Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Issola, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 3
ИК „Бард“, София, 2005
ISBN: 954-585-590-8
История
- — Добавяне
15.
Когато преговорите се затегнат
Зачудих се дали Сетра е доволна от това, че е отгатнала. Колкото до мен — предпочитах да е сбъркала.
— Виждам ги — каза Алийра.
Проследих погледа й и ги видях почти моментално, на около петдесет разтега от нас, застанали до самото Море — по-близо, отколкото аз изобщо бих се осмелил по какъвто и да било повод.
— Забелязаха ни — каза Мороулан, съвсем безсмислено, защото явно гледаха към нас.
— Какви са тези неща, дето ги носят? — попитах аз.
— Нещо магическо сигурно — отвърна Алийра.
— Благодаря.
„Лойош?“
„Не мога да разбера оттук. Да се приближа ли?“
„Недей“.
Докато се отдръпвах от страховитите Велики оръжия, се озовах до Тилдра.
— Добре — казах й тихо. — Имам план. Първо, ти тайно си Марио, нали?
— Не.
— О! Жалко. Толкова с плана ми.
Тя се засмя, малко пресилено. Вероятно и тя беше изплашена.
Доколкото можех да преценя, дженоините не правеха нищо, освен че гледаха към нас. Алийра, Мороулан, Сетра и Вийра се развърнаха, а двамата с Тилдра останахме леко зад тях. Казах й:
— Може би трябваше да си вземеш оръжие.
Тя поклати глава.
— Та аз не знам от кой край се държат.
Кимнах с мисълта, че все пак щях да се чувствам по-добре, ако беше въоръжена. Защо? Можех ли да й предложа нещо, от което да пострадат? Пък и знаех ли, можеше да е и въоръжена — с исола човек никога не знае. По дяволите, можеше наистина да е тайният Марио. Ако се окажеше това, със сигурност щеше да разреши доста проблеми. Погледнах Маготрепача. Този път беше станал дълъг — близо три стъпки, — но брънките бяха много тънки. Бавно го залюлях.
Пристъпих напред, но Сетра каза:
— Почакай, Влад.
Спрях. Може би имаше план? Щеше да ми хареса, ако имаше план. Щеше да ми хареса всяка причина да не се доближавам до онези неща.
— Сетра, ще нападаме ли?
— Изчакай, Влад. Още не съм сигурна.
Премълчах още няколко въпроса и зачаках.
— Ето! — каза тя изведнъж.
Погледнах накъдето сочеше и видях изправена тъмна фигура, почти на същото разстояние от дженоините като нас, само че от другата страна.
„Това е Барлън“, каза Лойош.
„Той трябва да помогне“.
Обърнах се към Вийра и видях как за миг погледите им с Барлън се кръстосаха. Изпитах самодоволство, все едно че я бях хванал в нещо — нали уж бяха древни врагове и любовници. Така е с боговете, нали знаете. Всичко е в легендите. Ако това продължеше, щях да започна да вярвам в легенди.
След това се появиха другите Богове на съда. Четирима… шестима… може би десет, пръснаха се наоколо. Някои сигурно щях да позная от Залите на съда, ако бях по-близо. От това разстояние някои приличаха общо взето на човешки същества, а други не — познах една фигура, която наподобяваше горяща тояга; друг беше придобил облика на коткокентавър; едно от съществата малко ми напомняше за буца камък Треллан, само че с крака и тънки като клечки ръце; друг пък приличаше на вървяща призма, най-малкото беше многоцветен и погледът ми не можеше да се фокусира върху него; имаше дори и един дракон, който от голямото разстояние като че ли улови за миг погледа ми, все едно че ме познаваше. Зяпнах го. Възможно ли беше да е онзи от Пътеките на мъртвите? Не, не знам защо, но не приличаше на онзи дракон. После той извърна поглед настрана и ме остави да се чудя.
— Сетра? — попитах. — Това ли е то? В смисъл, това ли ще е катастрофалната битка между боговете и дженоините? И ако да, може ли да бъда извинен?
Магьосницата на Дзур планина не ме погледна, но отвърна през рамо:
— Искрено се надявам, че не е, Влад. Мястото за такава битка е много лошо. Резултатите може да се окажат непредсказуеми. Но може и да се случи. Надявам се просто да ги задържим настрана от Морето, да не им позволим да го използват и да ги накажем достатъчно сурово, за да ги откажем да се опитват отново. А в отговор на другия ти въпрос — не, не може. Този артефакт, който носиш, може да ни потрябва — заедно с този, който знае как да го използва.
