Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Greatest Show Off Earth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

18

Султанът на Уран беше гадняр. Не беше летяща морска звезда. Летящата морска звезда беше част от туземното население, покорено преди векове от жителите на Рай. Султанът беше от Рай. Беше голям и дебел. Много стар, но все още в страхотна форма. И страшно сприхав.

Беше единият от тримата братя, които — въпреки че се мразеха един друг, както могат да се мразят само братя, и не си бяха продумвали повече от двеста години — все още поделяха помежду си значителна част от междупланетното пространство.

Много би могло да се разказва за султана и за чудесата в неговия дворец. Но тук не му е мястото.

Големият, дебел, стар, сприхав човек, който все още беше в страхотна форма, крещеше разни неща в телефонната слушалка. Гневни неща. Неща като „Донеси ми главите им!“, „Върни ми кораба!“ и „Направи го незабавно, иначе яка ти гърбина, като се ядосам“. Ей такива неща.

— Слушам и се подчинявам — каза Големият Абдула и окачи обратно слушалката.

 

— Слушам и се подчинявам — професор Мерлин беше застанал в средата на покрития с талаш манеж в Двореца на небесните удоволствия. Той се поклони още веднъж на Негово кралско величество Великия херцог Бинки. — Още веднъж ще изнесем пълното представление.

Негово Кралско величество Великият херцог беше гадняр. Не беше с кучешка глава или нещо подобно като жителите на Сатурн. Туземното население беше покорено преди векове.

От жителите на Рай. Великият херцог беше от Рай.

Беше голям и дебел. Много стар, но все още в страхотна форма. И страшно сприхав.

Беше единият от тримата братя, които…

Разбира се, много би могло да се разказва за Великия херцог и за чудесата в двореца му. Но за щастие това няма да е необходимо. Защото той и брат му — султанът — си приличаха като две капки вода. А дворците им бяха абсолютно еднакви.

Пфу!

— Една минутка да се освежим, Ваше величество, и ще изиграем още едно представление за вас. — Професор Мерлин се поклони и закуцука с уморените си крака към гримьорната.

Там се бяха събрали неговите артисти в състояние на крайна разнебитеност. Всеки от тях се бе видял принуден да изпълни поне два пъти номера си и сега всички бяха изтощени.

— Не можем играем отново — мосю Ла Рош, както се беше превил на две, видя приближаващите се крака на професора. — Господи, мой гръб! Мътнички го взели Бинки! И чумичка го тръшне негов бедничък болен син.

— Да, чумата да го отнесе — съгласи се д-р Бактерия. — Малката напаст три пъти пожела да ме види как умирам от малария. Три пъти! Отказвам да го направя отново.

Подобни стенания и оплаквания изпълниха въздуха. Професорът разпери великолепните си пръсти:

— Помолих го да починем за минутка. Този човек ще ни умори, а вече закъсняваме. Веднага се връщаме на кораба.

— Това няма да му хареса — Аквафагоцит се изкашля и изплю една малка пъстърва. — А, тъкмо се чудех къде се е дянала. Великият херцог ще ни преследва.

— Каквото и да става, тръгваме си. Вземете само това, без което не можете да живеете, и ме последвайте.

 

— Какво ще правим? — Реймънд трябваше да повиши глас, за да го чуят. Оглушителното тракане откъм перките на хеликоптерите, които кръжаха над тях, правеше твърде трудно всякакво общуване — вероятно с изключение на размяната на мимики и жестове.

— Трябва да намеря цирка и да го доведа обратно — извика Зефир.

Какво?

— Ти стой тук. Остави това на мен.

Какво?

— Стой тук. Ще отида да взема професора.

— Не! — Реймънд набута Зефир в най-близката кабина и затръшна вратата. — Не!

— Да, Реймънд. Мога да сляза от кораба, без да ме забележат, и да се върна също така незабелязано с професора и останалите. Никой няма да ни види.

— Не — каза Реймънд още веднъж. — Могат да те убият.

