Мелани Роун
Принц на драконите (5)

Глава 5

Княз Зеава почина при зори на шестия ден, сред грижите на своето семейство. Цяло денонощие преди това ту бе изпадал в безсъзнание, ту се бе пробуждал, като в промеждутъците близката смърт бе притъпявала ума и замъглявала говора му. Но той си отиде без болка и страх за бъдещето на своя син, който стана владетелен княз в мига, в който Зеава издъхна. Пренебрегнал традиционната забрана да присъства край смъртното ложе, Роан бе редом с баща си, когато той умря. Милар затвори очите на съпруга си, Тобин нежно прокара пръсти по челото на Зеава, за да изглади страдалческите бръчки. Роан се наведе, целуна баща си, обърна се и напусна покоите му.

Андраде поизчака, после тръгна след него. Той беше там, където знаеше, че ще го намери — в Огнената кула. Роан помагаше, на слугите да трупат кладата: достатъчно високо, та заревото да бъде видимо надалеч и да разнесе вестта за кончината на Зеава сред поданиците му. Из цялата Пустиня по възвишенията щяха да бъдат запазени други огньове, които по верига да предават светлинния сигнал; до вечерта посланието щеше да се разпространи нашир и длъж из цялото княжество.

Първожрицата също беше накарана да се труди и докато новият владетел прецени, че кладата е достатъчно висока и огънят гори достатъчно ярко, леля му се обля в пот, която на неприятно гъделичкаща струйка потече по гърба и между гърдите й. Зле настроена и без друго, Андраде чувстваше как топлината я дразни още повече. Никога не бе изпитвала кой знае колко дълбока привързаност към Зеава, но все пак беше ценила качествата му, а сега знаеше, че смъртта му е загуба и за целия свят. Занапред трябваше да работи с нов княз. Когато най-сетне Роан и тя излязоха от нажежената като пъкъл зала, Андраде побърза да заговори: много важни въпроси чакаха обсъждане и решение, затова гласът й прозвуча може би по-остро от необходимото:

— Никакви приготовления не са направени за посрещане на Шонед. Защо отказваш на годеницата си почестите, които й се полагат? Аз съм твърдо против това момичето да пристига как да е и с него да се отнасят както с обикновена, а не най-важна гостенка!

— Недей, Андраде — каза Роан уморено. — Дай ми малко почивка. Нощта бе твърде дълга, а ми предстои още по-дълъг ден.

— Преди да е станал съвсем дълъг, ще ми отговориш, момченце!

Искрометен поглед се сблъска с нейния — искрометен като на дракон, предизвикан от враг:

— Момичето идва при мен, Андраде — в моя палат, а не при теб. Аз ще се разпоредя дали и как да бъде посрещната тържествено.

— Роан!

Но той бе вече изчезнал по стълбите; гъвкавите му крайници напредваха с бързина, каквато нейните по-възрастни нозе не можеха да развият, тъй че Андраде изригна куп ругатни и клетви. Те биха смаяли даже и запознати с възможностите й в тази област хора, а после тръгна към собствените си покои, където се зае с безполезни опити да заспи.

Сигналният огън горя целия следващ ден. Топлината му постепенно нагряваше всички помещения в Цитаделата. Роан обаче не беше там, за да изпита това. Още щом се развидели, той прекоси на кон двора, после измина и прокопания в скалите проход, и излезе в пустинната шир. Придружаваха го Чей, Мета — началничка на охраната, и девет души отбрани воини. Групата се отправи към клисурата Разцепикамък.

Слънцето изгря и бързо нажежи въздуха. Леки повеи докосваха ту дрехите на ездача, ту гривата на коня му. Русата коса на Роан скоро потъмня от потта, а тънката сива коприна на туниката му прилепна на влажни петна по гърба и гърдите. Младежът чувстваше солен бодеж в очите си и празнота в тялото си; казваше си, че първото е пот, второто — гладен стомах. Бяха изминати в мълчание над четиридесет мери. Парещият зной държеше всички животни в укритията им, бездейни и отпаднали. Имаха сили само колкото да се жалват едно на друго с хленч и скимтене. Над главите на ездачите прелетяха няколко птици, забързани към други краища: единствено такива „пътници“ можеха да се видят тук, пернати твари в Пустинята нямаше. От време на време се чуваше шушне нето на движещ се пясък или пръхтящ звук, излязъл от конски ноздри. Но дълго време никой човек от групата не проговори.

Най-сетне Чейнал, който яздеше подир Роан нарочно отпуснато, за да остави младия си шурей сам с мислите му, не издържа: пришпори черния си жребец и го изравни с коня на княза. Разстоянието между двамата и останалите беше достатъчно голямо, за да не могат да ги чуват дори и сред тишината на дивия простор. Роан вдигна поглед към зет си:

— Да?

