Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (14)

14

Саймън се беше сврял в храсталака край пътя — скривалище, за което съвсем бе забравил. Някога бе прекарвал много приятни мигове в него. Невинни мигове. Мигове от детството. Когато двамата с Реймънд се чупеха от училище, мацаха си лицата с глина, размахваха лъкове и стрели и тържествено произнасяха тежки и тайни клетви.

Наистина това бяха щастливи дни, но сега, при спомена за тях, храсталакът му навяваше тъга.

Саймън беше все още твърде млад, за да тъгува по детството си. Даже напротив, радваше се, че беше свършило. Но сега му хрумна, че може би просто му липсва Реймънд. В края на краищата, той му беше най-най-добрият приятел и откакто го нямаше, нещата в селото не бяха както преди.

Меко казано.

Въздъхна и взе да прехвърля една клонка между пръстите си. Как славно се бяха смели някога двамата в този храсталак. Определено си прекарваха върховно по онова време. Спомняш ли си оня път, когато… Саймън спря за миг, въздъхна, пречупи клонката и я помириса.

— Пустият му Реймънд — каза. — Той е виновен за всичко.

И Саймън се почеса по главата. Махмурлукът му беше минал, което все пак беше нещо. Наистина е забележително как чрез простото поемане на три двойни уискита и няколко глътки сладко шери човек може да се отърве от главоболието, което го е мъчило през целия ден. Жалко, че не беше взел със себе си малко чипс. През последните дванадесет часа не беше слагал почти нищо в уста. И сега беше наистина гладен.

— Пустият му Реймънд.

Слънцето взе да клони към залез над селото. Правеше някои много живописни неща с короните на хубавите стари дъбове, които ограждаха землището. Но очите на Саймън бяха слепи за красивата гледка. До слуха му достигаха нестройните звуци, които се носеха откъм камбанарията, където разни некадърни бремфийлдски звънари се упражняваха да опъват нервите на мирното селско население. Ноздрите му улавяха вонята, която идваше от ямите с птичи тор край фермата на Дългия Боб. В далечината пролая куче. По главната улица премина тежък камион и прозорците на къщите се раздрънчаха.

Залез ли? Какъв ти залез?

Саймън си подаде главата от храсталака и хвърли бърз поглед към подножието на хълма, където беше птицефермата. Оттук имаше добра видимост. Но за беда не се виждаше нищо. Всички пилци си бяха в курниците. Лендроувъра на Дългия Боб го нямаше. Мястото беше безлюдно.

— Хайде — каза тихо Саймън. — По-живо де.

От часове клечеше в този влажен храсталак с риск да хване хемороиди и чакаше да стане нещо. Каквото и да е. Беше решил, че е най-добре да изчака до полунощ, преди да се смъкне долу и хубавичко да поогледа наоколо. Но се бе надявал междувременно да закипи някаква дейност. Например подозрителни мъже да разнасят насам-натам подозрителни сандъци и да си шепнат нещо от сорта на: „шушу-мушу, шушу-мушу, тайни планове, шушу-мушу, шушу-мушу, тази нощ, шушу-мушу, шушу-мушу, часът удари, шушу-мушу, шушу-мушу“, както по правило би трябвало да правят. Обаче не го правеха. Това наистина беше твърде разочароващо.

„Най-страхотното шоу в Космоса“ лежеше пред него на земята. Не можеше да си наложи да я отвори и да хвърли един поглед. Ако в нея нищо не се беше променило и тя не съдържаше преработената версия на Драскача, значи Саймън здравата го беше загазил. Беше отписан от понататъшния разказ и го преследваха по обвинение в убийство. Това изобщо не се връзваше с личните му планове. Разбира се, имаше голяма вероятност редакторите от З. В. Я. Р. да махнат внесените от Драскача промени. Но тъй като Саймън си беше Саймън, той не мислеше, че ще направят подобно нещо. Ако успееше да си открадне обратно спечелените пари, би могъл съществено да промени автентичната история, която щеше бъде публикувана в бъдеще.

Всъщност, щеше съществено да промени самото бъдеще, както и ролята, която З. В. Я. Р. играеше в него. Така беше на теория — макар че теорията не я биваше особено. Саймън добре съзнаваше, че в случай че успее да си открадне обратно парите, оптималният курс на действие, който би могъл да поеме, би бил да остави колкото е възможно по-голямо разстояние между себе си и Бремфийлд. С паспорт или без паспорт. Благодаря и довиждане.

