (2)

2

Близо седмица по-късно Том препускаше бързо към къщата. Лицето му издаваше тревога.

— Сър, разбрах, че отряд от хората на Кромуел прочиства местността — каза забързано, докато скачаше от коня. — Вече са открили трима ранени, които се скрили в плевня, на около пет мили оттук. — Той плю ядосано. — Тия копелета подпалили плевнята, въпреки че селянинът се клел, че представа няма за скритите мъже. Клетият човечец останал без фуража си за цялата зима.

Сър Даниъл Дръмънд обгърна с поглед спретнатата къщурка, скърцащите крила на мелницата, закръгленичката селянка, наведена над храст френско грозде в градината. След безкрайната сърдечност, с която бяха посрещнати тук, той не можеше да изложи старата жена и Джейк на опасността да загубят всичко. Време беше Хари да каже истината, за да може да я отведе най-сетне у дома й.

Момичето се беше надигнало предишния ден с олюляващи се крака от леглото и сега седеше в сянката на един бук до входната врата. Току-що измитата й коса беше червеникаво руса и обрамчваше на меки вълни сърцевидното й лице с очи, които все още изглеждаха огромни. Носеше рокля на селянката, обгръщаща с безформени гънки тялото й. Но в усмивката, с която поздрави Даниъл, нямаше вече и следа от грижа или отчаяние.

— Идвате да ме поразсеете, нали сър Даниъл? Толкова ми е скучно да седя на едно място. Нямам даже книга, та да ми минава по-бързо времето.

— Ох, дете, боя се, че ще ви разочаровам — отвърна Даниъл. — Трябва час по-скоро да се махаме оттук, а вие трябва да ми кажете най-сетне в каква посока да поемем.

— Но откъде да зная, сър, накъде ви води вашият път?

В смеха й вече не се долавяше толкова добре познатото упорство. — Та аз нямам нищо общо с него.

— Мисля, че е по-добре да продължим този разговор вътре — заяви спокойно Даниъл. — Имам намерение да разбера на всяка цена истината.

В овладения му тон имаше нещо, което разтревожи Хенриета.

— Не искам да си ходя у дома — заяви тя, когато сър Даниъл я хвана за лактите и я изправи.

— Ех, ще видим дали ще стане по волята ви.

— Но аз наистина не желая да се прибирам вкъщи — повтори отчаяно Хенриета. — Щом се налага да тръгнете, ще мога от тук нататък и сама да се грижа за себе си. Ще може, надявам се, да поостана при госпожа Фийлдинг и да си печеля хляба.

— Говорите глупости — прекъсна я рязко Даниъл и я побутна да влезе в къщата. — А сега сложете най-сетне край на тези детинщини. Искам да науча името ви.

Момичето седна на пейката.

— Името ми е Хари.

— А фамилното? — погледна я вече строго Даниъл.

Момичето поклати глава и упорито млъкна.

— Да бяхте някоя от моите дъщери, щях да ви прекърша ината по късата процедура.

— Вие имате дъщери? — погледна го тя учудено. Лицето му се проясни за миг.

— Две и то две големи лудетини. Много им липсва майчината ръка — сведе той за миг очи.

— Починала ли е?

— Да, преди четири години при раждането на по-малката ни дъщеря, Нан.

— Не си представях, че сте толкова стар.

Даниъл вдигна учудено вежди.

— И аз не съм си го и помислял. Мъж на двайсет и девет години наистина още не е с единия крак в гроба.

— А на колко години е другата ви дъщеря?

— Елизабет е на осем.

На Хенриета този разговор й се видя много по-приятен. Отвори уста за нов въпрос, но Даниъл бързо сложи край на опита й да се отдалечава от същинската тема.

— Попитах ви за фамилното ви име.

