Фредерик Форсайт
Гражданинът

Винаги най-много беше обичал завръщането. За повече от тридесет години пилотиране бе видял над седемдесет големи града, повечето столици, и някогашното удоволствие от това отдавна беше изчезнало.

Преди три десетилетия, току-що получил лъскавите отличия на младши пилот, той беше обожавал далечните непознати места. По време на продължителните престои се бе наслаждавал на нощния живот в Европа и САЩ, беше предприемал туристически обиколки на храмовете и светилищата в Далечния изток. Сега просто искаше да се прибере в дома си край Доркинг.

Навремето беше имал кратки, ала бурни връзки с най-хубавите стюардеси, докато Сюзан не се бе омъжила за него и не беше сложила край на ергенския му живот. Петте хиляди нощи в хотелски стаи отдавна бяха оставили у него желание само да се отпусне на собственото си легло и да вдиша лавандуловото ухание на Сюзан.

Имаше син и дъщеря: Чарлз, рожба на медения им месец, вече двадесет и три годишен компютърен програмист, и Дженифър, осемнадесетгодишна студентка първокурсничка по история на изкуството в Йоркския университет. Те му бяха давали чувство за стабилност и още една причина да се завръща у дома. Сега му оставаха две години до пенсия и перспективата да се качи на колата, да потегли по Уотърмил Лейн и да види Сюзан, която го чака на вратата, му изглеждаше много по-приятна от скитането по чужди места.

Оттатък пътеката другият пилот зяпаше тила на шофьора. Отляво един от двамата му втори пилоти с все още незадоволено любопитство се взираше в пъстрото неоново море на Банкок, докато градът се отдалечаваше от тях.

Седяха в служебния автобус, охлаждан от климатичната инсталация и защитен от лепкавия зной навън. Тук беше целият екипаж, включително главния стюард, четиримата стюарди и единадесетте стюардеси. Преди два дни бяха излетели заедно от „Хийтроу“. Знаеше, че главният стюард ще се справи с всичко от вратата на самолета до опашката. Това му беше работата, а и той също бе ветеран.

Задачата на капитан Ейдриън Фолън беше просто да пилотира поредния Боинг 747–400 „Джъмбо“ с над четиристотин пътници, които плащаха заплатата му от Банкок до лондонското летище „Хийтроу“, или както скоро щеше да се посочва в бордовия му дневник, от БКК до ЛХР.

Два часа преди отлитането служебният автобус влезе в зоната на летището. Охраната на портала го пусна вътре и той тръгна към офиса на „Бритиш Еъруейз“. Имаха много време, но капитан Фолън педантично спазваше правилника и им бяха съобщили, че излетелият в петнадесет и петнадесет местно време „Спийдбърд“ 10 от Сидни ще кацне точно навреме в двадесет и един и четиридесет и пет. Всъщност самолетът вече подхождаше.

На километър и половина след служебния автобус се движеше черна лимузина. В нея се возеше само един пътник, удобно седнал зад униформения шофьор. И автомобилът, и шофьорът бяха от скъпия хотел „Ориентъл“, където безукорно облеченият генерален директор бе отседнал за три дни. В багажника лежеше единственият му куфар от естествена кожа със здрави месингови ключалки — куфар на човек, който пътува с малко, но скъп багаж. До него беше дипломатическото му куфарче от истинска крокодилска кожа.

Във вътрешния джоб на прекрасно ушития му кремав копринен костюм бе британският му паспорт на името на Хюго Сеймор и билет за връщане от Банкок до Лондон, първа класа, разбира се. Докато „Спийдбърд“ 10 се насочваше към залата за заминаващи на „Бритиш Еъруейз“, лимузината спря пред терминала.

Господин Сеймор не буташе багажа си на количка. Той вдигна грижливо поддържаната си ръка и незабавно дотича дребен тайландски носач. Бизнесменът му даде бакшиш, кимна към куфара си в отворения багажник, последва носача в терминала и посочи гишето на „Бритиш Еъруейз“. Остана в лепкавия зной на тропическа нощ само тридесетина секунди.

Регистрирането в първа класа всъщност не отнема час и четиридесет и пет минути. Младата служителка на гишето нямаше други клиенти. След десет минути единственият кожен куфар пътуваше към багажното отделение, където етикетите му ясно щяха да показват, че е за полета на „Бритиш Еъруейз“ за Лондон. Господин Сеймор получи бордната си карта и го упътиха към чакалнята на първа класа, която се намираше зад паспортния контрол.

Униформеният тайландски митничар погледна тъмнолилавия паспорт, после бордната карта и накрая лицето зад стъклото. Мъж на средна възраст, леко загорял, гладко обръснат, наскоро подстригана стоманеносива коса, мека бяла копринена риза, копринена вратовръзка от „Джим Томпсън“, кремав копринен костюм. Митничарят пъхна паспорта под стъклото.

— Сауат-ди, краб — измърмори англичанинът. Тайландският служител кимна и се усмихна на благодарността, изречена на родния му език, обикновено невъобразимо труден за чужденците.

Някъде не много далеч пътниците от Сидни слизаха от боинга и вървяха по дългите коридори към митницата. Последваха ги транзитните пътници и самолетът остана празен. Поддържащият персонал можеше да започне да чисти петдесет и деветте реда седалки — задача, в резултат на която щяха да напълнят четиринадесет чувала с боклук. Стиснал куфарчето си от крокодилска кожа, господин Сеймор спокойно продължи към чакалнята на първа класа, където го посрещнаха две поразително красиви тайландки, настаниха го и му поднесоха чаша бяло вино. Той зачете някаква статия в списание „Форбс“. Беше един от двадесетте пътници в голямата, прохладна и луксозна зала.

Господин Сеймор не беше забелязал, тъй като не си бе направил труда да погледне, ала докато се регистрираше, се беше намирал само на няколко метра от гишето на бизнескласата. Боинг 747–400 на „Бритиш Еъруейз“ има четиринадесет места в първа класа, от които щяха да са заети десет, четири от пътници, идващи от Сидни. Господин Сеймор бе първият от шестимата, качили се в Банкок. Двадесет и трите места в бизнескласата щяха да са заети, осемнадесет с пътници, качващи се в тайландската столица. Те се бяха редили на опашка на няколко метра от гишето на първа класа.

Но зад тях бяха опашките на икономическата класа, вече тактично наричана „класа на околосветския пътешественик“. На десетте гишета гъмжеше от народ — близо четиристотин души. Сред тях беше семейство Хигинс. Те мъкнеха багажа си сами. Бяха дошли с автобус, в който многото други пътници и топлината на телата им най-после бяха победили климатичната инсталация. Пътниците в икономическата класа бяха раздърпани и потни. На семейство Хигинс им трябваше близо час, за да стигнат до чакалнята за заминаващи с кратко отбиване до безмитния магазин и да се настанят в залата за непушачи. До качването на самолета оставаха тридесет минути. Капитан Фолън и екипажът му отдавна бяха на борда. Стюардите и стюардесите се бяха качили преди тях.

Капитанът и екипажът бяха прекарали обичайните петнадесет минути в офиса, където се запознаха със задължителните документи. Сред тях бе планът за полета, в който се посочваше продължителността, минималното количество гориво и след няколко страници подробностите за маршрута. Цялата тази информация беше съгласувана с различните центрове за контрол на въздушния транспорт от Банкок до Лондон. Фолън провери времето. В Обединеното кралство ги очакваше спокойна нощ. Капитанът набързо и с опитна лекота прегледа бележките за пилотите, като обърна внимание на интересуващите го данни и прескочи по-голямата част, която нямаше значение.

