Мелани Роун
Принц на драконите (13)

Глава 13

Още преди няколко поколения пространството между лагерите на гостуващите князе и пистата за конни надбягвания бе залесено с дървета, както за да обезпечи спокойствие и мир на конете, участващи в състезанията, така и за да защити шатрите от миризмите и прахта. Заслонът за животните и пасището също бяха създадени отдавна, заедно със самата писта, озвучавана през всеки три години от тропота на безчислени копита. Обиколката й бе точно една мяра, а широчината — достатъчна, за да препускат по нея двайсет ездачи в коридори, разграничени от многоцветни перила. На всяка третина от разстоянието имаше дървена куличка, от която съдия наблюдаваше да не се нарушават правилата. Все пак това, което се случваше извън полезрението на отделните надзорници, минаваше безнаказано. Местата за зрителите бяха обърнати на юг. Редиците столове за най-знатната публика тази година бяха защитени от копринен балдахин в цвят на зелени листа — нововъведение, струвало на княз Клута доходите му за шест месеца. Щеше да излезе още по-скъпо, ако негова светлост Лейн, княз на остров Дорвал, не бе направил отбивка от цената на тъканта, защото мразеше да го пече слънце, докато гледа надбягванията. Простолюдието се редеше безгрижно по обиколката на пистата и се гощаваше със закуски и напитки от будките, разположени наблизо: денят на надбягванията беше единственият, в който на търговците се разрешаваше да пренасят стоката си през реката и да я продават извън панаира. Знатни и простолюдие наблюдаваха състезанията еднакво развълнувани, с една и съща възбуда, спореха и залагаха еднакво оживено, като съсловната разлика се проявяваше само в размера на сумите.

Роан винаги бе обичал деня на конните надбягвания. Тази година допълнително удоволствие за него бе, че нямаше да му се налага да си държи езика зад зъбите и да се преструва на невежа. От него, като от син на баща си, можеше да се очаква да разбира от коне, и младежът с облекчение щеше да покаже познанията си. Сега, преди да отиде при зет си, той се разхождаше из поляната, дето ездачи и жребци чакаха да обявят началото, и проучваше съперниците на Чей в предстоящите обиколки. Самият Чейнал оглеждаше Аккал от копитата до пискюлчетата на ушите; когато най-сетне приключи, скочи пъргаво на седлото и се оплака на шурея си:

— Яд ме е, че изглеждам като клоун — и подръпна червения си копринен ръкав. Облеклото му беше в хералдическите цветове на неговото наследствено владение — червена туника, бели панталони и ботуши от лосова кожа, допълнено от син пояс през кръста, като знак на васалната му връзка с княза на Пустинята. Роан възрази:

— Тобин смята, че изглеждаш прекрасно. Впрочем гледай не костюма си, а големия сив жребец на господаря Резе. Сред всички тук той е единственият, който може ла тича.

— Смяташ да заложиш на него ли? — ухили се Чейнал, потупвайки черния си ат по врата.

— Не изглежда чак толкова бърз! — отвърна Роан. Чу се тръбата, оповестяваща началото на първата гонка; младежът извърна глава към пистата. — Започва се. Пистата е добра, но ми се струва, че видях трудно място във втората третина.

— Благодаря. Върви да крепиш Тобин и й кажи, че през живота си не съм падал от кон.

— Блесандин те хвърли от гърба си преди две години.

— Именно. Той ме хвърли, защото криеше дявол под кожата си, а и бях пиян.

Роан се разсмя. Погледа как зет му води Аккал към пистата и осъзна, че той самият има още мъничко време преди началото на надбягванията, за да огледа собствените си коне. Чейнал включваше своите в Риалата главно за да изтъкне качествата им като стока и да ги разпродаде изгодно, но Роан бе решил да участва само заради удоволствието. Той свика конярите си и се зае да дава последните разпореждания кой кое животно ще язди. Забеляза, че Оствел с тъжен поглед обикаля в края на групата, без да смее да се присъедини, и го покани с жест да дойде при него:

— Не е трудно да се разбере какво те мъчи — каза с усмивка.

— Знам — въздъхна печално младият мъж. — Господарю, не исках да моля, но…

— Виждаш ли петнистата кобила ей там? Това е Елизиел. Може да бъде много проклета, ако поиска, тъй че внимавай. Ще участваш в четвъртата гонка, с моите цветове.

Очите на Оствел грейнаха от признателност и за миг той сякаш бе готов да падне на коляно. За облекчение на Роан се овладя и не го направи. Само изрече пламенно:

— Благодаря, господарю! Тя е мечтата ми! Ще се състезавам и ще спечеля, обещавам!

— Ако не спечелиш, мисли му — закани се шеговито князът, довърши разпорежданията си и тръгна към зеления балдахин. По пътя мислеше колко е хубаво да си владетел, когато можеш да зарадваш някого така, както той бе зарадвал избраника на Ками. Откри я да седи заедно с Андраде, когато потърси с поглед русата глава на леля си; отиде при тях и седна, поздравявайки:

— Добър ден, господарки! Къде е Тобин?

— При Шонед и омайните дъщери на Негова всесветлост — отвърна първожрицата.

Роан изрече само: „О!“ Не желаеше да му се напомня, че дъщерите на Негова всесветлост съществуват. Не желаеше и да си представя с каква отровна любезност се обръщат те към Шонед. Затова попита:

— Леличко, смяташ ли, че Тобин възнамерява да прекара приятно с тях?

Вместо леля му се обади Камигуен, със смеещи се очи:

— Господарю, на твое място не бих задала този въпрос пред нейно високородие. Тя не се забавлява с тях, а ги учи на ум и разум.

— Несъмнено. На времето учеше мен. И докато не пораснах с една глава по-високо от нея, уроците й бяха твърде болезнени.

Развеселената Андраде също се включи:

— Още ли имаш белег, дето те ухапа?

— Няма да изчезне до края на дните ми. Но недей да издаваш тайната ми, Камигуен, особено пред моя оръженосец, който смята, че съм пострадал в битка и разправя на всички колко съм храбър.

— Като познавам сестра ти, мисля, че момчето говори истината! — отвърна тя със смях.

Андраде посочи към пистата:

— Ето го Чейнал. Най-добре ще е да спечели това състезание, защото съм заложила пред Лейн сто мяха вино срещу половин мяра от най-хубавата му коприна.

— Можеш да смяташ, че вече е твоя, и да мислиш за новите си рокли — каза Роан.

* * *

Джервис, господар на Ваес, бе възложил на първородния си син Лиел почетното задължение да открие състезанието. Лиел, тромав дългуч на шестнайсетина години, се изкачи решително на платформата, зае горда поза и вдигна яркожълтото знаме. Конете се наредиха един до друг и образуваха пъстър килим от крещящи цветове. Дори и сред тях обаче можеше да се различи господарят на Радзин в червено и бяло — особено след като Лиел спусна знамението и Аккал бързо се откъсна начело.

Първата гонка бе проба на разстояние три мери, сиреч три обиколки; тя подлагаше на изпитание сърцето, дробовете и нозете. Същинската надпревара щеше да се проведе след пладне, на същото разстояние. Така евентуалните купувачи можеха да си създадат прекрасна представа за качествата на всеки отделен кон. Но това не правеше първенството по-малко оспорвано и когато в началото на втората обиколка Аккал бе изпреварен от сивия жребец на господаря Резе. Цялото множество ахна. Досега винаги Чейнал бе фаворит, както заради личния си чар, така и заради ездаческите си качества, благодарение на които неизменно печелеше. Сега всички зрители затаиха дъх, докато черният ат скъсяваше разстоянието между себе си и съперника. Две трети от втората обиколка Аккал и сивият, кон тичаха непосредствено един след друг, но с колкото наваксваше първият, с толкова се откъсваше още по-напред вторият. Внезапно една ръка в бял ръкав на ивици — ръждиви, като наследственото владение на господаря Резе, и тъмнозелени, като на неговия сеньор, княза на Осетия Чал — се вдигна веднъж, дваж, стиснала камшик, който безмилостно изплющя върху хълбоците и задницата на сивия жребец, а в същото време, без господарят Чейнал изобщо да подръпне юздите, разкрачът на Аккал се увеличи и черният кон сякаш полетя над земята. Когато жълтото знаме най-накрая се спусна, от гърлата на хората край пистата се изтръгна единогласен рев. Почти всички бяха заложили за Чей и бяха спечелили.

— Е — каза Андраде със задоволство — за миг се усъмних, че Лейновата коприна ще бъде моя.

Роан се задоволи само да каже:

— Ако ме извините, господарки, ще отида да погледна сивчото и да видя дали са му останали сили, за да си го върне следобед.

