Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Greatest Show Off Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Редактор Мария Акрабова

Коректор Таня Пунева

Формат 84/108/32. Печатни коли 18


8

Големият салон на „Саламандър“ беше направо великолепен. Това беше една истинска обиколка на Франция във викторианско-морско-мавритански стил. Наподобяваше ни повече, ни по-малко големия харем на някой велик багдадски везир от приказките на Шехерезада.

Двадесет и три колони с ажурна украса, богато орнаментирани с рисунки върху емайл и инкрустации с лапис лазули, хризопаст и александрит, ентусиазирано подпираха пищно декорирания сводест таван. Боядисан в най-великолепния оттенък на розовото, той гъмжеше от разнообразни еротични сцени. По стените също имаше подобни фрески. Но всички демонстрираха най-изтънчен вкус. Това не беше циничната разголеност на евтината порнография. Не, това носеше отпечатъка на жизнерадостната, палава сексуалност от работите на Питър Фенди или Томас Роуландсън. Беше нещо като комична Кама Сутра.

От пода, покрит с чудесна преплетена мозайка, се издигаха прегради от северноамерикански кедър, сандалово и смокиново дърво.

Това беше едно твърде шикозно старо корито.

И то си имаше дълга история.

Когато Исамбард Шейх Бруней се заел да конструира злополучния „Велик източен владетел“, твърдото му намерение било да създаде един „плаващ дворец“ с невиждани дотогава размери. И наистина „Велик източен владетел“ бил най-големият плавателен съд, порил морските вълни след легендарния днес Ноев ковчег.

Господин Бруней бил човек с въображение. Гениален инженер, който оставил своя отпечатък върху викторианската епоха. „Велик източен владетел“ трябвало да бъде неговият триумф. Но се оказал неговият провал.

Исамбард Бруней починал разорен на петдесет и три години, няколко дни преди големият кораб да бъде спуснат на вода. Този момент се забавил с цели три месеца, защото заклещилият се в дока кораб упорито отказвал да се помръдне и да влезе в Темза. Лошият късмет съпровождал кораба от самото му създаване. Още при строежа един инженер и помощникът му били вградени живи в двойния корпус. При първия рейс един от огромните комини експлодирал и убил няколко души от екипажа. Следва дълъг списък от нещастия, съпровождали кораба в продължение на тридесет години, докато накрая старото корито било напълно разрушено през 1889 година. Неговото вътрешно оформление никога не било завършено, напълно и корабът причинил смъртта на много хора. Това бил кутсузлия кораб, едно тъжно наследство, което Исамбард оставил след себе си.

Той обаче оставил и други неща. Сред тях бил и все още нероденият при смъртта му син Колин. Историята казва малко — всъщност нищо — за Младия Колин. Момчето, което един ден щяло да построи „Саламандър“, но никога нямало да бъде наградено с медал от кралица Виктория за това. Построяването на „Саламандър“ било субсидирано от един източен владетел. Един велик източен владетел. Съвпадението се харесало на младия Колин, който не наследил нито гениалността на баща си, нито името му.

Колин бил роден от позната на баща му проститутка в бедняшкия лондонски квартал Уайтчапъл, т.е. от неблагоприятната страна на социалната разделителна линия между хората, тази красавица на нощта успяла да се спаси от нездравия интерес на Джак Изкормвача, когото срещнала по време на прощалната му изява в Милърс Корт. Тя му показала медицинско удостоверение, в което се обяснявало, че страда от кратковременна загуба на паметта, така че до сутринта не би могла да си спомни, че Джак е всъщност лорд Гладстон.

В действителност Колин не е конструирал „Саламандър“. Защото, както вече бе посочено, той не наследил гениалността на баща си. Наследил обаче неговото куфарче. Човекът с богатото въображение го забравил след онази страстна нощ, в която бил заченат Колин. Куфарчето съдържало плановете за „Саламандър“ — един лайнер, който бил толкова великолепен, че в сравнение с него „Велик източен владетел“ приличал на влекач.

Останалото го няма в историята.

„Саламандър“ бил построен.