След като подписаха плана, четиримата пилоти бяха готови да се качат на борда. Чистачите все още бяха в самолета, но с това се занимаваше главният стюард — господин Хари Палфри както обикновено щеше да се справи с изискана невъзмутимост.

Не че групата от тайландски чистачи бяха единствената му грижа. Всички тоалетни щяха да бъдат проветрени и измити, след което проверени. Качваха храна и напитки за четиристотин пътници и главният стюард дори беше успял да вземе последните лондонски вестници, току-що пристигнали от „Хийтроу“ с друг самолет. Докато господин Палфри изпълни половината си задължения, капитанът и екипажът се качиха на борда.

През лятото капитан Фолън щеше да бъде придружаван само от двама втори пилоти, но сега бе краят на януари и зимните ветрове удължаваха полета до тринадесет часа, което изискваше втори капитан.

Самият Ейдриън Фолън смяташе това за излишно. Отляво в предната част на самолета има стаичка с две легла и е съвсем нормално капитанът да превключи на автопилот и да поспи четири-пет часа. И все пак правилникът си е правилник, поради което бяха четирима вместо трима.

Докато пилотите крачеха по последния дълъг тунел към празния самолет, Фолън кимна на по-младия от двамата си втори пилоти.

— Извинявай, Джим. Обиколка.

Младежът, който се беше взирал в насладите на изчезващия Банкок през прозореца на служебния автобус, кимна, отвори вратата в дъното на тунела и излезе в лепкавата нощ. Никой не обичаше тази задача, но трябваше да се свърши и обикновено се падаше на най-младия. Ако боингът бъде затворен в квадратна кутия, тя ще обхване повече от един акър. Вторият пилот трябваше да обиколи цялото това разстояние и да се увери, че всичко е наред. Някой капак може да не е затворен, някоя локва може да показва изтичане, незабелязано от наземния персонал. Самолетните компании не се доверяват много на наземния персонал и предпочитат лично да правят последната проверка.

Понякога температурата навън е под точката на замръзване, друг път се изливат тропически дъждове. Въпрос на късмет. В този случай усърдният младеж се завърна след двадесет минути мокър от пот и изпохапан от комари, но иначе в отлична форма.

Капитан Фолън влезе в царството си и след няколко минути двамата капитани и останалият втори пилот бяха съблекли саката си, бяха ги закачили зад вратата на тоалетната и бяха седнали по местата си. Разбира се, Фолън седеше отляво, а старшият му втори пилот — отдясно. Вторият капитан се оттегли в стаята за почивка, за да проучи стоковата борса.

Фолън беше започнал кариерата си и се бе прехвърлил в международните полети в дните на навигаторите и бордовите инженери. Те отдавна бяха останали в миналото. Сега неговият инженер беше заменен от група уреди над главата му — достатъчно датчици, часовници, лостове и бутони, за да изпълнява задачите на бордови инженер, че и повече. Неговият навигатор бяха три инерциални системи, „черни кутии“, които изпълняваха задълженията на навигатора, само че по-бързо.

Докато вторият пилот правеше първата от петте серии проверки, Фолън погледна списъка на багажа, който трябваше да подпише, след като получеше потвърждение, че всичко е натоварено и че Палфри лично е преброил пътниците. Кошмарът на всеки капитан не е толкова много пътник на борда без багаж — той може да последва собственика си по-късно, а багаж на борда и пътник, решил да не се качи в самолета. Трябва да се пропи целият багажен отсек, докато не се открият и не се свалят въпросните куфари. В тях може да има всичко.

Самолетът все още получаваше електрическата си енергия от спомагателния генератор, пети реактивен двигател, за който знаят малцина пътници. Спомагателният генератор на този гигантски самолет е достатъчен, за да задвижва малък изтребител — неговата енергия позволява на всичко на борда да функционира независимо от външен източник — осветление, въздух, запалване на двигателите и така нататък.

В чакалнята за заминаващи на икономическата класа господин и госпожа Хигинс и дъщеря им Джули вече бяха капнали и детето започваше да капризничи. Бяха напуснали двузвездния си хотел преди четири часа и както обикновено става със съвременните туристи, през това време не бяха имали нито миг покой. Качване на багажа в автобуса, проверки дали не са забравили нещо, опашка и чакане, неудобни седалки, улични задръствания, страх, че ще закъснеят, пак задръстване, слизане от автобуса на летището, едновременно търсене на багаж, детето и количка, опашка пред гишето за регистрация, пак чакане, проверка, претърсване заради токата на колана, която задейства алармата, дете, надаващо писъци, защото са му взели куклата, за да мине през рентгена, малко покупки на безмитния магазин, опашка и чакане… и накрая твърдите пластмасови седалки преди качването в самолета.

Притиснала куклата към себе си, Джули се отегчи от чакане и започна да се разхожда. Само на няколко метра един мъж й извика:

— Здрасти, малката! Готина кукла.

Тя спря и го погледна. Той изобщо не приличаше на баща й. Носеше каубойски ботуши с високи токове, лекьосани оръфани дънки, дънкова риза и наниз мъниста. До него имаше малка раница. Косата му бе сплъстена и немита. Беше брадат.

На осем години Джули Хигинс естествено не го знаеше, ала Далечният изток гъмжи от скитници от Запада и човекът, който току-що се беше обърнал към нея, бе точно такъв. Далечният изток е като магнит за хиляди хипита, отчасти защото животът там може да е спокоен и евтин, а също защото в много случаи има свободен достъп до наркотици.

— Нова ми е — отвърна Джули. — Казва се Пуки.

— Страхотно име. Защо? — попита хипито.

— Защото татко ми я купи от Пукет^[1].

— Знам го. Готини плажове. На почивка ли бяхте тука?

— Да. Плувах с татко в морето.

В този момент госпожа Хигинс ритна мъжа си по крака и кимна към дъщеря им.

— Джули, ела тук, миличка — извика господин Хигинс с тон, който детето познаваше много добре. Неодобрителен тон. Джули се затича към тях. Хигинс свъсено погледна хипито. Мразеше такива като него — мръсен скитник, почти сигурно наркоман, последният човек, с когото искаше да разговаря дъщеря му. Мъжът също разбра погледа му, сви рамене, извади пакет цигари, видя надписа „Пушенето забранено“ над главата си и тръгна към залата за пушачи. Госпожа Хигинс презрително изсумтя. По високоговорителите повикаха пътниците за техния самолет, започвайки от тридесет и четвърти до петдесет и седми ред.

Господин Хигинс погледна бордната си карта. Ред тридесет и четвърти, места Г, Д и Е. Той събра семейството си, провери дали всеки е взел ръчния си багаж и пое към опашката.

 

 

Единадесет четиридесет и пет, времето за отлитане, нямаше да бъде спазено, но това беше само официалното разписание, с други думи, пълна измислица. Капитан Фолън искаше да получи „пролука“ за излитане от банкокската контролна кула в дванадесет и пет. В съвременния свят на гражданската авиация бе най-важно да получиш пролука за излитане и кацане. Ако пропуснеш пролуката си в Западна Европа или Северна Америка, може да висиш цял час и да чакаш друга.

Не че едно двадесетминутно забавяне имаше значение. Той знаеше, че може да успее. Поради силните насрещни ветрове над Пакистан и южните части на Афганистан планът за полета му предвиждаше времетраене от тринадесет часа и двадесет минути. В часовите зони имаше седем часа разлика. Щеше да кацне в Лондон към шест и двадесет в студено януарско утро с температура около нулата, далеч от нощния Банкок, където термометърът показваше двадесет и шест градуса и невъобразимо висока влажност.