— Ама разберете, че просто не мога да се прибера у дома. — Упорството й беше отстъпило място на настойчива молба. — Възможно е сър Реджиналд вече да не поиска да се ожени за мен, понеже съм загубила девствеността си. То всъщност не е вярно, защото Уил е човек на честта… но… но как ли ще постъпят с мен? — Момичето направи безпомощен жест с ръка и на Даниъл още веднъж му стана ясно колко е младо и безпомощно.

Чужд глас наруши мълчанието. Сър Даниъл отиде бързо до прозореца и видя Том в шумен спор с непознат младеж.

— Уил! — подскочи Хенриета и се вкопчи в ръката на Даниъл. — Това е Уил, той е жив!

Младежът надникна през прозореца, вдигнал ръка над челото, за да си направи сянка.

— Добре ли виждам? Хари! Но как, по дяволите, си…? — Той се обърна отново към Том, който мълчеше, смаян. — Е, разбра ли, човече, че не съм душещ противник. Претърсих цялата околност да я търся и на всяка крачка се натъквах на онези проклети кръглоглавци.

Миг по-късно Уил Озбърт вече влизаше в къщата. Младежът имаше доста необичайна външност — с рошава червена коса и светлосиви очи.

— Ти си ужасна, Хари — заяви той разпалено. — Надявах се, че съм те оставил в безопасност в хана. Погледът му падна за пръв път на сър Даниъл и ръката му посегна към кинжала. — Какво искате от госпожица Ашби, сър?

— О, Уил! — На Хенриета й се разтрепериха коленете и тя трябваше отново да седне на пейката.

— Какво правиш тука, при този мъж?

— Даниъл Дръмънд — протегна ръка Даниъл. — Радвам се да се запознаем, господин Уил, защото вече съм слушал за вас. Само ми кажете, името на това момиче наистина ли е Хари?

— О не, сър, това й е прякорът, съкратено от Хенриета — отвърна Уил, малко поуспокоен, защото непознатият беше явно джентълмен. — Това е Хенриета Ашби от Оксфордшир. А пък аз съм Уил Озбърт, син на земевладелеца Джон Озбърт от Уетли в същото графство.

— Господи, колко си глупав — обади се Хенриета, обзета от яростен гняв.

Онова, което сър Даниъл Дръмънд чу сега, приличаше повече на кавга между съученици, отколкото на спречкване между двама влюбени.

— Не съм глупав — възкликна обидено Уил. — Нали ти казах да останеш в хана. Но когато след битката се върнах там, вече никой не те знаеше къде си, а не беше оставила и бележка. Беше глупаво от твоя страна.

— Аз те последвах до Престън, защото предпочитах да загина заедно с теб, но не и да се върна у дома.

— Била си на бойното поле? — Уил я гледаше зяпнал.

— Да и дори бях ранена — заяви с нескрита гордост момичето. — Тежко ранена, нали сър Даниъл?

— Била е прободена с пика — потвърди с достойнство Даниъл. — Ще ви посъветвам, господин Озбърт, занапред да наглеждате по-отблизо годеницата си.

— О, Хари, нали знаеш, че не можем да се оженим! — И Уил удари юмрук в длан. — Нашите родители не разрешават. Аз ще бъда лишен от наследство, а ти няма да получиш зестра. От какво ще живеем?

Даниъл потисна въздишка. Неочакваната поява на господин Озбърт очевидно не носеше изхода, на който се бе надявал.

— Но нали ти ме обичаш, Уил! Нали се клехме да си бъдем верни. Та нали иначе нямаше да те последвам.

Уил пристъпваше притеснено от крак на крак.

— Разбира се, че те обичам, Хенри, но без пари не можем да се оженим. Ти не биваше да бягаш. — Нали разбирате, сър, тя се преоблече в мъжки дрехи и избяга — обърна се той към Даниъл. — В Лондон се изправи изневиделица пред мен и беше просто невъзможно да я накарам да се върне. — Той прокара пръсти през чорлавата си червена коса. — Тя никога никого не предупреждава какво е намислила. Последвала ме е в сражението, докато аз съм си мислел, че е на сигурно място в хана!

