Джейн Фийдър
Безразсъдното ангелче (13)

13

Когато Хенриета се събуди, тя беше сама и студената празна половина на леглото я подсещаше, както й тялото й, че през цялата нощ е била сама. Лежеше в сумрачната стая и се чувстваше безкрайно нещастна. Очите й бяха толкова зачервени и подпухнали, сякаш беше плакала дори през малкото часове, през които бе спала от изтощение.

Как стана възможно всичко това? Как можеше нещо сторено от най-добри подбуди, да има толкова ужасни последици? Та тя искаше само да помогне на Даниъл. Как щяха да продължат да живеят заедно и след станалото? След тежките думи, които й каза? Чувстваше се като в детските си години, когато всеки неин ден беше изпълнен с горчивина и лишен от любов, когато тя си бе сложила броня, за да опази наранената си душа. Откакто срещна Даниъл, беше сваляла бронята парче по парче. Но сега тя, изглежда, отново щеше да й трябва.

Беше потънала в тази мисли, когато Даниъл влезе в стаята с кратък поздрав. Хвърли само бегъл поглед към голямото легло и почна, с бързи, нетърпеливи движения, да съблича измачканите си дрехи.

Трябва да направя нещо — каза си Хенриета и затърси думи.

— Даниъл, та кралицата искаше само…

— Какво? — На лицето му отново се изписа слисано недоумение. — Ти шпионираш в полза на…

Почукване на вратата го прекъсна. Камериерката донесе топла вода.

— Да не си продумала повече нито дума! — Заповедта беше изречена категорично и остро, след като момичето излезе. — Безкрайно съм отвратен от тази срамна, нечувана постъпка.

Хенриета си пое мъчително дъх, дълбоко наранена от презрението в тази забележка. Гледаше в безмълвно отчаяние как Даниъл се облече и без да поздрави отново излезе от стаята.

Тя стана уморено, изми се, остави се да я облекат и вчешат. Беше олицетворение на отчаянието. Изключено беше да се появи в такъв вид сред хора. Трябваше да се извини, че няма да присъства на матинето у госпожа Трутън, съпругата на установен в Мадрид богат английски търговец.

Но не, животът трябваше все някак да продължи, въпреки че всичко наоколо й беше в развалини. Не биваше да затъва в самосъжаление. Посегна решително към кутийката с ружа, който Даниъл толкова мразеше, и си начерви бузите и устните.

На матинето на госпожа Трутън тя пи лимонада, яде грозде и нарязани на малки късчета круши, сякаш нищо не се бе случило в този неин живот, от който се бе опитала, както всички английски дами тук в Мадрид, да направи най-доброто. Само че Бетси Трутън, близо шест години по-голяма от Хенриета и майка на две деца, забеляза все пак нещо необичайно в настроението на младата си гостенка.

— Изглеждате сякаш малко болна, мила Хенриета. Да не ви е лошо? Аз с първото много се измъчих, но с второто беше вече много по-леко, въпреки че горещината ставаше понякога непоносима. — Тя се усмихна с разбиране и погали Хенриета по ръката.

„Господи! Бетси мисли, че съм бременна!“ В момента Хенриета не можеше да намери дискретен начин да разсее това заблуждение. Но в същия миг си спомни онези изпълнени с любов прегръдки в нощната градина преди две седмици и прошепнатото предположение, че може да е заченала син под испанската луна. Но ако наистина е така? Подобно събитие можеше да преодолее и най-дълбокия разрив.

Тя се усмихна на Бетси и остави забележката й да витае във въздуха. В мислите си се вкопчи за тази възможност като удавник за сламка. Ако наистина носи детето на Даниъл в утробата си, всичко ще се оправи.

Отново у дома, нейните желания започнаха да се превръщат във възможност. Хенриета седна на двора под портокаловото дърво и се замечта за детето си. Ръцете й почиваха, пазещи, на корема. Даниъл щеше да й прости и тези ужасни дни щяха да останат в миналото.

 

Но и през следващите дни нищо не подсказваше, че ще има прошка. Даниъл се опитваше наистина да разгледа случая безстрастно, да прецени направеното от нея като детински инат на засегнато момиченце, на който човек можеше да реагира снизходително, но и с подобаваща строгост. Въпреки това не можеше да отпъди мисълта, че постъпката на Хенриета е във въпиющо противоречие с основните задължения във всеки брак. Една съпруга не бива да шпионира своя съпруг, още по-малко да донася наученото на врага. Знаеше, че тя е неопитна и непокварена. Но нали я мислеше и за честен човек, който би се ужасил дори от подобна мисъл. Вместо това жена му измами най-безсъвестно доверието му, за да се добере до тайните телеграми, а с това потъпка такива човешки стойности като благоприличие, уважение и чест. Напразно се бе опитвал да потърси извинение в нейното детство. Та нали Хенриета бе осъзнала ясно грозотата на постъпките си. Не си представяше как би могъл един ден отново да й има доверие и възможно ли беше отсега нататък да живеят в хармония?