— По-рано никога не си бил на лов за дракони. Трябва да знаеш, че мъжкият вече е минал брачния си сезон, и ще бъде още по-коварен.

— Аз обещах на татко.

— Роан, ще ми се да оставиш мен да…

— Не. Този дракон е мой.

Чей отклони очи встрани и безизразно произнесе:

— Както желаеш, мой княже.

— Не! Чей, моля те, недей! Никога не бих искал това от теб.

Сърдечният вик на младежа затрогна Чейнал и той отвърна:

— Ще трябва да ти говоря така пред другите — разбираш, нали? Но помежду си ще си останем както по-рано… ако това е, което желаеш.

Роан признателно кимна:

— Не само го желая, но имам и нужда от него, Чей. А и от помощта ти ще имам нужда.

— Твой съм. Не трябва да ме молиш. — Чейнал размърда рамене, сякаш за да пропъди горещината. — Знаеш ли, почти чувам как меридците дрънкате оръжията, готвейки се да ни нападнат! До довечера ще са видели огньовете и ще знаят, че Зеава е мъртъв. Ще имаш грижи, Роан.

— Имам и някои планове вече — отвърна младият княз. — И не за тях само.

— Рьолстра ли? — В начина, по който шуреят му изопна челюст; Чейнал прочете потвърждение, че е отгатнал правилно. — Гледай да си подсигуриш положението колкото може по-добре преди Риалата.

— Положението ми ще бъде такова, че той ще го сметне за неудържимо, и ще се зарадва. Ще си помисли, че съм готов да приема без колебание всяка помощ, която бих могъл да получа, дори и неговата, и сам ще ми предложи такава, под формата на брак с някоя от несъмнено очарователните си дъщери.

— Но Тобин ми каза, че Андраде…

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

— Готвиш се да не послушаш първожрицата? — Чейнал подсвирна тихичко между зъбите си.

— Трябва да ти кажа — сподели Роан — че тя ме плаши до смърт. Андраде беше простряла криле над Тобин и мен досущ като дракон, когато бяхме малки, и не ни изпускаше от очи; още е живо това чувство на трепет и ужас, което ми вдъхваше на времето. Но занапред никой няма да ми нарежда как да постъпвам с живота си, сам ще го направлявам. Затова и ще ми трябва подкрепата ти, особено на Риалата.

— Ще сторя всичко, което искаш от мен, разбира се. Но сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да, знам — отвърна Роан без колебание. — Ще изградя княжество, което няма да се крепи на меча ми; татко бе казал, че умре ли княз, с него умират и обещанията му, ала с мен няма да бъде така, Чей! И когато аз си отида на свой ред, моите синове ще наследят мир — не просто липсата на война за няколко сезона или години, докато враговете измислят нови начини да нападнат границите им. — Той замълча, за да чуе какво ще каже зет му, но тъй като не последва отговор, забеляза: — Не проявяваш възторг.

— Намислено е добре — изрече предпазливо Чейнал. — Само не знам дали ще проработи.

— Ще го накарам да проработи. Ще видиш.

Пред тях се възправи Разцепикамък. Червеникавите петна по жилчестите скали биха могли да бъдат изсъхнала кръв — драконова или човешка. Роан опъна юздите и спря коня си, без да сваля поглед от зеещото гърло на клисурата, над което се извисяваше острият връх.

— Още е тук — младежът посочи отделни тъмни петна: китки растения по чукарите. — Виждаш ли — горчивослад е поникнал из скалите. Драконът го е отгледал, за да поддържа силата си, защото не се е съвокуплявал. Обикновено злакът израства пак за една нощ, но сега е прояден до корените.

— На дракона не му трябват шест дни да оплоди женските си — оспори Чей.

— Татко го е наранил много зле. Не чувстваш ли, че звярът все още се спотайва в клисурата?

Чей не виждаше нищо, не чуваше нищо, и открито заяви това на шурея си. Роан само се усмихна. Изведнъж между скалите отекна писък и накара по-хлабавите камъни да се отърколят долу в дерето. „Драконът е тук“ — повтори Роан и смушка коня си да продължи. Половин мяра навътре в клисурата младежът спря, слезе от седлото и извади меча си от ножницата, като покани със знаци Чейнал да стори същото. На началничката на охраната каза:

— Мета, не пускай никой друг да се приближава до нас. Тук сте, за да ми помогнете да завлека трупа в къщи, и толкова. Ела с мен, Чей.