— Но как можех да ти кажа? — протестира Хенриета. Нали щеше да се опиташ да ме спреш.

Сър Даниъл затвори за миг очи. Възможно беше госпожица Ашби да си е въобразила, че е влюбена в Уил Озбърт. Все пак по-вероятно му изглеждаше тази любов да е й послужила като повод да избяга от сватбата с онзи стар и толкова непривлекателен сър Реджиналд. По всичко личеше, че той самият няма да се отърве толкова бързо от товара на отговорността.

Той прекъсна кавгата на младите.

— Как успяхте да се спасите, господин Озбърт? Хенриета ви е видяла да падате смъртно ранен.

Уил поклати глава.

— Изглежда се е припознала.

— А как можахте да я откриете?

Уил сбръчка луничавия си нос.

— Дни наред обикалях наоколо и трябваше непрекъснато да се крия от патрулите на кръглоглавците. Просто не проумявах, сър, как е могла изведнъж вдън земя да потъне. И тогава реших, че ако почна да разпитвам за нея във всеки хан и във всяко село, може би някой ще ми каже нещо.

— Виж ти… — и сър Даниъл направи пренебрежителен жест. — Щом вие сте я открил, значи и кръглоглавците много скоро ще се появят.

— За мен нямайте грижа — заяви Хенриета. — Аз ще остана тук, защото на мен кръглоглавците няма нищо да ми направят.

— Госпожице Ашби, моето търпение не е безгранично.

Уил погледна тъжно Хенриета, която сведе покорно глава.

— Сър Даниъл, тя наистина не може да се прибере вкъщи. Вие не познавате нито сър Джералд, нито лейди Ашби, нейната мащеха.

Даниъл навъси чело.

— Наказание за бягството си тя вече е заслужила. Не можете да го отречете. От бой с пръчки ли я е страх?

— Има и по-лошо от пръчките — каза Хенриета и размени с младежа многозначителен поглед.

Даниъл въздъхна.

— Е, добре, ще определим по-късно крайната цел на нашето пътешествие. Тъй или иначе трябва най-напред да поемем всички заедно на юг. Имате ли кон, господин Озбърт?

Но още преди Уил да успее да отговори, селянката влезе в кухнята, бяла като платно.

— Войници, сър — каза тя задъхано. — Кръглоглавците! Джейк каза, че били само на 500 ярда оттук, на главния път. Ще дойдат, ще ни подпалят покрива над главите, ще отведат кравата… — Гласът й трепереше. — За бога, сър, вървете си час по-скоро!

Даниъл кимна в знак на съгласие.

— Имате право, госпожо Фийлдинг, крайно време е. Хенриета, ще е най-добре да обуете отново панталона си за езда. Ще ви кача на моето седло. Къде е вашият кон, господин Озбърт?

— Вързах го зад мелницата, сър, заедно с коня на Хенриета. Той още си стоеше в хана.

— В такъв случай всичко е наред. Но момичето още няма сили да язди само. Поемете юздите на нейния кон. А сега, дете, побързайте да се преоблечете. — Докарайте бързо конете обърна се той към Уил. — Том да напълни чантите на седлата, вие можете да му помогнете, Уил.

Покорен и малко пооблекчен, Уил побърза да излезе от къщата. Момичето посегна към една риза, която селянката й беше ушила от вехта дреха на Джейк и подхвана дълга реч.

— Сър Даниъл, зная, че ви дължа голяма благодарност за приятелското ви отношение към мен, но сега трябва да се откажа от по-нататъшните ви грижи за мен. Уил и аз няма да ви натрапим тежестта на своето присъствие. Ще си проправим сами път до Лондон.

— Но щом целта ни е една и съща, не е ли по-разумно да останем заедно? — възрази разумно Даниъл. — Можем да сме си взаимно от полза. Ще бъде дълго и опасно пътуване без опитен водач. — Той вдигна с два пръста брадичката й. — Имайте доверие в мен — каза спокойно. — Няма да допусна да ви се случи нещо лошо.