На вратата се почука и в пилотската кабина влезе главният стюард със списъка на пътниците. Той и хората му ги бяха преброили.

— Четиристотин и пет, капитане.

Всичко съвпадаше. Фолън подписа списъка на багажа и го подаде на Палфри, който излезе, за да го предаде през последната останала отворена врата на наземния персонал на „Бритиш Еъруейз“. Извън грамадната летателна машина довършваха задачите си последните служители от поддръжката. Багажният отсек бе затворен, маркучите бяха извадени, колите се оттеглиха. Гигантът щеше да запали четирите си огромни двигателя и да потегли.

В първа класа господин Сеймор си беше позволил да съблече красивото си копринено сако, което сега висеше в предния гардероб. Той остави копринената си вратовръзка, но разхлаби възела й. До него вдигаше мехурчета чаша шампанско и главният стюард му бе дал нов брой на „Файненшъл Таймс“ и „Дейли Телеграф“. Сноб от главата до петите, господин Палфри обичаше „качеството“. Във времената, когато дори холивудските звезди приличаха на скитници, беше истинско облекчение да се грижиш за качеството.

В пилотската кабина Фолън контролираше проверките на системите. През прозореца се виждаше влекачът, онази анонимна, но жизненоважна машина, без която „Спийдбърд“ 10 не можеше да отиде никъде, тъй като носът му сочеше право към терминала и не можеше да обърне без чужда помощ.

Капитанът получи от банкокския наземен контрол разрешение за запалване на двигателите. В момента, в който малкият, но мощен влекач затегли боинга назад, четирите двигателя започнаха да оживяват. Фолън нямаше нужда от помощ — тази задача щеше да изпълни спомагателният генератор.

По негово нареждане вторият пилот вдигна едната си ръка към панела над главата си и натисна бутона за стартиране на четвъртия двигател, докато с другата контролираше горивната му система. Той повтори тази операция още три пъти. Междувременно автоматичният контрол бавно увеличаваше подаването на гориво.

Влекачът изтегли боинга по деветдесетградусова дъга, така че носът му да сочи към пистата. Когато свърши, шофьорът се обади в пилотската кабина по микрофона си, все още включен близо до предното колело на самолета, и поиска да натиснат спирачките.

Имаше право — този тайландец искаше да доживее до старини. За да откачи микрофона, той трябваше да слезе от влекача и да отиде до носа на боинга. Шофьор на влекач, изчезнал под предното колело на боинг, излиза отзад като пържола за хамбургер. Фолън натисна спирачката и му съобщи. На петнадесет метра под него тайландецът откачи микрофона, отдръпна се и вдигна флага, както го изискваше правилникът. Капитанът признателно му махна с ръка и влекачът се отдалечи. Наземният контрол му даде разрешение да се отправи към пистата и го прехвърли на контролната кула.

На ред 34 семейство Хигинс най-сетне се бяха настанили. Имаха късмет. Място Ж беше свободно и целият ред бе за тях. Джон Хигинс зае място Г, което се намираше от едната страна, жена му седна в отсрещния край. Джули се намести между тях и се засуети, докато не се увери, че на Пуки й е удобно и ще може спокойно да поспи.

„Спийдбърд“ 10 се приближаваше към пистата, насочван единствено с предното си колело, управлявано от лявата ръка на Фолън. Капитанът поддържаше постоянна връзка с контролната кула. Когато стигна до края на главната писта, той поиска и незабавно получи разрешение за излитане. Това означаваше, че може да продължи и да излети, без да спира.

Боингът зави по пистата, подравни носа си по централната линия и капитанът натисна дроселите напред, после се пресегна към няколко бутона пред себе си. Четирите двигателя автоматично увеличиха мощността си.

Самолетът набра скорост и пътниците усетиха, че тътенът се усилва. Нито те, нито екипажът на борда можеха да чуят невъобразимия рев на двигателите навън, но усещаха невероятната им енергия. Далеч отстрани профучаха светлините на главния терминал. С едно докосване до бутоните капитанът отлепи колелата от цимента.

По заповед на Фолън вторият пилот вдигна колесниците. След няколко изтраквания шумът и вибрациите престанаха. Издигането се ускори от четиристотин на четиристотин и петдесет метра в минута, после започна да става по-постепенно. Когато скоростта се увеличи, капитанът нареди ъгълът на елероните последователно да бъде намален от двадесет до нула градуса.

Седнал на място 34 Ж, Джон Хигинс най-после пусна страничните облегалки, в които се беше вкопчил. Не обичаше да лети със самолет и особено мразеше излитането, но се опитваше да не го показва пред семейството си. Огледа се и забеляза, че хипито седи само четири реда пред тях, на 30 В. Дългата пътека стигаше до преградата, която отделяше икономическата от бизнескласата. Там имаше помещение за продукти и четири тоалетни. Четири-пет стюардеси вече се готвеха да поднесат закъснялата вечеря. От последното похапване в хотела бяха изтекли шест часа и господин Хигинс бе гладен. Той се обърна на помогне на Джули да се справи е бутоните на видеото и да намери анимационния канал.

 

 

От банкокското летище обикновено се излита на север. Фолън леко зави наляво и погледна надолу. Нощта беше ясна. Зад тях оставаше Тайландският залив, на който се намираше Банкок, а напред се простираше Андаманско море. Помежду им лежеше Тайланд и луната хвърляше отблясъци по водната повърхност на толкова много оризища, че цялата страна сякаш бе залята с вода. „Спийдбърд“ 10 се издигна на девет хиляди и петстотин метра и продължи хоризонтално напред по маршрут към Лондон над Калкута, Делхи, Кабул, Техеран, Турция, Балканите и Германия. Капитанът превключи на автопилот, протегна се и сякаш по даден знак една от стюардесите донесе кафе.

На 30 В хипито прегледа краткото меню. Нямаше апетит, но страшно му се пушеше. Тринадесет часа полет, после още един пред конвейера на „Хийтроу“ докато чакаше голямата си раница. И още два преди да може да рискува да запали цигара с марихуана.

— Телешко — каза той на усмихнатата стюардеса, която стоеше до него. Ако се съдеше по акцента му, трябваше да е американец, но паспортът му показваше, че е канадец и се казва Донован.

 

 

В един офис в западен Лондон, чийто адрес е строго пазена тайна, иззвъня телефон. Мъжът на бюрото си погледна часовника. Пет и тридесет и вече беше тъмно.

— Да.

— Шефе, „Спийдбърд“ десет на „Бритиш Еъруейз“ излетя от Банкок.

— Благодаря.

Той затвори. Уилям Бътлър не обичаше да губи време в телефонни разговори. Всъщност изобщо не приказваше много. Всички го знаеха. Знаеха също, че е добър началник, но че не бива да го ядосваш. Никой от подчинените му обаче нямаше представа, че някога е имал дъщеря, гордостта на живота му, която спечелила стипендия за университет и там починала от свръхдоза хероин. Бил Бътлър не обичаше хероина. И мразеше хората, които го пренасяха. Което го правеше опасен, отдаден на работата си противник. Неговият отдел водеше безкрайна война срещу сериозните наркотици от страна на Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество.

Изтекоха пет часа. Стотиците пакетирани, затоплени вечери бяха сервирани, изядени (или оставени) и пластмасовите табли бяха отнесени. Малките бутилки с евтино вино бяха изпити и вдигнати или прибрани в джоба пред коленете. Множеството в икономическата класа най-после се успокои.