Мета се опита да възрази:

— Твоя светлост — започна тя, а черните и очи бяха присвити от тревога. Те бяха черни досущ като Зеавовите и според това на кой семеен слух вярваше човек, жената може би имаше, или пък нямаше, кръвно родство с династията. Роан я изгледа продължително и тя с покорно кимване се оттегли. А Роан и Чейнал тръгнаха по тясната пътека, приличаща на перваз върху стената на клисурата. Из въздуха се носеше парливата миризма, отделяна от жлезите на разгонения дракон. По скалите се забелязваха редици пещери, някои с отвори, зазидани от женските, които вече бяха оставили яйцата си вътре. На отсрещната стена на клисурата имаше осем такива запечатани люпилни, и Роан се запита колко ли зародиши лежат сега в тях, в нажежената като пещ тъмнина, свити спираловидно в черупките си и чакащи времето да узреят. Колко ли щяха да се превърнат в дракони — дракони с широки и грациозни криле, с които да летят, дълги гърла, с които да се зоват по вятъра, и смъртоносни нокти, с които да разкъсват плът на животни и хора? Днес Роан трябваше да си мисли за драконите като за убийци, а не като за възхитителните хвъркати създания, които го бяха очаровали още в ранното му детство.

Той беше сигурен, че страховитият самец няма да е напуснал клисурата. Зеава бе ранил сериозно дракона и го бе забавил в оплождането на женските. Отсреща две пещери все още зееха незазидани, звукът от местещи се камъчета вътре подсказваше, че в тях има драконици, които нетърпеливо чакат да се сношат със своя господар. Неоплодената женска, натежала от яйцата и неспособна да лети, скоро умираше. Долу в дерето бяха пръснати частите на разпаднали се скелети на драконици, опитали безуспешно да се издигнат към небосвода. Роан често бе идвал тук на кон да събира нокти, зъби и чудновати бедрени или крилни кости, които изучаваше. Той знаеше как се сглобяват скелетите, как мускулите прилягат към тях и цялото се превръща в рядко красиво, поне според него, животно. Сега обаче му предстоеше да убие дракон. Да довърши една започната от баща му работа, преди да начене своята собствена.

Младежът се заизкачва по-бързо. Да се катериш по скала с гол меч в ръката не бе препоръчително, но Роан не смееше да прибере оръжието си в ножницата, опасявайки се драконът да не го изненада; дори този миг или два, които щеше да отнеме изваждането на меча, биха могли да струват неговия или на Чейнал живот. Достатъчна опасност носеха скалните късове, които се отронваха изпод стъпките им. Роан обаче се надяваше драконът да реши, че този звук идва от камъните край пещерите-люпилни, които се слягат под палещото слънце.

Двамата най-сетне стигнаха до скалната хралупа, която младият княз бе забелязал. Когато сърцата им се успокоиха и дишането стана равномерно, Роан накара Чей да си намери добро скривалище.

— Роан, ще ми простиш ли, ако ти кажа, че си се смахнал? Всички тези приготовления са много вълнуващи, но ще се чувствам доста по-добре, ако знам какво правим в действителност.

— Погледни, тук отворът е зазидан. Значи драконицата си е снесла; яйцата и си е тръгнала. Ако ти си самецът и си положил неимоверни усилия да направиш любилото жизнеспособно, а изведнъж два дребосъка идват отнякъде и заплашват да унищожат плодовете на труда ти…

Чей изръмжа през смях:

— Ти наистина си се смахнал. Добре, какво искаш да правя?

— Нищо — освен ако бъда убит. Ако драконът ми види сметката, бягай и се спасявай. И помоли мама да ми прости.

— Драконът може и да не си прави този труд, защото Милар, узнае ли къде сме, сама ще те убие. — Чейнал поклати глава. После отиде до по-далечния край на скалната площадка, където голяма купчина камъни му осигуряваше подходящо прикритие.

Роан изтри потта от челото си и се обърна, за да проучи отсрещната стена на клисурата, където празните пещери зееха подигравателно. Той не знаеше от коя ще изникне драконът. Дали не беше в някоя дупка на отсамната страна? Инстинктът му подсказваше, че не бе там. Роан накара, който се обаждаше вътре в него и наричаше предприетата стъпка безумна, да замълчи и да се скри зад една скална издатина, за да чака. Площадката на върха на склона беше широка приблизително колкото човешки бой, и дълга два пъти по толкова; имаше достатъчно място младежът да маневрира, но драконът щеше да бъде затруднен. Поне така се надяваше противникът му.