Как изобщо можа да изрече такова нещо, да поеме такъв товар? Та той не носеше никаква отговорност за Хенриета Ашби. Но думите бяха дошли от само себе си и дори да се опиташе, просто не можеше да се въздържи от това обещание.

В големите кафяви очи проблесна изненада и дивата, отчаяна решителност изчезна от бледото лице.

— Нали няма да ме върнете у дома?

— Няма да допусна да ви се случи нещо лошо — повтори Даниъл.

Тя вдигна недоверчиво вежди.

— Но как ще го предотвратите, ако се озова отново у дома? Баща ми може да прави с мен каквото си пожелае, понеже съм негова дъщеря.

— Не съм чак толкова сигурен.

Убедеността, с която бе изрекъл тези думи, разтревожи Даниъл. Момичето беше казало самата истина. На какво основание можеше той да възразява на пълноправното господство на един мъж в неговото семейство? Но вече беше дал обещанието и се надяваше, че като му дойде времето, ще намери и начин да го изпълни. Момичето продължаваше да го гледа със смесица от доверие, надежда и съмнение. Даниъл я целуна усмихнат по ъгълчето на устната, убеждавайки сам себе си, че е същата нежна утеха, с която би успокоил Лизи или малката На, ако имаха нужда от повече самочувствие. И все пак, изглежда, не беше съвсем същото.

— Обуйте пак панталона за езда — каза изведнъж много сухо и се извърна. — Нямам никакво намерение да кисна тук в очакване на кръглоглавците.

Хенриета се поотдалечи, обу си панталона и натъпка ризата в него. Лицето й пламтеше и тя изведнъж не можа да намери думи. Уил често я беше целувал, но след това никога не се беше чувствала така — така възпламенена и възбудена. Но може би треската й се връщаше?

— Конете са оседлани — извика Уил от двора.

— Идваме — отговори Даниъл. — Трябва да се отдалечим колкото може повече оттук — обясни той на Хенриета. — Надявам се, че ще издържите.

 

Три часа по-късно Хенриета трябваше да признае, че силите й са на свършване. Беше яхнала като мъж едрия черен кавалерийски кон и се опитваше с все сили да не се вкопчва в широкия гръб на Даниъл. Отначало лекият тръс беше дори приятен, но сега, когато умората скова мускулите и сухожилията й, момичето се чувстваше като в прииждащ прибой, а болките в рамото вече ставаха непоносими.

Бяха препускали напряко през полята, а навсякъде където се оказа възможно, се бяха крили в гори и зад плетища. Имаше и миг, в който всички затаиха дъх: отряд кръглоглавци минаваше от другата страна на плета и, приведени към земята, бегълците едва дишаха и се молеха от все сърце конете да не ги издадат с цвиленето си.

След този случай лицето на Даниъл стана по-навъсено. Единственият шанс да стигнат здрави и читави в Лондон беше очевидно като се крият денем и яздят нощем. Но това щеше да отнеме много повече време. Все пак Том, облечен така, че не се хвърляше в очи, можеше да влиза в селата и градовете, за да купи провизии или, ако стане нужда, да подкове някой от конете. Даниъл благодареше не за пръв път на небето за верността и привързаността, които бяха задържали Том до него.

Даниъл така беше потънал в мисли, че едва постепенно осъзна натиска върху гърба си. Хенриета се бе отказала от усилията да язди изправена.

— Хари? — извика той.

Тя тутакси се изправи.

— Извинете ме, сър, бях позадрямала. Но вече съм будна.

— Не мисля, че е вярно — каза Даниъл и погледна през рамо. — Та вие сте бяла като платно! — Той спря коня. Неразумно момиче! Защо не казахте нищо?

Укорът прозвуча по-скоро загрижено, но Хенриета беше толкова изтощена, че не го забеляза. Очите й бяха плувнали в сълзи и сега те потекоха неудържимо по бузите й.