Даниъл се държеше с Хенриета с дистанцирана учтивост и се премести да спи в малкото помещение до спалнята. Едва поглеждаше жена си, затова не забеляза промените, които предизвикаха в нея отчаянието и самотата. Хенриета отслабна и пребледня. Въпреки първоначалното си решение, тя се оттегли от обществото, вкопчена в надеждата, че ще може да съобщи скоро на Даниъл новина, която ще й спечели прошката му.

Една сутрин маркиза Айтона й донесе покана от нейно кралско величество за концерт в нейния дворец на другия ден. Отказ беше възможен, само ако Хенриета беше на смъртно легло. Налагаше се следователно, да се примири с мисълта, че колкото и зле да се чувства, налага се да отиде. Сега пак се замисли над първоначалния си план, който се провали така катастрофално. Нима трябваше заради това да се откаже от целта си? В кратките секунди, преди Даниъл да я изненада, тя бе успяла да прочете няколко реда от писмото на краля. Злото беше сторено. Следователно какво щеше да загуби, ако се опита още веднъж да направи нещо добро за Даниъл, въпреки че той никога няма да го свърже с нея?

— Маркизо, аз мислих междувременно за краткия ни разговор — подхвана тя предпазливо и тутакси забеляза, как в очите на гостенката й проблесна любопитство.

— Наистина ли, доня Хенриета?

Но какво всъщност бе успяла да прочете? Нещо за пристигането на пратеник на парламента в испанския двор… Можеше ли това да е от значение? По всяка вероятност испанският крал го знаеше отдавна и в такъв случай защо му трябваше да го чуе още веднъж и от Даниъл?

— Всеки път се учудвам — заопипва тя почвата — как куриерите на крал Чарлз успяват да доставят посланията му на толкова отдалечени места. — Тя отпи от шоколада и усети как в тялото и във вцепенения й мозък се завръща живот.

— Да, наистина е достойно за учудване — съгласи се маркизата. — Предполага се, че крал Чарлз разполага с добре функционираща информационна система. Сигурна съм, че знае нещо за дипломатическата дейност на убийците на неговия баща… дали изпращат посланици, да речем.

Значи това било! Испанският двор искаше да знае доколко е осведомен крал Чарлз. Беше абсолютно невъзможно по този въпрос Даниъл да бъде попитан направо или дори да се изтръгне от него та макар и дискретен намек. А докато той пази в тайна получаваната информация, дотогава и залата за аудиенции на испанския крал ще остане заключена за него.

— Трябва да се предположи, че лорд-протекторът Оливър Кромуел и парламентът желаят да получат признание от европейските владетели — забеляза сдържано Хенриета.

— Е да — измърмори маркизата. — Това се предполага. Впрочем как напредва мисията на вашия съпруг, доня Хенриета?

— О, за съжаление не толкова бързо, колкото се беше надявал — отговори Хенриета с фалшива усмивка. — Негово католическо величество е толкова зает и няма време да приема посетители.

— Да, но той се вслушва в съветите на нейно католическо величество, защото тя е много умна жена — каза многозначително маркизата, — освен това използва много внимателно влиянието си. Убедена съм, че можем да я склоним да помогне на сър Даниъл в мисията му.

— Би било толкова мило от страна на нейно величество! — каза Хенриета. — Ако съм разбрала добре съпруга си, крал Чарлз е много разтревожен от дипломатическата активност на парламента. Мисля, че щеше да се безпокои по-малко, ако имаше реална представа за нейния обхват.

Тя махна внимателно конче от дантелата на ръкава си.

— При тази изолираност в Хага… се оказало много трудно да се разбере към кого се обръщат специалните пратеници на парламента… Горе-долу така разбрах мъжа си. — Тя вдигна очи с невинна усмивка. — Мисля, че съпругът ми е упълномощен също да установи дали негово католическо величество очаква такъв пратеник. Да знаете случайно нещо по този въпрос, госпожо? Ако можех да доставя на съпруга си такава информация, това сигурно щеше много да го впечатли и той би ми оказвал, несъмнено, за в бъдеще още по-голямо доверие.