Той срещна зет си на пътеката, по която участниците се връщаха към оградената ливада, където заедно с другите жребци и Аккал щеше да бъде разходен и оставен да се отмори преди финалното състезание. Господарят на Радзин бе слязъл от седлото и цветисто ругаеше по адрес на доскорошния си съперник:

— Видя ли само какво направи оня кучи син? — гневно запита гой. — Шляпна Аккал с бича си, по средата на третината, където никой нямаше да го види! Мръсник! Аз даже Аккал не съм го пришпорвал, а Резе се осмели… — За да успокои и себе си, и животното, Чейнал гальовно потупа черния ат по гъвкавата шия.

— Не видях какво е направил Резе — призна шуреят му — но видях преди малко сивия му жребец. Чей, ще успееш да го надминеш в последната гонка. Като едното нищо.

— Да го надмина ли? — в сивите очи на Чей блеснаха мълнии. — Ще има да гълта праха след нас! — Той подаде юздите на един коняр, който тъкмо се беше приближил, и започна обстойно да го наставлява какво да прави; момъкът почервеня от обида, но замълча. Двамата мъже тръгнаха по пътеката. Прозвуча тръбата за втората гонка и Чейнал се усмихна късо, като видя една от любимите си кобили да тръгва бързо към пистата. От нетърпение гордото животно се изправяше на задните си крака. Той отбеляза:

— Резе ще участва и в тоя кръг, с кобила. Надявам се да свикне да губи… Ей, Роан, това там не е ли Оствел с Елизиел?

— Да, пускам го в четвъртата гонка. Иска Камигуен да му се възхити — младежът смигна към спътника си. — Обичайно за влюбен мъж.

— Правя извода, че и ти ще се включиш, приятелю.

— Ами, зетко, не е лоша идея.

— Я не ставай глупак! Принцовете не участват в тези надбягвания!

— Не участват ли? — Роан повика един от конярите си и го попита: — Как е Паща днес?

— Готов, господарю. В кой кръг мислиш да го пуснем?

— В гонката до залива Брохвел, за изумрудите — отвърна младежът уж небрежно, и зачака Чей да избухне. Не се излъга:

— Ти си луд!

Конярят бързо се обади:

— Веднага ще се погрижа, господарю. И ако твоя светлост ми позволи, ще река, че съм много радостен, задето твоя светлост решава да участва.

— Ще позволи негова светлост, и още как — процеди Чейнал през зъби, и едва изчакал коняря да се отдалечи, подбра Роан: — Ти имаш ли ум в главата бе? Хрумнало му да се перчи пред жени; ами ако си счупиш врата? Мислиш, че на Шонед ще и е много драго? От мен да знаеш: няма такава, която да ти благодари, ако на брачната нощ й се явиш с потрошени крака или пък…

— Всичко, с което ще се явя на брачната нощ, ще бъде напълно годно за работа, не ме мисли.

— Хич даже? Браво! — гласът на Чей бе пропит със сарказъм. — Така и ще говоря на всички, докато ти препускаш до Брохвел и обратно, на разстояние цели мери, където никой няма да може да те държи под око: „Не го мислете!“ Ти, главо дървена, не помниш ли какво си казахме снощи?

— Снощи си е за снощи, сега казвам, че ще участвам, и стига толкова! — отсече Роан, обърна се… и се отзова право срещу княгиня Ианте. Тя бе великолепна в роклята си от лавандулова коприна и с накитите си от сребро. Държането й бе ведро, спокойно и изискано, но всеки можеше да прозре, че не е дошла да гледа конете.

— Господарю Чейнал — поздрави тя — надпреварата бе много вълнуваща. Твоята съпруга ще изглежда великолепно със спечелените рубини.

— Както чувам, ти си се сетила да предложиш накити вместо пари за награда, братовчедке — обади се Роан.

На Чейнал наистина не му липсваше усет, бързо каза:

— Извинете ме, виждам един от моите коняри да ме вика — и остави сами принцесата и шурея си. Пътем се ухили на Роан, който бе разгадал маневрата му и го измери с кръвнишки поглед.

Младите хора помълчаха.

— Харесва ли ти на Риалата, братовчеде? — обади се накрая девойката.

— Ами да, и то повече, отколкото последния път — отговори той и добави с неочаквана и за себе си прямота: — …когато още не бях за женене. — Ианте се изчерви пленително. Той бавно я поведе обратно към трибуните; тя продължи разговора:

— Навярно е уморително за теб.

— Братовчедке, сигурен съм, че и за теб е същото, след като и ти не си омъжена.

— Аз се срещам предимно с пратеници на кандидатите — произнесе тя, съзерцавайки изящните си ръце — Но не бих могла да приема за съпруг мъж, който не си дава труд дори да ми се представи лично. Чувствам се донякъде като стока, изложена на панаира — добави с въздишка тя и Роан забеляза, че тъй като е по-ниска от Шонед, когато вдигне поглед към него, гъстите тъмни мигли са като було върху очите и.

— Има нещо вярно в това — съгласи се той. — Мога ли да те съпроводя до мястото ти, братовчедке, при твоите сестри? В следващия кръг участва кон от моя двор и бих желал да проследя добре ли ще се представи.

Стана така, че когато Шонед видя Роан за първи път през този ден, той водеше Ианте към креслото и, хванал я под ръка, а пръстчетата на нейно високородие изискано почиваха върху китката му. Младежът веднага си даде сметка, че е извършил нещо ужасно глупаво и същевременно твърде умно. Твърде умното в постъпката му бе, че се показваше пред всички в обществото на дъщерите на Рьолстра и кавалерски делеше вниманието си между тях. Ужасно глупавото бе, че когато ги сравняваше с Шонед — нещо, което не можеше да не направи — в очите му се хвърляха предимствата, които имаха принцесите, а не тези на слънцебегачката. Тя беше по-малко хубава, по-малко изискана, по-малко елегантна… И все пак тя бе единствената жена, която Роан желаеше.

— Ето те най-сетне и теб! — Тобин поривисто се хвърли към брат си, щом той седна. — Чей цял ли е? Предполагам, че днес ще посвети всичкото си време на Аккал вместо на мен: ясно е кого цени повече! Но аз прекарвам чудесно тук с нашите братовчедки. Колко хубаво е навън, под жаркото слънце! И колко мило от страна на княз Лейн да се погрижи за удобството ни!

Тобин продължи да бърбори в този дух още известно време, и Роан мислено я благослови. Шонед седеше непроницаемо безмълвна, с неподвижно изправен гръб и каменно изражение на лицето. Роклята й бе от лен в ръждив цвят, скроена и ушита пределно просто, нямаше никакви накити освен пръстените си на слънцебегачка и неговия изумруд. Като усети, че при вида на този пръстен се е усмихнал, Роан бързо отвърна поглед от Шонед към Пандсала.

Пандсала го изгледа в очите и за разлика от сестра си не поруменя. Младежът изрече няколко приятно безсъдържателни думи за времето; мургавата княгиня учтиво кимна. Попита я дали и харесват надбягванията; тя кимна пак и се загледа в пистата долу. Роан почувства леко раздразнение. Заслужаваше повече от това и тъкмо когато беше почти решил да си го извоюва, осъзна, че откликва на държането на Пандсала съвсем според очакванията и желанието й. При мисълта, че за малко не е бил надхитрен от момичето, раздразнението му нарасна, но към него се прибави и веселост. Да казва който каквото ще, но Пандсала с престореното си равнодушие и Ианте с биещия в очите интерес бяха могъща двойка чаровници! Внезапно Роан се запита дали Андраде не бе предвидила възможността той да се увлече наистина по сестрите и не бе сложила Шонед до него нарочно, за да обезсили въздействието на обаянието им. А то беше огромно. На два пъти през този ден младият княз почти бе стигал дотам да забравя колко кратко ще живее, ако сключи брак с едната или другата; присъствието на златокосата слънцебегачка обаче го бе предпазило от всяка по-сериозна опасност.

Кобилата от неговия двор излезе втора. В промеждутъка преди следващия кръг и по време на самото състезание Роан се обръщаше ту към сестра си, тук към Ианте и Пандсала и напълно пренебрегваше Шонед. Тя сякаш не забелязваше това. Преди началото на четвъртия кръг младежът сподели с Ианте:

— Възлагам големи надежди на една истинска вихрогонка; ето я, тъкмо се задава. Казва се Елизиел. На езика на старите времена името й значи „облаконога“.

— Истинска красавица — отвърна Ианте топло. — Владееш ли древния език, братовчеде?

— О, за кратко се бях увлякъл по него. Търсех по-необичайни имена за конете си.

Шонед рязко повдигна вежди:

— В Светилището, господарю, ни учат, че древните думи имат могъща сила и не бива да се използват лекомислено.

— Каква нелепост — промърмори Пандсала.

Тобин побърза да запита:

— А кой язди Елизиел?

— Оствел — отвърна Шонед с безизразен глас. — Удивлявам се, господарю, че разрешаваш на човек от Светилището да язди толкова ценен кон.

— По пътя насам Оствел заслужи повече от достойно това право, и аз го възнаградих с честта да язди Облаконогата.

Самият той бе възнаграден единствено с ледено мълчание. Пак Тобин спаси положението, като се разсмя и посочи вдясно от мястото си:.