Сенките се скъсяваха към пладне, когато драконът се измъкна от една пещера срещу поста на Роан. Преливаше от доволство, тъй като целия предиобед от все сърце бе правил щастлива една от женските си; прозина се широко и протегна първо единия, после и другия си заден крак. Роан чу как наблизо Чейнал се смее. Наистина беше много смешен видът на внушителния самец, сънен и отмалял след обстойното изпълнение на задълженията си. Ала всякаква веселост у Роан секна, когато видя многобройните рани от меч по кожата на дракона и кръвта, която все тъй струеше от тях. А когато грамадните криле се разгънаха за полет, младежът забеляза и колко сковани са движенията му. На опаката страна на едното крило имаше голямо петно съсирена кръв, друго такова личеше на хълбока. Роан събра всичките си сили и присъствие на духа и излезе на светло, отправяйки присмехулно предизвикателен вик към дракона, който беше убил баща му.

Тъй като слънцето бе над раменете на Роан, а и младежът стоеше на по-високо другата страна на клисурата, драконът трябваше да замижи, за да го види. При други обстоятелства това също би било смешно — да гледаш как страховитите очища се присвиват, търсейки източника на оскърбителния звук. Роан отправи благодарствена молитва към Богинята, задето бе подредила нещата така: драконът щеше да трябва да пренапряга пострадалите си криле, за да се издигне до височината, заета от противника му, и при положение, че бе ранен, а и изтощен от чифтосванията, усилията щяха да му струват много.

Младежът усети прилив на въодушевление, когато драконът удари веднъж и още веднъж крилете си едно в друго, несигурен в силата им. Звярът изръмжа ядно и с болка; подхвръкна във въздуха — за миг изглеждаше, че не е в състояние да се откъсне от земята — но после с три мощни маха се извиси и се превърна в летящо чудовище, устремено право срещу Роан.

Князът подтисна обзелия го ужас, вдигна меча в ръката си и се закрепи здраво на позиция. Драконът със застрашителна скорост се спускаше към него; слънцето хвърляше ослепителни отблясъци по златистата кожа, разтворените челюсти показваха счупените зъби и огненият дъх удари Роан в лицето. За миг на юношата се привидя как собствената му глава бива погълната от зейналата паст. Никога по-рано Роан не беше стоял толкова близо до дракон, и сега повече от всичко на света искаше да се скрие на безопасно място и да изчака страшилището да отлети.

Но вместо това пренесе тежестта на тялото си върху единия крак и вложи цялата си сила в замаха и удара на меча. Само на педя му се размина да не бъде разполовен от драконовите челюсти; звярът нададе рев, когато с трясък се приземи на скалната площадка, с едно крило препънато към туловището, където раната от меча на Роан буйно кървеше. Драконът се опита пак да разгъне крилото си, но строшените кости изпращяха толкова силно, сякаш отекна гръм. Лишен от равновесие и от способност да лети, звярът се вкопчи в скалата с ноктите на задните си крака, а с предните отчаяно загребваше въздух, силейки се да улови някаква опора — за предпочитане близо до Роан.

Когато погледът му срещна почервенелите очи на дракона, младежът усети собствената си кръв да кипва. Това бе врагът! Стихийна, древна свирепост бликна от глъбините на съществото му и Роан замахна с меча по близкия преден крак на звяра; улучи и се разсмя, когато противникът му отвърна с болезнен писък. Драконът замаха бясно с оцелялото си крило — другото бе негодно — но това не можа да го спаси: Роан заби оръжието си в дългата гърчеща се шия, издърпа го сред фонтан от кръв, нанесе втори удар и главата на звяра се отметна назад, а после клюмна напред с див рев, който разтърси околността. За трети път Роан замахна с меча си и острието хлътна в окото на дракона.

В същото време гореща болка прониза ръката на младежа — сякаш разкъса плътта му отвътре. Мечът, толкова лек допреди миг, изведнъж се стори неимоверно тежък на Роан, когато се опита да го издърпа. Беше заседнал в костта над окото. Жестокото усилие и внезапното люто парене в рамото го накараха да извика силно. Драконът бе отметнал глава назад и вдигнал лице срещу небето; мечът продължаваше да стърчи от кървавата дупка на мястото на окото му; ноктестите му лапи се вкопчваха в скалите, но не намираха опора; крилото му метеше земята в несвестни опити да се разгърне за полет, а опашката му бясно се удряше в скалната стена. Умиращият звяр нададе ужасен последен писък и се свлече на дъното на клисурата. Туловището му се разби в купа кости долу.

Роан погледна ръката си, където драконов нокът беше разкъсал плътта и мускулите. Обърса кръвта, без да знае коя е негова и коя на противника му, разгледа раната и я сметна за незначителна. С бегъл интерес се запита дали са верни приказките, че драконовата кръв била отровна.

И изведнъж топлината секна. Слънцето изстина, въздухът се превърна в мразовита течна среда, в която движенията на Роан станаха болезнено бавни. Режещият вятър скова потта по тялото на младежа, капчиците кръв станаха на лед. Роан погледна през ръба на скалата към дъното на клисурата, където лежеше убитият дракон; после се дръпна оттам, олюля се, падна на колене и повърна.