Разклати бутилката с шери, която беше задигнал от Драскача. Тя беше отчайващо празна, а той беше отчайващо гладен. На всичкото отгоре му се приходи до тоалетната.

— Ако не е едното, ще е другото — Саймън предпазливо изпълзя от храсталака. Протегна се, пусна една топовна пръдня, промъкна се зад храста и се облекчи. Тъкмо вдигаше ципа на панталоните си, когато му се мярна нещо синьо. То не идваше откъм гащите му, а някъде от лявата му страна, оттатък нивите. От една малка горичка или шубрак — винаги е трудно да се каже кое от двете.

— Полиция. — Саймън залегна в тревата. В мократа, подгизнала трева. — Мамка му — оплака се той.

Синьото петно пак се мерна. Дали не беше някакъв турист с анорак или яке? Винаги е трудно да се каже кое от двете.

— Я се стегни, Саймън. — Саймън пропълзя обратно до мястото, където бе стоял, преди да отвърне на зова на природата. А там… — А така, крайно време беше.

Стопанският двор на Дългия Боб вече не беше пуст. Лендроувърът на птицефермера тъкмо минаваше през портата, следван от стар модел ягуар, така предпочитан от криминалните елементи. Беше същият ягуар.

Колите спряха и от тях се изсипа народ. От лендроувъра излезе Дългият Боб и кой мислите беше с него? С черен костюм от три части, къса подстрижка и очила: Дейв Войнишката стойка. И кой друг? С гъста светлокестенява коса, хубава фигура, тесни дънки и тениска с надпис „Лед Цепелин“. Тениската на Саймън. Лайза! Моля?

Вратите на ягуара се отвориха и оттам наизлизаха терористите от З. В. Я. Р. Хубавицата и нейната кохорта. Саймън напрегна очи, за да вижда по-добре. Носеше ли тя торбите с парите му? Да, носеше ги.

— Бум-шака — каза Саймън. — Но защо и Лайза? Наостри уши. До него започнаха да достигат откъслеци от разговора, който се водеше в двора.

„Шушу-мушу, шушу-мушу, тайни планове, шушу-мушу, шушу-мушу, тази нощ, шушу-мушу, шушу-мушу, часът удари, шушу-мушу, шушу-мушу.“ После всички се отправиха към къщата на фермера и изчезнаха вътре.

Саймън остана в храсталака и за момент се зачуди как да постъпи по-нататък. Какво правеше Лайза с тях? И тя ли беше терористка от З. В. Я. Р.? Изглеждаше малко вероятно. Имаше само един начин да се разбере.

Слънцето вече залязваше на хоризонта и сенките започнаха да се удължават. Саймън се измъкна от храста по корем и запълзя надолу по хълма към птицефермата на Дългия Боб за „Среща със страха“^[1].

 

— Честно казано — сподели Реймънд със Зефир, — страх ме е. — Стояха на предната палуба на „Саламандър“. Корабът беше пуснал котва в пристанището. А пристанището беше на Сатурн. Небето синееше. На кея се беше струпала навалица. Зефир беше красива. Реймънд беше уплашен.

— Погледни ги — прошепна той. — Не ми харесва начинът, по който ме гледат.

— Не ставай глупав, те не гледат теб.

— Не съм глупав. Зяпат мен. Сигурно е заради костюма ми. Виждат колко лекета има по него. Казах ти, че лимоновият сок няма да премахне петната от червено вино. Не мога да се справя с тази задача. Трябва да отменим операцията. Поне докато изсъхнат проклетите петна.

— Реймънд, те не гледат теб. Зяпат кораба. Никога не са виждали нещо подобно.

— Но нали не играете за първи път на Сатурн?

— Не, но за първи път слизаме тук с кораба. Обикновено го оставяме в Космоса и слизаме с небиещите на очи спасителни лодки. Така е по-безопасно.

— По-безопасно ли? — В гласа на Реймънд се почувства голяма тревога.

— Спомни си, че този кораб е краден.

— И защо слязохте този път с него?

Зефир въздъхна.

— Заради двестате нови пасажери, които се надяваме, че ще доведеш на борда.

— А, да, въпросните пасажери. — Реймънд задъвка кокалчето на пръста си и се загледа надолу към тълпата.

За обикновения човек това си беше сбирщина от египетски богове. Мъже, жени, деца. Големи и малки. С глави на ястреби, на чакали, на ибиси и на орли. Бяха облечени в много пъстри дрехи. Всичко приличаше на карнавал. Макар че на Реймънд му приличаше по-скоро на ада.