— Вижте, вижте Камигуен, седи там до Андраде! Изглежда тъй, сякаш не знае да се гордее ли с избраника си или да се страхува!

Везните се наклониха към първото. Оствел даже и на обикновен кон бе превъзходен ездач, а на гърба на Елизиел не можеше да не спечели състезанието. Роан самодоволно се усмихна, а Тобин рече:

— Камигуен ще изглежда великолепно с карнеоли.

— Карнеоли ли са наградата в този кръг? — запита сестра си Пандсала. Но не дочака отговора и се обърна към Роан: — Братовчеде, наистина ли ще дадеш на ездача накитите, които твоят кон е спечелил?

— Да, така трябва: ще бъдат сватбен дар за годеницата му. — Той си помисли с удоволствие, че бе зарадвал не само Оствел, но и Камигуен. Да си княз беше нещо прекрасно!

— Каква щедрост от твоя страна — отбеляза усмихната Ианте. — И какъв късмет, че карнеолите ще подхождат на бъдещата невеста така добре, както казва братовчедка ни. Вярно е и че накитите са твърде пищни за жена от Светилището.

— Ако една жена е красива, заслужава красиви неща — изчурулика Тобин. — И още повече ако съпругът прояви добрия вкус да подбере подходяща за цветовете й брачна огърлица.

— Няма две жени, които да са напълно еднакви — произнесе Роан с тон на човек, щастлив, че е открил велика истина. Шонед го прониза с поглед, но той продължи: — Например на братовчедката Пандсала не би подхождало нищо друго освен елмази, защото очите й блестят точно като тях. А камъни за братовчедката Ианте биха били най-тъмните гранати, макар че дори те не могат да се сравняват с цвета на устните й.

— А нейно благородие Шонед? — измърка поласканата братовчедка.

— За нея изумруди, разбира се — оповести Пандсала още преди Роан да е успял да си отвори устата. — Ти наистина имаш най-забележителните очи — добави тя, обръщайки се към слънцебегачката.

Шонед прие комплимента с вежливо кимване, но отговори:

— Аз бих приела и прости речни камъчета, ако обичам истински онзи, който ми ги поднася.

Роан не премълча:

— Ако мъжът те обича истински, ще поднесе изумруди. Който и е той впрочем, надявам се, че ще равнява избора си по пръстена, който аз ти подарих.

— Нима си и го подарил ти? — смая се Пандсала. Удивлението и беше искрено и младият княз положи усилие да не се разсмее. Тобин се обади вместо него и потвърди:

— О, да! По време на Големия лов господарката Шонед спаси синовете ми от гибел.

— Не, не заслужавам тази похвала, твое високородие! — възрази пламенно момичето. — Княз Роан беше този, който прогони дракона.

— Прогонил дракон? — възкликна Ианте. — О! Братовчеде, трябва да ни разкажеш всички подробности!

— Непременно, някой друг път — отвърна той, като стана. — Моля ви да ме извините, господарки, но се налага да отида при княз Лейн. Двамата сме се обзаложили за следващия кръг и бих желал да видя лицето му, когато загуби — младежът отправи по една слънчева усмивка на всяка от жените и със скрито, но искрено облекчение си тръгна.

След петия кръг от надбягванията (в който Роан загуби, а Лейн спечели, за свое най-голямо удоволствие) бе обявена почивка, за да могат зрителите да се поосвежат, подкрепят и разплатят един с други. Старият княз на Дорвал покани младежа на обяд, но той отказа учтиво и слезе на пистата. Там поставяха препятствия за следващите няколко гонки: две дъсчени огради, два тръстикови плета и две стени — уж каменни, а всъщност от боядисано дърво. Паща би могъл да преодолее всяко без каквото и да било усилие.

Роан остана облегнат на парапета, който обикаляше пистата, и проследи внимателно шестата и седмата гонка, като наблюдаваше и изчисляваше на колко конски разкрача средно се пада един прескок. Скромното му държане — като изключим приветствените възгласи всеки път, когато излизаха коне на господаря Чейнал — и простото облекло го правеха почти незабележим. В шестия кръг от надбягванията най-бърз излезе жребец, собственост на княз Халдор Сирски, а в седмия — един бързоног красавец от конюшните на кулата Радзин. Когато прозвуча тръбата преди началото на осмия кръг, младежът усети, че някой го дръпва за ръкава. Обърна се и видя своя главен коняр:

— Време е, господарю — каза мъжът почтително и добави: — Донесох ти ризата. — Той раздипли празнична риза от небесносиня коприна, а Роан смъкна туниката си и я смени с изисканата одежда в хералдическия си цвят. Хората около него останаха смаяни, когато чуха да го назовават с титла и когато го видяха да се преоблича; но един юначага се окопити пръв, разсмя се гръмко и тупна младежа по гърба:

— Ей, господарю, на теб ще заложа, значи!

Роан му се ухили в отговор:

— Май нямам кой знае какви изгледи за успех, добри човече, но все пак да ти е сладка печалбата!

Той тръгна към ливадата, придружен от коняря, който го запознаваше най-подробно с уловките на предстоящото изпитание. Първо щеше да бъде лесно — докато не започнеше стръмнината над залива Брохвел. Там пътят ставаше скалист и опасен; много коне щяха да се осакатят при изкачването нагоре и още повече при слизането надолу, но Паща имаше закалка от Пустинята, и тя щеше да му послужи добре. Съперниците му до един отстъпваха по качества според конярите. Роан беше съгласен, но си отбеляза да държи под око жребеца на княз Халдор. Победителят от шестия кръг бе обучен не да се състезава, а да воюва, и излезе ли някой пред него, хапеше.

— На твое място, господарю — заключи главният коняр — бих накарал Паща да позабави малко на двете мери обратно от залива дотук. Той сам няма да се щади, щом те носи, знаеш, а ще трябва да спестиш малко от силите му.

— Ще запомня — отвърна Роан. Влезе в оградената ливада, откъдето конете поемаха към пистата, и се приближи до жребеца си. Паща беше безупречно вчесан и нагизден; в тъмните му очи светеше почти човешки ум, той сякаш разбираше, че положените за външността му грижи означават важна изява пред зрители. Побутна закачливо с муцуна рамото на стопанина си и Роан се засмя:

— Няма да се изложим пред Шонед, нали, момчето ми? — прошепна той, галейки коня по бялото петно на челото. — Ей така на шега ще бием всички, и ще спечелим изумрудите. Никакви речни камъчета!

Паща морно притвори огромните си очи, все едно заговорнически се съгласяваше; Роан се засмя пак, качи се на седлото и взе юздите в ръце.

— Господарю — обади се конярят — трябва да ти кажа, че съм подпъхнал тежести. Правилата изискват всички коне да са с еднакъв товар, а ти нямаш достатъчно месо по кокалите и не стигаш до задължителното тегло. Помни, че Паща днес носи и нещо отгоре.

Роан кимна. В следобедната горещина ризата вече лепнеше върху него и той размърда рамене, за да пропъди гъдела от спускащата се по гръбнака му струйка пот. Когато тръбата прозвуча, младежът се изправи в стремената, за да обяви, че е готов, и си каза тържествено: „Напълно съм спокоен.“ Това беше по-скоро заклинание: Роан (както и никой друг княз) никога по-рано не беше участвал в риалски надбягвания и докато Паща с парадна стъпка го носеше към стартовата линия, мисълта за накитите, с които желаеше да зарадва Шонед, отстъпи на друга — главното бе за нищо на света да не се посрами. Той погледна към местата за зрителите само веднъж, но не успя да различи златисточервеникавата коса на слънцебегачката. Може би така беше по-добре.

Тя обаче веднага го видя. Старателно престореното й равнодушие се пропука: той беше луд, какво си въобразяваше, че прави?! Двете с Тобин се спогледаха ужасени. Щерките на Върховния княз също се развълнуваха:

— Ианте, гледай! — възкликна Пандсала. — Роан! Ето го там!

— Не предполагах, че ще се включи лично в състезанието — отвърна сестра й.

— Нито пък аз — промълви Шонед — не мислех, че е толкова глупав.

Долу част от перилата бяха махнати, за да могат конете да излязат от пистата веднага. Щом жълтото знаме се спусна, възбудените зрители се устремиха към оградата, а Шонед спря да диша, когато тридесетте състезатели се сблъскаха при изхода — несъмнено прекалено тесен, за да могат всички едновременно да минат през него, без да пострадат. По някакво чудо обаче те, слава на Богинята, успяха и вихрено поеха по възвишението към залива; всички ги проследиха с примижали срещу следобедното слънце очи, докато не се скриха зад билото.

Веднага щом изчезнаха, хората от тълпата започнаха да се обзалагат един през друг с шумни крясъци. Шонед остана безмълвна и неподвижна. Но вътрешно кипеше: от гняв срещу самата себе си, че не й стига смелост да яхне на свой ред светлината и да последва състезателите; от яд срещу Роан, задето рискува да си строши врата (за изкусителната награда нехаеше); от пламенен порив на молитва към Богинята да го пази; и от решимост, ако любимият й се върне цял, сама да му поразмести кокалите, за да не мисли, че лудорията му ще мине безнаказано.