Клисурата и небето все още се въртяха във възприятията му, когато усети лицето си обляно със студена вода. Разтърси ядно глава с ръмжене, но чу гласа на Чей. „Лапни това“ и в устата му биде пъхнато нещо с горчив и вьзсолен вкус, от което нов пристъп на гадене го разтърси. Роан обаче преглътна конвулсивно и се насили да се надигне. „Дай му мъничко време да подейства“ — обади се пак Чей. Сместа от билки и сол разтърси стомаха на младежа като бокал със силно вино на гладно, болката в ръката неистово се усили и Роан заскимтя. Чейнал приседна на пети до него.

— За малко ми мина през ума — рече той — че ще трябва да тръгна с първия кораб за Далечните острови и да не се върна изобщо. Тобин нямаше да ми позволи да живея край нея и постоянно да й напомням, че си мъртъв. Ала ти го уби, Роан. Заклевам се в Богинята, как само го уби! Беше прекрасно! И всички видяха това. Първият ти дракон…

— Първият и последният. Никога няма да повторя, Чей. Никога вече.

Роан прие помощта на своя зет и приятел, за да се изправи на крака. Двамата бавно заслизаха по скалистата пътека, като предпазливо се плъзгаха по тук-там неустойчивите камини. Коленете на младия княз трепереха едва забележимо. Мета беше приготвила конете, когато стигнаха до долу, и Чей трябваше няколко минути да успокоява тревожния до полуда Аккал, който никога досега не бе оставал без ездач на лов за дракони. Най-сетне се присъедини към Роан и другите, наобиколили грамадния труп.

Младият княз трябваше да напрегне всичките си сили, за да измъкне меча от драконовото око. После си свали туниката и я използва, за да избърше острието от кръвта, като в същото време даваше на Мета нареждания да вземе засега само ноктите и зъбите:

— За останалото ще пратим някого утре — добави той.

— Да, господарю — поклони се ниско Мета. Някога тя го бе учила на стрелба с лък и ездаческо изкуство, правеше му компания в игрите, когато беше дете, и криеше от родителите му бягствата от дома, когато стана юноша. Сега му се кланяше.

Роан изпразни половин мях вода, с тайното желание това да беше ракия. Чей му помогна да поотмие кръвта от лицето и гърдите си. Той възкликна изненадало, когато видя белега от драконов нокът, дълъг от дясното рамо до лакътя. Раната бе почистена и превързана с остатъците от туниката на Роан, като младият княз се овладя и не трепна нито веднъж под вещите, ала възгруби ръце на зет си.

Внезапно в клисурата се надигна зловещ еклив шум, от който тръпки полазиха по гърбовете. Роан скочи и се завъртя с меч в ръка по посока на шума, а останалите замръзнаха по местата си с очи, вперени в зеещото гърло между скалите; шумът стана по-силен и плътен, в него варираха десетина различни тона и цялото звучеше толкова загадъчно и страшно, че тилът на младежа настръхна. Но Чейнал извиси глас, успя да надвика зверския вой и да изтръгне слушателите от вцепенението:

— Женските плачат, жалят убития! — викна господарят на Радзин — Недейте стоя като вкопани: давайте по-чевръсто, да се прибираме!

Всички се разтърчаха, докато ужасяващият рев на овдовелите драконици ту се надигаше, ту спадаше: самките оплакваха гибелта на господаря си точно така, както семейството на Роан щеше да плаче за Зеава идната вечер, когато запалеше кладата с трупа му. Най-сетне всички зъби и нокти бяха изтръгнати и прибрани в торбички от черно кадифе. Ездачите ги окачиха по седлата и потеглиха тутакси в галоп, и глухият шум от подрусващите се кесии съпровождаше като ритъм на ударни инструменти първобитното опело, което еча дълго след като Роан и свитата му излязоха от клисурата сред дюните. Младият княз потрепера въпреки ослепителните слънчеви лъчи и безмълвно повтори клетвата си: никога вече.

* * *

Още щом забеляза ездачите, Шонед дръпна юздите и се изправи на стремената. Тяхната цел беше същата като нейната и на приятелите й — цепнатината в хълмовете Вере, където сред скалите изскачаше Цитаделата, сякаш природно образувание, а не човешки строеж. Тя съзря отблясъка на следобедното слънце върху руси коси и усети, че пребледнява.

— Той ли е? — запита едва чуто до нея Оствел. Неспособна да отговори, тя кимна.

— О, Богиньо! — възкликна Камигуен. — Бързо, Шонед, измий си лицето; ето и гребена ми, по-живо!

