Стивън Бруст
Исола (5)

3.
Неочаквано посещение

Отново бях оставил клавата си да изстине. Туко отново се появи и ми донесе нова.

Добре, значи дженоините бяха спипали ниската самонадеяна Алийра и високия арогантен Мороулан, братовчеди. Признавам, че част от мене изпита задоволство от това, че някой им беше показал, че не са чак толкова яки, колкото се правят. Но другите ми части не можеха да забравят, че, ами, общо взето си бяхме спасявали живота взаимно, и то неведнъж, и че и двамата се бяха държали мило с мен в моменти, когато нямаха причина да са особено мили, и че колкото и да ме дразнеха понякога, все пак имахме много общи неща зад гърба си, и макар да ме болеше да си го призная, изпитвах привързаност към тях.

Помълчах. Съживявах в главата си спомени, които не съм склонен да споделя с вас. Приготвянето и пиенето на клава поне ме върна в състояние, в което можех да проговоря.

— Разбира се, че ще направя каквото мога, но спасяването на света просто не е в стила ми, Сетра. Специализирам в по-дребни неща: чупене на крака, събиране на дългове, пречукване на някой доносник. Дреболии, нали знаеш.

Двете с Тилдра мълчаха. Накрая въздъхнах.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Има си процедура — каза Сетра. — Вярвам, че ще подейства. Но трябва да я извършиш.

— Ъъъ… ако попитам защо аз, ще получа ли отговор, който да трае по-малко от час?

— Защото имаш веригата, която наричаш Маготрепач.

— Разбирам. Е, всъщност не разбирам.

— Използваш Маготрепача, за да установиш контакт с Чернопрът, после следваш връзката през един от прозорците на Мороулан.

— Това ли е всичко?

— Да. Твоят артефакт би трябвало да може да се свърже с Великото оръжие дори отвъд некромантските граници, защото Чернопрът би трябвало винаги да може да усеща, на някакво ниво, какво става в тези прозорци. Така поне мисля. Или ще стане, или няма да стане.

— Мда, предполагам, че това са опциите. Въпросът е, какво след това? В смисъл — ако стане, какво да правя?

— Импровизираш.

— Импровизирам?

— Как мога да ти кажа какво да правиш, след като не знам къде отиваш, нито какво ще намериш там?

— Знаеш, че не си падам много по импровизирането.

— Знам. Но си добър в него.

— Благодаря.

— И не разчиташ на магията — имаш други способности.

— Страхотно. След като отворя пътя, в случай че стане и отида там, ако отида, ще разчитам ли на нечия помощ?

„Мене забрави ли ме бе, шефе?“

„Ти да мълчиш, Лойош“.

— Не — отвърна Сетра. — Няма да има кой да ти помогне.

— Схванах. Просто влизам там и импровизирам. Докато импровизирам, ти какво ще правиш?

— Ще чакам.

— Би ли могла, хм, да ми хвърляш по някое око? Да речем, да ме дръпнеш обратно, ако падна на главата си?

— Не знам как. Щом не мога да стигна там, където са, не знам как бих могла да те наблюдавам там.

— Ами… с магия?

— Ако чародейството вършеше работа там, едва ли щяхме да имаме този проблем, а друга полезна магия не мога да измисля. За разлика от теб, не съм вещица.

— Ако ме беше помолила, щях да те науча. Но казваш, че вещерството все пак ще действа?

— Би трябвало. Това е една от причините да поискам ти да го свършиш.

— Вещерството обикновено не е полезно в…

— Забрави ли Пътеките на мъртвите, Влад?

— Още се мъча да ги забравя.

Бях навестил мястото, където умрелите се мотаят като стари Господари на дракони без битки, в които да се сражават, освен онези, които вече са изгубили, и макар да бях жив, преживелицата не ми хареса чак толкова, че да я въртя в паметта си. Тя не каза нищо и рекох:

— Какво ще кажеш за Некромантката?

Сетра килна глава.

— Виж, това е мисъл, Влад. И никак не е лоша, при това.

— Колко отпуска ще пуснеш за усърдието?

— Ще говоря с нея.

Превъртях го през ума си.

— Сетра, ти разбираш ли какво ме молиш да направя?

— Да.

Естествено, че разбираше. Първо, беше дракон. Нещо повече, беше предвождала армии. Никакъв проблем нямаше да заповяда на хората да тръгнат да ги убият — за нея това си беше начин на живот.

