Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
shanara (17.12.2008)
Корекция
tsvetika (2008)

Издание:

Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998

Редактор: Силвия Великова

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Палайла се мъчеше да се събуди от кошмара. Беше обвита в бяла коприна и гънките й се диплеха около огромното й тяло като океан от сребърен сняг. Над главата й ехтеше птичи хор, пъстроцветни гадини с ужасени очи я докосваха с ледени пипала и плътта й се гърчеше под противното им докосване. Цялото й същество крещеше от болка, която препускаше на зловещи талази, всяка клетка се гърчеше и се мъчеше да се изтръгне от безкрая на терзанията, за да се добере до твърда и топла земя, където най-после да намери покой и утеха.

Но покоят не идваше, агонията нямаше край, спазмите следваха все по-страшни и нетърпими и Палайла най-после се събуди от собствения си писък. Първото, което видя, бяха безжизнените очи на мъртвия Криго, втренчени неотстъпно в нея през пепелявата светлина на луните.

— Глупаци такива, оставете ме да вляза! — разнесе се глас отвън, остър и решителен. — Не стойте така като добитък! Бързо пригответе всичко необходимо! Тръгвайте и не се връщайте, докато не откриете господарката Андраде!

— Не! — изкрещя Палайла и с всички сили се помъчи да седне в леглото си. Но над себе си видя само пронизващия поглед на Ианте. В тъмните й очи проблясваше задоволство при всеки гърч на безпомощното тяло на другата жена.

— Стой мирна! Да, аз съм. Престани да се държиш така, сякаш не си раждала преди. Отпусни се и легни, иначе става по-лошо.

Палайла се дръпна ужасена от ръцете, които посегнаха да погалят косата й. Нима раждането бе започнало? Не, невъзможно… О, защо не си беше стояла в уютните покои на Канарата, при собствения си лекар, заслушана в нежната музика на придворния певец? Не е възможно да роди сега, оставаше й цял месец, чак до късна есен… Следващият спазъм я преряза жестоко, тялото й се изви като дъга под бялата коприна и пред потъмнелия й поглед изведнъж проблесна мъртвешки бледото лице на Криго, в главата й отекна зловещият писък на дракон.

Ианте я придържаше при всеки гърч. Ледените й ръце се оказаха изненадващо чевръсти. С неизменната си лицемерна усмивка принцесата избърса лицето й, даде й глътка вода и докато болката утихваше, Палайла се взря в очите й с безмълвна омраза.

— Защо не искаш да повикаме Андраде? — каза Ианте с престорена нежност. — Какво е станало тук, Палайла? Заварихме Криго мъртъв, а тебе — в несвяст, свлечена на пода. Лекарят на баща ми е зает, шие някаква рана, уж от падане. Никой не вярва на това, разбира се, но как така Криго е мъртъв, а баща ми — ранен?

Наложницата повдигна рамене с безразличие и се дръпна от протегнатите ръце на принцесата.

— Умницата Ианте — просъска тя. — Нима не се досещаш?

— Ако не ми кажеш истината сега, несъмнено ще изпееш всичко пред Андраде веднага щом дойде. О, не се тревожи, скрихме добре тялото на Криго. Но ако не ми кажеш как и защо умря, ще наредя да хвърлят трупа му до леглото ти. — Зловещо усмихната, тя постави длан върху издутия корем на Палайла. — Няма никой, можеш да говориш спокойно, аз все ще успея да излъжа нещо Андраде. След малко няма да ти стигне дъх за говорене, ще можеш само да крещиш.

— Добре, ще ти кажа… — Палайла отново се опита да се дръпне по-далеч от ледените пръсти на принцесата. — Рьолстра искаше да прелъсти онази слънцебегачка.

— Знам — прекъсна я нетърпеливо Ианте. — Никак не ми беше трудно да я откъсна от другите, както ми нареди татко.

— Ти си му помогнала?

— Разбира се. Виж какво, Палайла, много добре знаеш, че никога не съм те харесвала, но слънцебегачката ми харесва още по-малко. Никак не ми се иска тя да стане следващата любовница на баща ми. Не мога да допусна мисълта, че ще трябва да я търпя. Да, баща ми дойде при мен, и ме помоли да му съдействам. — Тя повдигна рамене и продължи: — Знаеш, че той ми има доверие — доколкото изобщо може да се довери някому. Но ти провали всичко, като накара Криго да предупреди момичето, нали?

— Не… Да! Не знам! Исках да я предупреди и той уж се съгласи, но не знам какво е направил в действителност и какво точно се случи после… — тя затвори очи да пропъди спомена, но мъртвото лице продължаваше да я преследва и в най-потайните кътчета на мозъка й.

Гласът на Ианте отново я върна към действителността.

— И вместо нова любовница и фаради, след толкова усилия баща ми си остана само с белези от рани. Всичко е ясно. В крайна сметка проклетата слънцебегачка си остана неомърсена. Проклятие! Трябва да съм ти страшно сърдита, Палайла. — Принцесата изчака думите й да постигнат целта си, и след малко продължи: — Достатъчна ли е една доза дранат да я направи зависима от дрогата?

— Прекалено силна доза може да причини дори смъртта й! О, Богиньо… — простена Палайла и прехапа устни от болка. — Откъде знаеш за дрогата?

— Знам много повече, отколкото допускаш. Надявам се дозата да е била огромна, искам слънцебегачката да умре! Но само като си помислиш, Палайла… Няма да издам на баща си твоето предателство — не е ли много благородно от моя страна? След няколко часа ще го дариш с първия син. — Ианте се ухили злокобно. — Независимо дали е от собствената му кръв!

Палайла събра всичките си сили, за да замахне към коварната усмивка на принцесата. Ианте се разсмя, стисна във въздуха острите й нокти и в отговор я погали ласкаво по ръката.

— Продължавай да се питаш откъде знам за билката — предложи тя. — Това ще те разсее малко от болката.

— Ианте… Не ме предавай! Ще направя всичко, което поискаш, само ми кажи какво е то… Не ме погубвай!