Това би трябвало да е достатъчно убедително, помисли си Хенриета и за пръв път от много дни насам се почувства малко по-доволна. Ако крал Чарлз не желае испанците да научат нещо от изпратената от него информация, тя също допринесе те сега да се лутат съвсем на тъмно.

Гостенката измърмори, че не била посветена в този род информация, но доня Хенриета трябвало да използва ума си, да си държи очите и ушите отворени, за да научи много неща, които могат да са от полза за нейния съпруг.

— Мисля, че вече донякъде го сторих — каза откровено Хенриета.

Маркизата се задоволи да се усмихне и да кимне.

— За толкова млада жена сте много умна, скъпа.

— Много ми провървя на учители — отговори язвително Хенриета.

Когато гостенката си тръгна, доброто настроение на Хенриета не се задържа за дълго, и тя се озова отново обгърната от горещата, потискаща тишина в къщата. Чу, че Даниъл се прибра и сърцето й се сви при мисълта за хладния поздрав, който щеше да й отправи.

Даниъл влезе в малкия салон.

— Имала си гостенка?

— Маркиза Айтона. Предаде ми покана за концерт при кралицата.

Може би цяла минута Даниъл я наблюдава мълчаливо, а Хенриета копнееше за него, умоляваше за една усмивка, за искрица любов в черните очи. Но изразът на лицето му не се промени.

— Чух, че семейство Трутън напускат Мадрид. Ще потеглят по мекия път за Сан Себастиан, а от там ще продължат с кораб за Франция.

— О! Знаеш ли кога тръгват?

Той сви рамене.

— Предполагам в края на седмицата. Потеглят малко внезапно, но едва наскоро разбрали за възможността да продължат от Сан Себастиан за Франция. Редно е да отидеш да се сбогуваш с госпожа Трутън.

— Да, разбира се — съгласи се Хенриета със същия безличен тон. — Ще отида след ден или два. — Имаше чувството, че ще се задуши в тази атмосфера на непримиримост, сред която пред нея, в облика на нейния съпруг, стоеше някакъв съвсем чужд човек, затова побърза да тръгне към вратата, преди да избухна в плач.

Даниъл въздъхна и я проследи с поглед, докато тя не затвори вратата зад себе си. Ще може ли да превъзмогне някога това разочарование? Не можеше да я наказва до безкрайност по този начин, но засега не беше в състояние да промени нещо. Гневът и притеснението му не бяха отслабнали ни най-малко. Може би щяха да се почувстват по-добре, ако напуснат този град, в който той е сякаш в кафез. Безполезността на това присъствие в Мадрид и унижението на подобна безсмислена ситуация, само задълбочаваха разочарованието му от неговата съпруга, която, въпреки нейната импулсивност, бе смятал за честна и откровена.

 

Два дена по-късно Даниъл получи все пак известие, че негово католическо величество ще благоволи да даде на следната сутрин аудиенция на неофициалния посланик на крал Чарлз П. Смаян от тази неочаквана промяна на настроенията, Даниъл се прибра в по-добро настроение вкъщи, а там икономката го осведоми, че доня Хенриета още не е ставала от леглото.

Той поклати глава и се качи в спалнята. Слънцето проникваше на тънки ивици през спуснатите кепенци. В стаята беше потискащо задушно, но Хенриета беше пуснала и завесите на леглото, и лежеше в дълбок мрак.

— Хенриета, лошо ли ти е? — Той дръпна завесите и погледна слабичкото, свито на кравай телце. — Та тук е горещо и задушна като в ада.

— Имам главоболие — измърмори тя.

Той поклати глава и сложи ръка на челото й. То беше влажно и горещо, но в толкова горещо помещение това не беше чудно.

— Нямаш температура, надявам се.

— От месечното ми неразположение трябва да е — каза със слаб глас Хенриета и се сви още повече.

— В такъв случай няма да продължи дълго — реши уверено Даниъл и стана. В дните, когато биваше неразположена, обикновено нямаше силни болки. — Мисля, че ще е най-добре да те оставя на мира.

От затворените очи на Хенриета потекоха сълзи, когато тя го чу да затваря тихо вратата на спалнята. Изобщо не му беше минало през ум, че този месец тя можеше да е вече бременна.