Двата компютъра за управление на полета под първа класа си разменяха електронна информация и поглъщаха данни от трите инерциални системи, контролни кули и сателити, определяха положението на самолета и насочваха автопилота по предварително установения курс.

Далеч под боинга лежеше пресеченият терен между Кабул и Кандахар. На север в планините на Паншир фанатичните талибани воюваха срещу Шах Масуд, последния, който се бореше срещу тях. Пътниците в ревящия цилиндър високо над Афганистан бяха защитени от мрака, смъртния студ, шума на двигателите, суровата земя и войната.

Спуснаха капаците на илюминаторите, изключиха основното осветление и раздадоха тънки одеяла. Повечето пасажери се опитваха да поспят. Неколцина гледаха филм, други слушаха концерт.

Госпожа Хигинс спеше, завита до брадичката. Средните места бяха превърнати в едно, като бе вдигната междинната облегалка, и Джули се беше разположила нашироко, притиснала куклата към гърдите си.

Джон Хигинс не можеше да заспи. Никога не спеше в самолет. Затова колкото и да бе уморен, той си припомняше почивката им в Далечния изток. Организирана екскурзия, разбира се. Един застрахователен служител не можеше да види Тайланд по друг начин и дори това беше изисквало лишения и спестяване. Но си струваше.

Бяха се настанили в хотел „Пансий“ на остров Пукет, далеч от безвкусните забавления в Патая — господин Хигинс се бе погрижил всички тези неща да не влизат в досег със семейството му. И бяха прекарали вълшебно, всички бяха единодушни. Взимаха под наем велосипеди и се разхождаха в каучуковите плантации и тайландските села във вътрешността на острова. Спираха да се дивят на боядисаните в червено будистки храмове със златни покриви и да гледат монасите в техните оранжеви раса.

От хотела взе маски, шнорхели и плавници за себе си и Джули — госпожа Хигинс не можеше да плува, освен в басейн. Двамата с дъщеря му стигнаха до един коралов риф край брега. Под водата видяха всевъзможни рибки и детето толкова се развълнува, че вдигна глава, за да извика, в случай че баща й не ги е видял. Но той й даде знак да захапе шнорхела си преди да се е нагълтала с вода. Късно — наложи се да й помогне да излязат на брега.

Имаше предложения за водолазни курсове, но Джон Хигинс отказа. В морето имаше акули и госпожа Хигинс беше запищяла от ужас. Тяхното семейство мечтаеше за приключения, но не чак толкова.

В хотелския магазин Джули си хареса куклата, наподобяваща тайландско момиченце, и той й я купи. След десет дни в „Пансий“ те завършиха почивката си с три дни в Банкок. Там ходиха на организирани обиколки, за да разгледат Нефритения Буда и гигантския Спящ Буда, и бърчеха носове от вонята, идваща от река Чао Прая. Но си струваше.

На гърба на облегалката пред него имаше малък екран с постоянна информация за полета. Той разсеяно го наблюдаваше. Течаха безкрайни данни — изтекло време, изминато разстояние, разстояние до Лондон, разписание на полета, температура на въздуха навън (ужас: седемдесет и шест градуса под нулата), скорост на насрещния вятър.

Между цифрите се появи друго изображение — карта на тази част на света и малко самолетче, което бавно пътуваше на северозапад към Европа и дома. Джон Хигинс се зачуди дали хипнотизиращото въздействие на самолетчето може да му помогне да заспи, също като броенето на овце. В този момент боингът попадна в малка въздушна яма и той мигновено се разсъни, вкопчи се в страничните облегалки и потърси нещо, с което да разсее вече напълно будния си мозък. Откри го в следващата сцена.

Хипито също не спеше. Той си погледна часовника, измъкна се изпод одеялото и се изправи.

Огледа се, сякаш за да види дали някой не го наблюдава, после се запъти към преградата. Там имаше завеса, но тя беше спусната само до половината и отвътре струеше светлина. Хипито стигна до вратите на тоалетните, погледна ги, но не влезе. Несъмнено бяха заети, макар че Хигинс не бе забелязал никой друг да отива натам. Хипито се облегна на едната врата и зачака.

След тридесет секунди до него се приближи друг мъж. Той изглеждаше съвсем различно. Притежаваше небрежната елегантност на богат човек. Идваше от предната част на самолета — или от първа, или от бизнескласата. Но защо?

Носеше панталон от кремава коприна, копринена риза и разхлабена вратовръзка, също копринена. Всичко във вида му подсказваше първа класа. Дали и той идваше чак тук, за да се облекчи?

Двамата се заприказваха — елегантният и хипито. Тихо и сериозно. Говореше главно мъжът от първа класа, наведен към другия, който няколко пъти разбиращо кимна. Ако се съдеше по движенията му, елегантният му даваше инструкции и хипито се съгласяваше да ги изпълни.

Джон Хигинс бе от онези хора, които държат под око съседите си, и сега беше заинтригуван. Ако елегантният също искаше да отиде до тоалетната, в първа и бизнескласа имаше пет-шест. Точно в този час не можеше всички да са заети. Не, двамата се бяха уговорили да се срещнат на това място и по това време. Разговорът им не беше като между непознати, които случайно са се срещнали, докато чакат на опашка.

Разделиха се. Мъжът с копринения костюм си тръгна. Без да опита вратите на тоалетните, хипито се върна на мястото си. Мислите на Джон Хигинс бяха в хаос. Знаеше, че е присъствал на нещо странно и важно, но не можеше да разбере какво. Когато хипито се огледа в сумрака, той затвори очи и се престори, че спи.

След десет минути Джон Хигинс бе готов с отговора си. Двамата предварително се бяха уговорили да се срещнат. Но как? Беше сигурен, че в чакалнята на икономическата класа не бе имало елегантен бизнесмен е кремав костюм. Щеше да се отличава. След качването на самолета хипито не беше ставал от мястото си. Може би стюардесата му бе предала бележка? Едва ли.

Оставаше само едно обяснение. Срещата между салоните на икономическата и бизнескласата по това време на нощта можеше да е уговорена в Тайланд. Но защо? За да обсъдят нещо ли? Да обменят някаква информация? Елегантният да му даде последни инструкции? Хигинс започна да се безпокои. Нещо повече, изпълниха го подозрения.

 

 

В Лондон беше единадесет вечерта. Бил Бътлър погледна спящата си жена, въздъхна и угаси осветлението. Будилникът му бе навит на четири и половина. Достатъчно време — можеше да се измие, да се облече, да се качи на колата и да стигне на „Хийтроу“ до пет и петнадесет, цял час преди кацането. След това… както дойдеше.

Имаше тежък ден. Кога ли нямаше? Беше уморен, ала не можеше да заспи. Мислите му препускаха и въпросът пак си оставаше същият. Можеше ли да направи още нещо?

Информацията му съобщи един от презокеанските му колеги от американската Служба за борба с наркотиците, която бе започнала преследването.

Деветдесет процента от хероина, използван от наркоманите на Британските острови и в по-голямата част от Европа, идваше от Турция. Тази търговия се контролираше с безпощадна хитрост от турската мафия, една от най-жестоките на планетата, но изключително потайна и неизвестна на британската общественост.

Тяхната продукция идваше от анадолските макове, приличаше на кафява захар и предимно се пушеше или се вдишваха изпаренията й, като известно количество се изгаряше върху фолио, поставено над свещ. Британските наркомани не си падаха по спринцовките, за разлика от американските.

Златният триъгълник и оттам далекоизточният трафик даваше тайландския бял хероин, наглед напомнящ на бакпулвер и обикновено „нарязван“ или смесван с подобен бял прах в съотношение двадесет към едно. Ето какво искаха американците.