— О, сигурна съм, че ще направиш всичко, каквото ти кажа. Нали това беше целта ми. Ще отида да видя какво прави Пандсала. Благодарение на усилията ни, в момента раждат още три жени. Помисли си, Палайла — можеш ли да бъдеш сигурна, че ще заменя дъщеря ти със син? Или може би вместо сина ти ще донеса още една напълно безполезна дъщеря?

Палайла простена от безсилен гняв и отново потъна в болката на жестоките гърчове. Ианте се изсмя подигравателно и напусна каютата, а в коридора поспря за миг да се порадва на стоновете й. Представи си как Шонед се гърчи от същата болка, но не за да роди сина на Роан, а от неистова нужда за дранат. Ако Рьолстра не й бе дал достатъчно, за да причини смъртта й, поне се надяваше, че ще стигне, за да я направи зависима от дрогата. Не би било зле ако слънцебегачката оживее и остане пристрастена към драната. Ианте нямаше да я остави дълго време жива, разбира се, но щеше да се наслади на зависимостта й от дозите, които самата тя щеше да й определя. Не, слънцебегачката беше прекалено горда, за да се остави на милостта й… При всички положения, обаче, Роан никога нямаше да се ожени за нея. Нито за Пандсала…

Принцесата се спусна надолу към една каюта под нивото на водата отвън. Тясна, задушна и без прозорци, каютата се осветяваше от една-единствена свещ, закрепена в ръждясал метален пръстен на стената. В мътната й светлина Ианте огледа изпитателно обитателките на помещението. Три от тях се гърчеха в агонията на неимоверните болки от близкото раждане. Четвъртата беше Пандсала. По лицето й бе изписано напрежението на нетърпеливо очакване и очевидно не можеше да си намери място от нерви. При влизането на Ианте сестра й се надигна от стола.

— Мислех си да ги вържем — Ианте махна към трите родилки върху сламените постелки на голия под.

— Никъде не могат да отидат в това състояние — сопна се Пандсала. — Пък и би било нечовешко, не мислиш ли? Безсмислено е да проявяваме жестокост при това положение.

По-младата принцеса повдигна рамене.

— Тази, русата, вече е родила три момчета. Не откъсвай поглед от нея!

Русокосата жена се привдигна на единия си лакът и в кафявите й очи просветна ненавист.

— Ще трябва да ни избиете всичките! Да не мислите, че нищо не разбирам?

— Но преди това ще ви изтръгнем езиците — усмихна се Ианте. — Можеш ли да пишеш? Май не можеш, а? Пък и едва ли точно сега е моментът да те уча на това. — Тя се обърна към сестра си. — Оставих Палайла на прислужниците й, да се оправят, както знаят. Но след пристигането на Андраде една от двете ни непременно трябва да се качи горе.

— Кой нареди да я извикат? Тя не бива да присъства на раждането!

— Няма, разбира се. Заповядах да я доведат, защото ще бъде идеалният свидетел на онова, което двете с теб ще предложим като истина. Не се тревожи, ще успея да й отвлека вниманието. Сети ли се да донесеш одеялата?

— Ето ги там — Пандсала кимна по посока на три сгънати одеяла от плътно кадифе със златна нишка. — Същите, като това за недоносчето на Палайла. Всичко си предвидила, Ианте.

Русокосата простена и впи пръсти в корема си. Ианте се усмихна доволно:

— О, да! Дори не знаеш още колко неща съм предвидила!

* * *

След смъртта на слънцебегача Андраде положи неимоверни усилия да се съвземе и най-после успя. Уривал я намери седнала в едно кресло и побърза да я осведоми за случилото се в палатката на Рьолстра. Тя го изслуша безстрастно, после заповяда да извикат Антун — слънцебегача, който трябваше да бди над Шонед тази нощ. Със същото спокойно изражение на лицето нареди да повикат в палатката й и Камигуен. Докато чакаха момичето, Андраде разпита Уривал за всичко, което Рьолстра бе казал, после замълча, унесена в размисъл.

Камигуен дойде заедно с Оствел и Андраде леко повдигна едната си вежда при вида на изпомачканите им дрехи — очевидно облечени набързо. След това им разказа накратко случилото се през нощта.

— Може би помниш Криго, беше с няколко години по-голям от тебе. Беше чудесен младеж, умен и добър. Така и не разбрах какво му стори Рьолстра, но искам още призори всички фаради да научат за смъртта му и им предай да бъдат нащрек. Мисля, че засега не е необходимо да споделяме подозренията си с останалите, но все пак им кажи да се пазят.

Камигуен и Оствел си размениха тревожни погледи.

— Колко може да е опасна тази дрога? Знае ли се поне коя е тя?

— Рьолстра не спомена името й — отговори Уривал.

— На мен ще го каже — промълви тихо Андраде.

— Разбира се, господарке — каза нейният приближен. — Спомена нещо в смисъл, че с тази дрога може да подчини на волята си всеки фаради. Мисля, че и Шонед беше под влиянието на дрогата — продължи замислено той. — Питам се как ли Криго е могъл да бъде от полза на Рьолстра през всичките тези години.

— Докато могат фаради да се повлияят от действията й? — попита Оствел.

Андраде повдигна рамене.

— Можем да се чувстваме сигурни само след като разпитам подробно Рьолстра, и след като Шонед ми обясни как се чувства.

Някой отвън я извика по име и Андраде погледна въпросително нататък — може би й носеха допълнителни сведения за мъртвия слънцебегач. Но на входа застана задъхан от бързане мъж, облечен във виолетова ливрея — прислужник на Върховния княз. Под строгия поглед на Уривал слугата побърза да се отпусне на едно коляно пред първожрицата.

— Господарке, трябва да дойдеш веднага.

Андраде се облегна назад, готова да смъмри човека за проявената дързост — беше прекъснал изключително важен разговор.

— Защо за раните на господаря ти не се погрижи личният му лекар? — поде недоволно тя, но човекът поклати глава.

— Не става дума за Върховния княз, а за господарката Палайла. Изпратиха ме да те помоля за помощ.