Но не на планетата Земя.

Оказало се, че великият източен владетел бил от един много по-далечен Изток, отколкото би могло да се предположи.

Той направил поръчката си от планетата Уран, където бил султан.

А сега, тъй като цялата тази предистория бе все още неизвестна на Реймънд, той просто стоеше в преддверието на големия салон и разглеждаше всичко наоколо с чене, почти опряло в пода, и с ръце, безпомощно увиснали от двете му страни.

Дойде му малко множко. Ако салонът заслепяваше с великолепието си, какво да кажем пък за пира, който бе в разгара си в момента?

Всъщност доста бихме могли да кажем. В центъра на салона, под пищните фрески на импозантния сводест таван, имаше маса с монументални размери, а на нея беше наредена трапеза, която си заслужаваше цяла ода.

 

Там имаше:

Зеле обикновено, цветно и брюкселско в купи,

бульони, боршове, рибени чорби и други супи,

табли с бонбони, сладкиши, суфлета и мусове;

трюфели, курабии и желета за всички вкусове.

 

Рагу, фрикасета, гювечи. Месо задушено.

Речна пъстърва и риба от морето солено.

Боровинки, ягоди, касис, малини,

печени миди, кебап, сос, къпини.

 

Портокали, банани и райски ябълки,

мандарини, грозде, плодове с костилки;

саздърма, яхния, туршия от каца,

вафли, лазаня и солена цаца;

маслен кейк, торта и пудинг със сливи,

ябълков пай и пасти красиви.

 

Червени вина. И бели. Шампански, розета…

Шардонета, бургундско и разни кларети;

малага, ликьори, пуншове и грогове,

коняк, портваин, светли и тъмни ромове.

И така нататък и така нататък. Беше много впечатляващо. А стомахът на Реймънд беше абсолютно празен.

Ако салонът представляваше великолепна гледка, а трапезата заслужаваше цяла ода, тогава какво да кажем за пируващите? Какво да кажем за онези, които седяха край масата с монументални размери в центъра на внушителния салон и вечеряха със споменатите по-горе деликатеси?

Какво наистина?

Това бяха артистите от цирка на професор Мерлин.

Те се тъпчеха с лакомствата от приказната трапеза. Смееха се, пускаха шеги и се държаха така непринудено, както могат да се държат само истински приятели. Това бяха най-изумителните личности, които Реймънд някога бе виждал.

Бяха около двадесет души и представляваха изключително пъстра и весела компания.

В очите на Реймънд те бяха като фойерверк от разноцветни пайети.

Тук имаше екзотични жени с гримирани лица, тупирани коси, прибрани във високи прически подобни на паунови опашки и окичени с дрънкулки и пискюли. Бяха отрупани с бижута. Огърлици от перли, котешко око и турмалин. Рубинени обеци, златни халки на носовете, инкрустирани с хелиотроп и аквамарин. Гердани от корали и нефрити.

Костюмите им бяха възможно най-пищните, които човек можеше да си представи, а също и най-хубавите, и най-елегантните. Придаваха изисканост и блясък на хората, които ги носеха, посредством изобилие от шифонени басти и волани и бяха цепнати на няколко места, през които примамливо се мяркаше напарфюмирана плът. Можеше да се види ту някое напудрено рамо, ту изящен глезен, обгърнат от гривна от черни перли.

Мъжете бяха мускулести и добре сложени. Въпреки че бяха от широкоплещестия тип, те не отстъпваха на дамите по изобилието на накити и висулки, с които бяха окичени. Истински контета, които излагаха на показ царствените си одежди. Виждаха се фракове от златно ламе, дрехи с подплънки на раменете и цепки на ръкавите. Копринени кърпи по джобчета и по вратове, кадифени пояси на кръстовете, панталони от молескин, подплатени гети. Искряха във всеки тон, нюанс и оттенък на цветовете на дъгата.

Начело на масата, седнал на подобен на трон стол, украсен с паунови и щраусови пера, тон на пиршеството даваше най-фантастичният от всички.

Беше висок и източен. Сух, жилест и с дълги крайници.