Така че ако една британска банда можеше редовно да се снабдява със значителни количества от тази дрога, мафията щеше да се заинтересува. Не да купува, а да разменя. Най-качественият колумбийски кокаин щеше да върви три към едно — шест килограма кока срещу два тайландски бял.

Информацията от Службата за борба с наркотиците беше дошла от тяхното бюро в Маями. В нея се казваше, че според един от източниците им в подземния свят за последната половин година семейство Трафиканте на три пъти пращало човек във Великобритания с по шест килограма колумбийски чист и той се връщал с два килограма тайландски бял.

Не в огромни количества, затова пък редовно. И всяко пътуване носеше на британските организатори по двеста хиляди лири. Количествата подсказваха на Бил Бътлър, че пренасянето не е с кораб или камион. Самолет. Пътнически багаж. Той неспокойно се въртеше и се опитваше да подремне.

 

 

Джон Хигинс също не можеше да заспи. Беше чувал за тази страна на Тайланд, ваканционния рай. В една статия бе чел за място, наречено Златния триъгълник — безкрайни хълмове, на които отглеждали опиумен мак. В статията се споменаваше за рафинерии дълбоко в джунглата по границата, недостъпни за тайландската армия, където се произвеждал морфин и хероин на прах.

Пътниците спяха, но Джон Хигинс се мяташе в блато от колебания. Можеше да има няколко невинни обяснения на тази необичайна среща до тоалетната. Проблемът бе, че не се сещаше нито за едно.

Бялото самолетче на екрана навлизаше в Анадола, източна Турция. Джон Хигинс тихо разкопча предпазния си колан, изправи се и свали куфарчето си от лавицата над седалката. Никой не помръдна, дори хипито.

Той отново седна и извади химикалка и хартия — четири листа, взети от хотелската стая в „Пансий“. Внимателно откъсна емблемата и адреса на хотела и като подложи куфарчето си, започна да пише писмо. Използваше само главни букви. Отне му половин час.

Когато свърши, бялото самолетче минаваше над Анкара. Той сгъна листовете, пъхна ги в плика с емблема на Уницеф, раздаван от „Бритиш Еъруейз“, и написа отгоре му: „ЗА КАПИТАНА. СПЕШНО“.

Стана, тихо отиде до завесата и надникна в междинното помещение. Един млад стюард стоеше с гръб към него и приготвяше закуска. Хигинс незабелязано се отдръпна. Прозвуча сигнал. Стюардът се запъти към предната част на самолета. Хигинс се вмъкна зад завесата, постави плика изправен между две чаши кафе на плота и се върна на мястото си.

Докато стюардът го забележи, изтече още половин час. Отначало си помисли, че е дарение за Уницеф, после видя надписа, намръщи се и накрая отиде да потърси главния стюард.

— Беше пъхнат между две чаши кафе, Хари. Реших, че трябва да го донеса на теб, а не в пилотската кабина.

Хари Палфри приятелски му намигна.

— Правилно, Саймън. Браво. Сигурно е от някой побъркан. Остави го на мен и се заеми със закуската.

Той проследи с поглед отдалечаващия се младеж, като забеляза стегнатия му закръглен задник под униформения панталон. Беше работил с много стюарди, бе спал с повече от достатъчно, но този беше направо върхът. Може би на „Хийтроу“… Хари Палфри погледна плика, намръщи се, помисли си дали да не го отвори, но накрая се качи по стълбичката и почука на вратата на пилотската кабина.

Това беше просто формалност. Главният стюард винаги можеше да влиза тук. Вторият капитан седеше отляво и гледаше светлините на приближаващия се бряг. Капитан Фолън го нямаше. Стюардът почука на вратата на стаята за почивка. Този път изчака.

След тридесет секунди Ейдриън Фолън му отвори и прокара пръсти през косата си.

— Какво има, Хари?

— Нещо странно, капитане. Някой е оставил това в отсека между икономическата и бизнескласата, между две чаши кафе. Анонимно писмо, предполагам.

Стомахът на Ейдриън Фолън се сви. През тридесетгодишната му служба в компанията никога не бяха отвличали негов самолет, нито го бяха заплашвали с поставена бомба, но познаваше неколцина свои колеги, които бяха изпитали това на гърба си. Това бе вечният кошмар на пилота. И сега изглеждаше, че е или едното, или другото. Той разкъса плика и прочете писмото.

„ГОСПОДИН КАПИТАН, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ПОДПИША ТОВА ПИСМО, НО В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ЖЕЛАЯ ДА СЕ ЗАМЕСВАМ. ВЪПРЕКИ ТОВА, НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СЪМ СЪВЕСТЕН ГРАЖДАНИН И СМЯТАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ВИ СЪОБЩЯ КАКВО СЪМ ВИДЯЛ. ДВАМА ОТ ВАШИТЕ ПЪТНИЦИ СЕ ДЪРЖАХА ИЗВЪНРЕДНО СТРАННО И ПО НАЧИН, КОЙТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЛОГИЧНО ОБЯСНЕНИЕ.“

По-нататък авторът подробно разказваше видяното и посочваше защо му се е сторило толкова странно, че да го определи като подозрително.

„ВЪПРОСНИТЕ ДВАМА ПЪТНИЦИ СА МЪЖ, КОЙТО ПРИЛИЧА НА ХИПИ — МРЪСЕН, ОКЪСАН, ОТ ОНЕЗИ, КОИТО СИ ПАДАТ ПО ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ «ЕКЗОТИЧНИ ВЕЩЕСТВА». ТОЙ СЕДИ НА МЯСТО 30 В. НЕ ЗНАЯ МЯСТОТО НА ДРУГИЯ, НО СИГУРНО Е ОТ ПЪРВА ИЛИ БИЗНЕСКЛАСА.“

Следваше описание на елегантния. Писмото завършваше с думите:

„НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ВИ БЕЗПОКОЯ, НО АКО ТЕЗИ ДВАМА МЪЖЕ ОРГАНИЗИРАТ НЕЩО НЕЗАКОННО, ВЛАСТИТЕ МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ УВЕДОМЕНИ.“

„Надут задник“ — помисли си Фолън. Какви власти, ако не Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество? И да шпионира собствените му пътници! Той подаде писмото на Хари Палфри. Главният стюард го прочете и прехапа устни.

— Среднощна среща? — предположи той.

Фолън знаеше за Хари Палфри, който знаеше, че той знае, затова капитанът внимателно подбра думите си.

— Нищо не показва, че са изпитвали влечение един към друг. Пък и къде другаде може да са се запознали, ако не в Банкок? Тогава защо да не си уговорят среща на „Хийтроу“? Защо се срещат пред тоалетна, в която не се опитват да влязат? По дяволите. Хари, би ли ми донесъл списъка на пътниците?

Докато главният стюард изпълняваше тази задача, Фолън се среса, оправи ризата си и попита втория капитан:

— Къде се намираме?

— Наближаваме гръцкото крайбрежие. Защо? Какво има, Ейдриън?

— Нищо.

Палфри се върна със списъка. На място 30 В седеше някой си Кевин Донован.

— Ами другият? Елегантният?

— Струва ми се, че го забелязах — отвърна главният стюард. — В първа класа, място 2 К. — Той прелисти списъка. — Господин Хюго Сеймор.

— Първо да проверим преди да се нахвърляме на заключения — каза капитанът. — Тихичко мини през първа и бизнескласата. Следи за кремави копринени панталони, които да се подават изпод одеялото. Погледни в гардеробите за кремаво копринено сако.