Изобщо не го засягаше, че не е, не я попита и как тя го изживява. Той знаеше, че се е надявала, но вече и не помисляше за това. Не подозираше, разбира се, с какви надежди го беше свързала… Но сега, когато нейното тяло беше унищожило всички надежди, тя се чувстваше така безкрайно празна и безпомощна. Сега вече нищо не можеше да направи. Нейният съпруг я пренебрегва. Тя не участва в живота му, не може да претендира за любовта му, която бе изпепелила сама.

Беше напуснала час по-скоро пустинната, лишена от щастие страна на своето детство и бе потърсила симпатия и топлота, някого, който има нужда от нея. Беше решила на времето, че е намерила такъв човек в лицето на Уил, но после се бе появил Даниъл. Само че сега тя вече не му трябва. Защо да продължава съществуването си в място, където не беше нито любима, нито добре дошла.

От безкрайната мъка се роди решение. То смекчаваше донякъде чувството за безпомощност, а с решението дойдоха и замислите. Семейство Трутън напускаше Мадрид и заминаваше за Хага. Бетси нямаше да откаже на Хенриета да я отведе с тях, ако й каже, че лоши новини я принуждават да замине без съпруга си и то час по-скоро при децата. В това нямаше нищо необичайно. За кораба имаше с какво да плати, също и за храната и преспиванията по пътя до Сан Себастиан.

Час по-късно Хенриета вече беше на път за дома на Бетси, за да й пожелае добър път, щастие и здраве. В дома на търговеца всички бяха безкрайно заети с приготовленията за предстоящото пътуване.

— О, Хенриета! — възкликна тя задъхана и избърса потта от челото си. — Не зная какво да правя! Не ми е ясно как ще успеем да потеглим утре заран.

— Толкова скоро ли заминавате?

— Съпругът ми не иска в никакъв случай да изпусне кораба в Сан Себастиан. Честно казано и аз нямам нищо против да се отърва час по-скоро от тази жега.

Хенриета остави Бетси на нейния хаос и се запъти, потънала в мисли, към дома си. Решението й зрееше. На другия ден, още на разсъмване, ще се появи, задъхана и угрижена, при Бетси, точно в часа, на който бяха решили да потеглят. Ще помоли за място в каретата и ще разкаже за лошите новини от Хага. Никой нямаше да се усъмни в разказа й.

В спалнята тя събра нещата, които искаше да вземе. Колкото по-малко багаж, толкова по-добре… Взе лека върбова кошница със здрава дръжка и подреди в нея чисто бельо, гребените и четките си, обувки, наметало за време по-лошо от това в сърцето на Испания и две от най-простичките си рокли. За елегантният придворен гардероб, с който я бе снабдил Даниъл, в бъдещия й живот вече нямаше да има място.

После скри кошницата, съблече се и се пъхна под завивката. Не беше никак уморена, но в момента леглото беше най-сигурното място. Даниъл ще реши, че още е неразположена и тази вечер повече няма да я безпокои. Но това значи, че преди тайното си отпътуване, повече няма да види съпруга си, а само господ знаеше кога щяха отново да се срещнат…

 

Даниъл прекара вечерта в малкия салон, приготвяше се за аудиенцията при крал Филип. Знаеше, че ще има само този, един единствен шанс да изложи желанията на своя господар и трябваше по някакъв начин да убеди испанския монарх, че финансовата му помощ за създаването на нова армия няма да е хвърлена на вятъра. Трябваше да нарисува розова картина на това какви помощи крал Чарлз вече получава от другаде. Трябваше да съобщи, че шотландците вече очакват с нетърпение кралят да дойде и застане начело на полковете си, да убеди в пълния крах на новата конституция на Кромуел и хаоса след войната, да разкаже за екзекуцията на Чарлз Стюарт. За нещастие Даниъл не знаеше доколко такава оптимистична картина отговаря на действителността. А когато човек не е напълно убеден, много му е трудно да убеди други хора.

 

Тази нощ Хенриета почти не мигна и още преди да почне да се разсъмва, вече беше облечена. Взе кошницата, измъкна се от стаята, после по стълбата и отмести много внимателно тежкото резе на портата.

В стаичката си над кухнята синьора Алваро, икономката, чу стъпки в двора и скочи от леглото, уплашена да не са крадци. Но когато надникна през прозореца, видя само лейди Дръмънд, как се промъква с кошница в ръка през портата.

Сеньора Алваро беше наблюдателна жена и отдавна беше забелязала, че между сър Даниъл и съпругата му нещата не вървят добре. В къщата вече не се чуваше смях и сеньорът спеше сам в малката стаичка. Като кимаше замислено и си мърмореше нещо, икономката изкачи с решителни крачки стълбата към стаите на господарите.