— Остави, Ками — рече Оствел. — Кой мъж би очаквал жена, дошла от Пустинята, да изглежда все едно е излязла от покоите си?

Шонед си каза, че русокоси мъже се срещат под път и над път. Отпусна се пак на седлото и стисна по-здраво юздите, опитвайки се да успокои дишането си. Сивото, без всякакви украси облекло на ездачите говореше, че са в траур за някого — някоя важна личност; конникът начело обаче не носеше нито туника, нито риза. Копринен парцал обвиваше дясната му ръка и когато групата приближи, Шонед видя, че това е набързо направено превръзка, вече просмукана от кръв.

— Надявам се да не трябва да чакаме. Дяволски горещо е тук навън — отбеляза Оствел, като непреднамерено използва израз, доста скромен за пустинната жега. — Подредете се около господарката Шонед.

Тя се извърна, смаяна, че я титулуват, но думите на Оствел бяха оказали желаното въздействие. Придружителите на младата слънцебегачка се подредиха около нея в кръг, сякаш тя вече беше княгиня, а те — нейна почетна стража. Слънчева светлина трептеше по пясъка, докато другата група ездачи се приближаваше, и Шонед за миг си пожела да бе последвала съвета на Камигуен. Погледна кафявите си дрехи за езда, сети се за криво-ляво завързаната си плитка и съжали, че лицето й не е измито. Но се примири, като си каза, че годеникът-княз ще се сблъска с най-лошия й възможен вид и значи всеки друг ще бъде по-добър.

На гребена на една дюна ездачите спряха, ала русокосият мъж продължи. Редом с него се движеше и друга фигура — по-висока, по-тъмна. Пред Шонед се яви в плът лицето от нейното видение сред пламъците. Колкото до останалото — то бе средно на ръст, но с изящни пропорции, които зрително увеличаваха ръста, и с рамене, изопнати въпреки очевидното изтощение. Тези рамене бяха широки, силни и красиви. Гръдният кош бе гладък, мускулите се очертаваха под златистата кожа, по която блещукаха потни капчици. Тук-таме имаше и петна засъхнала кръв.

Той спря коня си и я поздрави с кимване:

— Добре дошла, господарко.

Тя също сведе леко глава:

— Благодаря, господарю. — С изненада установи, че гласът й си е какъвто трябва да бъде.

— Мога ли да ти представя съпруга на моята сестра? Господарят Чейнал, владетел на кулата Радзин.

Шонед срещна чифт властни сиви очи, поставени дълбоко в ямките на силно загоряло лице. Удостои го с по-малко официално кимване, произнасяйки приветствието: „Господарю“, като в същото време отчете, че този мъж притежава доста разбойническа хубост. Чейнал я фиксираше с интерес, който почти я притесняваше, но макар едното ъгълче на устата му да бе извито в особена усмивчица, той отговори най-почтително:

— За мен наистина е чест, господарко — и приведе глава пред нея.

Това припомни на Шонед изискванията на учтивостта и тя посочи с красив жест застаналите от двете й страни:

— Мога ли, господарю, да те запозная с моите придружители? Оствел, втори домоуправител на Светилището на Богинята, и слънцебегачката Камигуен. Останалите са също мои приятели.

— Всички вие сте добре дошли в земите ми — рече князът и Шонед замря. Неговите земи, не тези на баща му. Значи групата беше в траур заради стария княз, а тя щеше да се омъжи не за наследник, а за самостоятелен владетел. — Щастливо съвпадение е, че работата ми ме доведе тук точно в този момент, за да те придружа до Цитаделата. Господарката Андраде ще се радва да види, че си пристигнала благополучно.

Шонед се чу да казва:

— С нетърпение чакам да разговарям с нея.

„Дума да няма“ — прочете тя в очите на господаря Чейнал и забеляза, че ъгълчето на устата му се повдига още мъничко нагоре. Ала лицето на младия княз бе съвършено спокойно, когато рече:

— Ще бъдеш ли така добра, господарко, да ми отделиш няколко мига за кратка беседа насаме?

Преди Шонед да може да отговори, Роан пъргаво слезе от коня си и тя в последния момент се сети да му позволи да я свали от седлото. Когато пръстите му се сключиха около кръста й, тя пламна и си пожела слънчевият загар да прикрие червенината, заляла страните й. Ако беше така през няколко ката дрехи, как ли щеше да бъде, когато кожата докоснеше кожа? Шонед закрачи взряна в носовете на ботушките си, като опитваше да се овладее. Едва когато двамата с Роан се поотдалечиха от другите, тя се осмели да го погледне странишком. Очите й бяха на едно равнище с устните му; тя се запита каква ли е неговата усмивка и позволи на погледа си да се спусне надолу към шията, където една жилчица издаваше ускореното сърцебиене. И щом, разбра, че Роан е напрегнат колкото нея, Шонед малко се успокои.