Палфри кимна и слезе долу. Фолън позвъни да му донесат силно черно кафе и се зае с обичайната си работа.

Системата за управление на полета, в която преди излитането беше въведен маршрутът им, се бе погрижила боингът да се движи по курса си. В момента летяха над Гърция и до кацането оставаха четири часа. Беше два и двадесет през нощта лондонско време и три и двадесет гръцко. Далеч под тях имаше разкъсани облаци и от време на време проблесваха светлини. Звездите ярко сияеха над тях.

Ейдриън Фолън имаше нормална гражданска съвест и естествено не можеше да се сравнява с анонимния задник от икономическата класа, но се намираше в затруднено положение. Нищо в писмото не показваше, че самолетът му е в опасност, и затова първата му реакция бе да не му обърне внимание.

Само че Асоциацията на британските пилоти, АБП, имаше комисия за сигурност и той беше неин заместник-председател. Ако на „Хийтроу“ се разкриеше нещо, ако полицията или митническите власти пипнеха Сеймор или Донован в някакво сериозно престъпление, и ако се разчуеше, че той специално е бил предупреден за двамата пътници и не е направил нищо, щеше да му е трудно да обясни причините. Когато напуснаха въздушното пространство на Гърция и полетяха над Балканите, той взе решение. Хари Палфри бе видял писмото, без да се споменава „съвестния гражданин“, който го беше написал, и ако на „Хийтроу“ нещо се разсмърдеше, кой щеше да премълчи, за да си покрие задника? Затова той щеше да предаде кратко, в никакъв случай паническо предупреждение, не на Управлението на митниците и акцизите, а на дежурния в собствената си компания, който се прозяваше на летището.

Да го излъчи по открития канал означаваше да го съобщи на половината пилоти, пътуващи за „Хийтроу“, а те бяха десетки. Със същия успех можеше да публикува обява в „Таймс“. Но самолетите на „Бритиш Еъруейз“ са снабдени с устройство, наречено ССВСД.

Самолетната система за връзка, съобщения и доклади щеше да му позволи да прати поверителна информация на дежурния в „Бритиш Еъруейз“ на „Хийтроу“. И слава Богу, с това щеше да прехвърли проблема на други.

Главният стюард се върна по стълбичката. Бил Хюго Сеймор, каза той, нямало никакво съмнение. Ясно, отвърна Фолън, и прати кратката си информация. Прелетяха над Белград.

 

 

Будилникът на Бил Бътлър не успя да иззвъни в четири и половина. В четири без десет иззвъня телефонът. Обаждаше се дежурният от Четвърти терминал на „Хийтроу“. Докато слушаше, Бътлър измъкна крака изпод юргана и се разсъни. След двадесет минути пътуваше в колата си и пресмяташе наум.

Знаеше всичко за примамките и анонимните обвинения. Те бяха едва ли не най-старият трик в занаята. Първо, анонимно телефонно обаждане от обществен автомат някъде в града, обвиняващо пътник от пристигащ самолет в пренасяне на дрога.

Митницата не можеше да не обърне внимание на сигнала, макар да бяха деветдесет процента сигурни, че описаният турист просто е набелязан преди излитането на самолета. Разбира се, анонимният „информатор“ беше член на бандата от Лондон.

Описаният човек трябваше да бъде спрян, докато истинският наркотрафикант незабелязано се измъкваше с тълпата, невинен като утринна роса.

Но предупреждение от капитана на самолета? Това беше нещо ново. Писмо от негов пътник? Двама пътници, обявени за подозрителни? Някъде зад всичко това се криеше мозъкът, който го бе организирал, и Бътлър трябваше да изправи срещу него своя интелект, и да го победи.

Паркира пред Четвърти терминал и влезе в почти пустата сграда. Беше четири и половина и десетина огромни самолета с емблемата на „Бритиш Еъруейз“, които почти бяха монополизирали терминала, пристигаха от Африка, Ориента и двете Америки. След два часа тук щеше да е лудница.

Самолетите, излетели в шест следобед от Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и Маями, щяха да се присъединят към другите от Изтока. Само за няколко минути между шест и шест и четиридесет сутринта първите колебливи пътници щяха да се превърнат в приливна вълна. Десет души от неговия отдел вече пътуваха към Четвърти терминал, но щеше да им трябва повече време, за да пристигнат.

Хората на Бътлър трябваше да са навсякъде — на изхода на самолета, в митницата и на паспортния контрол, но незабелязано. Най-малко му трябваше да ги разконспирират.

Имаше такива случаи. Трафикантът, който естествено знаеше какво има в куфара му, просто си изпускаше нервите и се отказваше да си прибере багажа. Бътлър искаше нещо повече от един зарязан куфар. Искаше трафиканта и пратката — най-малко.

Според инструкциите от Западен Дрейтън, „Спийдбърд“ 10 летеше над Ламанша към брега на Съфък. Трябваше да заобиколи на север от летището и после да опише дълга дъга към главната писта.

 

 

В боинга Ейдриън Фолън отново седеше отляво и слушаше инструкциите на Западен Дрейтън за маршрута и разписанието. Самолетът летеше на височина четири хиляди и петстотин метра и капитанът виждаше светлините на Ипсуич.

Донесоха съобщение, получено по ССВСД. В него любезно молеха главният стюард да чака с тайнственото писмо на изхода още щом вратата на самолета се отвори и незабавно да го предаде. Фолън ядосано изсумтя, извади двата сгънати листа от горния джоб на ризата си и ги подаде на втория пилот с нареждане да ги предаде на Хари Палфри. Вече летяха над сушата. Шест и пет.

В трите класи цареше характерното очакване, което винаги предшества кацането. Лампите отдавна светеха, подносите от закуската бяха вдигнати, видеото — изключено. Стюардите и стюардесите бяха облекли саката си и раздаваха горните дрехи на пътниците в първа и бизнескласата. Онези, които седяха до илюминаторите, уморено се взираха в светлините под самолета.

Господин Хюго Сеймор излезе от тоалетната на първа класа чист, избръснат, сресан и излъчващ ухание на скъп афтършейв „Личфийлд“. Когато се върна на мястото си, той поправи вратовръзката си, закопча жилетката си, взе кремавото си копринено сако и го остави в скута си за по-късно. Куфарчето от крокодилска кожа бе между краката му.

В икономическата класа канадското хипи сънено се размърда. Копнееше за една цигара. Тъй като седеше от вътрешната страна, не виждаше нищо през илюминаторите, а и не се опитваше.

Четири реда зад него членовете на семейство Хигинс бяха будни и готови за кацане. Седналата между родителите си Джули подробно разказваше на Пуки за всички чудеса, които куклата щеше да види в новата си родина. Госпожа Хигинс прибираше последните си гримове в чантата си. Винаги спретнатият господин Хигинс държеше пластмасовото си куфарче върху коленете си и беше отпуснал ръцете си отгоре му. Той бе изпълнил своя дълг и съвестта му беше чиста.

Бялото самолетче на екрана най-после описа дъгата си и насочи носа си към „Хийтроу“. Съпътстващите го цифри показваха, че до летището остават тридесет и два километра. Часът бе шест и дванадесет.

От пилотската кабина се виждаха все още тъмните поля на Бъркшир и светлините на Уиндзорския замък. Спуснаха колесниците и вдигнаха елероните под двадесет и пет градуса. Ако някой гледаше от земята, щеше да му се стори, че боингът мъчително бавно изминава последните километри до пистата, докато всъщност той летеше със сто и седемдесет възела, но намаляваше скоростта и се спускаше.