Внезапно до ушите й стигна гласът на Ианте — благ като топъл мед:

— Няма ли и ти да заложиш за успеха на княз Роан, както сторихме всички?

— Нямам какво — отговори Шонед — не притежавам нищо ценно. — Тя разпери длани, за да покаже колко е бедна, но съзря изумруда и тутакси промени думите си: — А, всъщност ето! Твое високородие, какво би заложила срещу това?

— Това? Нима залагаш срещу княза?

Шонед се усмихна, преди да отговори. „Интересно“ — помисли — „дали и тя се сърди на Роан, задето пренебрегва сана и безопасността си?“ Но на глас каза:

— Не се съмнявам в качествата му на ездач, а в други. В тези на жених.

— Да? — произнесе принцесата, тъмните й очи бяха нащрек, а възхвалените от Роан устни опънати във фалшива усмивка.

— Залагам изумруда си срещу каквото искаш, че нито ти, нито сестра ти ще го спечелите. Принца, имам пред вид…

— Как смееш!! — изсъска Ианте.

Шонед се изсмя в лицето й:

— Не ми казвай твое високородие, че не вярваш в силата на прелестта си!

— В друго не вярвам, слънцебегачке, в това, че някой се е погрижил да те научи как трябва да се държиш!… Но така или иначе, твоят облог е безсмислен. Аз просто не мога да загубя. Защото освен сестра ми и мен никоя, никоя не заслужава Роан, както би трябвало да е ясно точно на теб най-вече! Да не би ти да се лакомиш за него?

— О, не знам — излъга без да трепне Шонед — но ако и ти не си съвсем сигурна…

— Достатъчно — показа зъби Ианте. — Твоят изумруд срещу всички сребърни накити, които са по мен! Казах!

— Приемам — кимна слънцебегачката, и нарочно огледа освирепялата княгиня от глава до пети, сякаш преценяваше колко струват коланът, гривните, обеците и огърлицата й. Ианте овладя яростта си с върховно усилие, като грубо обърна гръб.

Шонед сведе очи към изумрудения си пръстен, не защото се опасяваше, че може да се раздели с него (дори не допускаше мисълта за това), а защото внезапно бе осъзнала колко й е скъп. Прехапа устни. После отново вдигна взор и огледа съседките си. Всички до една бяха последвали примера на Ианте и се преструваха, че не я забелязват. Тогава тя се реши, стана и си проправи път до края на реда, където зеленият копринен балдахин не спираше пътя на светлината.

Почувства сладостните лъчи върху кожата си, усети ги да проникват в кръвта и в костния мозък. Преплете пръсти и долови как се затоплят и пръстените й — дори смарагдът — а това й припомни нощта в Тържествената зала на Цитаделата и уверението на Тобин, че накитът със сияен зелен камък притежава собствена вълшебна сила. Шонед обърна лице в посоката, в която бе изчезнал любимият й, зеленият й като камъка взор се устреми по светлината право напред и стигна до Роан. Тя видя как русата му глава се свежда към шията на Паща — наближаваха горист участък; дишането й се ускори в отклик на неговото, заедно с него трепна и се намръщи, когато вейки зашибаха по ризата и косата му, а сърцето й затуптя бързо-бързо, когато видя убийствения склон, който предстоеше на коня и ездача…

…Роан прокле бодливото клонче, което разкъса ризата и одраска рамото му. Отвсякъде наоколо чуваше вайкания, охкания и ругатни; дланите му се изпотиха в ръкавиците. Заобиколи един паднал ездач и мислено благодари на Всевишната, че Паща бе прекарал досегашния си живот в Пустинята и сега както съобразителният му ум, така и пъргавите копита изпреварваха повечето съперници. Двамата вече бяха излезли от горичката и завиваха по пътеката, изкачваща стръмния склон; на върха му бе побит зелен стълб почти до самия ръб на скалата, надвесена над залива. Роан чу зад гърба си тревожен писък и хрущящ звук, който сигурно беше от чупене на кости, но нямаше време да се обърне и види, защото стълбът бе току пред него, а ездачът на изравнилия се с Паща кон, чиито дрехи бяха в цветовете на господаря Резе, не му беше оставил почти никакво място за завой. Паща заканително бе опънал уши назад, другият кон за миг поизостана на един хлъзгав участък и младият княз използва отворилата се тясна пролука, за да смушка жребеца си с пети — трябваше да минат колкото може по-близо до стълба. Те успяха да го заобиколят почти на косъм. Роан чу зад гърба си нов звук, още по-зловещ: вик на ужас, последван от тежък плясък в прибоя долу. Сгърчи лице и мълком преглътна мисълта, че това можеше да се случи с него и Паща; после стисна здраво юздите и се зарече, каквото и да става, да завърши това лудо препускане жив и читав — сега тази беше единствената му цел. От тридесетте състезатели бяха останали само двайсет. Но и те бяха с деветнадесет повече според Роан, както и според Паща; гордият жребец, който не търпеше да вижда задницата на друг кон пред себе си, полетя в стремителен кариер. Ездачът притисна буза към шията му, вкопчи се с всичките мускули на ръцете, нозете и гърба си в неукротимото животно и замижа. Клоните на дърветата не само яростно шибаха ризата му, но и я цепеха на ивици. Въздухът свистеше покрай ушите на младежа: струваше му се, че от зашеметяващата скорост, с която се движи, е оставил съзнанието си далеч назад и сега лети презглава към собствената си гибел. Злото предчувствие неочаквано доби веществен облик във вид на сивокафеникав кон с ездач, който се появи отникъде и се вряза отдясно в траекторията им; Роан без малко да падне от седлото. Непознатият носеше розово и пурпурно — цветовете на господаря Тибаян от Пирме — но това беше само заблуда; черните му очи, тъмната коса и белегът на брадата не оставяха място за съмнение: меридец! Младежът нададе стон, в който се смесваха проклятие и вопъл, и ухиленият му враг тържествуващо се изсмя…

…В гората, сред дърветата, Шонед бе изгубила Роан от погледа си, но когато конете излязоха на голата равнина, тя съзря сивокафявия жребец, който връхлиташе върху Паща, и застина. Нападателят все пак не успя да завари младежа неподготвен: Роан замахна, стовари юмрука си и ездачът в пурпурно-розово се олюля на седлото. Тутакси обаче извади бич и дъхът на Шонед секна — ударът зверски изплющя върху и без друго разранения гръб на Роан, и русата глава на младежа се отметна назад. Пръстите на слънцебегачката се свиха като куки; вцепениха се и кръвта се отля от тях. На нейно място нахлуха живи пламъци, които бликнаха в цялото тяло на момичето, на мига го обгърнаха като плащ от главата до петите и то тласнаха към тъканата пътека от светлина. Шонед напрегнато се изопна, събра всичките си сили и замълви беззвучно с устни заклинания, за да призове и приложи древното чародейство, на което я бе научил Уривал в Цитаделата…

…Гърбът на Роан пламтеше от болка. Младежът изви глава тъкмо навреме, за да види как меридецът вдига десницата си със стъкленото острие в нея; слънчевите лъчи накараха оръжието да блесне ослепително. Роан не вярваше, че нападателят му ще се опита да хвърля нож докато язди, и то по движеща се цел, но действителността веднага го убеди в обратното: острието прониза въздуха на един пръст разстояние от рамото му. Паща не се смути ни най-малко от удара, звъна и блясъка на пръсналото се пред него стъкло и набра още скорост. Роан стисна с болящи от усилието бедра жребеца си през хълбоците, прехапа устни и се остави на волята на коня. Сам искаше да увеличи разстоянието помежду себе си и меридеца, преди онзи да е извадил втори нож, и устремът на Паща да победи четиримата останали съперници бе добре дошъл. Наближаваха пистата. Удаде им се да изпреварят един ездач при входа, отворен в перилата; Роан се сети за наставленията на коняря си и стегна юздите. Паща разбираше господаря си така добре, че откликваше и на най-леките движения на крайниците му, и изпълни първия скок с безукорна точност — за разлика от жребеца пред него, чийто ездач не бе внимавал достатъчно. Петнистият кон изгуби ритъма, разколеба се и не можа да влезе отново в крачка. Мъжът на седлото напразно го шибаше с бича си. Роан, между два скока, ги изпревари и потрепера от негодувание, като видя окървавените белези по хълбоците на горкото животно. После се осмели отново да погледне назад. Меридецът бързо се приближаваше. Роан стисна зъби, но трябваше да се обърне към следващото препятствие и да насочи Паща да го преодолее. Конят и ездачът прелетяха над дъсчената ограда, копитата задълбаха в пръстта, ноздрите и гърлото на младежа се напълниха с прах и дробовете му нададоха вопъл за въздух, главата му се замая, но нещо по-силно от него го подтикна пак да погледне към меридеца.