— Палайла? Какво й е? — Андраде и Уривал се спогледаха озадачени. — О, Богиньо! Да не би раждането да е започнало?

— Да, господарке, точно така. Казаха ми, че още е рано, но въпреки това болките са започнали. Личният лекар на господаря го няма, а прислужниците й са безпомощни и страшно уплашени.

След разказа на Уривал за нанесените на Върховния княз рани Андраде допускаше, че човекът говори истината. Изправи се и каза:

— Добре, тръгвам веднага. — Останалите започнаха да я увещават да не отива, но тя ги спря: — Не ставайте смешни, нищо няма да ми стане, а Палайла наистина се нуждае от помощ. Уривал, ти остани тук и разпитай Антун веднага щом се върне — надявам се, цял и невредим. Ками, двамата с Оствел ще отидете при слънцебегачите и ще им разкажете какво се случи тази нощ. Утре сутринта те ще ви помогнат да уведомите всички останали. А сега ме оставете да вървя — тя се обърна към слугата на Рьолстра: — Как се казваш, човече?

— Герний, господарке.

— Добре, Герний, на теб се пада честта да носиш чантата ми с лекарствата и да ме отведеш до баржата на Върховния княз. Да тръгваме.

Стомахът й се разбунтува още в мига, когато кракът й стъпи на борда. Очните й дъна пулсираха от болка. Андраде стисна клепачи и прехапа устни с надеждата, че този път няма да повърне, и пое след една от слугините на Палайла към разкошните покои на наложницата. От пръв поглед се виждаше, че Палайла никак не е добре; и тя, и обърканите й, напълно безполезни прислужници, най-после си отдъхнаха, когато в лицето на Андраде видяха човек, който ще се погрижи за всичко. След бърз и щателен преглед Андраде се разпореди за някои неща, които щяха да облекчат болките на родилката. Първожрицата имаше опит от много други раждания и прецени, че този път Палайла ще се мъчи дълго, но не каза на никого. И без това положението на родилката беше тежко и тя крещеше така, сякаш всеки миг щеше да събуди Бога на Бурята, за да влезе във властта си за зимата.

— Хайде, стига — каза меко тя и приседна на леглото до виещата от болка жена — Не се блъскай така, крясъците изсмукват всичките ти сили. — Палайла впи нокти в ръката й и Андраде великодушно се примири с една болка в повече, добавена към жестокия тътен в главата си. — Успокой се сега, всичко е наред.

— Господарке? — каза тихо някой зад нея и когато се обърна, Андраде с изненада видя пред себе си Ианте. — Долу има още три жени, които раждат.

— Още три какво? — повтори механично първожрицата.

— Жени, които раждат.

— Богиньо милостива! — възкликна тя. — Защо не ми казахте по-рано?

— Ето, сега ти казвам — устните на Ианте потрепваха в насмешка, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее на изумлението й. — Те са прости слугини.

— Те са жени като теб и мен!

Палайла простена.

— Не ме оставяй! — ужасът в очите й далеч надхвърляше обичайния страх на родилка. Погледът й се спря върху принцесата и Андраде разчете безпогрешно неистовата омраза на наложницата към Ианте.

— Веднага се връщам — успокои я тя. — Ианте, остани при нея.

— Не! — изкрещя Палайла.

Ала Ианте се настани удобно в стола до леглото и ласкаво посегна към ръката на наложницата; Андраде отбеляза с горчивина инстинктивното трепване на Палайла и лицемерната гримаса на съчувствие върху лицето на принцесата. Първожрицата се почувства страшно неловко, но само повдигна рамене и излезе от стаята.

Тръгна надолу по тъмното стълбище, ужасена и разтреперана от лекото полюшване на баржата върху водата. Затаи дъх и се помъчи да не се спъва. При всяко по-рязко движение щеше да повърне. Хвана се за въжените перила, поспря и се опита да възстанови дишането си и да спре ужасното гадене. Отдолу долитаха мъчителни стонове, които я ориентираха накъде да тръгне; влезе в тясна задушна каюта и какво беше изумлението й, когато установи, че за родилките се грижи не друг, а принцеса Пандсала! Една от жените бе успяла да се освободи и притискаше ревниво новороденото до гърдите си; болките на втората бяха толкова страшни, че жената не виждаше нищо около себе си, а третата — светлокоса жена с блестящи тъмни очи, не сваляше от принцесата пламтящия си от омраза поглед и притискаше отчаяно корема си, сякаш се мъчеше да задържи младенеца на сигурно място в утробата си.

От мириса на кръв и пот Андраде отново получи жестоки позиви за повръщане; напрегна всичките си сили, за да се овладее и коленичи до жената с бебето.

— Ти ли й помогна да роди? — тя се извърна леко и впи поглед в очите на Пандсала.

— Ианте й помогна. Всъщност, всичко свърши сравнително бързо.

— Голяма работа — просъска русокосата жена. Пандсала я изгледа свирепо и в погледа й Андраде съзря явно предупреждение.

— И тя като тебе вече е раждала. В Канарата имаш няколко чудесни момчета, нали?

Жената извърна лице настрани. Озадачена от тази непонятна размяна на реплики, Андраде се запита какво ли може да е скритото в тях значение, но главата я болеше толкова жестоко, че й беше невъзможно да разсъждава разумно. Въпреки неопитността на помощниците си, жената с бебето се бе справила чудесно. Детето се оказа пълничко розово момиченце, съвсем здраво и нормално на външен вид. Андраде никога не бе раждала, но имаше силно развит майчински инстинкт и искрено се радваше на новородените бебчета, които не бяха свързани с нечии политически интереси. В поздравленията й към майката прозвучи сърдечност и топлота, после се изправи и пристъпи към жената до нея.

— Защо ли Богинята създава толкова много дъщери? — каза внезапно Пандсала.