— Преди да съм се набутал в това, кажи ми едно: имаш ли някаква сериозна причина да вярваш, че мога да се измъкна жив?

— О, да, разбира се. Ценя високо уменията ти.

— Ах! Уменията ми. Какво пък, звучи успокоително.

— Не се подценявай, Влад.

Каквото и друго да кажех, щеше да прозвучи самосъжалително, тъй че млъкнах, но Тилдра заяви:

— Аз ще отида с него.

Двамата със Сетра я изгледахме. Беше го казала, все едно че обявява какво вино смята да поднесе на вечеря.

— Тилдра — най-сетне проговори Сетра. — Не съм сигурна, че си подготвена за тази мисия.

— Може и да не съм. Но не съм толкова безпомощна, колкото може би си мислите.

— Все пак — каза Сетра. — Това е дейност, за каквато Влад е обучен… — Между другото, това беше новина за мен. — А ти не си.

— Сигурна ли сте в това? — попита Тилдра. — Не говоря за обучението на Влад, но навярно в това, което ни предстои, дарбите ми няма да са съвсем безполезни.

— Разбирам — отрони замислено Сетра. Явно беше доловила в думите й някакво значение, което ми убягваше.

— Сетра, имаш ли нещо против да ми го обясниш това? — попитах. — Струва ми се, че нещо ми убягва.

— Да, вярвам ти.

— Трудно е да се обясни — каза Тилдра. — Но ако желаеш…

— Премислих за обяснението. Само ми кажи дали трябва да го знам.

— Не трябва — каза Сетра.

— Е, и? — попита ме Тилдра.

— Да, май трябва да дойдеш.

— Тогава да започваме веднага.

— Не.

— Има ли причина да отлагаме, Влад? Или просто ти трябва време да си отпуснеш нервите?

— Нервите ми са толкова опънати, че всичкото време на света няма да стигне за отпускане. Но щом ще ходя да ме убиват, държа да я довърша тая проклета от Вийра клава. А сега моля ви, оставете ме на мира да й се насладя.

Сетра се усмихна.

— Знаеш ли, Влад, каквото и да става с теб, ти неизменно си оставаш същият.

— Това е добре. Не съм имал толкова практика да съм си същият, колкото теб. Това означава ли, че ще си довърша клавата?

— Разбира се. Докато го правиш, ще се опитам да се свържа с Некромантката.

Лицето на Сетра се изопна и престанах да я гледам, защото е неучтиво да гледаш нечие лице, докато лицето разговаря психически с друг, а ми е много трудно да съм неучтив в присъствието на лейди Тилдра. Пиех си клавата. Наистина беше много добра.

— Некромантката ще е там — заяви след малко Сетра — и ще се постарае да следи хода на събитията, но не може да гарантира, че ще успее.

Изсумтях и допих клавата. Бях благодарен, че ми го позволиха. Сетра изглеждаше все така развеселена. Не можех да предположа какво си мисли Тилдра, разбира се.

— Тъй. Приключих. Айде да ходим да ни убият. Всички готови ли са?

Сетра сви рамене.

— Аз засега няма какво да правя.

— Телепортът — рекох. — Позагубил съм практика.

— Е, с това мога да се справя.

Скрих двата образеца от камъка Феникс, един златен и един черен, в кутийката им й отново се почувствах оголен, но бях достатъчно уплашен от идеята за дженоините, за да позволя някаква си дреболия като джерег да ме притеснява излишно. Не е ли странно как и най-малката промяна на обстоятелствата може да промени всичките ти приоритети?

„Готови ли сме, Лойош?“

„О, да бе, шефе. По-хубаво не може и да бъде“.

— Готови сме — казах на Сетра.

Тилдра застана до мен, а Сетра, без окото да й мигне, доколкото можах да забележа, накара дневната да изчезне и дворът на Черен замък да се появи около мен.

Прищя ми се да му кажа „здрасти“. Много мои спомени бяха здраво свързани с това място и при това дори не всички бяха лоши. Беше голям и беше замък, целият направен от черен мрамор, прошарен с жилки сребро, и се рееше на около миля във въздуха, и никой освен мен не мислеше, че в това има нещо странно.

Предполагам, че подобни неща може да се кажат и за Мороулан, ако човек поиска да се върне на по-стара тема. Върнах каишката с камъчетата на врата си.