Не видя нищо. Освен това как тънките устни на мургавия мъж се разтвориха, между тях излезе писклив вик, тялото се огъна като че в опит да избегне сблъсъка с някакво страшно видение, ужас блесна в черните очи, а сивокафявият жребец се удари жестоко в перилата. Понататъшната им съдба не интересуваше Роан; той се съсредоточи в предстоящия прескок на тръстиковия плет. Двамата с Паща го преодоляха и продължиха към каменната стена. Отминаха един вече изтощен кон, чийто ездач носеше дрехи в тюркоазено синьо — по това младият княз разпозна жребеца на княз Халдор Сирски и застана нащрек Опасенията му се оправдаха: бившият победител стръвно изви врат и се опита да го захапе за бедрото. Паща се ядоса, сви уши и понечи да се нахвърли на другия кон; цялото хладнокръвие и умение на Роан бяха необходими, за да попречи на двамата да се сбият, но любимецът му все пак го послуша, изпъна шия и затича така, сякаш имаше криле.

Пред тях беше останал само един съперник. Той с лекота прескочи петото препятствие и Роан, като премери на око разстоянието помежду им, прошепна в ухото на Паша: „Хайде, този можем и да го пуснем да бъде пръв, момчето ми. Няма да обеднея, ако сам купя изумрудите за Шонед.“ Но потомъкът на най-чистокръвните родители от Чейналовите коневъдни не се вслуша в думите му, защото виждаше само чуждата задница и скока, които го разделяха от победата. Роан не се опита да се наложи. Паща прехвръкна над последната стена, а господарят му отпусна хлабаво юздите върху обляната в пот шия; зад тях бяха останали другият кон и ездач, а пред тях бяха само празната писта, пъстрите перила и жълтото знаме, което като драконово крило се спускаше надолу.

Шонед разплете пръсти и изтри в роклята овлажнелите си ръце. Заклинанието беше излязло и по-трудно, и по-лесно от предвижданията и опасенията й. Уривал я бе обучил добре, но тя бе изчерпала силите си, за да поддържа страховития огнен призрак на дракон жив пред очите на меридеца — и видим единствено за тях — в няколкото решаващи секунди. Когато Роановият враг се изтърси от седлото, слънцебегачката усети да я обзема злостно, ликуване; но в следващия миг, когато и сивокафеникавият жребец рухна на земята, тя също извика заедно с всички зрители:

— О, не!!… — После, отчаяна, прошепна: — Не исках това… Богиньо, умолявам те…

Конят успя да се изправи с мъка на нозе, но ездачът, отхвърлен чак в средата на пистата, не помръдваше. Шонед чу възгласа на Тобин и си наложи да се върне пак под зеления балдахин. Видя не само Тобин, но с нея и Пандсала, и Ианте да слизат тичешком по стъпалата към пистата. Не се присъедини към тях, а изчака, докато дишането й се успокои, и едва тогава тръгна. Остана на разстояние от трите, макар че ги настигна точно когато бяха излезли на ливадата за конете и чакаха Роан. Той не закъсня да се появи с бавна крачка. Шонед го наблюдаваше как слиза от седлото, повежда кротко ходом потъналия в пяна жребец и без да обръща внимание на никого, мълви гальовни думички в ухото му, гали го по хълбоците, по врата, по корема… Приближи се един коняр, който възторжено прегърна първо господаря си, после Паща; след това четириногият победител бе поведен към конюшните да получи заслужени грижи и почивка, а двуногият (който не се крепеше съвсем стабилно на краката си прие с благодарност голяма купа вино, поднесена му от друг прислужник.

В преливащото от гордост и възхищение сърце на Шонед изведнъж нахлу тревога, когато видя нацепената риза и кървавите драскотини по гърба на Роан; такива имаше и по лицето, и по китките му. Победата му бе струвала по-скъпо, отколкото бе предполагала! Нозете й бяха готови да се затичат към него, ръцете й — да го прегърнат до секване на дъха, а устните й — да излеят порой от любещи укори, но тъй като всичко това и беше забранено, остана да наблюдава с безмълвна завист, как Тобин я отменя и в трите.

— Ти, глупак нещастен, как си се изподрал, дрехите ти са на парцали, а и главата си залагам, че си осакатен! — редеше гневно принцесата. — Сваляй веднага тия дрипи от себе си и върви да си лиснеш кофа вода; да не ти казвам колко от раните ще загноят, ако не го направиш…

— Да, сестро — произнесе той подчертано хрисимо, с което я разлюти, но следващите му думи я обезоръжиха:

— Само не ме прегръщай пак! — Тобин не можа да не се засмее. Роан се престори, че едва сега забелязва Ианте и Пандсала, и галантно им рече: — Не бледнейте така, братовчедки! Не съм пострадал кой знае колко, а и това беше само състезание, не битка.

Ианте вкопчи изящните си пръстчета в ръкава му:

— О, братовчеде, ти се изложи на такава опасност! И колко жалко за ездача на коня зад теб!

Чертите на Роан се изопнаха. Шонед погледна встрани. Пандсала се обади:

— Като идвахме насам, чухме, че си е счупил врата и е мъртъв. Конят е оцелял, макар че няма да се състезава никога повече. Какво точно се е случило, изглежда никой не знае. И никой не е виждал да се случва подобно нещо. Сега разследват…

Шонед гледаше навсякъде, само не към Роан. Искаше й се да потъне в земята. Заради този рус мъж, застанал прашен, потен, мръсен, изморен и ликуващ, тя бе убила човек. Нещо по-лошо: бе убила човек, използвайки дарбата и познанията си на фаради, върху което за всеки слънцебегач, от начинаещ питомец на Светилището до първожрец или първожрица, тегнеше строга възбрана, и от което нямаше по-голям грях и вина. Тя се видя коленичила пред Андраде и се чу разплакана да изповядва, че не е искала да причини смърт, но очите й против нейната воля се спряха върху Роан и й дадоха да узнае горчивата истина: бе извършила престъпление, за да го запази… за себе си.

Междувременно той съобщи на Тобин с много тих глас, но Шонед успя да чуе:

— Беше меридец.

— Нима?! — пребледня тя.

— Опита се да ме свали от седлото. Е, Тобин, остави; нищо ми няма — добави той раздразнително и отмахна ръката й, която понечи да го докосне. — Жалко, че е мъртъв, щеше ми се да поговоря с него.

Шонед видя как братът и сестрата си разменят предупредителен поглед и се застави да се намеси — наложително бе разговорът да бъде отклонен към друга тема. Придаде на гласа си най-острия и превзет възможен тон и заяви:

— Твоя светлост е поел риск, който би могъл да му струва много скъпо.

— О! Господарке Шонед, ти няма ли да ми честитиш победата?

Престорил се, че едва сега я забелязва, Роан я гледаше така благо и лъчезарно, че й идеше да го удуши. Тобин я предпази да стане убийца за втори път, като бързоя:

— Върви да се натопиш в реката, братле, защото си овонил цялото разстояние оттук до зрителските скамейки!

Той се усмихна:

— Сестричко, както винаги ласкаеш самолюбието ми.

— Де и ти да ласкаеше обонянието ми! — не му остана длъжна тя. И понеже видя съпруга си да приближава, извика: — Чей! Вземи Роан, закарай го до брега и го хвърли в реката!

— Нямам време — отвърна Чейнал, спря коня си за миг, наведе се от седлото и като сграбчи шурея си през кръста, го отлепи то земята и го притисна в прегръдките си. Лицето на младежа се изкриви. Всичките му охлузвания и рани го заболяха люто, а и изглеждаше смешно пред Шонед, Пандсала, Ианте! Чейнал за щастие го пусна почти веднага, но продължи със словесни поздрави: — Чудесно язди, да ти се ненадява човек, луда главо! Трябва да вървя да се готвя за последния кръг, но довечера на пира ще ми разкажеш. — Господарят на Радзин се наведе още веднъж, за да целуне съпругата си, после смуши Аккал с пети и се отдалечи. Шонед се обади:

— Да се върнем ли по местата си, за да видим как ще победи господарят Чейнал? — предложи тя.

— За това как аз победих още не си ме поздравила — отвърна Роан. Усмивката му бе сладка, но погледът зъл. — Може би обаче — продължи той отмъстително — си заложила срещу мен и си изгубила, господарке Шонед?

— Ще призная на твоя светлост, че действително сключих един облог, но той още продължава — отговори Шонед, също толкова сладко, и погледна Ианте. — И не бе свързан с надпреварата на пистата, а с друг вид състезание.