Ейдриън Фолън за пореден път провери всички системи и потвърди разрешението за кацане от контролната кула в „Хийтроу“. Пред него един боинг от Маями току-що бе освободил пистата, а петнадесет километра зад тях пристигаше самолет от Бостън. Ала неговите пътници отиваха на Трети терминал, докато тази сутрин Фолън щеше да е пръв на запазения за „Бритиш Еъруейз“ Четвърти терминал. Скоростта бързо спадна до нужните за кацане сто тридесет и осем възела. В шест и осемнадесет колелата на „Спийдбърд“ 10 докоснаха пистата.

След десет минути Ейдриън Фолън спря огромния реактивен самолет до подвижния пътнически тунел, натисна спирачка и остави последните процедури на втория пилот. Енергията беше превключена на спомагателния генератор, поради което лампите за миг премигнаха. Стюардите в предната част на боинга наблюдаваха как зейналата паст на тунела се приближава към тях и когато се долепи до стената, отвориха вратата.

Навън стоеше млад мъж в гащеризон на техническия персонал на летището. Той видя Хари Палфри и повдигна вежди.

— Вие ли сте главният стюард?

— Писмото ли?

Младежът кимна. Палфри му подаде двата листа и той изчезна. Главният стюард се обърна с опитна усмивка към пътниците от първа класа, които чакаха зад него.

— Довиждане, господине, надявам се, че полетът ви е бил приятен.

Те се заизнизваха покрай него. Осмият беше безукорният господин Хюго Сеймор, чийто бляскав вид го отличаваше в този час на изпомачкани дрехи и рошави коси. Определено си личеше качеството. Хари Палфри искрено се надяваше някой глупак от задния отсек да не му създаде някакво неудобство.

След като първа класа се изпразни, слязоха пътниците от бизнескласата, някои идващи отзад, други по стълбата от горния отсек. По-навътре в корпуса на самолета пътниците от икономическата класа стояха прави, блъскаха се едни други и копнееха да ги пуснат като добитък от обор.

 

 

В този час залата на паспортния контрол бе напълно пуста й служителите чакаха зад гишетата си морето от хора. Стената отгоре и отстрани е огледална и зад нея има стая. Там стоеше Бил Бътлър и гледаше надолу.

В залата имаше десетима служители — двама за паспорти от Обединеното кралство и Европейския съюз, другите осем за останалата част на света. Един от неговите помощници им беше обяснил всичко. Те винаги си сътрудничеха с митницата и случаят пораздвижи иначе скучната сутрин. Само четирима пътници от първа класа бяха британци, останалите бяха тайландци и австралийци. Четиримата британски граждани минаха за секунди и докато третият взимаше паспорта си, служителят леко вдигна глава и кимна към огледалото. Бил Бътлър държеше писмото в ръка. Кремав копринен костюм носеше само един. Хюго Сеймор. Бътлър вдигна радиостанцията към устата си.

— Тъкмо излиза. Кремав копринен костюм. Куфарче от крокодилска кожа.

 

 

Ранджит Гул Синг беше сикх. Имаше магистърска степен от Манчестърския университет и служеше в Управлението на митниците и акцизите, придаден към отдела на Бътлър. Тази сутрин всеки можеше да забележи първото му качество, но не и другите две. Той стоеше зад паспортния контрол с метла и лопатка в ръце. Синг прие съобщението по миниатюрната слушалка в дясното си ухо. След секунди кремавият костюм мина покрай него.

Бизнесменът влезе в мъжката тоалетна по средата на коридора. Синг вдигна лявата си ръка към устата си и прошепна:

— Влезе право в мъжката тоалетна.

— Последвай го и виж какво прави.

Сикхът влезе в тоалетната, като пътьом събираше захвърлените по пода боклуци с лопатката. Мъжът с кремавия костюм си миеше ръцете. Гул Синг извади парцал и започна да бърше мивките. Мъжът не му обърна внимание. Сикхът продължи да върши черната си работа, но междувременно провери дали в кабинките има някой. Дали онзи трябваше да предаде нещо? Бизнесменът изсуши ръцете си, взе дипломатическото си куфарче и излезе. Мъжът с кремавия костюм не се беше срещнал с никого. Синг съобщи това на Бил Бътлър.

В същия момент един от служителите в паспортния контрол на гишетата за чужди граждани кимна към едно оръфано позастаряло хипи и вдигна поглед към огледалната стена. Бътлър прие сигнала и се обади по радиостанцията. В коридора за митницата една млада жена, която изглеждаше като слязла от самолета, но не беше, и която се преструваше, че завързва връзките на обувката си, се изправи, забеляза мъжа с дънковата риза пред себе си и тръгна след него.

 

 

Хюго Сеймор излезе в коридора и установи, че вече не е сам, а сред тълпата от икономическата класа. Но защо носеше този толкова отличаващ се костюм?

И тогава дойде анонимното обаждане. Бътлър прие информацията по радиостанцията.

— Глас с американски акцент — съобщи диспечерът. — Описа канадско хипи с дънки и дънкова риза, дълга рошава коса и брада. Каза, че носел пратка в раницата си. После затвори.

— Следим го — отвърна Бътлър.

— Бързо действаш, шефе — възхитено рече диспечерът. Бътлър мина по неизвестни на широката публика коридори, за да заеме позиция зад друго едностранно огледало, но този път в митницата и по-точно зеленото гише за пътници, които нямат нищо за деклариране. Голямата изненада щеше да е, ако някой от заподозрените се насочеше към червеното гише.

Анонимното обаждане го зарадва. Това потвърждаваше принципа. Хипито беше примамката, набиващият се на очи тип. Почтеният бизнесмен носеше пратката. Хитро, само че този път, благодарение на един страдащ от безсъние съвестен гражданин с остър поглед и вродено любопитство, номерът нямаше да мине.

Багажът от Банкок излизаше на шести конвейер и около него вече се бяха струпали над двеста души. Повечето си бяха взели колички от дъното на залата. Сред пътниците стоеше господин Сеймор. Неговият куфар от истинска кожа се бе появил един от първите, ала бизнесмена тогава го беше нямало. Останалите пътници от първа класа си бяха тръгнали. Коженият куфар бе направил вече двадесет обиколки, но Сеймор гледаше към отвора в стената, откъдето излизаше багажът.

На десет метра от него стоеше хипито Донован и чакаше голямата си черна раница. В този момент към конвейера се приближи господин Хигинс, който буташе не една, а две колички, следван от жена си и дъщеря си. Джули, която за пръв път пътуваше в чужбина, беше настояла да има собствена количка за единствения си куфар и Пуки.

Хората бързо откриваха багажа си, вдигаха го от лентата и го качваха на количките. Към дългата тътреща се колона през зеленото гише се бяха присъединили пътниците от другите два боинга, главно американци и по-малко британци, завръщащи се от почивка на Карибите през Маями. Наоколо стояха десетина униформени митничари, които изглеждаха измамно отегчени.

— Ето го, татко!

Неколцина пътници се огледаха и снизходително се усмихнаха. Куфарът на Джули Хигинс не можеше да се сбърка — средно голям самсонайт, пищно украсен с любимите й анимационни герои. След секунди се появиха и двата куфара на родителите й и винаги спретнатият Джон Хигинс грижливо ги подреди в количката, така че да не паднат.

Хипито видя раницата си, преметна я на рамо и закрачи към зеленото гише. Господин Сеймор най-после взе кожения си куфар, сложи го на количката и последва канадеца. Бил Бътлър стоеше зад едностранното си огледало и наблюдаваше уморената върволица през стъклото.