— Предлагам да тръгнем направо за Кулата и да го направим това, или поне да опитаме, защото не искам да си оставям време за мислене.

— Добре — каза Тилдра.

Щом се приближихме, познатите крила на портата се разтвориха. Попитах я:

— Теб изобщо ли не те е страх?

— Би ли предпочел да ме е страх, Влад?

— Хубав въпрос. Не съм сигурен.

Навътре, нагоре, насам, натам, разбъркайте още няколко наречия за място — и най-после се катерим по тясното метално стълбище в Кулата на Мороулан. Влизал бях там. Не е от местата, които ужасно ми липсват.

— Тук би трябвало да има страж — рекох.

— Моля?

— Не може просто така да се качим и да го направим. Трябваше да си пробиваме път с бой покрай някой легендарен получовек-получудовище, който брани това място от началото на времето и не може да бъде поразен с никакво оръжие, нито да се трогне от каквато и да било дума, нито да го избегнеш с каквото и да било движение.

— Разбирам — каза Тилдра. — Защо?

— Не знам. Загрявка за по-грубата работа.

— Иронията и горчивият смях помагат ли да си облекчиш страховете?

— Да.

— Да не би да зададох неучтив въпрос?

— Не знам. Ще помисля и ще ти кажа.

Бутнах с рамо капака над главата си. Той се обърна с трясък и долових смътната миризма на формалдехид — не помнех да я имаше преди. Качих се и огледах. От предишния си опит знаех, че няма смисъл да броя прозорците — объркващо е. Освен това всички освен един бяха покрити със завеси. Това, което се виждаше през открития, беше тъмен пурпур, с бляскащи точици тук-там. Напомни ми малко за небето в Изтока. Едва след миг осъзнах, че Некромантката вече е тук, застанала неподвижно като статуя пред завесата между два от прозорците. Тилдра пристъпи зад мен и грижливо затвори капака.

— Радвам се, че те виждам, Влад — каза Некромантката.

Не знаех как да реагирам. Никога не съм знаел как да реагирам спрямо нея. В някои отношения беше по-загадъчна и от Сетра Лавоуд. Изглеждаше зловещо — предполагам, че го правеше нарочно. Беше мършава дори за драгарка и облечена в убито черно, дори копчетата не бяха сребърни, и беше много, ама много бледа, и беше експерт в онова, което според мен е смъртта, но доколкото съм улавял от разговорите си с нея, тя гледа на смъртта съвсем по друг начин; за нея думата „място“ не означава същото, каквото значи за мен, нито думата „живот“ или „душа“. Онова, което за Алийра са предмети на епистемология и онтология, за нея е предмет на инженерство. Изпитвах трескаво желание никога да не попадам в ситуация, в която „място“, „живот“ и „душа“ се оказват предмет на инженерство.

Желанията най-често докарват на човек неприятности.

Между другото, как по дяволите се забърках с такива шантавели?

„Вроденият ти чар, шефе“.

„Я да мълчиш, Лойош“.

Отново смъкнах каишката от врата си и прибрах камъните Феникс. Помня, че този път не изпитах нищо особено. Пуснах Маготрепача — една златна верижка, дълга не повече от две стъпки и увита на лявата ми китка — да падне в шепата ми. Погледнах го. Беше направен от същото вещество като златния камък Феникс, който току-що бях прибрал, но представляваше съвсем друго нещо. Бяха му направили разни неща. Някой, някой ковач сериол, предполагам, се беше потрудил над него и го беше превърнал в нещо съвсем друго… точно в какво, през годините бях получил само някакви смътни намеци, като с оня сериол, дето го попитах дали е Велико оръжие, а той ми каза „Все още не“. Хе.

Този път брънките на веригата бяха много малки; някъде около половин пръст горе-долу, което означаваше, че са повече, отколкото в други случаи, когато веригата е дълга да речем педя и половина и всяка брънка е някъде към два-три сантиметра. Не знам защо, но идеята, че броят на брънките се променя, ми се струва по-смущаваща, отколкото промяната на дължината като цяло.

Извърнах очи към прозореца, после пак погледнах веригата. В ума си нахвърлих картина с Чернопрът, оръжието на Мороулан. Или по-скоро се опитах да нахвърлям картина, но ми се изплъзваше.