* * *

Чейнал спечели надбягването в деветия кръг, като изпревари най-близкия си съперник с почти една трета мяра. Сивият жребец на господаря Резе нагълта доста прах, както бе обещано. Поздравленията отшумяха, вълненията стихнаха, зрители и участници напуснаха пистата. Знатните гости на тазгодишната Риала се оттеглиха в шатрите си, за да починат малко преди пира, насрочен за вечерта, простолюдието се върна на панаира, а прислугата — към задълженията си в господарските лагери. Шонед нямаше как да се присъедини към вторите и третите; мястото й беше сред първите, но тя не искаше да го заеме. Можеше да присъства на пиршеството, защото Тобин се показваше с нея навсякъде и беше дала да се разбере ясно, че двете са приятелки; зеленооката обитателка на Светилището обаче чувстваше, че ще й прилошее, ако прекара дори само един миг близо до дъщерите на Негова всесветлост, особено пък в Роановото общество. Така че тя слезе до брега на реката, седна под едно дърво й се опита да не мисли за повелителя на сърцето си. И за онова, което беше извършила заради него днес.

Напразно! Той бе непрекъснато пред очите й: с разрошените златисти коси, ярката риза, сияещите очи и бузите, добили коралов цвят от тройното тържество — на победител, на обкръжен с внимание мъж и на човек, спасил се от смъртта. Как само разпалваше ламтежите на онези две кучки, как се опиваше от съзнанието, че може да си играе с тях и да ги предизвиква, оставайки неуязвим! Как безсъвестно използваше чара на погледа и усмивката си, за да ги увлече и покори! А към нея се обръщаше единствено с намерението да я засегне — в което, призна си тя засрамена, добре успяваше. „Проклет да е!“ — и Шонед обхвана с ръце главата си, притискайки слепоочията с длани.

От шатрите на Върховния княз се чуха поздравителни възгласи и възторжени викове: раздаването на наградите бе започнало. „Е, да!“ — намръщи се Шонед. — „Тобин ще си получи рубините, Ками — карнеолите… А Роан да се задави с изумрудите дано!“

— Честито, твоя светлост! — Тя изрече подигравателно на висок глас дълго отказваната похвала и се излегна по гръб във влажната трева. Загледа небето, облаците, които ту закриваха, ту откриваха трите изгряващи луни. Гледката не уталожи чувствата й. Знаеше, че ревнува; знаеше, че с това сама си вреди (единствено с това да беше!), но не можеше да не кипи от злоба при мисълта за скъпите рокли и накити на съперничките си, за тяхната изтънчена женственост и грижливо гледана хубост. И също при мисълта, че сега, в този именно миг те можеха да флиртуват с Роан, а тя не можеше; че сега, в този именно миг те наистина флиртуваха, ловяха погледите, усмивките му, ласкателните му думи и им отвръщаха… „Ти обаче си мой, хитрецо; синеок драконски сине, дето се оставяш да те ухажват и нехаеш за опасността…“ — процеди Шонед. — „И кълна се в Богинята, ще ти го докажа!“

В този миг един трезв, разсъдителен глас се обади от скрито ъгълче на съзнанието й. Заговори, като накара тутакси ревността да замлъкне: „Ти наистина ли желаеш да притежаваш мъжа, който днес те изкуши да извършиш убийство?“ Шонед не можеше да не отвърне на този глас — и поде дълъг, мъчителен спор със себе си. От една страна изтъкваше довода, че бе спасила живота на Роан, призовавайки дракона-призрак, за да уплаши меридеца и да отклони смъртоносното му оръжие. Беше успяла. Но човекът беше загинал. Противно на всички свои намерения тя бе нарушила най-страшния, най-свещен обет на фарадим, бе сторила точно онова, за което още преди време Уривал я бе предупредил да внимава: бе поставила дарбата си в услуга само на Роан, бе подчинила силата си на неговите интереси и бе забравила всичко друго. Можеше ли да има оправдание за нея? В името на най-възвишеното чувство се бе опетнила с най-долния грях: отнела бе човешки живот. Благородната подбуда и отвратителното дело бяха рожби на волята й. Но дали бе възможно така, както те съществуваха заедно в нейното съзнание, в личността й да се съвместят взаимно противоречащите си същности на фаради и на владетелка?

Ето въпроса. Как едновременно да служи и да бъде вярна на множеството повели: тази на обучението й в Светилището, тази на любовта и към Роан, тази на дълга й към Пустинята? Къде впрочем оставаше дългът към нея самата, такава, каквато се познаваше и държеше да бъде — гордата и самоуверена Шонед, свикнала да е наясно със себе си и да се уважава, да преценява разумно и да направлява отговорно постъпките си? Как да преценява, да направлява и носи отговорност, когато не беше сигурна, че има избор?

„Добре“ — продължи разсъдителният глас — „ти можеш да се омъжиш за Роан и да се отречеш от уменията си на фаради. Можеш да бъдеш само княгиня, да отхвърлиш изкушението да облагодетелстваш повелителя си с могъществото на своята дарба.“ — Да — съгласяваше се Шонед — това беше изход; но нали Роан я искаше за съпруга (и съответно Андраде — за съпруга на племенника си) тъкмо поради това, че притежаваше тази дарба и тези умения. От нея се очакваше задължително да бъде фаради и княгиня. Ами децата й един ден? Те почти несъмнено щяха да наследят дарбата на слънцебегачи; и от кого щяха да вземат пример как да си служат разумно с нея, ако тя погребеше в забрава всичко, на което я бяха учили? После, тези деца щяха да наследят от баща си и друга сила — силата на властта; но понеже слънцебегачите дължаха вярност не на отделни княжества, а на Светилището, те предварително бяха обречени да се разкъсват между княза и първожрицата, между своя баща и своята пралеля, както сега се разкъсваше Шонед, изнемогваща да дири отговори на нерешими въпроси.

Нерешими ли? — прониза я отговорът. Тя захлупи лицето си с ръце и се обърна по корем, защото не можеше да понася хладната, мека ласка на лунните лъчи по страните си. Нямаше какво да се решава! Днес тя беше отрязала всички пътища назад и встрани, веднъж завинаги, като беше използвала преднамерено тайните си познания, за да причини смърт. И това не беше първата й простъпка! Тя си припомни виночерпеца от Цитаделата, загинал в двубоя между нея и служещия на Рьолстра слънцебегач: още тогава бе направила избора си, без дори да го съзнава.

„В такъв случай“ — обобщи трезвият и суров глас — „като знаеш онова, което ти е известно сега, можеш да откажеш да се омъжиш за Роан и да се отървеш от изкушението. Ще бъдеш просто слънцебегачка, далеч от отговорностите на владетелка и превратностите на властта, чиста пред съвестта си. А Роан може да се ожени за друга…

Задруга?! Никога!“

Обезсилена, лежа дълго, без да помръдне. Смачканата трева под бузата й издаваше влажен и остър мирис, който Шонед вдъхваше дълбоко. По някое време нощният хлад я накара да потрепери, но не само той: тя осъзна за пореден път, че няма избор. Собствените й чувства, гордост и потребности я бяха хванали в капан. Трябваше да се омъжи за Роан, да бъде както княгиня, така и слънцебегачка. Тя щеше да се омъжи за Роан, щеше да бъде и двете. Ако от нея очакваха толкова много, не по-малко очакваше и тя самата от себе си.

Шонед се надигна и седна, прокара пръсти през косата си — несплетена и разрошена — и се загледа навъсено в реката. Известно време тя съзерцава Фаолаин, после стана, слезе на песъчливия бряг и на лунната светлина отбра оттам няколко камъчета. Запресипва ги от едната си шепа в другата, усмихвайки се мрачно. Вече не криеше истината от себе си: тя се беше продала, за да получи Роан. Той беше нейната цена. Тази мисъл внесе в душата й странно успокоение, а подир него — и хладна решителност. Бе дошло времето Роан също да плати!

Докато прибираше камъчетата в джоба си, Шонед се сети за покупките от панаира. Бавно започна да я обзема възбуда, която тя се зае да подсили. Извикваше във въображението си отделни подробности: гладка златиста кожа, слънчево-свилена коса, тънко тяло, което се притиска до нейното, топла плът и разтварящи се устни… О, тази вечер и тя щеше да извоюва победа, не по-малко значима от неговата! Техни високородия можеха да беснеят на воля. Тя си представи яростта на Ианте и Пандсала и се разсмя високо — беше платила за Роан, и той беше неин…

Внезапно слънцебегачката долови, че не е сама. Обърна се стреснато, когато един дълбок, отекващ мъжки глас прозвуча в ушите й:

— Смехът ти е прекрасен като твоето име, господарко Шонед. А лицето ти е още по-прекрасно.

Дъхът на момичето се пресече:

— Твоя всесветлост!… — едва успя да изрече тя. Коленичи пред Върховния княз и се опита да овладее вихъра, който се изви и забушува в мозъка й при вида на високия, великолепен мъж в тъмен плащ. Рьолстра, за нейн голям яд, разбра смущението й, но не го показа; с неизменна любезност продължи:

— Не исках да те плаша. Тъкмо се връщах от посещението при господарката Палайла на баржата. Там тя спи по-добре, отколкото в шатра.

— Свърши ли пиршеството, твоя всесветлост?