— Не могат. Аз не мога да бъда убита.

— О! — учуди се Реймънд. — А пък мен могат да ме убият. Какво ще стане, ако нападнат кораба, докато те няма?

— Не можем да тръгнем без професора, а аз съм единствената, която може да го доведе тук през полицейския кордон.

— Излитай с кораба — каза Реймънд.

— Какво? — каза Зефир.

— Излитай с кораба! Ще отидем с него да вземем професора.

— Много добра идея, Реймънд.

— Така ли мислиш? А според мен това беше най-очевидното нещо, което можем да направим. Разбира се, работата ще зависи много от хеликоптерите над нас.

Внимание, „Саламандър“! — Беше един от полицейските мегафони. Чуваше се, защото хеликоптерите се дръпнаха встрани, за да позволят да бъдат чути усилените от апарата реплики, които винаги предшестват големите престрелки. — Не можете да избягате. Предайте се или ще открием огън! (Ей за тоя сорт реплики ставаше дума.)

— Сега е идеалният момент — каза Реймънд.

— Добре. Иди в рубката при руля и подкарай кораба. Аз ще отвличам вниманието на полицията.

— Не — каза Реймънд.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа, че не знам как се управлява кораб. Затова по-добре ме остави да баламосвам полицията. Ако ме застрелят, ти все още ще имаш шанс да избягаш с пленниците и да прибереш цирка.

— Много смело от твоя страна.

— Така ли?

— Да, така е. Ще ти помогна, доколкото ми е по силите.

Излезте на палубата или ще открием огън!

— Да вървим — каза Реймънд, но Зефир вече беше изчезнала.

— Хей, хей, хей! — Реймънд се показа на палубата и размаха към полицейските снайперисти ръце, в които нямаше оръжие. — Няма нужда от всичко това.

Покрай ухото му изсвири куршум, който се заби в един от спасителните пояси.

Не стреляйте! — викна полицаят с мегафона.

— Така ще е най-добре — Реймънд опипа кожените си панталони между краката. Все още бяха сухи, но колко ли дълго щяха да останат в това състояние? — Нали не искате да превърнете този град в купчина димящи развалини? — извика той.

К’во?

— Само един погрешен изстрел и всички сме мъртви.

К’во?

— Ами, енергийната система на кораба.

— Е, и какво за нея?

— Много е нестабилна. Задвижва се чрез трансформатиране на псевдокосмогоничната антиматериалност.

— А стига бе!

— Без майтап. И ако един от вашите куршуми прекъсне поляризацията на потока от бета-частици… Пуф!

На кого викаш Пуфи, бе?

— Градът ще каже „пуф!“ Целият този град. Всичко в него. Край. Няма го. Баста. Ще бъде изличен от лицето на земята. Ъъ… да, земята.

— Изличен?

— Целият, до шушка.

До шушка?

— До шушка — каза Реймънд.

Да бе, да! А пък моят задник смърди на теменужки.

— Дали не сме се срещали някъде? — попита Реймънд.

Не, но си направил цицини по главата на брат ми, който е пазач на тържището.

— Само с цицини ли се е отървал? Искаш да кажеш, че не е мъртъв?

Не, добре е, въпреки че има малко главоболие.

— Тогава му прати най-добрите ми пожелания и му кажи, че се надявам скоро да се оправи.

О’кей. Ще му кажа. И така, слизаш ли долу, или да те застреляме?

Реймънд се почеса по главата и се запита каква ли би била следващата стъпка на Саймън. Номерът с енергийната космическа система не мина.

— Имам дипломатически имунитет — провикна се той. — Аз съм новият официален посланик на планетата Рай. Ако ме застреляте, ще носите последствията за междупланетен инцидент.

Много лъжеш, бе! — викна полицаят, на чийто брат Реймънд беше направил цицини по главата, но не го беше убил. — Ще броя до десет и ако не слезеш, ще те надупчим с куршуми и ще превземем кораба.