Иначе денят беше хубав. А и пейзажът беше красив.

Зад кея градът се издигаше като химн в чест на бога Ра.

От двете страни на широките булеварди се възправяха редици от мраморни обелиски, а булевардите водеха към палати в бледи тонове.

Виждаха се пирамиди с позлатени върхове.

И величествени триумфални арки.

С барелефи, изобразяващи луната и звездите.

В чест на Ра — бога на изгряващото Слънце.

С други думи…

Това беше Мемфис.

Но не в щата Тенеси.

А Мемфис в Египет.

Четири хиляди години преди Христа.

— Красиво е нали? — попита Зефир. — Покрива ли се с представата ти за красиво?

— Невероятно е — отвърна Реймънд. — И направо ме ужасява. Но сега започвам да разбирам. Нещата взеха да ми се наместват.

— Така ли?

— Така. Моят приятел Саймън веднъж ми разказа за една книга, която бил чел. „Завещанието на боговете“ или нещо подобно. Била написана от някакъв германец, който твърдял, че всички богове от древността всъщност за астронавти, дошли от Космоса. И това, което виждам сега, доказва правотата му. Древният Египет на Земята е бил просто копие на този град.

— Звучи добре, но истината е малко по-друга — каза Зефир. — Древният Египет на Земята наистина е бил копие на този град. Той обаче бил построен от „горните“. Бил е замислен като тематичен увеселителен парк, нещо като междупланетарен туристически курорт. Викали му „Сатурновия свят“. Но за съжаление нямал посетители и фалирал. Предполагам, че бил нещо като предшественик на Евро Дисниленд. Когато фалирал, каторжниците, които го построили, се преместили да живеят в него, но тъй като не го построили много добре, скоро започнал да се руши и затова го напуснали. Мисля, че всички те прекосили Червено море и май накрая се загубили някъде. Всъщност не съм запозната много с историята на вътрешната Земя.

— Нито пък аз, очевидно. — Реймънд поклати глава. — Ще започне ли скоро големият цирков парад?

— След пет минути. Трябва да тръгвам, Реймънд.

— Знам. — Той използва случая, за да я прегърне през рамо. Тя се притисна към него и Реймънд за първи път усети великолепното й ухание. То го накара да се вдърви от ноздрите чак до петите. — Не искам да отиваш на парада — каза й той. — Нужна си ми.

— Но не мога да не отида.

— Можеш и трябва. Не мога да се справя сам с тази работа. Няма да оцелея и пет минути сред тази пасмина на кея. Но с теб и твоите забележителни способности бих могъл да го направя. Знам, че бих могъл.

— Но професорът има нужда от мен за парада.

— Професорът ще се оправи и сам този път. Нека погледнем нещата в очите. Ако ние успеем да освободим пленниците и всички се измъкнем с кораба, не мисля, че циркът ще бъде отново добре дошъл по тези земи. А ти как мислиш?

По лицето на Зефир заигра прекрасната й усмивка.

— Добре. Ще дойда с теб. Кажи ми сега какви са плановете ти.

— А, това ли? — Реймънд се облакъти със свободната си ръка на перилата и лицето му придоби замислено изражение. — Засега се изчерпват със синхронизиране на часовниците и с уговорката да се срещнем всички тук след три часа.

— И?

— И след това ще избягаме, предполагам.

— Ти на това грижливо подготвен план ли му викаш?

— Основните моменти са грижливо подготвени, да. Но за останалото не бих могъл да гарантирам.

— Ти всъщност нямаш никакъв план, нали?

— Не. — Реймънд се ухили. — Но пък и никога не съм казвал, че имам. Защото ако ти си с мен, за да ми помагаш, нямам нужда от никакъв план. Трябват ми само още две неща.

— Кураж и късмет? — попита саркастично Зефир.

— Не — отговори Реймънд.

— Решителност и воля за оцеляване?

— И това не.

— Твърдост и преданост към справедлива и благородна кауза?

— Пак не — каза Реймънд. — Не, не и не. Въпреки че всички тези неща няма да са излишни. Тук става въпрос — как да го кажа — повече за външната страна на нещата. Ако ще се опитваш да спасяваш света, има само един начин да го направиш.

— И какъв е той?

— Да си облечен в черни кожени дрехи и да караш мотор „Харли Дейвидсън“.

 

Кураж и късмет, решителност и воля за оцеляване, твърдост и преданост към справедлива и благородна кауза.