„Помощ, Лойош“.

„Тук съм, шефе“.

Представих си го в ножница, въпреки че съм го виждал голо проклетото нещо. Дълго около пет стъпки, там някъде: „дълъг меч“, както го наричаха някои, с гладка черна дръжка, най-обикновен предпазител, блести като сребро; на върха на дръжката гладък лъскав черен камък, камъкът, наречен „Сълзите на Вийра“, обсидиан, огладен от Черна вода. Ножницата, която Мороулан използваше напоследък — имаше няколко, — беше съвсем обикновена, като че ли кожена, макар да знаех, че в нея има и още нещо. Беше стара, с разхлабени конци по шевовете и най-горе беше леко отпрана.

С помощта на Лойош картината стана по-ясна, после — много ясна, после — толкова ясна, че ме уплаши, после лейди Тилдра се озова до мен в отговор на нещо, което казах, после рамото ми се завъртя и после Маготрепача изхвърча през прозореца пред мене.

И всичко стана точно така, както Сетра Лавоуд каза, че ще стане.

Срам и позор.

Прозорецът се размъти и отмести, изпълни се със светлини, с тъмнини и с неясни очертания. Стада непознати животни пасяха по зелени поля под странно сиво небе; причудливи издатъци, подобни на пръсти, опипваха малък метален предмет и го почукваха с някакъв инструмент; планински връх се появи под мен, остър и суров на фона на черно, черно, черно небе; имаше някакъв зелен океан, вълните изглеждаха огромни и се разбиваха в прозореца, но не преминаваха; младо момиче, което можеше да е човек или драгар, се вгледа в мен с невъзможно красиви очи; птица, подобна на атира, изпищя ужасно и запропада надолу към пътеката, лъкатушеща между гъсти дървета, и изведнъж се стопи в нищото; виолетови искри захвърчаха от колело, което се въртеше невероятно бързо, но без никаква видима цел; мъж някакъв драскаше с перо по дълъг свитък пергамент; дълбоко под водата странно същество, цялото покрито със зелени и жълти люспи, държеше червен плат и бродираше по него с тънка сребърна игла и син конец. И всичко това ставаше без никакъв звук — това, струва ми се, беше най-шантавото.

И ето че прозорецът вече показва пълен мрак, разкъсван от проблясъци на мълнии като при буря, източникът на светлината е извън полезрението ми, но в тези проблясъци виждам самия Чернопрът, само че малко по-реален, отколкото във въображението ми, и изведнъж осъзнавам, че макар да е прибран в ножницата си и че тази ножница е окачена на хълбока на много позната ми фигура, усещам Чернопрът; и онази малка частица от мозъка ми, запазила си свободата да има свое мнение и чувства, дълбоко съжалява, че сме успели.

Двамата с Тилдра, в пълен унисон, правим стъпка след Маготрепача и прекрачваме през прозореца… Не последва никакво замайване като при телепорт, нито някакво забавяне. Мисля, че това донякъде само влоши нещата — промяната се оказа по-внезапна от всякога и извадих късмет, че не ми се наложи да се браня моментално. Първото, което забелязах, беше, че се чувствам по-тежък — вероятно резултат от някакво общо заклинание срещу всеки, на който не му е мястото там, а може би беше някакво естествено за мястото свойство. Въздухът миришеше странно, някак сладникаво и с някакъв особен дъх. Нямаше никакви звуци. Онова, което ми бе заприличало на мигаща светлина, се оказа мъждукаща лампа, на четиридесет-петдесет стъпки от мен; беше окачена на тавана и се поклащаше, и тъкмо на тази светлина видях Мороулан и Алийра, второто, което ме стъписа. Но първото привлече вниманието ми моментално.

„Къде е Роуца, Лойош?“ Признавам, че се изненадах от смътното чувство на страх, утаил се в стомаха ми.

„Накарах я да остане. Не исках да се притеснявам и за нея“.

Също толкова се изненадах от чувството на облекчение, което ме изпълни.

„Можеше да ми го кажеш“.

„Реших го в последния момент“.

Чак тогава обърнах внимание на Господарите на дракони, които бяхме дошли да спасяваме. И двамата седяха на пода до една от каменните стени, с нещо като железни пранги на китките, и двамата изглеждаха будни. И двамата бяха с оръжията си.