„Ах, защо не ми е тук миникартечницата!“ — каза си Реймънд и после каза на глас едно „Ах!“, когато като по чудо тя се материализира в ръцете му.

Този път на спусъка беше залепен голям етикет, на който беше написано: „Натисни тук за изстрелването на куршумите и дръж здраво!“

— Назад — извика Реймънд, — или ще стрелям! Знам как се използва това нещо.

Това не е истинска картечница.

— Истинска е.

Ама не е.

— Ваша работа. — Реймънд насочи пушкалото към полицейското присъствие и натисна спусъка.

Сред любителите на скорострелните оръжия — онези нещастни индивиди, които си купуват оръжейни списания — този вид миникартечница се ползва с голямо уважение. Многократно тестувана върху невинното селско население в делтата на река Меконг, тя изстрелва шест хиляди куршума в минута върху голяма площ, като същевременно постига оптимално проникване в плътта и поваля максимален брой нетвърди цели.

В случая не се стигна до повалянето на шест хиляди нетвърди цели. Реймънд държеше здраво ръкохватката, а адапторите поемаха силата на отката и куршумите се посипаха по кея.

Елитната полицейска част на Фогърти се разбяга, няколко гуми на полицейските коли станаха на парцали, бурканите по покривите им се пръскаха от куршумите, а резервоарите експлодираха. Към небето се издигнаха облаци дим, които объркаха пилотите на бойните хеликоптери и те чисто и просто наредиха да се открие огън, продължавайки да описват нескопосани кръгове.

Настана голяма дандания!

Реймънд стискаше очите си здраво затворени, защото не искаше да гледа повалените нетвърди цели, ако имаше такива. Краката му трепереха. Това му идваше твърде много, направо прекалено.

Колко много дим!

Ако действително изстрелвате по шест хиляди патрона на минута, то мунициите ви скоро свършват. Освен, разбира се, ако нямате голям запас от боеприпаси. По всичко изглеждаше, че Реймънд не чувстваше липса от тях. Цевите на картечницата продължаваха да бълват куршуми. Дим, пламъци и хаос.

Голям сеир. Сеир, ама ако сте от онези индивиди, дето си купуват оръжейните списания. Какво ще кажете обаче, ако всичко това става на вашата улица?

Колко много дим!

Реймънд не виждаше нищо. Пусна картечницата и се хвана за перилата. Защото всичко около него се тресеше. Избухваха снаряди. Изригваха пламъци и дим. Късаха се жици и вериги.

Неотслабваща дандания.

Още по-голям хаос.

И изведнъж — чисто, синьо небе.

Реймънд примигна. Корабът се издигаше. Големият лайнер излиташе. Димът остана някъде долу. Черен облак се стелеше над кея. Изпод корпуса долиташе тракане на хеликоптерна перка. Чу се удар на хеликоптерна перка в корпус. Един хеликоптер полетя надолу към пристанището. Реймънд закри лице с ръце, а после направи това, което много корабни пасажери са правили преди него, макар и не поради същите причини — започна да драйфа през борда.

Параходът „Саламандър“ направи завой в небето. Величествено и внушително. А също и зашеметяващо. Реймънд се изтърколи върху палубата и се хвана за един шезлонг. Изпързаля се по палубата, без да го изпуска от ръце. След което връхлетя през отворената врата на командната кабина.

— Добре ли си? — попита Зефир.

— О, да. Никога не съм бил по-добре.

— Тогава дръж се здраво, защото ще друса.

 

— Ваше Величество — прошепна в царственото ухо на Великия херцог един раболепен велможа с глава на ибис, облечен в яркочервена ливрея, — професор Мерлин току-що напусна двореца.

— Без моето разрешение? — Големият дебел човек се изправи в кралската ложа, при което бедничкият му болен син Колин бе лишен от опората на коляното му, изпълнявало до този момент ролята на седалка на любимата челяд. — Извикай стражите! Тичайте веднага след него! Момчето ми иска да види отново човека с маларията.

— Ами, всички стражи имат почивен ден, Ваше Величество. Нали обявихте национален празник.