Перука с пурпурен цвят увенчаваше челото на едно тясно лице, отличаващо се с множество забележителни черти. Блестящи тюркоазени очи светеха от двете страни на един правилен, подобен на перка на акула нос. Той съответно бе надвиснал над намазани с брилянтин мустаци, които бяха еластични като пружини на часовник и ту се свиваха, ту се изпъваха, когато изобилстващата на златни зъби уста дъвчеше отбраните лакомства и произнасяше някой забавен монолог, допринасящ за допълнителното повдигане на настроението на неговите сътрапезници. Една необикновено удължена брадичка се движеше така енергично нагоре-надолу, сякаш имаше свой живот.

Реймънд забеляза също и интересната татуировка над дясната вежда, както и голямата диамантена халка, която висеше от лявото ухо.

От шията надолу премяната на този джентълмен, изглежда, бе изцяло по английската мода от началото на 19-и век. Над бялата копринена вратовръзка стърчеше висока колосана яка. Жилетката от червен брокат беше извезана с арабески от златни нишки. По нея щедро бяха окичени сребърен ланец за часовник и други сребърни верижки, гордост за всеки франт. Носеше редингот от зелено кадифе, чиито ревери бяха обсипани със смарагди и сапфири, а изпод украсените с ширити ръкави се подаваха дантелени ръкавели.

Останалата част от облеклото се губеше от погледа под масата и Реймънд можеше само да гадае как изглежда. Той правилно се досети, че и тя се отличаваше със същата елегантност и разкош.

Силно го впечатлиха ръцете на джентълмена. Те бяха изящни, с дълги пръсти, по които имаше множество красиви пръстени; ноктите бяха лакирани и добре поддържани. Въпросните ръце бяха така призрачно бели, както и лицето на споменатия джентълмен. Приличаше на мумия, на която някой е вдъхнал живот. Но този някой беше вдъхнал доста много живот и мумията нямаше никакво намерение да се разпада на прах.

Реймънд продължаваше да се пули. Очите му бяха станали на палачинки, а в широко отворената му уста мухите свободно влизаха и излизаха. Докато зяпаше, той забеляза и нещо друго. Виждаше ясно фантастичния костюм, безбройните труфила и финтифлюшки. Но инстинктивно осъзна, че те не бяха плод на грижливо премислената ексцентричност на някакъв суетен позьор. Не. Това беше естественото облекло на човек, който знае кой е и какъв е.

А той беше професор Мерлин.

О, да. Наистина.

— Реймондо! — Професорът се надигна от стола и разтвори широко прекрасните си ръце в жест, който обхващаше всички едновременно и всеки един поотделно. — Ти си възстановен. Ела тъдява!

Младежът от Земята се вгледа в разноцветното море от лица, които го наблюдаваха с жадно любопитство. За миг като че си глътна езика.

— Хайде — прошепна Зефир, — кажи „здрасти“.

Реймънд помаха глуповато.

— Здрасти — каза той.

— Здравей и ти, Реймондо. — Професорът сведе глава, както се прави в присъствието на царска особа.

Пируващите ги възнаградиха с бурни аплодисменти. Някои хвърли розовата си перука нагоре към изпъстрения с фрески таван. Друг пък си подхвърли главата, а после отново ловко я прихвана с раменете си. За щастие Реймънд пропусна да види това.

Професорът поглади енергичната си брадичка.

— Да ти кажа честно, скъпи ми Реймондо, аз изрових таз гиздосия.

— Гиздосия? — Реймънд се почеса по главата.

— Парцалките. Премяната. Покривалото за телеса. Чувалът.

— Костюмът ти — прошепна Зефир. — Възхищава се на костюма ти.

— О, костюмът ми. — Реймънд поглади с гордост спретнатите си ревери. — От Зефир е. Тя…

— Ти определено ни засенчваш. — Главата на професора клюмна и той мелодраматично се хвана за сърцето. — Ще накарам да измъкнат шивача ми от ателието му и да го хвърлят през борда.

— О, не, моля ви, не правете това.