— Това не е причина да плачете. — Даниъл скочи от коня, свали и Хенриета. — Рамото боли ли?

— Да. — Тя изпъшка отчаяно, опита се да се овладее, но после се строполи изведнъж на стърнището.

— Ще трябва да починем тук, сър, докато момичето се почувства по-добре. — Том огледа осветената от залязващото слънце нива. — Тук комай няма къде да се скрие човек.

— Виждам ей там напоителен ров. — Даниъл посочи с камшика противоположния край на нивата. — Встрани е от пътя, а и плетът все донякъде ще ни прикрива.

Даниъл вдигна внимателно присвилото се момиче на седлото, седна зад него и го притисна с една ръка към гърдите си.

— Облегнете се назад, Хари. Аз ще ви държа да не паднете.

— Сигурно сте много мил с децата си — каза Хенриета и се сгуши благодарно в сигурната му прегръдка. — Трябва да е много хубаво да имаш такъв баща.

Сър Даниъл погледна не особено доволен момичето. Тя наистина ли виждаше в него баща?

— Много далеч съм от мисълта, че съм достатъчно стар, та да мога да съм причина за появата ви на този свят — забеляза сърдито.

— Не, разбира се, че не — съгласи се уморено Хенриета. — Просто си мисля, че Елизабет и Нан много се радват да имат такъв баща. Не допускам да сте способен да ги принудите да се омъжат за някой гаден старик или да вярвате на всичко лошо, което би ви казала за тях мащехата им.

— Вашата мащеха не държи много на вас, така ли? — Бяха стигнали другия край на нивата и Даниъл обърна коня.

— Ужасно ме намрази — отговори Хенриета, — още щом ме видя, още щом престъпи прага на дома ни. Аз бях тогава на пет годинки.

Сър Даниъл скочи от коня, а момичето просто се остави да падне в разтворената му прегръдка.

— Вярно, че и аз не бях много мила с нея, но мисля, че тя е трябвало да се опита да разбере, че просто ме е страх, нали така? Тя беше на двайсет и шест, вдовица и доведе три деца. — Хенриета си разтри рамото и погледна надолу в рова. — Мислите ли, че е пресъхнал?

— Ами достатъчно. — Даниъл свали чантите от седлото. — Седнете и си почивайте. Не бих искал да оставаме тук прекалено дълго. — Той й помогна да слезе по късия склон и викна на Том: — Ако пуснеш конете да пасат без юзди, няма да привлекат внимание.

Той седна, опрял гръб на ската и изпъна крака.

— Всички ще се почувстваме по-добре след един час почивка, а опасността да ни открият е по-малка, ако яздим нощем. — Той затвори уморено очи. — Легнете и използвайте краката ми за възглавница. Ще ви е по-удобно и ще можете да си опрете гърба.

Хенриета го погледна колебливо, но сър Даниъл сякаш вече беше задрямал, пък и голата земя беше грапава и корава. Затова последва съвета му и се постара да се настани по-удобно. Залязващото слънце докосваше с лъчите си спуснатите й клепачи и я обгръщаше с топла червена тъмнина. Болезнената умора се превърна в леност. Мускулестите бедра под главата й внушаваха на Хенриета чувство на защитеност. И тя заспа.

Даниъл се вслушваше в тихото й, равномерно дишане, усещаше тежестта на отпуснатото й тяло, неизреченото й доверие и искрено се надяваше да не го разочарова. Не беше имал намерение да избяга от бойното поле край Престън заедно с едно ранено момиче. Никой разумен човек не би се натоварил със задачата да опази избягала от дома си девойка от справедливия гняв на нейния баща. Но той наистина не знаеше как иначе да постъпи при създалото се положение.

 

— Ти си същински мухльо, Уил — заяви пренебрежително Хенриета. — Сигурна съм, че ако се опънеш на баща си, той даже ще ти се възхити. Ех, то се знае, че отначало ще ни е трудно…

— Не, ти наистина представа нямаш — прекъсна я Уил. — Човек не е мухльо, само защото гледа действителността в очите.