— Простак! Тъпанар! Веднага върни цирка! И вдигни сина ми!

— Слушам и се подчинявам.

— Точно така, това ти е проклетата професия. Хайде, мърдай!

 

— Хайде, мърдай, Джъмбо! — Професор Мерлин ръгна с шпората си провисналата кожа на слона.

— Я по-леко с шпорите. Бързам, доколкото ми позволяват силите.

— Божке драг, ама ти си можел да говориш!

— Разбира се, че мога. Просто преди това никога не съм искал.

— Това индийски акцент ли е?

— Аз съм индийски слон. Ти какво очакваш? На иврит ли да ти говоря?

— Не, аз… Както и да е. Ама защо чак сега, стари негоднико? Защо точно сега пожела да говориш?

— Просто си упражнявам правата — каза слонът с неубедителния си индийски акцент. — Наближава краят на света и всички зверове ще проговорят.

— Всички ли? — попита професорът.

— Да, всички — каза Джъмбо. — Лъвът и агнецът. Шимпанзето и пилетата. Особено пилетата.

— Ами рибите? — попита г-н Аквафагоцит, който се мъкнеше отзад.

— Не се дръж като дебил — отговори слонът. — Къде се е чуло и видяло риба да говори? Дрън-дрън ярина.

 

— Тичай след слона! — викна раболепният велможа.

— Кой, аз ли? — Самотният пазач в малката будка при портала на двореца поклати глава. Тя беше рибешка. На барбун. — Не мога да напускам будката.

— Тогава се обади на полицията.

— Няма смисъл. Всички са на пристанището и стрелят по големия кораб, който докара цирка. Гледай, дават го на живо по телевизията. — Той посочи към портативния телевизор. — Коментира Хъмфри Гогмагог.

— Оу, много го харесвам. Я усили звука.

— Да сложа ли чайника да си сварим чай?

— Ами… — каза велможата и се поглади по човката, — аз всъщност трябва да гоня цирка.

— Защо ще си правиш труда? Ето какво: позвъни на полицаите в пристанището и ги накарай да арестуват цирка, когато се опита да се върне на кораба.

— Мога ли да използвам телефона ти?

— Разбира се. Попитай за брат ми Чарли, той отговаря за мегафона.

— Много гот — отговори раболепният велможа. — Къде си държиш телефона?

— Там долу, при мръснишките списания.

— Там долу?

— Там долу.

 

— Там долу! Там долу! — Реймънд посочи там долу. — Това е професорът, яхнал слона. Всъщност, това са всички, яхнали слона.

— Тогава дръж се здраво, защото се спускаме.

Трак, трак, трак — чу се шум от перката на хеликоптер.

— Погледнете натам! — викна пилотът. — Корабът се спуска, за да прибере цирка. Открийте огън! Стреляйте по всичко и по всички!

— Погледнете нагоре! — Лейди Алострел посочи нагоре. — Идва „Саламандър“.

Циркаджиите радостно закрещяха и заръкомахаха.

Реймънд погледна в огледалото за задно виждане на кораба.

— Зад нас се приближават хеликоптери. Какво ще правим?

— Вземи кормилото, ако обичаш, Реймънд, и ни спусни надолу.

— Аз да взема кормилото? Просто така?

— Да, просто така. Побързай!

— Тогава сигурно имаш нещо предвид? — Реймънд хвана кормилото и пак видя, че Зефир е изчезнала. — Тази жена идва и си отива когато си поиска.

Фю-ю-ю! — профуча една ракета „въздух-въздух“. Тя прелетя над палубата, размина се на сантиметри с командната кабина и отпраши в далечината, където падна върху будката на пазача при портала на двореца. Направи я на пух и прах. Не е честно, но така се развиха нещата.

— Много е вълнуващо — каза Реймънд. — Въпреки че е доста страшничко, когато си въвлечен лично. — Той завъртя кормилото и корабът доста страшничко се спусна право надолу към пристанището.