— В Канарата гъмжи от момичета. Сигурно е от въздуха — Андраде внимателно положи измъчената жена в по-удобна поза, докато й говореше с успокоителен тон: — Полека, мила, ето така е по-добре. Още малко остава, не те лъжа, още малко…

Едно родено и още три, които ще се родят всеки момент… Това би било сериозно предизвикателство към доверчивостта на всеки — четири жени да родят за една нощ, по едно и също време, но какво друго обяснение можеше да има освен невероятно съвпадение? Означаваше ли нещо по-особено това, че три слугини раждаха заедно с наложницата на Рьолстра? Андраде разтри челото си, където се бе съсредоточила болката, и се опита да събере и подреди нахлулите в главата й мисли. Когато се намираше върху вода, почти никой от слънцебегачите не успяваше да задържи не само обяда в стомаха си, но дори и една разумна мисъл в главата. Този път Андраде бе длъжна да се овладее…

— Казват, че момчетата се раждат по-бавно от момичетата — каза принцесата. — Има ли нещо вярно в това?

— Нямам представа. Ела, Пандсала, и избърши жената; още малко й остава. Ще изпратя някой да ти помогне.

— Изпрати Ианте — отговори припряно принцесата — Всеки друг страшно ме изнервя.

— Както кажеш. Само че как така принцеса ще помага при раждането на три слугини…

Момичето вдигна рамене.

— Сигурно си забелязала колко са безпомощни онези жени горе, а и все пак сме длъжни да се грижим за народа си. Все някой трябва да поеме нещата в ръце, докато чакаме лекаря на баща си.

Андраде отново си представи картината на двубоя така, както й го бе описал Уривал. След този инцидент Рьолстра сигурно беше станал още по-опасен, подобно на ранен звяр, но тази мисъл не попречи на първожрицата да изпита истинска наслада от представата за кинжала на племенника си, разсякъл плътта на Върховния княз. Жалко, че не го бе пронизал в сърцето, но Андраде не вярваше, че Рьолстра може да има в тялото си нещо подобно на сърце.

След малко пристъпи към русокосата жена — прегледа я внимателно и кимна доволно.

— Чудесно се справяш, мила. Моля те, дали ще можеш да наглеждаш приятелката си? Ти си раждала и преди, дай и малко кураж, от време на време й казвай по някоя дума…

— Богиньо, нека този път родя момиче — прошепна жената.

Стъписана от горещата й молитва, Андраде побърза да я успокои:

— Спокойно, мила. Момче или момиче, няма значение; след малко ще си имаш едно чудесно бебче.

— Господарке! Моля те, не ме оставяй насаме с нея! — жената отчаяно впи пръсти в ръката на първожрицата.

— Тя има много по-важна работа от това да седи тук до тебе — озъби се Пандсала.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш — успокои я Андраде и с облекчение напусна странната тягостна обстановка на задушната каюта. Надяваше се свежият нощен въздух да я охлади и да проясни мислите й. Уплашени и неспокойни, както всички мъже в такива случаи, членовете на екипажа се бяха събрали на групички и обсъждаха удивителното съвпадение в намеренията на четири бебета да се появят едновременно на този свят. Андраде се усмихна уморено при мисълта за Роан, който също ще се измъчва при раждането на първото си дете. Чей вероятно така ще го напие, че князът ще забрави собственото си име, нежели да се тревожи за Шонед.

От реката лъхаше прохладен влажен въздух, просмукваше се в костите й и влошаваше още по-силно състоянието на първожрицата, която и без това имаше неприятности с главоболието и стомаха. Рьолстра ще си плати прескъпо за това, реши в себе си тя, тъкмо когато малка вълна люшна баржата, наруши ритъма и извади от равновесие Андраде, която допреди миг се смяташе за попривикнала към водата. Залитна ужасена, притисна длан към устата си и усети да я подкрепя нечия силна ръка.

— Не се притеснявай, господарке — обади се плътен дрезгав глас. — Това е съвсем нормално за фаради.

След миг цялото й достойнство се срути. Морякът Герний я придържаше до парапета, докато Андраде най-после се предаде в битката с водата. Най-важното беше да не припадне. Звездите над главата й най-после спряха лудешкия си танц едва след като той избърса устата й и й даде да отпие от плоско шише.

— Няма нищо, всичко е наред — говореше й успокояващо Герний. — След малко ще се почувстваш по-добре. И преди съм пътувал с фаради, та затова знам, че е най-добре човек да се предаде още в самото начало.

Андраде кимна вдървено и му благодари за загрижеността толкова несръчно, че Герний не се сдържа и се усмихна. Докато залиташе към каютата на Палайла, Андраде беше сигурна, че главата й всеки миг ще се пръсне като черупка от яйце на дракон. Пред вратата се бяха струпали няколко жени, които трябваше да са вътре и да се грижат за господарката си. Първожрицата бе обладана от внезапен пристъп на ярост, от който главата й пламна и я заболя още по-жестоко.

— Защо не сте при нея? — процеди гневно тя.

— Тя ни заповяда да излезем, господарке. Вътре е само принцесата.

— По дяволите, Ианте! — прошепна ядосано Андраде.

Едната от принцесите помага на прислужниците да родят, а другата прислужваше на господарката, която всички ненавиждаха. Трябваше да разбере какво всъщност става, дори ако трябваше да изгуби цялата нощ.

— Дръпнете се да мина. Извикайте Върховния княз, а вие двете слизайте веднага долу и…

От каютата долетя тънко проплакване, което Андраде безпогрешно определи като бебешки плач. Жените ахнаха, втурнаха се към вратата и препречиха пътя на първожрицата.

— Залостена е отвътре! — извика някой.

— Ианте! Отваряй веднага! — извика Андраде и трепна от силата на собствения си глас. Беше сигурна, че ръцете на принцесата са заети, и скръцна със зъби от тревога и нетърпение. Слугините се суетяха уплашени наоколо, една от тях предложи да извикат някой мъж, който да разбие вратата. Андраде тъкмо се канеше да вземе някакви мерки, когато вратата пред тях широко се отвори.

Пленително усмихната, на прага стоеше Ианте с виолетово вързопче в ръце. Андраде я изгледа вбесена и я заобиколи, за да влезе в стаята.