— Изглежда работата ти е била опасна — поде тя, сама учудвайки се на овладения си глас. — Това не е твоя собствена кръв, надявам се?

— Не. Драконова. От моята се проля съвсем малко — той говореше почти отсъстващо, без да сваля поглед, от хълмовете. Шонед реши да не продума повече, освен ако я питат. Двамата изминаха значително разстояние през златисто-белите пясъци, когато Роан спря. Обърна се с лице към нея и заговори припряно:

— Ти знаеш защо си тук, аз също знам. Андраде очаква да се оженим.

— Андраде очаква много неща — вметна Шонед, ала той продължи, сякаш тя не бе проговорила въобще.

— Нещо повече, тя очаква женитбата ни да стане скоро. Това обаче е невъзможно. Не и сега. — Погледна я в очите: неговите бяха много сини, с черни контури на гледците. — Моля те, вярвай ми, когато казвам, че ще се оженя за теб и за никоя друга. Знам го от мига, в който Андраде извика лицето ти сред пламъците. Но има неща, които трябва да сторя, преди да мога да го направя. Някои от тях навярно ще те наранят, за което дълбоко съжалявам, но баща ми почина, аз съм владетелен княз, а онова, което трябва да върши князът, често кара мъжа да съжалява.

Тази необичайна реч лиши Шонед от дар-слово. Тя само гледаше Роан.

— Трябва да покажа на всички какъв княз ще бъда — продължи той. — Ще ти обясня веднага щом намеря време, и се надявам, че си жена, която може да разбере много неща. Ако не си, ще трябва да се научиш — добави безцеремонно. — Не бих вършил тези неща, ако не бяха необходими с оглед на нашия бъдещ живот. Желая да прекарвам дните си в мир, не на ръба на меча. Разбираш ли ме?

Тя все още бе неспособна да говори. Този път по друга причина.

— Нашето изпитание ще започне веднага щом стъпим в Цитаделата. Знаеш ли — бузите му слабо поруменяха — аз убих дракона, който уби баща ми. Никой от тях не мислеше, че ще мога да го направя.

— А защо да не можеш? — думите се изплъзнаха от устата й още преди да ги осъзнае, но въпросът беше напълно обясним: кой би сметнал този мъж за неспособен да направи онова, което е решил, каквото и да е то?

Сините очи се присвиха подозрително, но след това най-неочаквана усмивка изгря върху лицето и го преобрази. Шонед почти спря да диша. Роан каза:

— Благодаря ти. Не ме ласкаеш, виждам ясно това. Винаги трябва да бъдеш искрена с мен, Шонед.

Звукът на собственото й име, произнесено от него, буквално я омая; но тя нямаше да му позволи да узнае това. Припомни си, че има своя гордост и достойнство, направи усилие и също се усмихна:

— Ще бъда, ако и ти ми обещаеш същото.

Колко много зависеше от неговия отговор и от това дали би съумял да спази обещанието си!

— Да, господарке. Заклевам се. — Той докосна ръката й, ала стреснат мигом отдръпна пръсти. „Като опарен“ — каза си Шонед, и видя по очите му, че е права: Огънят най-сетне го бе докоснал.

— Кажи ми как ще трябва да се държа — рече тя на глас. — Ще се наложи да се върнем при другите и няма да има случай да разговаряме, освен по-късно, ако изобщо успеем.

— Виждам, че познаваш живота в благороднически дворове — забеляза Роан. — Няма да имаме време да бъдем сами, освен ако не се погрижим да го намерим. Аз ще се погрижа. Но не мога да дам никакъв определен знак, че възнамерявам да се оженя за теб; и в Цитаделата няма да те посрещнат като моя невеста. Не ми се сърди за това. Ако бяхме само двамата, щях да те… — той внезапно спря и червенината отново оцвети бузите му. — Ние не сме обикновени хора, не бихме могли и да бъдем. Сигурна ли си, че желаеш такъв живот?

Тя се поколеба. После си каза „Все едно“ и реши да му даде искрен отговор, както бе обещала:

— Когато бях на шестнайсет, видях сред пламъците лицето ти. Господарката Андраде ми каза тогава, че мога, ако искам, да променя видението. Аз не поисках. И никога няма да поискам.

В плен на борещи се едно с друго чувства, Роан бе неспособен да отговори, точно както и тя по-рано. Шонед му се усмихна:

— Смешно, нали? — и вдигна рамене.

Той преглътна, прочисти гърлото си, и успя гладко да изговори:

— Не е по-смешно от онова, което се случи с мен, когато Андраде ми показа твоето лице сред пламъците.