— Всичко е наред — прошепна Зефир. — Той няма шивач.

— А, разбирам. Всъщност, не разбирам.

— Ела, Реймондо, ела. Седни от дясната ми страна и доведи красивата си съпруга.

— Красивата ми съпруга?

— Той има предвид мен.

— Но Зефир, ти не си…

— В известен смисъл сега съм.

— Нищо не разбирам — каза Реймънд.

Зефир се усмихна и го хвана под ръка.

— Ще ти помогна да разбереш. Хайде, иди да седнеш при професора.

Реймънд си пое дълбоко дъх. А след това бе негов ред да се усмихне. В края на краищата, като се замисли човек, не беше чак толкова лошо. Да си облечен в бленувания костюм от дизайнера Джорджо Армани, до теб да е момичето на мечтите ти и да те поканят да вечеряш на капитанската маса. Това никак не беше малко. Особено в този момент.

Реймънд изправи рамене. Всъщност, защо пък не?

— Ще вечеряме ли, скъпа? — попита той.

— Ако бъдеш така любезен да ме придружиш до масата.

— Да, разбира се. — И Реймънд я поведе към трапезата под бурните аплодисменти на присъстващите.

 

— Реймондо да седне от дясната ми страна, а Зефир от лявата. — Професор Мерлин ги съпроводи с усмивка, докато заемаха местата си.

Реймънд си намести задника в един удобен стол. Като преди това, разбира се, не забрави да дръпне нагоре крачолите на панталоните си.

— Настанихте ли се удобно? — попита ги домакинът им, като обърна последователно глава към единия и към другия.

— Много добре — отговори Реймънд, а Зефир се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Тогава гощавайте се. Не ще се забавя да те запозная с всички, Реймондо. Но тъй като празният стомах си иска своето, първо заповядай на софрата и яж до насита.

— Благодаря ви. — Реймънд взе салфетка и я напъха в яката на ризата. В никакъв случай не искаше да си изцапа костюма. Но откъде да започне? Това беше въпросът. Останалите пируващи отново се заеха да пируват. Те очевидно си вземаха каквото им попадне. Но все трябваше да има някакъв специален етикет, който бе нужно да се спазва, а Реймънд не искаше да го вземат за някакъв си там тъп дебил.

Като забеляза колебанието му, професорът го сръга леко в ребрата и каза:

— Ядеш от това, което си харесаш. Просто гледаш да си напълниш гушата.

— Благодаря, ще послушам съвета ви. — Реймънд насипа разни деликатеси в чинията си. Една хубава и голяма чиния. Беше от бял порцелан с изрисуван на нея герб. С печатни букви беше изписано: „«Саламандър» — салон първа класа“. Приборите бяха някак показни: сребърни, с дръжки от слонова кост. Различните видове чаши бяха изключително изящни.

Да, наистина.

Реймънд набучи на вилицата си нещо бяло, което вдигаше пара и чийто аромат приятно гъделичкаше ноздрите. Изглеждаше невероятно вкусно. Зина широко ухилената си уста и се накани да го натъпче вътре. Внезапно се спря и погледна към Зефир.

— Всичко е наред — увери го тя, — нали ти казах.

— Какво си му казала? — попита професорът.

— Ами за Джорджовците.

— За Джорджовците ли? — Професорът бе обхванат от пристъп на веселие. — Искаш да кажеш, че той си е мислел, че ние… — Той обхвана с изискан жест изисканата компания. — Че ние ядем…

— Да, че ядем Джорджовци.

— Ние да ядем Джорджовци! — Професорът се заклати заедно със стола си. Сълзи от смях потекоха по подобното му на мумия лице. — Реймондо — изграчи той, когато най-после успя да си поеме дъх, — ама че си бил предпазлив. Ние сме циркаджии, Реймондо. Актьори, изпълнители, творци на чудеса и магьосници. Ние създаваме сънища. Влизаме в теб, а после си излизаме. Ние сме контета, шарлатани, шутове, „гумени хора“, вентрилоквисти, палячовци, клоуни. А не някакви там смрадливи канибали! Така че те моля спокойно да нагъваш.