— Добре ли си? — обърна се тя към Палайла.

— Хм-м-м… — промълви изтощена Палайла и в погледа й просветна усмивка. — О, да… Да! Имам син! — тя се разсмя щастливо. — Син, Андраде! Син!

— Благословена да е Богинята — каза механично първожрицата и мислите й запрепускаха в няколко посоки едновременно, опитвайки се да проследят възможните последствия от раждането на наследник. Разпореди се слугините да измият и облекат господарката си, за да я приготвят за идването на Върховния княз. Андраде си представи с огорчение сияещото лице на Рьолстра — най-после и той се бе сдобил с наследник. Проклятие…

Огледа се за Ианте — но принцесата беше изчезнала заедно с детето…

* * *

Ианте се вглеждаше в шаващото вързопче в ръцете си и се засмя от радостна възбуда. Полът му нямаше никакво значение — момче или момиче, Ианте печелеше при всяко положение. И единият, и другият вариант имаха своите предимства, а на нея й оставаше само да реши кой от тях ще й донесе по-голяма изгода. Беше обмислила всичко предварително.

Принцесата се спря в коридора, ослуша се, и отново се засмя, когато чу пронизителния писък на корабната камбана да оповестява раждането на бебето. Това бе сигналът за срещата с Пандсала, както се бяха уговорили. Ако все още не се бе родило момче, Пандсала щеше да й донесе момиче. Жалко, че Рьолстра все още го нямаше, но и Андраде щеше да им свърши работа като свидетел. До слуха й долетя писък на друго новородено — някой заглуши припряно звука и Ианте отново затаи дъх. След миг щеше да разиграе собствения си сценарий, чиито правила определяше единствено тя.

— Ианте? — обади се зад гърба й Андраде и момичето побърза да скрие радостта си от чудесното съвпадение в раждането на двете деца. — Какво правиш тук? Бебето може да се простуди!

— О, одеялцето е толкова плътно — тя се обърна и се усмихна. — Цялата тази врява може да разстрои мъничкото сладко създание. Толкова красиво дете! Бих искала и аз да си родя бебе като него!

По лицето на Андраде се изписа ясно изразено съмнение в майчинските инстинкти на принцесата.

— Дай да го погледна — каза тя и отмахна завивката от лицето на новороденото. — Чудесно бебе. Погледни само каква коса!

Двете разговаряха с нормално висок тон, но звънът на камбаната и шумотевицата откъм стаята на Палайла заглушаваха гласовете им едва се чуваха от две-три крачки разстояние. Затова Пандсала не разбра, че при сестра й има някой, и извика откъм най-долното стъпало на стълбите:

— Ианте, нося още едно бебе, но… — в този миг съзря първожрицата и се стъписа. — Господарката Андраде!

Ианте беше сигурна, че собственото й лице изразява съвършено изумление. Беше се упражнявала дълго пред огледалото, докато успее да скрие и най-малката следа от злорадство.

— Пандсала! Защо това бебе не е при майка си?

Пандсала вдигна към нея силно пребледнялото си лице.

Залитна към стената и несъзнателно притисна виолетовото вързопче към гърдите си. Ианте се наслади миг-два на ужаса в очите на сестра си, после обърна поглед към Андраде.

— Да — каза първожрицата с равен глас, — защо носиш бебето тук?

Пандсала все още се взираше в сестра си с изкривено от ужас лице при мисълта, че е измамена жестоко. Опита се да изтръгне някакъв звук от полуразтворените си устни, но думите така и не излязоха. Камбаната възвести пристигането на Върховния княз и във въздуха се разнесе щастливият възглас на Рьолстра.

— Богиньо! Не мога да повярвам — най-после син!

Ианте погледна към Андраде.

— Кой му е казал такова нещо? — прошепна тя. Андраде сграбчи ръката й и пръстените на фаради проблеснаха в мрака.

— Нима е момиче? Дъщеря?

— Прекрасно малко момиченце — потвърди Ианте с добре изиграна изненада. — Татко трябва да е свикнал отдавна с това.

Едрата фигура на Рьолстра затъмни тесния коридор.

— Андраде! Ти пък какво търсиш тук? Положително не мен, за да ме поздравиш с раждането на първия ми син!

— Лекарят ти го нямаше и ме извикаха да помогна при раждането. Не мисля, че коридорът е най-подходящото място да приемаш поздравления. — Погледът й безмълвно нареди на принцесите да тръгнат към каютата. Рьолстра ги последва, внезапно усетил, че нещо не е наред. Андраде заповяда на една слугиня да поеме детето от разтрепераните ръце на Пандсала и да излезе веднага от стаята. Заключи вратата след нея и се обърна към присъстващите с ледена усмивка на устните.

— Е — каза тя властно, — а сега искам да разбера каква е истината.

— Какво искаш да кажеш? — отговори предизвикателно Рьолстра. — Искам да видя сина си! — Погледът му се местеше от едната принцеса на другата, после се спря на заключената врата, зад която бе изчезнала слугинята с другото дете. — Не ми се вярва да са близнаци — каза той с измамно спокойствие.

— Детето ти не е син — обърна се към нега Андраде и Ианте долови мрачното задоволство в гласа й. — Да видим коя от дъщерите ти ще обясни какво всъщност става тук.

Върховният княз се извърна рязко и прониза с поглед Палайла.

— Какво знаеш по този въпрос? — изкрещя той.

— Нищо! — задъха се тя и се дръпна ужасена към възглавниците, по-бели от внезапно пребледнялото й лице.

Рьолстра се извърна към дъщерите си.

— Чие дете отнесоха току-що?

— Татко, моля те! — извика Пандсала, и Ианте мъдро прецени, че моментът едва ли е най-подходящият да поздрави баща си с раждането на осемнайсетата му дъщеря.

— Съжалявам, татко, бебето пак е момиче, но е много хубаво!

Рьолстра не обърна внимание на думите й.

— Андраде, трябва да разбереш каква е истината. Ако си отворя още веднъж устата, сигурно ще заповядам да обезглавят и двете!