Страхотно.
Дженоините се оглеждаха и доколкото можех да преценя — не изглеждаха особено притеснени.
— Добре — каза Сетра. — Започваме.
Точно както аз исках. Но всички останали само кимнаха, така че и аз — с тях. Всички тръгнаха бавно към дженоините — и аз с тях. Всички изписаха на лицата си физиономии, все едно са готови да победят или да умрат — и аз с тях.
„Каквото направят, и ти с тях, а, шефе?“
„Разбира се“.
„Ако всички скочат в Морето на Аморфия, и ти ли с тях?“
„Не започвай пак“.
„Хе!“
Роуца се размърда на рамото ми и долових психичния шепот на Лойош. Казваше й нещо — вероятно мястото не й харесваше много. То пък на кого ли му харесваше.
Приближавахме се към тях, боговете — също. Ако бях настроен на повече магически нива, несъмнено щях да доловя всевъзможни могъщи заклинания, вихрещи се над целия район, който сам по себе си представляваше най-могъщото заклинание. Завъртях Маготрепача малко по-бързо.
„Наистина ми се иска да съм някъде другаде, точно сега“.
„О, я стига, шефе. Къде ти е чувството за история?“
„Обичам да чета история, не да я правя“.
„Видя ли, шефе? Заради такова отношение са толкова малко героите“.
„И са толкова много човеците“.
„Хе!“
Роуца отново помръдна на рамото ми.
„Тя как е, Лойош?“
„Ще се справи, шефе“.
„Сигурен ли си? Изглежда ми малко нервна“.
„Да, шефе. За разлика от теб и мен!“
„Прав си“.
Продължавахме твърдо напред, стъпка, две, три, все по-близо до дженоините, застанали на самия край на Морето.
„Шефе, това не ти ли напомня за…“
„Нищо не ми напомня. Млъкни“.
Осъзнах, че продължавам да не поглеждам към аморфията — погледът ми се плъзгаше над нея. И дженоините не исках да погледна, но го направих насила. Загледах ги и в същото време се мъчех да държа под око божествените ни съюзници. Това май наистина се заформяше като една от онези битки, за които пишат песни. Зачудих се дали щяха да споменат и за мен — източняка, джерега, аутсайдера, тръгнал да се шляе по бойното поле невъоръжен, само с една верига, способна да блокира магия, на каквато тук едва ли щях да се натъкна. Може би двамата с Тилдра щяхме да си намерим някое спокойно местенце, където да продължим дискусията си по въпроси на философията и доброто възпитание. Беше ми харесало. Всъщност ми беше харесало повече от всичко друго през последните няколко години. Странно, нали? Тогава не го бях осъзнал, но пленени на някакъв чужд свят, може би в някоя чужда вселена, пленени от богоподобни създания, готови да извършат някакво невъзвратимо зло, двамата с Тилдра си седяхме и си водехме кротка беседа, която общо взето ми харесваше, също като някога с Коути.
Майната му. Моментът май не беше най-подходящ да изпитвам сантиментални чувства. Но точно за тези неща си мислех, докато се приближавах към съдбата или към каквото там се приближавах. Съдба, стих от някоя балада или бърза смърт навярно, ако дженоините ме забележеха или ако се подхлъзнех и паднех в онова.
Колкото до възможните видове смърт, този едва ли щеше да е лош.
Искам да кажа, че болезнената смърт никога не е била в челото на списъка ми с най-желаните неща. От друга страна, никак не си падам по смърт, която ти идва изневиделица, без да ти остане време дори да осъзнаеш, че си отиваш. Когато съм си помислял за това — а в моя занаят мислите ми често са се отвявали към тази най-ужасна от всички възможни теми, — често съм чувствал, че искам да умра спокойно, докато съм буден, без болки, но съзнавайки, че си отивам — с достатъчно време, за да кажа сбогом на света, тъй да се каже, дори това сбогуване да е временно, докато се събудя в Пътеките на мъртвите или след ново прераждане. Но от друга страна, помислих си, какво ще стане, ако точно в този момент се окажа страхливец? Последните мигове от живота винаги са ми се стрували много подходящи за последна духовна равносметка — възможност да си кажеш: добре, как го направи това? Колко ужасно е да стигнеш до този момент сравнително доволен, само за да разбереш, че в последния си миг заедно с живота си си изгубил достойнството си и че цялата ти представа за теб самия се е оказала лъжа! Не, по-скоро бих предпочел да умра насън, нещо, което винаги ме е ужасявало; или дори от внезапния удар на платен убиец, което изглежда най-вероятно, или даже от една погрешна стъпка в аморфия.