Ако му бяха дали правото да избира измежду тези неща, Саймън би предпочел късмета и волята за оцеляване. И черните кожени дрехи плюс мотора „Харли Дейвидсън“, разбира се. Защото тези два особено модни аксесоара бяха на едно от първите места в списъка на задължителните покупки, които възнамеряваше да направи веднага след като си върнеше парите.

А той имаше намерение да си ги върне съвсем скоро. Слънцето вече бе залязло, звездите заискриха по небесни свод и взе да захладнява. Сериозно да захладнява.

Саймън се загърна плътно с якето и продължи да пълзи на лакти, както правят командосите. От прозорците на къщата струеше светлина. Дворът изглеждаше пуст и безопасен. Макар че пилетата в курниците бяха неспокойни. Саймън подуши някаква миризма.

Точно беше стигнал до оградата. Вдигна глава и отново усети миризмата. Различаваше се ясно през обикновената воня на птичи тор. Особена миризма, непривична. Караше го да се чувства неспокоен. Правеше го нервен. Съвсем странна. Саймън подуши и поклати глава. Нямаше време за необикновени миризми. Предстоеше му работа.

Също като Реймънд и той нямаше план.

Но за разлика от Реймънд Саймън беше по-опитен, що се отнася до прибягването към хитрини или пък до способността да си плюе на петите.

Въпреки че още не го знаеше, скоро тези две негови качества щяха да бъдат подложени на жестоко изпитание.

Разстоянието през двора до къщата можеше да се пробяга за сравнително кратко време. Трябваше само бързо да се прехвърли през оградата и да внимава да не се спъне в някое ръждясало желязо, пластмасов чувал или разните други боклуци, с които беше пълно навсякъде. Саймън се изправи, поотупа прахта от дрехите си и се приготви за прехвърлянето.

Тъкмо посягаше да се хване за тела, когато до напрегнатия му слух достигнаха два звука. Отначало като че ли между тях нямаше връзка. Но бяха показателни.

Единият беше ръмжене, което сякаш идваше от гърлото на вълк, а другият беше тиктакане като това, което обикновено се свързва с часовници.

За жител на провинцията като Саймън и двата звука бяха познати. Първия би го разпознало дори някое гражданче. Куче пазач. Това беше лесно. Другият… Саймън се отдръпна от телената ограда. Телена мрежа, по която тече ток. Това вече не беше толкова просто. Трябва да си влизал в близко съприкосновение с подобни неща, за да знаеш колко е болезнено.

В интерес на истината нужно е да отбележим, че комбинацията от тези два звука по принцип не би трябвало да стресне Саймън. Например, ако кучешкото ръмжене идваше от другата страна на електрическата ограда, то би било съвсем приемливо. Ала електрическата ограда се издигаше пред Саймън, а кучешкото ръмжене се чуваше иззад гърба му.

— Грррррррр — прозвуча то.

Саймън бавно се обърна. От тъмното го гледаха две злобни жълти очи. Ръмженето, което първоначално беше сравнително тихо, сега премина в мецофорте.

Саймън се замисли върху положението, в което се намираше.

Спомни си, че веднъж беше прочел в ръководството по източни бойни изкуства на Лайза, че кучето пазач може лесно да бъде извадено от строя с един-единствен рязък удар по муцуната. Подчертаваше се, че бързината и точността са много важни фактори при такива опити. Като едно от възможните печални последствия от някой нескопосан удар се посочваше вероятността ръката да попадне право в зиналата паст на кучето.

Граф Данте, автор на днес вече легендарното ръководство, добавя: „Ако това се случи, ученикът трябва да бръкне дълбоко във вътрешността на кучето и да откъсне още туптящото му сърце с едно рязко движение нагоре.“ Това според графа „почти винаги дава на кучето да разбере, че не се шегувате“.

Злобните очи се приближиха. Злобното ръмжене стана още по-силно. А сърцето на Саймън заби по-бързо. Сви юмруци. Беше решен да се съпротивлява. Зае поза ала Брус Лий.

После обаче химическото вещество в мозъка му започна да действа и Саймън търти да бяга.

Втурна се покрай оградата, като правеше невероятни скокове, а звярът го следваше по петите. От звуците, които издаваше, можеше да се заключи, че беше голям. Вероятно питбул, а може би някой от онези японски убийци, които бяха големи като шотландски понита.

Докато тичаше, Саймън се запита ужасен дали човек може да надбяга такова куче.

Би било възможно, ако е трениран. Т.е. ако се упражнява редовно. Например спринтьор или рекордьор на бягане с препятствия. Рекордьорът на бягане с препятствия би могъл да надбяга такова куче, да прескочи оградата и да пита за още.