Той отиде до прозореца и дръпна яростно завесите, после сключи пръсти зад гърба си. Целият трепереше.

Ианте седна и положи внимателно бебето в скута си.

— Не разбирам нищо, господарке. Ти ме видя с това бебе, а после дойде и Пандсала с друго бебе в ръцете. Какво всъщност става?

— Наистина ли искаш да разбера? — попита Андраде безизразно, но принцесата бе обхваната от ужас, когато леденосините очи на първожрицата проникнаха в мислите й. Същият беше и погледът, с който я прониза Роан преди две-три нощи. Тя се насили да се отпусне и успокои. Дори и Андраде да разбереше за заговора, нищо не доказваше участието на Ианте в него.

— Змии! — изпищя Палайла. — Те откраднаха сина ми!

— Уж не знаеше нищо, а сега изведнъж разбра кой е виновен — каза Андраде. — Доста любопитно. Пандсала, обясни ни цялата тази история.

— Аз… — тя изгледа гневно сестра си. — Всичко беше нейна идея! Тя искаше да разменим момчето с момиче…

— Какво? — възкликна Ианте с широко отворени очи.

— Млъкни! — сряза я Андраде. — Продължавай, Пандсала, но почни от самото начало.

Ианте се наслаждаваше на вината, изписана по лицето на сестра й, и я изслуша мълчаливо, докато цялата история се изливаше несвързано от устните на Пандсала. Андраде успя да запази хладнокръвие, но не можеше да отрече, че остана поразена. Палайла се бе отпуснала безсилно върху възглавниците и по всичко личеше, че й се иска вече да е мъртва. Рьолстра се извърна към Пандсала и я изгледа така, сякаш й бяха поникнали опашка и шипове на ръцете. Ианте полюшваше бебето в скута си.

— Ако правилно съм те разбрала — намеси се с натежал глас Андраде, когато думите на Пандсала заглъхнаха и се задавиха в ридания, — нещата са се развили така: Ианте е предложила да замените момчето с момиче, ако Палайла роди син. За тази цел сте се разпоредили да докарат с вас онези нещастни жени долу и изкуствено сте предизвикали родилните им болки, когато Палайла е започнала да ражда. Сигурна съм, че в багажа ти или сред нещата на Ианте ще открием билките, с които сте постигнали това. После сте сключили сделка с Палайла — тя е обещала на някоя от вас да й помогне за спечелването на княз Роан, ако роди момиче и вие го замените с момче. Но след като единственото родено досега бебе се е оказало момиче, на вас не ви е оставало нищо друго освен да го качите горе и да го замените с детето на Палайла, в случай, че беше родила син, от който сте искали да се отървете. Ако детето на Палайла беше момче, тя би била безполезна за вас, затова сте се върнали към първоначалния план на Ианте. Такава е била същността на целия ви замисъл, нали?

Пандсала кимна мълчаливо през сълзите, които продължаваха да се леят по страните й.

— Татко, толкова съжалявам… Само се опитвах да ти дам сина, който толкова искаше…

— Рьолстра! — извика предупредително Андраде, щом забеляза заплашителния вид, с който Върховният княз пристъпи към Пандсала — вече вдигаше ръка да я удари. Ръкавът му се дръпна нагоре, Ианте забеляза превръзката на ръката му и се запита дали не го е наранила онази кучка Шонед, докато е защитавала измислената си чест. Устните й се изкривиха в злостна усмивка и тя побърза да се наведе към бебето в скута си.

— Все още не сме изслушали твоя вариант на историята, Ианте — подкани я Андраде.

Принцесата вдигна поглед.

— Какво мога да кажа аз? През целия си живот не съм чула нищо по-странно от това! Кой би могъл да предвиди от какъв пол ще са бебетата на онези жени, за да е възможна подмяната, за която говори Пандсала? Честно си признавам, татко, всичко това направо ме смая. Нима смяташ, че е възможно да съм влязла в заговор срещу собствения си баща и да съм искала да му дам син или пък да го лиша от такъв?

— Продължавай — подкани я Андраде с леден тон. Ианте повдигна рамене.

— Само чудовище би допуснало едно момче с княжеска кръв да израсне сред прости селяни! Не съм толкова коварна, татко, нито толкова глупава. Нима смяташ, че съм способна на такъв ужасен заговор? И на всичко отгоре — толкова необмислен?

— Не — каза Рьолстра с измамно спокоен тон и в зелените му очи припламна опасен блясък. — Ако Палайла беше родила момче, ти щеше да наредиш да го убият. Познавам те добре, Ианте.

— Татко! — този път ужасът й беше съвсем непристорен.

— Престанете и двамата! — Андраде ги изгледа с отвращение. — Попаднала съм сред змийско гнездо. И какво смяташ да правиш сега, Рьолстра?

— Най-напред ще разбера какво сте възнамерявали да правите с онези жени долу — погледът му не се откъсваше от Ианте. — Ти какво би направила, скъпа?

— Нищо, защото нямам нищо общо с цялата тази история — припряно каза тя.

— И все пак, ако допуснем, че имаше нещо общо — какво би направила? — настоя той.

— Татко… Нима мислиш сериозно, че бих заповядала тези жени да бъдат убити?

— Според мен не може да не си предвидила тази възможност. Винаги си ми била умница, Ианте. — После се обърна към Пандсала: — Знаеш ли какво е наказанието за измяна? — погледът му се заби в Палайла, която изпищя от ужас.

— Татко, недей! — Разтреперана, Пандсала падна в нозете му.

— Измяна — повтори едва чуто той. Андраде се изправи между двамата.

— Рьолстра — каза тихо тя. — Недей!

— Не е твоя работа, фаради.

— Не я убивай! Дай я на мен.

— Какво? Защо?

— Дължиш ми го. Тази нощ умря слънцебегачът, когото ти погуби.

— Криго е мъртъв? — Рьолстра беше поразен.

— Беше нещастен случай — побърза да каже Палайла и се облегна назад, а ръцете й се протегнаха към него треперещи и бледи като есенни листа. — Взел прекалено силна доза, и аз…

— Млъкни! — кресна й Рьолстра и тя уплашено се сви в постелята.