Даниъл наблюдаваше недоволно кавгата на двамата млади. Тя не спираше вече целия следобед и наистина му беше дошла до гуша. Бяха се подслонили в една плевня, защото заваля силен дъжд. От време на време студен въздух нахлуваше през прозореца без стъкло и сякаш щеше да изкърти вратата. От дупките в покрива водата капеше монотонно върху влажното сено. Конете стояха, навели глави, в единия ъгъл, а хората се притискаха към стената, уморени, треперещи от студ и гладни. Миризмата на мокрите животински тела, на влажната слама и не особено чистите пътници изпълваше натежалия въздух и засилваше лошото настроение.

Това окаяно състояние продължи, докато някой блъсна вратата и на прага се появи Том. Той се отърси като куче от дъжда.

— Донесох хляб, сирене и бира — каза той и сложи вързопчето на пода. — В града има повече кръглоглавци от бълхи по някое псе. Без пропуск крачка не можеш да направиш.

— Защо не се опитаме да получим пропуски? — При вида на хляба и сиренето, куражът на Хенриета се беше върнал. — Вече седмица сме на път и непрекъснатото криене става все по-непоносимо.

— Може би очаквахте вълнуващи приключения? — попита сухо Даниъл и отпи голяма глътка бира.

— Не, не съм. Но не допусках и че ще е толкова изморително — заяви Хенриета, както дъвчеше. — Ако имахме пропуски, можехме преспокойно и открито да си продължим пътя и да влизаме в страноприемници, не е ли така?

— Естествено, че бихме могли. — Уил още не си беше върнал равновесието. — Но нали не по наше желание пътуваме тъкмо по този начин. Или смяташ, че трябва да спрем при следващия военен пост и да помолим най-учтиво за пропуски?

Даниъл сподави въздишка, очаквайки гневния отговор на Хенриета. Но такъв не последва.

— Не мисля, че трябва ти да отидеш — каза замислено момичето и си избърса с длан устата. — Ако Том успее да ми намери женски дрехи, най-добре на някоя ратайкиня, мога да измисля някаква история, с която да убедя офицера. — А мен си ме бива да измислям истории, нали? — погледна тя към Уил.

Той кимна и неволна усмивка озари луничавото му лице.

— Хъм. Тази способност вече ти е помагала да се измъкнеш от не едно затруднение.

— А вие — продължи Хенриета — вие какво мислите, сър? Мога да кажа например, че искам да посетя в Лондон болния си баща, разбира се смел привърженик на парламента. И още, че пътувам заедно с… с… Тя смръщи чело и направи неопределен жест с ръка. — С дядо си и с брат си Уил — заключи тя победоносно. — А пък Том ни е предложил приятелски помощта си, понеже дядо е съвсем грохнал, а само един човек не е достатъчна защита срещу скитащите наоколо роялисти и пладнешки разбойници.

Даниъл се възпротиви на ролята на безпомощен дядо, която очевидно беше предназначена за него.

— Ще трябва навярно да си залепя бяла брада, да влача крака и да мърморя като беззъб дядка.

— Не, няма да е необходимо — засмя се Хенриета — не се налага предполагаемите ми спътници да идват с мен. Ще поискам пропуските на измислени имена и ако кажа, че дядо ми е на седемдесет и девет, деветката после лесно може да се преправи на двойка.

— Велики боже! — простена Даниъл — Седемдесет и девет!

— Говоря най-сериозно, сър — заяви сърдито Хенриета.

— Безумен план. — Даниъл си отчупи парче хляб. — Разбирам, че временните неудобства не ви допадат. Но детското театро не е средство против тях.

Бузите на Хенриета пламнаха при мисълта, че така са я сложили на място.

— Не са детински игри. Зная, че мога да го направя. — Тя стисна устни и вирна упорито брадичка.