Какво да кажем обаче за човек, който не е в такава форма? За човек, който от дълго време не е ял нищо? За човек, който съвсем неотдавна е бил бутнат от ягуар? За човек, излочил няколко двойни уискита?

Би ли могъл такъв човек да надбяга куче?

Не! Такъв човек не би могъл.

Саймън падна, а адското изчадие рипна отгоре му. Чу се тракане на зъби и драскане с лапи, ръмжене и вой.

Воя го нададе Саймън.

— Помощ! — изкрещя той, опитвайки се, доколкото можеше, да запази слабините и лицето си. — Куш, долу, момче, куш долу!

Нямаше късмет, чакаше го смърт, и то каква! Щеше да бъде разкъсан и изяден жив, сам в тъмното, без някой наблизо, за да му помогне.

Какъв гаден начин да си отиде човек от този свят.

Саймън риташе, блъскаше, удряше. Нямаше да се предаде без бой. Жаден за кръв, звярът се хвърли с лай към крака му.

Злобното, ръмжащо и лаещо животно се канеше да го разръфа. Отвратителният му дъх блъсна Саймън в ноздрите и направо го задуши. В жълтите очи проблесна ярост и черното демонично пале увисна на крака му.

— Я чакай, чакай! — Саймън прекрати борбата. — Черно демонично какво?

Хъм-хъм-хъм — заумилква се мелезът на Дик Годолфин — хъм-хъм-хъм-хъм-хъм.

 

— Хъм — каза телевизионният коментатор. — Тук е Хъмфри Гогмагог.

(Получава ли се остроумен каламбур, или не? Не? Тогава сами си ги измисляйте тия неща. Ама ха!)

— Предаваме на живо — продължи той — от пристанището на окъпания в слънчева светлина град Фогърти. Тук ще приветстваме пристигането на професор Мерлин и неговия междупланетен цирк. Дошли са, за да играят на тържествата по случай рождения ден на Негово кралско височество Великия херцог. Вече е спусната стълбата на този чудесен кораб, който краси пристанището с великолепието си, и само след миг ще започне парадът на цирка. Това обещава да бъде едно шоу, което дълго ще се помни, затова не се хващайте за телефона, ще се включим отново веднага след рекламата.

Тълпите на кея нададоха приветствени викове, когато от поръждясалата, но все още годна уредба на парахода „Саламандър“ се разнесоха звуците на „Марша на гладиаторите“.

По домовете си телевизионните зрители на Фогърти, които отмаряха на този всенароден празник, се настаниха удобно във фотьойлите си, докато на екрана една актриса с глава на ястреб и с прекрасни гърди, които правеха чест на пластичните хирурзи, изтъкваше преимуществата на приготвен в тенджера под налягане Джордж.

Професор Мерлин яздеше слон. Видът на слона показваше, че е много стар и краката му трепереха. Начервените му страни и украсената с пера корона не можеха да скрият този факт. Тези, на които им бе известно какво става с дебелокожите, когато прехвърлят годините на разцвет, споделиха помежду си:

— О, насреща ни идват пет клавиатури за пиано, четири дръжки за чадъри, три комплекта куфари от сива кожа, две изкуствени влагалища за перверзни типове и един тон котешка храна.

— Дий, Джъмбо — викна професор Мерлин. — Покажи им какво можеш.

Професорът изглеждаше много добре. Този път беше от главата до петите в бяла коприна. Беше облечен в пълната премяна на шеф на манежа. Цилиндър, папийонка, фрак, брич и бели ботуши за езда от агнешка кожа. Имаше камшик, с който плющеше в озарения от слънчевите лъчи въздух.

Джъмбо заслиза бавно по стълбата със смело вдигнат хобот и с достойнството на благородна вдовица. При всяка несигурна стъпка астматично тръбеше и се кланяше.

След него се диплеше големият парад.

Сред тълпата заподскачаха клоуни. Следваха Арлекини, Пиеро, селски смешници и шутове. Показваха разни номера. Жонглираха с топки и разноцветни бухалки. Тук-там се мяркаше по някоя бинтована ръка или крак.

Целият облечен в черно, на колесница с черни колела, теглена от две катраненочерни кобили, на високи токове и с щраусови пера на главата, д-р Бактерия беше кацнал на капрата като някой гарван. От време на време повдигаше за поздрав приличната си на кюнец черна шапка и разкриваше парчето лейкопласт, плътно залепено на челото му.