Извинявайте, че ви занимавам с всичко това, но както казах, точно такива мисли се въртяха в главата ми в момента, и щом като аз трябваше да ги изтърпя, значи и вие трябва. Примирете се.
Хм… много ли ще ми се ядосате, ако се окаже, че след цялата тая подготовка не се случи нищо особено? Не се притеснявайте. Случва се.
Някак отдалече, все едно в някое затънтено кътче в главата ми, Лойош си общуваше с Роуца, която сякаш малко се поуспокои.
Крачехме право към дженоините, но не и Боговете на съда — те по-скоро се разпръсваха, сякаш за да блокират всякакво отстъпление. Колкото до мен, готов бях да позволя на дженоините да отстъпят, ако искат. Но защо точно ние трябваше да сме групата, тръгнала срещу тях? В главата ми едновременно изникнаха два отговора: първо, имахме Велики оръжия, и второ — не се съмнявах, че тук командваше Сетра Лавоуд.
Имаше дори някой — или нещо — над дженоините — най-малкото, над тях сякаш беше надвиснал някакъв мрак, на петдесетина стъпки над главите им, мрак, който изглеждаше толкова гъст, че спокойно можеше да побира в себе си нещо разумно, или да е разумен, макар че каквото и да беше, лично аз никак не държах да го разбера.
— Сетра, погледни — каза Алийра.
Всички спряхме, погледнахме и разбрахме, че всъщност не сме единствените, които се движат право към дженоините: драконът също се приближаваше.
— Какво пък, едва ли е изненадващо — каза Сетра.
— Кой е това? — попита Алийра.
— Не знаеш ли?
— Не. Трябва ли?
— Да.
— Добре де, кой…
— Не сега — прекъсна я Сетра. Намръщи се и после каза: — Добре. Оставете го на мира. Ще се приспособим.
Не съм сигурен, че ми прозвуча добре, но решението не беше мое. Винаги изпитваш известно облекчение, когато знаеш, че някой друг взима решенията. Може би, ако трябваше да преживея още две-три хиляди години, това чувство щеше да започне да ми харесва. Като гледах Сетра, останах с впечатлението, че е в психичен контакт с някого, може би с всичките богове наведнъж, за да може да насочва битката. Не знам.
Колкото повече приближавахме, толкова по-големи изглеждаха. И по-страшни. Не изглеждаха толкова едри, колкото докато бяха обкръжени от стени, но бяха големи и адски неземни. Ръцете им бяха ужасно здрави, дланите им изглеждаха способни да строшат човешки череп без никакво усилие и дори от толкова далече очите им сякаш блестяха, изпълнени с разум и с невъобразима за мен интелектуална мощ. Проблемът, предполагам, бе в това, че имах твърде много време да си мисля за такива неща. В моята работа беше друго — или става дума за неочаквана атака, в който случай си твърде зает със страха си, докато всичко не приключи, или, за предпочитане, си планирал всичко предварително. Но това тук просто беше ужасно сбъркано.
Изведнъж Сетра се обърна към нас и обяви:
— Тя го направи.
Канех се да попитам кой какво е направил, но Алийра ме изпревари:
— Некромантката ли?
Сетра кимна.
— Добре — каза Мороулан.
— Не загрявам — намесих се аз. — Те вече са тук. Какъв е смисълът да…
— Блокирала е изхода им — обясни Сетра. — Вече нямат никакъв избор освен да се бият.
Погледнах над Морето на Аморфия и извърнах очи.
— Мястото е подходящо.
— В известен смисъл, да — каза Сетра. — Въпреки непредвидимостта на резултатите, ако не успеят да възстановят връзката си, ще се изправят пред нова заплаха, без компенсиращо предимство.
Бях се пошегувал, но не й го обясних.
Точно в този момент Некромантката се материализира сред блясък от искри, пристъпи и тръгна с нас, все едно че са я поканили на разходка. Кимна на Сетра, без да обръща внимание на останалите. Явно беше единственото същество, неподвластно на влиянието на Тилдра.
Продължихме да крачим най-спокойно срещу дженоините: Тилдра, моя милост, Алийра, Мороулан, Сетра, Богинята демон и Некромантката. Приближавахме ги, а те си стояха най-невъзмутимо и не предприемаха нищо, въпреки че чух да си бърборят нещо на своя език — сигурно решаваха кой от тях коя част от нас да изяде. По нищо не личеше, че са притеснени.