— В замяна на слънцебегача ще взема Пандсала — каза Андраде и в душата на Ианте трепна ликуване. — А също и новородената ти дъщеря. Още едно момиче е последното, от което се нуждаеш сега. Дай ми ги и двете.

— Жива напаст за Кулата на Богинята — подхвърли злорадо той и в погледа му просветна жестока искра. Пандсала изпищя. — Добре тогава — и двете са твои.

— Татко, недей!

— А Палайла? — попита Андраде.

— Тя уби твоя фаради и едва ли ще отречеш, че си е заслужила смъртното наказание. Сигурен съм, че тази твоя Шонед вече ти е казала за драната, нали? Жалко, че не й дадох повече, за да я убие.

Върховният княз и първожрицата се гледаха миг-два в безмълвна ярост, докато Ианте ги наблюдаваше озадачена. Какво ли се бе случило тази нощ на Шонед?

— Стой настрана, Андраде, предупреждавам те. — Той замълча, после се обърна към по-малката си дъщеря: — Ианте!

Тя се изправи разтреперана въпреки предчувствието, че е успяла да се измъкне.

— Покажи ми бебето.

Принцесата пристъпи напред и протегна ръце към него, за да му покаже новородената дъщеря. Рьолстра погледна личицето й, после отметна леко виолетовото одеяло, за да се увери, че наистина е момиче.

— Хиана — каза той. — Така ще я наричаш, Андраде, за да, не забравя никога как се е появила на бял свят.

Ианте трепна. На старинния език думата означаваше „измяна“. Андраде пое детето в ръцете си и отправи поглед към ридаещата Пандсала.

— Стани! Първото, което трябва да научиш, е, че един слънцебегач не пада пред никого на колене. Дори пред Върховния княз.

— Освен ако слънчебегачът не е негова собственост — подхвърли Рьолстра и първожрицата го изгледа с ледена омраза.

Ианте се взря в очите на сестра си, изпълнени с безмълвен ужас. Пандсала като че ли все още не можеше да повярва в сполетялата я участ. Внезапно, сякаш за миг успя да вникне донякъде в кошмара на случилото се, скочи и впи пръсти в шията на Ианте.

Рьолстра хвана дъщерите си за косите и ги откъсна една от друга. Пандсала се срина безсилно на пода, а Ианте с мъка се опитваше да си поеме дъх през страшната болка в гърлото. Върховният княз рязко отвори вратата и извика на стражите да отведат Пандсала в палатката на първожрицата, дори ако трябва да й запушат устата и да я вържат. Отвън долетяха писъците й — на ужас, отчаяние и убийствена ненавист. Ианте трепна и настръхна.

Никой не продума. Палайла беше прекалено уплашена и можеше само да се свива онемяла в копринените си завивки. Андраде притисна нежно бебето до гърдите си и се обърна към Рьолстра:

— Къде е Криго?

— Ако искаш, ще заповядам да ти го оставят в палатката.

— Дадено — озъби се тя.

Ианте се стресна от неимоверната злост в тона и на двамата — омразата им беше трупана с години, и затова бе много по-могъща и страшна от всичко, което бе виждала досега. Тази омраза като че ли живееше свой собствен живот и се гърчеше осезаемо и почти материално в пространството между баща й и първожрицата.

— Ще го съсипя — каза рязко Рьолстра. — Собствената му женитба ще го погуби.

— Преди много години самият ти искаше да се ожениш за слънцебегачка.

— Може би това ти даде идеята за този брак. И когато предприе това свое начинание, изобщо не ти дойде на ум колко ще ме вбеси то, така ли?

— Твоят гняв е лично твоя работа. Не съм предприемала нищо — Богинята…

— Богинята обикновено прави онова, което ти й кажеш. Разправяй каквото искаш, но ако смяташ, че синовете му ще го наследят, много се лъжеш.

— И това го чувам от човек, който продължава да вярва, че все някога ще има син? — каза злорадо тя. — Намери си друга любовница, Рьолстра, дори и десетина още да забременеят от теб, никога няма за имаш син!

— Махай се оттук! — ревна той.

Андраде тръшна силно вратата зад себе си и дълго след излизането й в каютата ехтеше тържествуващият и смях. Ианте се сви в креслото и се замисли. Беше победила. Независимо дали Рьолстра й вярваше или не — тя спечели. Върховният княз прокле едната си дъщеря, но за Ианте все още не бе казал нищо…

— Рьолстра… не, господарю, недей — заради децата ни… Принцесата рязко вдигна глава. Палайла се свиваше между възглавниците и не откъсваше ужасения си поглед от свещта, която Рьолстра взе от масата.

— Спомних си за пожара, Палайла — каза той почти нежно и тя изхълца от ужас. — Чу ли писъка на дракон тази нощ?

Ианте скочи разтреперана. Никога преди не бе чувала такива нотки в гласа на баща си, и й се прииска да е някъде много далече. Веднага, още сега! Предугадил намерението й, баща й заповяда, без дори да се обърне:

— Стой тук.

Ианте се вцепени, неспособна да си поеме дъх. Баща й се изправи до леглото на Палайла със свещ в ръката. Пламъкът просъска гневно във влажния въздух.

— Ианте, знаеш ли къде е Феруче? — попита той.

— Да, татко.

— Точно на границата между Княжески предел и Пустинята — продължи той. — Напоследък се питам кого да поставя там. Трябва да е човек, на когото мога да се доверя — той я погледна през рамо. — Все още ли искаш да се жениш за недораслия княз?

— Да — призна откровено тя.

— Тази нощ късметът ти проработи, но вече е на свършване, скъпа — в тона му прозвуча мрачна развеселеност. — С Феруче можеш да разполагаш като със своя собственост, но никога няма да получиш Роан. Като че ли той ще се падне на слънцебегачката.