За да прикрие вълнението си, Шонед се върна към предишния си въпрос:

— Как всъщност ще трябва да се държа? Да се цупя ли, да се показвам храбра, или да се преструвам, че в главата ми няма никаква мисъл, камо ли намерение да се омъжвам за теб?

— В тази роля не би могла да издържиш дълго — отвърна той с най-неочаквана усмивка. Ала веднага стана сериозен: — Не си ли мислила за това наистина? Да се омъжиш за мен?

Шонед изпита моментен подтик да изкуши Огъня и го направи, като докосна бузата на Роан. Парването премина и през двамата и тя бързо прибра пръсти, но връхчетата им бяха успели да запаметят усещането за допир до неговата кожа, до влагата от потта и леката грапавост от небръснатата брада. Момичето прошепна:

— Не е ли това достатъчен отговор?

— Ето, и ти го чувстваш! — отвърна разтърсен той, също шепнешком. — Когато за първи път те видях, не можех да повярвам, че и с мен ще се случи така, както със сестра ми и Чей… Знаел съм винаги, че ще трябва да се оженя и се надявах жена ми да е поне малко хубава и поне наполовина умна, но като гледам теб… — Той пое въздух и поклати глава: — Не мога да очаквам да разбереш какво се опитвам да кажа, когато сам не съм сигурен, че се разбирам.

— О, напротив — отвърна тя, почти печално. — Какъв дар е да откриеш, че чувствата ти отказват да слушат разума…

— Именно. Ще трябва да се държа така, сякаш нищо не съм решил — Роан докосна рамото й и миг-два те се гледаха мълчаливо, преди той да свали ръката си: — Няма да имаме често подобни случаи, особено пред хора. Иначе не бих бил в състояние да изпълня ролята си.

— Навярно и аз ще трябва да се преструвам на несигурна. Дали ще подпомогна плановете ти по този начин?!

— Да — отговори той решително и веднага. — Ще бъде от изключителна полза за мен. Моля те, дръж се така, сякаш не си никак уверена, че ме желаеш — и като мъж, и като княз. Така поне ще спасиш отчасти гордостта си — добави с гримаса Роан. — Ще те възмездя, Шонед, веднага щом се оженим, но сватбата ни не би могла да стане преди Риалата във Ваес. Ще ти обясня всичко веднага щом можем да разговаряме спокойно насаме. Сега обаче: трябва да се връщаме.

— Вярно е. Чувствам как ни наблюдават. — Когато потеглиха обратно, каза: — Боях се, докато пътувах насам, но вече не се боя.

— Аз също се страхувах, че огънят на Андраде лъже. През изтеклите няколко дни бях потънал сред сенки. Всъщност целият ми живот, както ми се струва сега, е бил сън, но благодаря на Богинята, че ми изпрати слънцебегачка.

— Мисля, че трябва по-скоро да благодарим на Андраде — отвърна пакостливо Шонед.

— Не ме гледай така, караш ме да се забравям!

Тя си придаде безстрастно-тържествен вид:

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Но в очите ни още играят… огънчета. Интересно, а в моите?

Тя му хвърли дълъг къс поглед и каза:

— Ако ги нямаше, щях да сторя всичко по силите си, за да пламнат, Роан.

За първи път Шонед произнасяше името му на глас, за първи път въобще. Роан отклони поглед и каза едва чуто:

— Няма да бъде лека задача.

— В никакъв случай.

Те отново помълчаха.

— Ще ти пратя вест по моя оръженосец — рече накрая той. — Дванайсетгодишен е, с черна коса и лунички, казва се Валвис. Ще го харесаш. — Роан отново направи пауза. — Шонед?

— Да, господарю?

— Днешният дракон не значи нищо за мен. Ти значиш всичко.

Тя не посмя да отговори. После, когато Роан я върна на седлото и Огънят пробяга повторно през нея, Шонед се взря в очите му и почувства, че всичките й страхове се разсейват. Тя пое към Цитаделата, яздейки помежду Камигуен и Оствел, зашеметена, щастлива, непритеснена от това, че не бяха направени никакви приготовления за посрещането й, че положението й беше много близко до унизително, и че й бе отредена най-сложна роля без друго, освен бегло обяснение… От един мъж, когото дори не познаваше… А този мъж бе опасен, щом можеше да направи с нея такова нещо. Докато яздеше към дома си с трофеите от убития дракон, Роан не погледна Шонед. Не я погледна и когато цялата кавалкада влезе в огромния вътрешен двор на крепостта. Всички външни признаци биха могли да заблудят любопитствайте, че той нехае за новодошлата. Ала тя знаеше истината. И двамата я знаеха.