И Реймънд започна да нагъва. Направи го с охота и установи, че всичко, което нагъваше, беше превъзходно. Професорът му наливаше вино и от време на време му подаваше това-онова, доволен, когато Реймънд изразяваше с ахкане и хлъцване възхищението си.

Към стомаха и бузите на момъка се отправи значителен приток на кръв. Той намигна на Зефир.

— Страхотно е, нали?

Но Зефир седеше, оптуснала ръце в скута си. Чинията й беше празна и чиста.

— Ти не се храниш — забеляза Реймънд.

— Не. — Тя сведе красивите си сини очи. — Не се храня.

— Какво? Нищо ли няма да хапнеш?

— Реймондо — намеси се професорът, — не си ми казал какво мислиш за стария „Саламандър“.

— Направо е невероятен — отговори Реймънд и изгълта още една чаша с нещо. — Кажете ми, ама честно, ако не ви затруднява: Вие наистина ли сте от Земята?

Брадичката на професора се заклати енергично нагоре-надолу, подобно на куче, което се вози на задната седалка на форд кортина.

— Точно толкова, колкото и ти.

— Но как така? — Реймънд си почеса главата с дръжката на вилицата. — Как дойдохте тук, в Космоса? Как успяхте да докарате този кораб?

— С какво се задвижва корабът, а? Това ли те интересува?

Реймънд лапна един бонбон.

— Мисля, че да — отговори той през мляскане.

— Ами това е параход, Реймондо. Сигурно си забелязал комините.

— Обаче параходите не пътуват в Космоса. В него се движат космически кораби, а не параходи.

— О! — Професорът изглеждаше искрено изненадан. — Тогава в какво се движат параходите? В пара ли?

— Във водата — отговори Реймънд. — Искам да кажа, че те…

— Не ме баламосвай. — Професор Мерлин го сръга в ребрата. — На стар краставичар краставици ще ми пробутва.

Реймънд го погледна объркано. Наистина недоумяваше.

— Недоумявам — каза той.

Професорът шеговито си придаде заговорнически вид и му направи знак да се наведе към него.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм заменил парните турбини на кораба с революционно нов, конструиран от мен хипердвигател за междупланетни пътувания, който задвижва кораба в космическото пространство чрез трансформатирането на псевдокосмогоническата антиматериалност?

Реймънд отново се почеса по главата.

— Вероятно — каза той.

— Тогава ще се проявиш като истински тъп дебил. Защото не съм правил подобно нещо.

— Много благодаря. — Реймънд поизгърби елегантните си рамене.

— А ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че всичко става благодарение на магия?

— Не. — Реймънд глътна още малко вино. — Няма.

— Жалко. Този път щеше да постъпиш правилно.

— Хайде да бъдем реалисти — каза Реймънд. — Магия. Дрън-дрън.

— Магията — усмихна се професорът — няма нищо общо с реализма. Всъщност, тъкмо обратното. Но, разбира се, ако можеш да дадеш някое по-добро обяснение как корабът е дошъл тук, с удоволствие ще го оборя.

Реймънд взе да се мръщи. Професорът отново му напълни чашата.

— Тази ракия е дестилирана от хиляди отбрани плодове. Сръбни си. Какво мислиш?

Реймънд отпи голяма глътка. Беше истинска божествена амброзия.

— Бива си го — каза кисело той.

— Бивало си го! Това е най-доброто, което могат да ти предложат на Юпитер.

— На Юпитер ли? — Реймънд поклати вече доста замаяната си глава. — Значи и на Юпитер има живот.

— Когато играхме там миналата седмица, имаше.

— На всички планети ли давате представления?

— На всички, на които има публика, а това означава на всички до една.

— Значи на всички планети има живот?

— Ами едва ли би имало смисъл от съществуването на планета, на която не живее никой, нали? — Професорът отново се засмя. Но Реймънд не се присъедини към смеха му.

— Значи играете често на Венера, така ли? — попита той.

Студенината в гласа му убягна на професора, който кимна и отговори:

— Да, така е.