— Слънцебегачката… — прошепна Ианте. Изведнъж вникна в бездънните дълбини на омразата между баща си и Андраде. Гняв, наранена гордост и непреодолимо желание за мъст я грабнаха и я залюляха в жестоката си прегръдка като безмилостен любовник. През целия си живот бе усещала в себе си страшна празнота, все очакваше да се появи някой, който да изпълни сърцето й с топлота и нежност, но топлотата се бе превърнала в неугасим пожар, в жажда за кръв и отмъщение. Принцесата най-после стигна до собственото си определение за власт — не властта на баща си или някой бъдещ жених, а власт, много по-могъща и страшна от незначителните способности на една слънцебегачка. Така бе разбирал властта и баща й, и тъкмо това го правеше велик — Рьолстра знаеше как да мрази.

— Виждам, че ме разбираш — каза той. — Върни се в лагера и ме изчакай там. Имаме много неща за обсъждане, но първо трябва да свърша нещо тук.

Преди да затвори вратата след себе си, принцесата погледна за последен път пламъка на свещта, който вече пърхаше до ужасеното лице на Палайла. Когато пристъпи от баржата върху дока, зад гърба й долетя първият от многото предсмъртни писъци.

* * *

През сребристо-зелените вейки се процеждаше меко сияние, нежно като цветчетата на току-що разцъфнали рози. Чувствителна към светлината като всеки фаради, Шонед лежеше на единия си хълбок и се питаше дали е виждала някога по-прекрасна светлина. Усмихна се на собствената си наивност — светлината не идваше от цветовете на новия ден, а от дълбоката нежност в собственото й сърце и от целуваното от лъчите на зората лице на спящия до нея мъж.

В самото начало беше несигурна, плаха и разтреперана, но когато Роан се обърка с многобройните връзки и копчета на дрехата й и промърмори някакво проклятие, Шонед изведнъж се разсмя весело, до сълзи. Изведнъж и двамата се разкикотиха като хлапета — нима можеха да възпрепятстват любовта им някакви закопчалки и плътно прилепнали ботуши след всичко онова, което бяха преодолели до преди миг?

Шонед приглади златистата коприна на косите, паднали върху челото му. Сега знаеше, че видението отпреди много години се бе превърнало в реалност. Благодарение на нея, Роан бе станал владетел и истински мъж. Преди Шонед да се появи в живота му, князът и мъжът в Роан не успяваха да съжителстват в мир. Потомък на княз, който бе властвал над дракони и хора, Роан неизменно бе воден от мъжествения идеал в лицето на своя баща и от стремежа да властва като него, но незрелият юноша изпитваше жестоки съмнения в собствените си способности. Едва в прегръдките на Шонед за първи път почувства сигурност и постигна хармония между владетеля и мъжа. Князът и човекът се сляха в съпруга на Шонед.

Ласките и дъхът му галеха кожата й, шепотът му раждаше в душата й усещане за слънце, целувките му разпалваха сияние на цветове, които тя възприемаше осезаемо в цялата им яркост и чистота — цветовете на диаманти, сапфир и топаз. Цялата й чувственост трепна и се събуди за него, устремена към сливането на кръвта му с кръвта на слънцебегачката — сливане, което щеше да се увенчае с раждането на бъдещия им син — княз и фаради.

— Искам той да има твоите очи, любими — прошепна тя и пръстите й ласкаво докоснаха копринените му ресници. Усмихна се, когато видя натежалите му от съня клепачи да се вдигат полека.

— Ммм… — прошепна сънено той. — Какво правиш с мен?

Шонед го погали по бузата и усети наболата руса брада.

— Искаш ли пак?

— Да го оставим за друг път, когато ще бъда достатъчно жив да изпитам удоволствие — каза унесено той. Притегли я към себе си и тя се сгуши в рамото му. — О, забравих да разплета плитките ти — винаги съм искал да видя косите ти разпуснати.

— Е, остави нещо и за брачното ложе — засмя се тя.

— Оставил съм, и още как! Веднъж Чей ми каза…

— Роан!

— …нещо и оттогава все искам да го опитам — довърши той. — Но то е изненада. — Роан скри лице в косите й. — Ммм, колко хубаво ухаеш…

— От плодчетата на мъха — изпомачкали сме ги като за вино. — Тя легна по корем и издърпа роклята си изпод главата му — бяха я използвали като възглавница. — Виждаш ли? — Пръстите й разровиха леко мъха и откъснаха няколко сочни зрели зърна. — Хайде, отвори си устата.

— Пак ли?

Той отвори широко очи от изненада и двамата отново се заляха от смях. Лежаха един до друг и се хранеха взаимно с дъхави горски плодове, затоплени от лъчите на слънцето, които бавно си пробиваха път през балдахина на пищната зеленина. Най-после Шонед се обади:

— Хайде, стига толкова, ще ни прилошее. Да се прибираме, преди да са разбрали, че ни няма.

— Кълна се, това е последният път, когато се промъквам някъде с теб, защото съм принуден да пазя в тайна отношенията ни. Би било чудесно, ако не трябваше да се крием. Отсега нататък — край на всякакви криеници! — Роан седна и лениво протегна ръка към надвисналите клони. — Над реката е страшно светло, макар че едва зазорява. Виж!

Тя се притисна към мускулестия му гръб и подпря брадичка в рамото му. Светлината я заслепи и Шонед отново усети болезненото туптене в главата си. Не искаше да разваля магията на утрото и затова не каза нищо, само смръщи леко чело и примижа срещу ярката дневна светлина.

— Роан, слънцето не изгрява в тази посока!

— Във вятъра се носи някакъв мирис — каза неспокойно той.

— Пожар! — ахна Шонед.

— Бързо, обличай се!

Хванати за ръце, двамата се втурнаха нагоре по течението на реката. Изгревът остана зад тях, навсякъде се стелеше пушек, понесен от игривия утринен ветрец.

— Мостът ли гори? — попита тя.

— Не…

Излязоха от гората и пред очите им се разкри просторна гледка — полюшвана кротко от леките вълни, баржата на Върховния княз напомняше огнена преизподня, а виолетовите й платна се простираха към небето като крила от пламък…