Бегълците прекараха в плевнята целия дъждовен следобед. На Даниъл непрекъснато му се затваряха очите. Уил и Том вече тихо хъркаха, а и Хенриета, изглежда, беше заспала. Сънят беше изглежда единствената възможност да се прекарат дългите часове преди дъждът най-сетне да спре и те да могат да продължат пътя си. Защо тогава да прави усилия да будува? След няколко минути и неговото дълбоко, равномерно дишане се присъедини към това на останалите.

Хенриета веднага вдигна глава. Стана безшумно и измъкна без да я усетят две златни монети от чантата до седлото на сър Даниъл. В никакъв случай не биваше да създаде впечатлението, че разполага с по-големи суми. За момиче от привидното й съсловие една крона беше вече сериозна жертва, и това трябваше да убеди офицера, че наистина е в много затруднено положение.

Както си беше с мъжки дрехи, девойчето излезе навън, където проливният дъжд беше спрял, но продължаваше упорито да ръми. Тя претича през калния двор на плевнята. Изоставената селска къща с обгорели от огъня стени се очертаваше неясно в мъгливия мрак. Хенриета я заобиколи и хукна напреки през нивята в посока на Нотингам.

В мига, в който щяха да спуснат подвижната решетка на градската врата, Хенриета стигна задъхана Нотингамския замък.

— Много ви моля, пуснете ме да вляза — извика тя пресипнало. — Трябва на всяка цена да говоря с офицера, който дава пропуските.

Войникът в стражевата кула я изгледа смаян. Ако се съди по гласа, трябва да беше селско момиче, но ако се съди по облеклото — младо момче.

— Вие пък кой сте? — попита рязко той. — Да не сте момиче?

— Да — потвърди Хенриета и свали шапката от главата си, а червеникаво-русата й коса се разпиля на дълги вълни по раменете. — Наистина съм момиче. Но се наложи да се облека така. За момиче пътищата не са безопасни в тия времена.

Войникът се засмя.

— Ама си лакомо парче, малката. Хайде, влез. Радваме се на компания.

— Ох, моля ви, толкова бързам. Баща ми лежи болен в Лондон и трябва да заведа дядо си при него. Татко е много зле и ако не стигнем на време, ще го пуснат в някой гроб за бедняци.

Сред този брътвеж беше успяла да изкачи тесните стъпала към помещението в кулата, където се намираше сега стражата. До една дъбова маса седеше мъж с врат като на бик, но в безукорна военна униформа. Той вдигна неохотно глава.

— Какво има?

Войникът, който беше последвал Хенриета, обясни:

— Това тук е момиче преоблечено като момче, иска пропуски за себе си и за своя дядо.

Ефрейторът го изслуша безразлично и направо прониза Хенриета с погледа си, тъй че не и се наложи да се преструва на смутена. Много добре знаеше каква е съдбата на онези, които биват заподозрени в измяна. Мъченията им бяха сигурни и дори фактът, че е момиче, не би я спасило от ужасната съдба на всеки, свален в подземията на крепостта и предаден там на палача. Тя потрепери от студ, въпреки че по челото й беше избила пот.

— Къде живее баща ви? — попита я властно офицерът. Хенриета си беше приготвила отговора.

— С ваше позволение той е в болницата Филдс, сър.

— Името му?

— Болт, с ваше разрешение, сър.

— Престани да трепериш, девойко — каза ядосано ефрейторът. — В армията на Кромуел никой не прави нищо лошо на жени и деца.

— Да, сър — измърмори Хенриета, а в себе си облекчено въздъхна. — То е само защото съм толкова отчаяна. Не искам баща ми да бъде погребан на бедняшкото гробище. Там дори не ги увиват в чаршаф, преди да… — Разтърсена от риданията, тя беше неспособна да продължи. И закри лицето си с две ръце.

— По дяволите — изръмжа офицерът и посегна към перото и хартията. — Не понасям разревани жени. Ще ви струва една крона, момиче.