— Браво бе. — Реймънд остави малко рязко чашата на масата. Тя закачи ръба на чинията му и част от скъпоценната течност се изля. Изведнъж си даде сметка, че се е натряскал. И че е ядосан. Когато човек е ядосан и пиян едновременно… ами то…

— Браво бе, мамка му — каза Реймънд и се надигна от стола, но пак се отпусна обратно. — Обзалагам се, че на Венера има страшно много готина храна, нали? Макар че, естествено, вие не ядете „Джорджовци“. Не сте като онези копелдаци. Не ви харесва как продават човешки същества за манджа. Питам се дали не си носят сандвичи, когато идват на вашите представления.

— Реймондо, моля те.

— Името ми не е Реймондо, нито пък Джордж, а Реймънд.

— Добре тогава, Реймънд, щом казваш. Умолявам те, успокой се.

— Не искам да се успокоявам — каза Реймънд, който наистина не искаше.

— Тогава изпий още едно питие.

— Не искам друго питие. Искам просто да бъда изслушан. — Тъй като гласът на Реймънд значително се беше повишил и тъй като само той говореше, можеше да се предположи, че ще бъде чут от всички присъстващи. — Добре — продължи той. — Я ми кажи как става тази работа? И защо става? Кажи ми как можеш да си развяваш задника от планета на планета, докато хора като мен… Ние какво сме тогава? Част от хранителната верига ли?

— Приключи ли? — попита професорът.

— Не — каза Реймънд. — Да — каза Реймънд. — Не знам — каза Реймънд. — Кажи ми какво става?

— Драго ми е да го сторя. — Професорът наля на Реймънд още едно питие.

— Не искам повече — каза той.

— Ще видим. — Професорът наля още едно и на себе си. — Първо — каза той, — този пир се дава в твоя чест. Това беше един вид тест.

— На който аз се провалих — отбеляза злъчно Реймънд.

— Който ти изкара — каза професорът, — и то с отличен. Дадох ти всичко. Всичко, за което си бленувал. Този костюм, жената на мечтите ти, богатата трапеза. Повечето хора ще грабнат всичко това, без да се замислят, и ще гледат само себе си, пък другите да вървят по дяволите. Но ти не би могъл да постъпиш така, нали?

— Не — отговори Реймънд, — не бих могъл.

— Да, не би могъл. Ти си прекалено възмутен от това, което става на Венера. Чувството ти за морална справедливост…

— Я не задълбавай толкова — каза Реймънд.

— Браво. И скромен при това. Знаех си, че най-после ще открием този, който ни трябва.

Реймънд отново се почеса по главата. Този път обаче го направи с острия край на вилицата и за малко не си извади окото.

— А какво щеше да стане, ако не бях издържал теста? — осмели се да попита той.

— Щеше да се наложи да те пуснем.

— Какво? — Реймънд придоби разтревожено изражение. — Щяхте да ме пуснете зад борда, право в Космоса?

— Не. Разбира се, че не. Щях да те пусна да си отидеш у дома. На Земята. Щеше да можеш да запазиш костюма, а и Зефир каза, че те е харесала, и беше готова да те последва.

Какво? — Реймънд се облегна назад в стола. — Ако се бях провалил, щях да получа всичко това?

— Точно така. Щеше да получиш онова, което е дребно, незначително и маловажно. Балончетата от сапунената пяна.

— А какво ще получа за това, че съм изкарал теста?

Професор Мерлин се надигна, а заедно с него се изправиха и всички насядали край огромната маса. Той свали перуката си и ниско се поклони.

— Получаваш възможността да се присъединиш към нас в една мисия, съпроводена с безчет опасности. Да вдигнеш оръжие срещу един зловещ противник. Да се бориш за каузата на справедливостта. Да отдадеш живота си за онова, що е истинно и достойно. Реймънд, ние те приветстваме.

Професорът хвърли перуката си във въздуха сред гръмки аплодисменти.

Странно, но не съществува никакво писмено свидетелство за това какво точно е отговорил Реймънд.