„Проклятие, Лойош. Не ми харесва, че си стоят така и чакат. Иска ми се да направят нещо“.
„Да бе, шефе. Какво би искал да направят?“
„Ами, ако скочат в морето, няма да е зле“.
„Хе!“
„Или могат да ни се предадат. Би било чудесно“.
Може би не трябваше да казвам нищо, защото точно в този момент те се задействаха. Е, добре, може би това имаше нещо общо с Некромантката, или даже с факта, че вече бяхме само на десетина крачки от тях, но така ми се стори.
Както се развиваха нещата, нямаше как да ме изненадат, но предполагам, че това е един от проблемите, когато губиш инициативата — те се задвижиха много бързо и за миг замръзнах — Маготрепача клюмна и се залюля вяло напред-назад. Съществата се задвижиха изведнъж, все едно че бяха тренирали маневрата години наред. Сякаш станаха още по-големи и едно от тях се пресегна към нас, все едно че се канеше да ни награби и смаже, макар че по-скоро като че ли се канеше да…
— Влад! — каза рязко Сетра и отново завъртях Маготрепача.
„Наляво!“, извика в ума ми Лойош и моментално се отместих наляво, макар че не разбрах какво избягвам. Блъснах се в Тилдра и двамата залитнахме. Тилдра запази равновесие, но аз се озовах паднал на коляно и автоматично вдигнах ръката си, за да не спре да се върти веригата. Маготрепача послушно се скъси — усетих как завибрира в ръката ми, погледнах го и видях, че брънките му са станали по-големи. Когато отново вдигнах очи, Мороулан беше закрил гледката ми и не разбрах какво точно става, но Сетра държеше Ледоплам високо над главата си и пред мен святкаха мълнии и разни такива неща — всичко наистина се заформяше в една от онези велики магически битки, за които непрекъснато разправят. Какво търсех и аз тук?
Дори не бях забелязал колко шумно е станало, докато не видях, че Алийра крещи нещо, но не можах да я чуя — не че беше важно, сигурно крещеше някакъв боен вик на драконите или нещо такова. Освен това като че ли въртеше Пътедир в някакви сложни фигури — искаше ми се Пътедир да мята блясъци, искри, мълнии, но каквото и да правеше Алийра с него, нищо не му личеше външно.
Чернопрът, от друга страна, правеше всичко, което можех да пожелая — Мороулан го насочваше и той святкаше, насочваше го в друга посока и той изригваше нещо тъмно и много страшно.
Вийра се гърчеше и се въртеше в кръг, обладана сякаш от нещо, от което ръцете й трепереха, а тялото й се извиваше.
Некромантката стоеше много спокойно, с ръце на кръста.
Шумът, както осъзнах по едно време, бе като постоянен, несекващ гръмотевичен тътен, и сякаш идваше от всички посоки. Съсредоточих се върху въртенето на Маготрепача и се постарах да не изпускам от вниманието си това, което става, и да внимавам за всичко, което можеше да ми скочи, въпреки че беше трудно, защото Мороулан пред мен ми блокираше гледката — а сигурно блокираше и много повече от гледката ми.
После Мороулан залитна и падна пред мен, и разбрах, че един от дженоините е близо. Много близо. Твърде близо. Ужасно близо — на десетина стъпки, примерно. Искаше ми се да погледна Мороулан, да видя дали му тече кръв, или по нещо му личи, че е ранен — но не можех да откъсна очи от дженоинито.
Така. Дотук — точка за техния отбор.
Доколкото можех да преценя, дженоинито не гледаше към мен; беше се съсредоточило върху Вийра. Честно казано и аз на негово място щях да се притесня повече от една богиня, отколкото от еднорък източняк. Алийра коленичи до Мороулан, Сетра се завъртя, предполагам, че се съсредоточи върху някое от останалите, и последва ужасна мълния точно над главата ми, от която очите ми се заслепиха тъкмо докато се чудех дали все пак да не се намеся някак. В очите ми продължаваха да святкат мълнии и не можех да преценя кое е от Морето, кое от приятелите ми и кое — от враговете ни. Въздухът бе придобил онзи странен привкус, като след гръмотевична буря.
„Какво беше това, Лойош?“
„Нещо от онова горе според мен, шефе“.
„Добре. Постигна ли нещо?“
„Не знам. Но едно от тях падна“.