При конвейера един от носачите вдигна ръка към устата си.

— Пръв е хипито, в момента се приближава. На десет метра след него е коприненият костюм.

Хипито не стигна далеч. Беше по средата на разстоянието до заветния изход в отсрещния край, когато на пътя му се изпречиха двама униформени митничари. Учтиво, разбира се. Убийствено учтиво.

— Извинете, господине, бихте ли ни последвали?

Канадецът избухна.

— Какво искате бе?

— Просто елате с нас, господине.

Хипито яростно извика:

— Мамка му! След тринайсет часа в тоя скапан самолет хич не ми трябват вашите глупости!

Опашката зад него се закова, сякаш се бе разнесъл изстрел. После, какъвто е обичаят на британците, когато някой прави сцена, пътниците се опитаха да гледат настрани, да се преструват, че не се случва нищо. Сред тях бе и Хюго Сеймор.

Въпреки че продължи да вика и да протестира, канадецът беше отведен в една от стаите за обиск. Бизнесменът с кремавия костюм почти бе стигнал до изхода, когато препречиха и неговия път. Двама митничари застанаха пред него, други двама — плътно отзад.

Отначало той като че ли не разбра какво става. После лицето му стана пепелявосиво под слънчевия загар.

— Какво има?

— Бъдете така любезен да ни последвате, господине.

Отведоха го. Зад едностранното огледало Бил Бътлър въздъхна. Големия. Краят на гонитбата. Куфарите и тяхното съдържание.

Операцията продължи три часа в две отделни стаи. Бътлър все повече се ядосваше. Когато претърсват багажите, митничарите наистина откриват всичко. Когато има какво да открият. Изпразниха раницата и провериха подплатата и рамките. Нямаше нищо освен няколко пакета цигари. Това не изненада Бил Бътлър. Примамките никога не носят нищо.

Смая го Хюго Сеймор. Десетина пъти прекараха кожения куфар през рентгена. Провериха го за скрити отделения и не намериха нищо. Същото се случи с дипломатическото куфарче от крокодилска кожа. Вътре имаше шишенце с таблетки против киселини. Смачкаха две от тях и ги подложиха на химически анализ. Оказа се обикновен антиацид. Съблякоха го, дадоха му хартиен гащеризон и прекараха дрехите му през рентген. После облъчиха с рентген и него, за да проверят дали не носи нещо в тялото си. Нищо.

Към десет часа трябваше да освободят и двамата. Сеймор вече заплашваше с адвоката си. Това не смущаваше Бътлър. Всички заплашваха с адвокатите си. Защото нямаха представа на какво е способно Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество.

 

 

— Искаш ли да им пуснем опашки, шефе? — попита заместникът му. Бътлър се замисли и поклати глава.

— Сигурно е било за отвличане на вниманието. Ако са невинни примамки, проследяването ще е излишно. Ако не са, мозъкът, който стои зад банкокския трафик, няма да се свърже с тях. Остави. Другия път.

 

 

Канадецът, когото освободиха петнадесет минути преди Сеймор, се качи на автобуса за Лондон и се настани в евтин пансион край Падингтън. Господин Хюго Сеймор взе такси и отиде в скъп хотел.

 

 

Малко след четиринадесет часа четирима мъже в Лондон разговаряха по телефона. Както се бяха уговорили, всички стояха в обществени телефонни кабинки на различни улици. Всички получиха инструкции да се явят на определен адрес. Единият отново позвъни и отиде на срещата.

 

 

В шестнадесет часа Бил Бътлър седеше сам в колата си край един жилищен блок с апартаменти, които могат да се наемат за седмица, дори само за един ден.

В шестнадесет и пет необозначеният бус, който чакаше, спря зад него и от вратата му се изсипаха десетимата мъже от отдела му. Нямаше време за обяснения. Бандата можеше да е поставила часови, макар че след половинчасово наблюдение той не бе забелязал да се надига някоя завеса. Бил само кимна и ги поведе в блока. В портиерната нямаше никого. Бътлър остави двама разочаровани мъже да пазят вратата на асансьора и с другите осем продължи по стълбището. Апартаментът беше на третия етаж.

Управлението на митниците и акцизите не се церемонеше много. Избиха вратата и се втурнаха вътре, млади, жизнени, в отлична форма, разтреперани от възбуда. Ала без оръжие.

Петимата мъже в дневната не оказаха съпротива. Просто седяха и зяпаха като ударени с мокър парцал, изненадани от неочакваното нахлуване. Бътлър влезе последен, както подобаваше на началник, и първо се насочи към американеца.

По-късно с помощта на анализ на гласа щеше да се докаже, че тъкмо той се е обадил, за да предаде канадското хипи на митничарите. В чантата до него имаше шест килограма чист колумбийски кокаин.

— Господин Салваторе Боно, арестувам ви по обвинение в заговор с други за внасяне на забранено вещество в страната…

Когато свършиха с формалностите, закопчаха мъжа от Маями в белезници и го отведоха. Последва го хипито.

— В моята кола — извика Бътлър след колегите си. — Искам да си поговоря с него.

Сега господин Хюго Сеймор носеше костюм от туид, по-подходящ за края на януари в Англия. Втората примамка. След като откриха у него петдесет банкноти — десет хиляди лири, които бе получил за участието си в операцията — той също тихо напусна апартамента. Бътлър се обърна към останалите двама.

Пратката лежеше на масата, все още в куфара, с който беше минала през митницата. Фалшивото дъно бе извадено и отдолу се виждаше кухината, натъпкана с два килограма тайландски бял хероин в пликчета. Анимационните герои се хилеха от куфара.

— Господин Джон Хигинс, арестувам ви по обвинение във внос и заговор с други за внасяне на забранено вещество в страната…

Наложи се да придружат съвестния гражданин до банята, където той повърна. Когато го отведоха, Бътлър се обърна към последния мъж, организатора на банкокския наркотрафик. Той седеше и мрачно зяпаше лондонското небе през прозореца — гледка, която знаеше, че в бъдеще най-често ще вижда през решетки.

— Отдавна те търся, приятел.

Не получи отговор.

— Страхотна идея. Не една примамка, а две. А невинният господин Хигинс подтичва отзад, избягва спречкванията на зеленото гише и мъкне със себе си намусената си жена и очарователната си дъщеричка.

— Хайде, приключвайте — изсумтя мъжът на средна възраст.

— Добре. Господин Хари Палфри, арестувам ви по обвинение…

Бътлър остави последните двама от хората си да претърсят апартамента за улики, евентуално изхвърлени в секундите след разбиването на вратата, и слезе при колата си. Предстоеше му дълга нощ, но работата щеше да му достави удоволствие. Заместникът му седеше зад волана и той седна отзад при мълчаливия канадец.

— Хайде да уточним някои неща — каза Бътлър, когато автомобилът се отдели от тротоара. — Кога научи, че Сеймор ти е партньор в този двоен блъф?

— В апартамента — отвърна хипито.

Бътлър се изненада.

— Ами среднощният разговор пред вратата на тоалетната?

— Какъв разговор? Каква тоалетна? Никога не го бях виждал.

Бътлър се засмя — нещо, което рядко му се случваше.

— Да бе. Съжалявам за случилото се на „Хийтроу“, но знаеш правилника. Не можех да те разконспирирам дори там. Така или иначе, благодаря, че се обади. Добър удар, Шон. Довечера бирата е от мен.

Бележки

[1] Остров до западното крайбрежие на Тайланд. — Б.пр. ↑