Мороулан се окашля и каза:

— Добре дошли. Чувствам се изпълнен с желание да кажа нещо от рода на: „Какво те забави толкова, Влад“, но се опасявам, че вие, лейди Тилдра, може да го приемете погрешно, така че ще се въздържа.

— Адски учтиво от твоя страна — рекох.

— Здрасти, Влад — каза Алийра. — Тъкмо се чудех кого ли ще изпрати в този капан.

— Капан ли е? Виж ти. Трудно ми е да го повярвам.

Мороулан изсумтя.

— Как така са ви оставили оръжията? — попитах.

— Можеш ли да допуснеш, че ще искат да ги пипнат или дори да се приближат до тях? — отвърна с въпрос Алийра.

— Разбирам. Значи имате си оръжията, но не можете да ги използвате.

— Ами, сигурно си забелязал, че нямаме връзка с Глобуса.

— Хм… — казах, понеже този дребен факт наистина ми се беше изплъзнал. — Я да видим сега дали можем да ви измъкнем от тия неща.

— Успех — каза Алийра.

— О?

Огледах ги. Имаше малко празно място, колкото да стигна до белите глинени гърнета на няколко крачки от стената (въздържах се да погледна съдържанието им), но не повече. Веригата беше дебела и като че ли от някакъв материал, подобен на желязо, само че по-гладък и…

— Няма ключалка. Не се отварят.

— Моментално го забеляза, нали? — каза Алийра.

— Майната му. Как ви ги поставиха, между другото?

— Не знам — каза Мороулан.

Погледнах ги.

— Тъй. Значи седите си тука и не можете да мръднете, да се измъкнете или да направите каквото и да било. Добре. Толкова неща съм насъбрал да ви кажа през годините.

— Много смешно, Влад — каза Мороулан.

„И аз мисля, че е смешно, шефе“.

— Мислите ли, че пристигането ни тук е засечено? — попита Тилдра.

— Няма как да го разбера — каза Мороулан.

— Склонна съм да допусна, че е — каза Алийра.

— Добре. Така нещата стават по интересни. Някой от вас да има предложение как да ви измъкнем от тези пранги?

— Трябваше да доведеш Кийра — каза Алийра.

— Да бе. Обаче нещо се разсеях и съм забравил да я пъхна в джоба си.

Клекнах до Мороулан и огледах прангите. Бяха съвсем гладки, все едно че бяха направени и оформени около китките му от някакъв непознат за мен материал. Нещо много твърдо, мътносиво и яко поне колкото желязо.

— Как дойдохте тук? — попита Алийра.

— През прозорците на кулата ми — каза Мороулан. — Използвал е Маготрепач, за да намери Пътедир.

— Чернопрът всъщност, но общо взето — да.

— Значи прозорецът още е отворен?

— Не е — отвърнах.

— Е — каза Мороулан.

— Ще се съобразя с експертното ти мнение.

— Отворен е — каза Мороулан. — Но не знам как можем да стигнем до него без помощта на силите, до които няма достъп оттук, тъй че все едно, че не е.

— Дженоините имат ли достъп до тези сили? — попита Алийра.

— Моля? — каза Мороулан.

— Могат ли да стигнат до нашия свят с помощта на прозореца?

Много тихо, под носа си, Мороулан изруга.

— Не бях помислил за това.

— Предполагам, че и Сетра не се е сетила.

 

 

Мороулан и Алийра бяха братовчеди, от дома на Дракона. Мороулан беше от онези типове, дето ходят на стилист поне веднъж в неделята и много се грижат за ноктите си; на младини е овършавал с меча си цели села, когато му се скапе настроението. Алийра беше ниска за драгарка (все пак по-висока от мен, разбира се), стегната, много интелигентна и си падаше по дуелите повече от всяко друго забавление, за което можете да се сетите. И двамата бяха по-големи магьосници, отколкото аз ще бъда някога, макар и малко засенчени от връзката си със Сетра Лавоуд — но това само означаваше, че често пъти ги подценяваха.

И двамата носеха Велики оръжия — тях рядко ги подценяваше някой.

Мороулан не мразеше източняците толкова, колкото бихте очаквали. Алийра не мразеше мен толкова, колкото бихте очаквали. Как точно се забърках с тия двамата е дълга история и едва ли си струва да я повтарям, но може да се каже, че през годините връзката с тях ми беше донесла повече добро, отколкото лошо — поне до този момент.