Тогава го видях — едно дженоини наистина беше паднало и нямаше да се вдигне отново, и никаква загадка нямаше какво точно го е свалило: драконът го държеше в лапите си, ръфаше със зъби парчета от съществото и ги плюеше във всички посоки, сякаш за да ни каже, че добрата старомодна кръв си е всъщност съвсем на място в битка на богове, полубогове и чародейство.
Така. Точка за нашия отбор.
Алийра обърна гръб на Мороулан и направи две крачки към Богинята демон, майка си — и двете се озоваха лице в лице с едно от тях — сигурно онова, което беше свалило Мороулан. Загледах ги вцепенен.
Тримата започнаха да се въртят в кръг и доколкото можех да преценя — без да правят нищо друго. Огледах се, за да добия някаква представа какво още става. Друго дженоини се беше изправило на онова, което трябва да нарека морски бряг по липса на по-добър термин, и се беше вторачило в него с изпънати напред ръце — предполагам, че правеше онова, за което бяха дошли поначало.
Може би трябваше да направя нещо, за да го спра? Хе.
Драконът продължаваше да разкъсва и поглъща другото — вършеше си работата много усърдно, — а третото стоеше с гръб към онова на брега и махаше с ръце, докато боговете стояха около него и се опитваха да го приближат, но не можеха — Барлън в частност дращеше с гущерските си крака в пръстта, все едно че се промъкваше да нападне изненадващо. Не всеки ден можеш да видиш богове в затруднено положение; сигурно щеше да ми е забавно, ако не участвах в цялата работа.
Ако можеше да се съди по искрите и блясъците пред дженоинито, боговете явно го замерваха с какво ли не, но не можеха да пробият, а и оня бог отгоре, над всичко, мяташе мълнии, от които дневната светлина изглеждаше от ярка по-ярка. Всичко беше много магично и прочие.
Мъчех се да наблюдавам всичко наведнъж. Отново осъзнах колко съм спокоен, след като беше дошъл часът за действие. Страхът ми беше останал някъде назад — усещах го, но все едно че беше нечий чужд страх. Не знам, може би точно това изпитват героите. Ако някой път срещна герой, ще го попитам.
Тилдра коленичи до Мороулан и се наведе над него. Дженоинито срещу Алийра и Богинята демон пристъпи към Вийра и тя пристъпи към него, развихриха се, Алийра изкрещя нещо — по-скоро я видях, че крещи, отколкото я чух. Сетра се завъртя към Мороулан и Тилдра, все едно че чак сега ги забеляза, и ми изкрещя нещо, което не можах да чуя заради другите звуци, които не бяха направили нищо, освен да станат по-силни — ревът беше оглушителен.
После Сетра насочи Ледоплам към дженоинито, което се беше счепкало с Вийра, и влезе във вихъра. Алийра пристъпи напред в същата посока, падна, надигна се, направи още една крачка, падна отново, отново се изправи и падна пак. Дженоинито стоеше над нея, вдигнало двете си с ръце със свити юмруци над главата си, сякаш се канеше да я заблъска с тях, което едва ли щеше да й се отрази добре. Драконът, който току-що бе привършил обяда си, вече се опитваше да се приближи до дженоинито, което задържаше Боговете на съда, после се обърна със зейнала уста — зъбите му бяха големи колкото Чернопрът — и тръгна право към нас.
И точно в този момент, сякаш нещата дотук вече не бяха достатъчно нелепи, дясната ръка на Мороулан, все още стискаща Чернопрът, изведнъж се вдигна сама и го насочи към връхлитащото дженоини — явно без участието на самия Мороулан, който лежеше в безсъзнание на земята. Беше си направо объркващо.
Чернопрът изхвърли някаква черна мълния и дженоинито залитна назад и отстъпи. Алийра се надигна и насочи Пътедир към гърдите му. Мороулан може би беше жив, в края на краищата. Драконът, без никаква видима причина, се спря, все едно че се беше ударил в стена, затъркаля се — голямо търкаляне пада, когато се затъркаля нещо толкова голямо — после отново се изправи на крака и поклати глава в съвсем човешки жест.
Пристъпих напред да мога да видя лицето на Мороулан.
„Прилича на умрял, шефе“.
„И аз така мисля. Дано да не го притеснява“.
После Тилдра стана и ме погледна, и ако до този момент имаше някакви съмнения за състоянието на Мороулан, физиономията й щеше да ги премахне.