— Току-що. Започна рано, и съм признателен, че не приключи късно. Утре ни предстои изпълнен с работа ден. Открих обаче, че не ми се спи, и реших да се поразходя покрай реката. Прекрасна е, нали? Особено на лунна светлина.

Рьолстра не говореше за реката, нито пък гледаше към нея; думите и внимателният му взор бяха предназначени единствено за Шонед, както и двамата знаеха много добре. Върховният княз — висок, внушителен, пищно облечен — стоеше съвсем близо до момичето, и слънцебегачката почувства особения, покоряващ жар, който се излъчваше от тялото му. Собственото и тяло вече се бе настроило на подобна вълна, когато преди малко мечтаеше за Роан, и затова сега от само себе си откликваше на негласния призив, който идеше от плътта на този чужд, злонамерен, но неустоимо привлекателен мъж, и проникваше чак до костите, до най-скритите кътчета на съществото й. Цялата женска природа у Шонед се поддаваше на могъщия чар на Рьолстра — завоевател и покорител, който пристъпваше към целта си с такава хищна властност, с такава самоувереност, че още от началото смазваше всяка съпротива. „Какво става с мен?!“ — ужаси се тя. Събирайки всичките си сили за отбрана, Шонед успя да промърмори:

— Да, да, прекрасна е — чувствайки се толкова смазана от безсилието си, че й идеше да заплаче.

— Ще ми окажеш ли честта да ме придружиш, господарке Шонед? Нека споделим лунната светлина — предложи Рьолстра с изискан жест и най-благороден тон: едновременно приканващ и повелителен. Шонед нямаше как да не се подчини. Не само защото на Върховния княз не можеше да се откаже, но и защото тя се готвеше да стане съпруга на главния му съперник и като такава сега щеше да използва случая да поразузнае за отношението на Рьолстра към Роан, за намеренията му, а вероятно и (ако Богинята й помагаше) за служещия на Канарата слънцебегач. Затова момичето се усмихна, отново изправи снага и кимна в знак на съгласие.

— Доставиха ли ти удоволствие надбягванията днес? — запита Рьолстра, когато двамата крачеха покрай брега, без да бързат и — поне привидно — без друга цел освен да се насладят на нощната прохлада. — Видях те сред зрителите, господарко Шонед: ти седеше заедно с дъщерите ми и нейно високородие княгиня Тобин.

— О, беше толкова вълнуващо! Господарят Чейнал се представи великолепно, нали? Казаха ми, че винаги побеждава. — Шонед изчака Върховния княз галантно да отстрани от пътя й едно клонче. — Беше ли нейно високородие щастлива да получи рубините?

— Естествено. В природата на красивата жена е да се стреми към неща, които изтъкват още повече красотата й. Поради това се изненадвам, господарке Шонед, да те видя облечена така просто — макар и очарователно — и без никакви накити. На теб ти подобава да бъдеш само в коприна и изумруди, благородна — усмихна се той.

Шонед едва се сдържа да не отговори „Почакай и ще видиш“, но навреме се овладя:

— Не възприемам себе си като красавица, затова и не ламтя за неща, които да изтъкват красотата ми. А и първожрицата Андраде възпитава нас, фарадим, в съвсем различен дух.

— Аз съм уверен, че някой щедър мъж чака само знак от твоя страна, за да те обсипе с даровете, които заслужаваш.

Думите му вселиха у Шонед страшна паника: нима бе прозрял играта, водена от двама им с Роан? Но като плъзна към Рьолстра кос поглед изпод мигли, слънцебегачката се убеди, че той е имал пред вид съвсем друг мъж — и когато осъзна кого точно, едва не се спъна в гладкия пясък.

Овладя се бързо и отвърна:

— Твърде незначителна личност съм, твоя всесветлост. Съвсем малка зестра ще донеса на бъдещия жених.

— Предостатъчна зестра би била само прелестта ти, благородна Шонед, дори ако не беше слънцебегачка. Оценяваш себе си много ниско.

Тя спря, обърна се право с лице към него и без заобикалки попита:

— Твоя всесветлост как би ме оценил?

— Вярвам, че отговорът ти е известен, повелителко.

Този мъж бе опасен. С всяка изтекла секунда Шонед все по-ясно осъзнаваше многообразието от начини, по които се проявяваше това качество на Рьолстра, и я обземаше страх, който парализираше волята и ума й. Хладнокръвието й измени, тя избра най-глупавата линия на съпротива — изрече нервно и припряно:

— Толкова късно е вече…

— Не — възрази спокойно той. — Не е по-късно, отколкото беше преди миг-два, когато някои неща още не бяха казани. — Мъжът уверено сложи на рамото й горещата си длан, очите му много зелени, но с по-блед цвят от нейните първо се впиха в зениците й, а после господарски се плъзнаха по очертанията на лицето и тялото. Шонед усети, че пламва; от петите към темето й плъзнаха тръпки, умът й потъна неизвестно къде; в последните остатъци от съзнанието й пробягаха откъслечни мисли за това, че любовницата на Рьолстра бе най-красивата жена на материка и че на Върховния княз беше достатъчно само да каже, за да получи всяка, която е пожелал, но и те се изгубиха. Слънцебегачката бе замаяна, вцепенена и само чувстваше как една тежка, жарка, неотвратима сила могъщо я притегля, притегля, притегля…

Рьолстра внезапно пусна рамото й.

— Виждам, че те обърквам и тревожа — изрече той. Шонед се олюля. Плътта й там, където бяха лежали пръстите му, рязко охладня след прекъснатия допир. Върховният княз продължаваше да говори учтиво, равно, все едно ставаше дума за времето: — Колкото пъти те наблюдавах през последните дни, ти не погледна към мен дори веднъж. Знам, че съм чужд за теб, но се надявам да ми позволиш да променя това. Да ти стана близък тонът му доверително се сниши, зазвуча ласкав и съблазнителен; слънцебегачката се уплаши, като долови как й въздейства. — Шонед — Рьолстра почти шептеше, почти я галеше с гласа си — аз съм мъж, който има търпение. И власт. Когато решиш, че малкото князче не те задоволява, ще ме завариш да чакам.

— Какво ми предлагаш? — произнесе тя съвсем тихо, само с дъха си. Знаеше много добре, но искаше да го чуе с ушите си.

— Всичко, което би могла да получиш от мен. В замяна ще очаквам от тебе… някои неща… нищо, което самата ти не би ми давала с радост.

— Като например? — попита тя по-високо: гласът й беше укрепнал, съзнанието й се отърсваше, волята й преодоляваше въздействието на близостта му. Рьолстра изглежда не забелязваше, защото тонът му не се промени:

— Намирам те за красива, вълнуваща и желана, слънцебегачко. Вярвам, знаеш какво ще рече една жена да е привлякла вниманието на Върховния княз. Ще те въздигна с почести над всички, двамата с теб ще си даряваме взаимно наслада…

Макар да се ужаси, като разбра най-сетне каква цел преследва Рьолстра, Шонед успя да произнесе решително, силно и ясно:

— Насладата, която ще получавам от тебе, няма да бъде дар: ще ме накараш да я платя, като отнемеш честта ми!

— Дъщеря ми Ианте — отвърна той несмутим — те описа като безкрайно горда, но аз вярвам, че бих могъл да те накарам и да приемеш. — Сякаш да не остави място за съмнение как, Рьолстра се приближи до момичето, протегна този път двете си ръце и нежно, замечтано прокара пръсти по раменете, шията и брадичката му.

Трепетът завладя наново Шонед. Сега тя различаваше ясно двуцветния му пламък: в него имаше страх, имаше и желание. Да се превие и да признае властта му би било все едно да умре, но докосването на този мъж въздействаше с такъв покоряващ чар, че премахваше всички задръжки, всички съображения. Шонед обаче не можеше да не се запита дали и Роан не чувства същото, когато е край Ианте. И нейният ли допир помиташе преградите, обезсилваше разума? Слънцебегачката се отдръпна и разтърси глава:

— Не ме докосвай! Не служа на похотта на никой мъж — дори ако мъжът си ти!

Рьолстра се засмя развеселен:

— Ако целта ти беше да ме заинтригуваш, Шонед, не би могла да избереш по-добър начин! Ако смяташ да ме отблъснеш обаче — предлагам ти да помислиш пак. — От висотата на внушителния си ръст той я загледа премрежено и лукаво, докато в един миг без всякакво предупреждение не преодоля разделящата ги крачка: дъхът на Шонед се пресече, когато се сблъска с гърдите му, и преди да успее да мръдне или извика, той сграбчи раменете й, наклони глава и впи устни в нейните. Само след миг пак така внезапно я пусна, поклони й се ниско, като да беше княжеска дъщеря, и тръгна пъргаво нагоре по склона към шатрите си.

Шонед остана смразена и трепереща. Сладострастието и ужасът воюваха в душата й. Върховният княз желаеше да я притежава. Като жена тя не можеше да устои на ласкателното му внимание, особено съчетано с могъщата дързост на покорител, чието въздействие бе изпитала току-що. Ала тя беше също фаради. Като онзи човек, когото Рьолстра беше покварил и изкушил да предаде събратята си. Заплашена бе да я сполети същата участ, защото Върховният княз искаше да използва уменията й за собствените си цели.