— За мен са много пари, сър — подсмръкна Хенриета и бръкна в джоба на жакета. — Но пък толкова държа да погреба достойно баща си.

— Та кои бяха имената?

— Болт, сър. Аз съм Мег Болт, дядо ми е Даниъл Болт, а брат ми Уил Болт. Но и един приятел ще дойде с нас да ни пази, името му е Том… Том Грант.

— И всички сте се запътили за болницата Филд?

— Да, сър, ако разрешите, сър.

Настъпи тишина, нарушена само от скърцането на перото и шумното подсмърчане на Хенриета. Ефрейторът посегна най-сетне към кутията с пясък, после стопи върху документа восък от свещта и притисна към него печата на парламента.

— Вземете. — Той й подаде документа през масата. — Можете да продължите от тук спокойно до болницата Филдс в Лондон, но до никъде другаде. Ако ви хванат встрани от този път, пропускът не ви гарантира вече свободно преминаване, ясно ли е?

— Да, сър. Просто не зная как да ви благодаря. — Хенриета притисна скъпоценния документ към гърди и побърза да се измъкне през вратата. Само след минути вече беше изчезнала от крепостта с разрешително за свободно придвижване за трима мъже и една жена в джоба на жакета.

Беше вече почти полунощ, когато стигна разрушената ферма. Едва тогава й мина през ума да се запита, как ли са изтълкували останалите нейното изчезване. За миг спря със силно разтуптяно сърце, втренчена в тъмнината, осветената само от бледата светлина на месеца. Дали не са си помислили, че са я отвлекли войници? В такъв случай сигурно са потеглили, за да продължат, както обикновено, пътя си през нощта. Но можеха ли наистина да изоставят спътничката си? Стори й се немислимо, защото поне Уил щеше да предположи какво е намислила. Подгонена от страх, Хенриета изтича към плевнята и надникна в нея.

 

— За бога, Хенриета, как можахте да направите такова нещо! Как можахте толкова безразсъдно, толкова непредпазливо просто да изчезнете?

С вик на облекчение момичето се затича към посоката, откъдето идваше развълнуваният шепот.

— О, сър Даниъл! Вече се боях, че сте ме зарязали.

— Това щеше да е най-малкото, което заслужавате — отвърна гневно той. — Прекарах последните четири часа на върха на един дъб и само господ знае къде са сега Уил и Том, които пратих да ви търсят.

— Да, но пък донесох пропуск на всички — изтърси тя и напипа скъпоценния документ в жакета си. — Ето, вижте! Нали ви казах, че ще успея.

Даниъл гледаше като вцепенен документа.

— Но, как, по дяволите, успяхте?

— Нали вече ви казах, че мога да го направя.

За миг се възцари тишина. После се чу смях, отначало сдържан, после издаващ все по-голямо облекчение и възхищение от невероятната смелост. Даниъл вече се смееше високо и това пропъди и гняв, и страхове.

— Ще трябва да ми го разкажете по-подробно — каза той. — И без това ще се наложи да останем тук до утре, за да могат Уил и Том отново да се присъединят към нас.

Към края на разказа Хенриета вече едва си държеше очите отворени, а думите й все по-често биваха прекъсвани от сърцераздирателни стонове.

— Прощавайте, но просто заспивам. — Тя примижаваше като уморено котенце и Даниъл установи не за пръв път, че тя е всъщност едно много привлекателно девойче.

— Легнете си — каза той и постла конските чулове върху сеното. Хенриета се зави с тях и заспа още преди Даниъл да успее добре да я покрие.

Той коленичи до нея, сложил ръка на рамото й. Вдигна смутено вежди, когато прокара почти несъзнателно пръсти по нежните й, зачервени от съня бузи. Какво ли в това неопитомено малко същество, така го вълнуваше? Тази нощ Даниъл Дръмънд дълго не можа да потъне в заслужения си сън.