 

 

Огледах веригите на Мороулан, където се свързваха със стената, и не видях нищо, по което да може да се поработи — все едно че бяха излети още когато стената е била построена. Самата стена приличаше на каменна, само дето камъни нямаше, всичко беше едно цяло, все едно че някой я е изсякъл от планинска скала. Какво пък, защо не? Сетра беше направила нещо такова. Нейните стени, разбира се, не бяха толкова гладки.

— Изглежда, не бързат много — рекох.

— Докато не докажем противното, можем да допуснем, че ни наблюдават и слушат — каза Алийра. — И тъй като знаят, че са хванали всички ни в капана, не им се налага да бързат, а като слушат, могат да извлекат полезна информация.

— Например факта, че могат да използват прозореца, за да стигнат до нашия свят — каза Мороулан. — Който ти преди малко беше така любезна да съобщиш.

— А ти пък даже го повтаряш в случай, че са го пропуснали.

— А ти…

— О, я млъкнете — скастрих ги.

Размахах един определен пръст към света изобщо, в случай че наблюдават и че жестът е универсален, и едва сега забелязах, че помещението няма никакви врати.

Отделих малко повечко време да го огледам — усещах погледите на всички върху мен, но не виждах нужда да се обяснявам. Стаята беше някъде около двеста на сто и петдесет стъпки и празна, с изключение на няколко високи метални предмета, които приличаха на рафтове за книги, но без книги по тях. По-скоро приличаше на нещо като склад. И доколкото можех да видя, нямаше нито вход, нито изход. Добър начин да си пазиш имуществото от обир. Трябваше да го запомня в случай, че някога имам имущество за пазене и възможност да си го пазя. Отбелязах:

— Няма никакви врати.

Алийра и Мороулан ме изгледаха, все едно че съм обявил, че ножовете понякога са остри. Тилдра кимна строго, но мисля, че и тя вече го беше забелязала.

Помислих дали да не се свържа с тях психически, но без Глобуса щеше да е адски трудно, за изтощението да не говорим.

Мороулан затвори за миг очи, после пипна дръжката на Чернопрът и каза:

— Никой не ни подслушва.

Алийра завъртя рязко глава и го зяпна.

— Как го разбра това?

— Чернопрът не е съвсем безсилен, братовчедке. Аз също, впрочем.

Тя го изгледа с голямо съмнение, но си замълча.

„Ей, шефе, мислиш ли, че Некромантката е могла да задържи контакта?“

„Цели светове бих дал, за да го науча, Лойош“. На глас рекох:

— А бе, що не ми разкажете какво точно се случи?

И двамата заговориха едновременно, което може би трябваше да предвидя; после се спогледаха сърдито. Накрая Алийра кимна на Мороулан, а той сви рамене и обясни:

— Не знам. Бях си в библиотеката, а после се озовах тук, за украса на тази стена.

— Аз пък си бях в спалнята — каза Алийра с тон, все едно че отвличането на Мороулан от библиотеката не му дава повод за оплаквания.

— И нямате представа какво е станало?

— Никаква — отвърна Алийра. — Бях си там, после се намерих тук, с пранги. Нямах усещане за изтичане на време или че съм изгубила съзнание, макар че това не доказва нищо. От друга страна, Пътедир няма усещане за изтичане на време, а това, вярвам, доказва нещо.

— Двамата с Чернопрът изпитахме същото — потвърди Мороулан. — Което, надявам се, означава, че притежават способност да ни транспортират моментално от нашия свят в пранги, приковани в стена; защото ако не е така, то тогава притежават способността да пречат на Велико оръжие, а в такъв случай бих се притеснил.

Предъвках наученото в ума си и го попитах:

— Нямаше ли признаци, че, хм, охранителната ти система е пробита?

— Никакви.

— Според теб дали е нещо, което са могли да правят винаги и просто сега са го решили? Или е ново?

— И аз си блъсках главата над това — каза Мороулан.

— Не ни дава много материал за работа. И допускам, че двамата нямате предложения как да се измъкнем оттук?

Нямаха.

Оглеждах веригите, които ги държаха към стената, и тъкмо се чудех какво ли ще трябва, за да се строшат, когато Алийра каза:

— Ако можехме да се доберем до Сетра…

И спря, защото домакините ни най-после решиха да ни удостоят с присъствието си.