Ако някога изпитате желание да се самоизтезавате, играта на „само ако“ е много подходящ начин за това. Ако бях чул какво ми изрева Сетра или ако се бях досетил. Ако знаех какво правеха. Ако се бях задвижил малко по-бързо — или малко по-бавно. Ако, ако, ако. Човек може да се самоубие с тези „ако“.
Или може да убие някой друг с тях.
Погледнах към Некромантката с надеждата, че тя може би ще успее да направи нещо, но тя дори не беше забелязала падането на Мороулан и не посмях да я отвличам от онова, с което се беше заела.
Едно от малкото неща, които знам за пресъживяването, е, че времето е критично. Стоях на място, въртях Маготрепача и се чудех какво да направя, за да приключи всичко това бързо и Алийра и Вийра да могат да се заловят с него. Лявата ми ръка отново трепна в превръзката само за да ми напомни, че може би ще се оправи, когато ще е твърде късно. Щях да съм доволен дори да можех да извлека Мороулан от бойното поле, но нямаше как да го направя с една ръка.
След това Алийра отхвърча назад и тупна по гръб до дракона като чувал със зърно, без зърното. Помислих, че е умряла или поне сериозно пострадала, но тя се хвана за главата на дракона като за дръжка, надигна се веднага на крака, разтърси глава в жест, ужасно напомнящ драконовия, и отново се върна в битката.
Беше ужасно да си помисли човек, че едно от тези създания се забавлява с Богинята демон, Сетра Лавоуд, Некромантката и дракон, и с Алийра е’Кийрон — след като беше убило самия Мороулан е’Дриен. Ужасно не, ами оттатък. А друго се държеше самичко срещу Боговете на съда. Срещу самите богове! Не, мястото ми определено не беше тук.
Алийра не изглеждаше особено притеснена — вдигна Пътедир, нададе вик, толкова силен, че го чух над оглушителния грохот, и нападна.
Дженоинито я забеляза, отхвърли Богинята демон настрана и се завъртя срещу Алийра.
Пътедир сякаш щеше да го порази в шията, но създанието вдигна ръка и точно както преди задържа и Пътедир, и Алийра сковани на място.
Явно бяха успели да възстановят връзката си с Морето. Зачудих се дали това не означава, че можем вече да отстъпим, да кажем „битката е загубена“ и да се приберем у дома.
Предполагам, че не.
Вийра скочи на гърба му и започна да го хапе и дращи като мръсница в някой бардак, току-що разбрала, че някоя колежка й е взела назаем роклята й и я е оцапала с вино.
Дженоинито бързо се завъртя и удари Алийра със стъпалото на Богинята демон — всичко изведнъж заприлича по-скоро на кръчмарска свада или на цирков фарс, отколкото на битка между силите на Доброто и Злото. Алийра отново тупна на земята, а Богинята падна от гърба му, при което го остави с гръб към нас. Беше идеалното положение за удар, за което бях чакал дотогава, но да ви призная, не беше ми и хрумвало, че ще се насиля да го направя.
Хрумна на другиго обаче.
Усетих леко подръпване на хълбока си, като на тромава улична крадла, опитваща се да ми отмъкне кесията. Посегнах да сграбча китката, забравил, че ръката ми е парализирана. Преди да съм успял да направя каквото и да било, Тилдра ме беше подминала, стиснала моргантската кама, която бе измъкнала от канията на колана ми.
И преди онова да успее да се обърне, лейди Тилдра заби с все сила камата в гърба му.
Колкото и силно да е едно дженоини, една моргантска кама между плешките може сериозно да му смачка фасона.
Предполагам, че го постигна изненадата, неочакваността на атаката, но от всички магии и Велики оръжия, и богове, дракони и некромантки, тъкмо тази атака, с това оръжие, успя да пробие.
Дженоинито потръпна и се вкочани, завъртя се бясно и лицето му, доколкото можех да доловя някакво изражение на неземните му черти, сякаш се сгърчи в гримаса.
За един миг, който поне в паметта ми се проточи цяла вечност, изпитах надежда. Възможно ли беше наистина, след като Ледоплам, Чернопрът и Пътедир се бяха провалили, точно това да успее? Тилдра го беше забила дълбоко, това поне беше сигурно, и може би, просто може би…
Времето се проточи и всичко продължи ужасно дълго.
После дженоинито посегна зад себе си и когато ръката му отново се показа, държеше моргантската кама — и то плавно я заби в гърдите на лейди Тилдра.