Вътре в трюма беше големият, чисто нов камион от тържището, чиято ръчна спирачка Реймънд най-безотговорно беше забравил да дръпне. Камионът се изтърколи напред и се блъсна в предната напречна преграда на кораба (каквото и да означава това).

— Ето тук, долу! — ръкомахаха циркаджиите. Реймънд им махна в отговор. „Как се действа с това нещо? — запита се той. — На тази страна ли да завъртя, или на другата?“

Той завъртя руля по посокана часовниковата стрелка и това имаше много опасни последици.

Чисто новият голям камион се изтърколи обратно в трюма и удари задницата си в другата разделителна стена на морския съд (напречна преграда).

Трак, трак, трак — тракаха перките на хеликоптера.

Дан-дан-дан — се носеше откъм хеликоптерните оръдия.

— Скрийте се зад слона! — извика Аквафагоцит, когато снарядите започнаха да избухват по улицата.

— Виж го ти! Да се скрият зад слона! — Джъмбо размаха хобота си от възмущение. — Този неверник ме мисли за чувал с пясък. Никога не съм виждал такова нахалство.

Трак, трак, трак.

Дан-дан-дан.

Пжжжт — направи Реймънд, когато завъртя рязко руля и взе остър завои.

Бум-тряс — чисто новият голям камион се обърна с трясък и разсипа товара си.

— Нещо се повреди. — Реймънд се стовари върху руля. „Саламандър“ започна да пада с шеметна бързина надолу.

— Завърти руля обратно! Завърти обратно! — извика професор Мерлин, когато видя, че големият кораб почти закри небето.

— Въртя обратно. — Реймънд завъртя обратно колкото му позволиха силите. Корабът потрепери и рязко спря във въздуха. А първият от двата приближаващи се бойни хеликоптери се удари в кърмата му и експлодира.

— О, господи! — възкликна Реймънд.

Вторият хеликоптер се приближи и откри огън по командната кабина.

— Леле-мале! — измърмори Реймънд, намерил укритие на пода.

— Ооох! Аааагх! Оууууу! и т.н. — се разнесе откъм циркаджиите долу, когато горящи парчета от първия хеликоптер се посипаха по улицата.

— Не го правя както трябва — въздъхна Реймънд. — Я да опитам да го придвижа напред и после вляво.

Напред и после вляво.

Големият кораб се втурна напред, а след това направи ляв завой.

— Назад! Назад! — развика се пилотът на хеликоптера. — Тоя се опитва да прави таран, назад.

— А мога да опитам да върна назад, после малко вдясно — каза си Реймънд.

Назад и малко вдясно.

— Дръпнете назад, отново идва право срещу нас.

— Дали пък да не се спусна малко надолу, после малко вляво, леко нагоре и…

— Катапултирам! — извика пилотът на хеликоптера и в този момент параходът „Саламандър“ се удари в него: малко надолу, после малко вляво, леко нагоре и край с хеликоптера.

Последва втора голяма експлозия.

И другият хеликоптер беше ликвидиран.

— Нагоре, надолу, встрани и в кръг. Ето, хванах му цаката. — Реймънд въртеше руля ту вляво, ту вдясно. Големият презокеански параход ту се вдигаше, ту се гмуркаше, ту завиваше рязко.

Беше огромен кораб и беше по-правилно да се спуска малко по-бавно. Доста по-бавно. Значително по-бавно.

Много, много по-бавно.

— Пазете се от вратите! — Реймънд се вкопчи в руля. — Приземява се. Леле боже!

Ама само как помете цялата редица магазини.

Гледката си заслужаваше.

Много прах и падащи парчетии.

Святкащи електрически проводници.

Хукнали презглава циркаджии.

Нестихваща дандания.

Още по-голям хаос.

Последва ужасното стържене при триенето на корпуса в земята.

Още няколко експлозии.

Още хаос.

Внезапна пълна тишина.

И тогава…

— Божичко! — изграчи Реймънд и се срути в безчувствена купчина. — Май че потопих кораба.