Феникс Огнеупорната Танцьорка се беше скрила почти изцяло зад азбестовите ветрила. Ама наистина ли беше гола? Мъжете сред тълпата проточиха вратове, надявайки се изпод ветрилата да им се мерне нещо розово. Огнегълтачите издухваха огнени струи върху й, докато танцуваше, като не позволяваха да се види нищо по-съществено от тялото й. Към небето се издигнаха кълба черен дим.

А сега дайте израз на изумлението и възхитата си. Защото ето, сред дима се носи Били Балонът, надут до невероятни размери. Казват, че този ефект се постигал с помощта на хелий. Какъв кеф за тълпата! Били Балонът беше вързан с въжета и свиреше на малка китара.

Ето и джудже, стъпило на раменете на гигант (и виждащо по-надалеч от него). Следваше лейди Алострел на велосипед с едно колело, а около нея се въртяха и извиваха полувиждащи се, полувъображаеми какво? Тълпа духове и призраци? Таласъми и феи? Възможно ли е изобщо подобно нещо и как го правите, ваша милост?

Насам, народе!

О не, пардон. Дайте път. Божичко, какви чудеса имало по света! Сега в процесията следваха четири коня, които теглеха широк фургон, открит отстрани. В него се виждаше огромен стъклен резервоар, пълен с вода, която се плискаше насам-натам, плис-пляс! Под водата имаше човек с плувки. Името му беше Аквафагоцит, а около него се стрелкаше пасаж сребърни рибки. Той целият бе в злато. С широко разтворени челюсти и святкащи зъби…

Но нека продължим нататък.

Следват сиамските тризначки — хубави момичета, въпреки че на едно бузата е изподрана, а друго има синина под окото. Те изпращат въздушни целувки на тълпата и развяват малки знаменца. Възседнали са три щрауса. В тандем.

Големият парад продължава напред.

Следват пудели, изправени на задните си лапи, и лъвове в клетка. Реват наглед страховито, въпреки че са на преклонна възраст.

А след тях идат още клоуни. И най-силният човек в света, понесъл тежки гири. И един друг мъж, чиято глава се върти на 360 градуса. И една метална сфера, която се търкаля сама. Как ли става пък това?

Пръскат се фойерверки. Хвърлят се гирлянди. Сипят се конфети. Последно минава едно джудже, на чието лице е изрисувана усмивка, а то се кланя ли кланя наляво и надясно.

Големият парад отминава напред. Тълпата се събира зад него и ликува. Приветствия изпълват въздуха.

И смях.

И веселие.

След малко кеят опустява.

Вълшебството бе тук за миг, просветна и се стопи в далечината. Можете да го последвате, ако желаете. Но ще се наложи да тичате.

Тук са останали само гирлянди и листенца от рози. Конфети и дрънкулки. Прах, мечти и заглъхващо ехо.

Всичко свърши. Циркът отмина. Не остана жива душа.

А жалко.

Наистина жалко!

Защото уредбата на парахода отново с пукот оживя. Чу се пращене, когато една грамофонна игла се спусна върху черна вини лова плоча.

Да живее рокендролът. Мощните акорди на една баскитара прогърмяха над кея. Плътен глас запя:

— Бед ту дъ боун. Б-б-б-б-бед ту дъ боун^[2].

Чу се страхотен рев от двоен ауспух, когато една ръка в кожена ръкавица завъртя дръжката на газта и моторът излезе от търбуха на парахода. Беше нисък, с извити назад дълги хромирани дръжки. С платено мито.

И беше „Харли Дейвидсън“.

А кой в утрото ранно мотора си караше

в черна кожа изтупан, кой смело летеше?

Не беше ли Реймънд, дебилът не беше ли?

Някой тук се изцепи: Не беше! Не беше!

Не беше. Беше Зефир.

Реймънд винаги бе смятал да се научи да кара мотор. Това си му беше амбиция от край време. Но тъй като никога не можа да събере пари, за да си купи, а и нямаше приятели, които да са достатъчно глупави, че да му дадат назаем своите мотори, за да се учи и упражнява…

Сега се возеше отзад.

Но пък беше облечен в черна кожа от главата до петите. Което все пак беше нещо.

Освен това Реймънд се превиваше под значителната тежест на една 7.62-милиметрова миникартечница „М–134“.

Което беше още по-нещо.

И така, Реймънд запя. Изви устна като Елвис и се присъедини към данданията, която се носеше от уредбата.

— Бед ту дъ боун — изрева той. — Б-б-б-бед ту дъ боун.