А нима Роан не искаше същото? Ситни гърчове я разтърсиха и Шонед обви ръце около тялото си, за да ги овладее. Това не бяха чувствените тръпки от преди малко: тези изразяваха дълбок смут и болезнена тревога. Тя внезапно съзна, че няма на кого да се опре. Заповтаря си „Роан ме обича“, за да почерпи смелост, но не сполучи. И русокосият със сините очи щеше да я използва точно така, както искаше да я използва чернокосият със зелените, само дето имаше благословията на първожрицата Андраде — по една случайност негова леля — която беше посредничила за срещата им.

Шонед извади речните камъчета от джоба си. Стисна ги в шепа с цялата си сила, докато пръстите й аха-аха да се строшат. Тя ли трябваше да решава кой княз е по-достоен да се разпорежда с уменията й? На какво отгоре? Слънцебегачката се разсмя горчиво: нямаше избор, не би могла да има, не бяха й оставили. О, как ги мразеше всичките за това!

* * *

Когато се плъзна между чаршафите в постелята си, Роан почти спеше. Главата му се маеше от изпитото вино, възбудата от победата в състезанията не го напускаше, но го държеше в състояние на трескав полусън, не на бодрост. Копнеейки да потъне в пълна забрава, той отпрати с две нечленоразделни думи Валвис, който веднага излезе, и се зави презглава. Няколко мига се въртя неспокойно, търсейки как да разположи тялото си така, че да не чувства раните по раменете и гърба си; за щастие виното бе притъпило болката и Роан скоро се унесе, а блуждаещите му несвързани мисли се превърнаха в сънища. Той засънува Шонед.

„Дали не съм прихванал нещо от нейните заклинателски способности?“ — мина му през ума по някое време. Чувстваше я толкова близо до себе си, почти действителна: меките й устни галеха челото му, тънките й пръсти го милваха по страната. Роан се усмихна и се пресегна да я докосне, и — о! — под дланите му се отзоваха истински гладки рамене, ръцете му усетиха топлината на кадифена кожа… Понечи да я притегли към себе си, но тя се дръпна и се изправи. Седнала на края на леглото, отметна завивката и прокара ръка по тялото му. Зае се да го изследва.

Вълнение забушува у Роан под допира на хладните пръсти, които нежно се плъзгаха, спирайки и задържайки се за кратко ту тук, ту там; очите му се разшириха, устата му се разтвори, готова да нададе глас, но пръстите неочаквано легнаха върху лицето му, а ушите му чуха: „Шшшт…“ Той целуна дланта й. Искаше му се лампата да е по-близо, за да вижда ясно лицето й — в смесеното, но слабо осветление, което даваха меките лъчи на свещта под стъкления сенник върху далечната маса и отблясъците на стражевите огньове през тъканта на шатрата, можеше да различи само очертанията на главата й, с разпусната коса, придобила от нощта тъмен цвят. Призрачната Шонед не спираше да го милва и през плътна му пробягваха неописуеми трепети, усещания, каквито не бе познавал и не бе допускал, че съществуват.

— Хей — проговори най-сетне той — дай на мен, сега е мой ред… — Бе изненадан да чуе гласа си, толкова гърлен и дрезгав. Протегна алчно ръце по мишниците и раменете й, плъзна ги по гърдите, забулени от свилена тъкан, която се бе затоплила от жарта на тялото и сякаш пърхаше от ускореното дишане. Спусна ги отново надолу, улови кръста й като колан и я придърпа по-близо.

Ала когато снагата й се допря до неговата, Роан застина: това тяло бе непознато!

Това тяло бе наистина стройно, тънко, но не така твърдо, както го помнеше. Гъвкаво, вярно, особено в раменете й ръцете, по които под кожата и над костите се напипваше приятен слой мека плът; Шонед обаче имаше стегнати, корави мускули, а тези тук не бяха калени. Тялото, което Роан държеше, поддаваше под допира му, и освен това лъхаше не чистия мирис на вятър и природа, а друг, изкуствен аромат — богат и сложен.

Това не беше Шонед.

Внезапно вън от един мангал се вдигна висок пламък, който освети вътрешността на шатрата и рязко ограничи и изостри сенките. Непознатата стреснато извърна глава и Роан обхвана профила й: високо чело, горд нос, хищно красиви устни — Ианте! Вбесен, той я запокити вън от леглото; тя се просна върху килима и захълца, поемайки си дъх. Роан я гледаше с ненавист как най-накрая се надига и се опира на пода с тънките си голи ръце.

Вън стражите закрещяха:

— Пожар! Горим!

Ужасена, принцесата се хвърли към леглото му и се вкопчи в завивките:

— Скрий ме, Роан, моля те, скрий ме! Ако някой ме намери тук…

— Не искам да знам какво ще стане! Махай се! — нагруби я той и за да й попречи да го докосне, скочи от другата страна на леглото. Сграбчи завивката и скри голотата си под нея. Повдигаше му се, но бе в състояние да разсъждава и действа бързо: — Ще отвлека вниманието на стражите, докато избягаш, само не се бави. Хайде, ставай!

— О, Роан, моля те, умолявам те…

— Хайде!!! — изсъска свирепо той и бутна леглото встрани, за да отвори път. С неподозирана бързина Ианте се вкопчи в коленете му; трепереше и не искаше да го пусне; отвратен, той се опита да я отхвърли от себе си, но застина, когато тя вдигна лице нагоре и в призрачно-синьто зарево на пожара, пречупен през копринените стени на шатрата, видя изражението й. — Ти… — задъха се той — …ти искаш да те намерят тук?!

— Да! Искам!!

Роан я стисна за единия лакът и рязко я вдигна на крака. Разтърси я:

— Мислеше, че така ще можеш да ме изнудиш да се оженя за теб ли? Уж съм те обезчестил? Глупачка! Мръсна безсрамница! Изчезвай!

Тя замахна да го удари:

— Ти ме желаеше!

— Млък! — сряза я той и я повлачи към изхода. Стискаше я с едната ръка, а с другата разтвори платнището. Видя, че стражите се суетят да стъпчат пламъците на огъня, прескочил от мангала върху тревата, и не забелязват нищо наоколо си. — Ще отида да ги залъжа — обърна се той към Ианте — а ти не се май и бягай. Ако те намеря пак тук, когато се върна, с теб е свършено. Ще се погрижа всички да разберат каква мръсница си.

Роан съвсем не бе толкова непоколебимо решителен, колкото се показваше пред Ианте — дори се чувстваше пълен глупак — но се овладя, пристъпи вън от шатрата и като пристегна завивката около кръста си, призова стражите. Разпореди се да донесат кофи с вода, мъжете се подчиниха и само той забеляза как саможертвовотелната дъщеря на Върховния княз се измъкна и изчезна тичешком в тъмното. От шатрите наоколо наизлязоха сънени хора; той ги отпрати набързо с успокоителни думи. Скоро огънят бе угасен и опасността — отстранена.

Когато всичко утихна, Роан се върна да разгледа обърнатия мангал. Тревата под и край него беше зелена. Не би трябвало да пламне! Младежът изследва внимателно участъка, сега мокър и подгизнал; опипа чимовете. Очакваше да са овъглени — не бяха. Значи не бе имало пожар. Не и от обичайния вид. Роан вдигна глава и му се стори, че различава недалеч строен силует в тъмна рокля; забърза нататък, но от мрака изникна страж, който пресече пътя му с извиненията си:

— Не знам как стана, господарю! Дори мангалът не се обърна, то ние после го прекатурихме; просто огънят скочи нагоре и изведнъж…

— Остави, драги. Нищо не се е случило. Няма щети и никой не е пострадал — „освен гордостта на Ианте“, добави той на ум. Изчака човека да се отдалечи и се озърна нетърпеливо, но сянката бе изчезнала. Роан въздъхна късо и се запъти към шатрата си. Разтвори двете крила на платнището и влезе. Едва пристъпил вътре обаче, спря: босият му крак се натъкна на някакви дребни, твърди предмети, хвърлени на килима. Той се наведе смаян. Когато се изправи пак, се усмихваше В шепата си стискаше речни камъчета.

„Кога ли ги е пуснала тук, интересно“ — мислеше Роан — „докато заглавиквах стражите? Докато Ианте бягаше?“ Навярно беше така.

Той разтвори шепата си и с пръстите на другата си ръка погали камъчетата. Побутна ги нежно, размеси ги. Прошепна, сякаш имаше кой да го чуе:

— Значи самата ти си бдяла тази нощ над мен? О, любов моя… дано и аз мога винаги да те пазя така добре.

Роан подържа още малко камъчетата върху дланта си. Сетне ги прибра в малкото си ковчеже за скъпоценности. Сложи ги до изумрудите, които бе спечелил на състезанията този ден.