Джули Гарууд
Венчило с дявола (9)

Осма глава

Джейми започваше да мисли, че той не е човешко същество. Алек изглежда никога не огладняваше, не ожадняваше, нито се уморяваше. Единственият път, когато спряха да починат, бе, когато Джейми го помоли, а тя толкова много мразеше да го моли за каквото и да било.

Един англичанин със сигурност щеше да се погрижи за всички удобства на съпругата си. Алек едва ли си спомняше, че има жена.

Джейми бе безкрайно уморена и вероятно изглеждаше смачкана и занемарена като стара торба. Но какво значение имаше как изглежда? Алек бе демонстрирал отношението си към нея достатъчно категорично, отказвайки да я представи на съюзниците си. Очевидно тя никак не му харесваше.

Е, той също не е голям красавец, реши Джейми. И с тая дълга коса!

Може би обаче нямаше да изпитва толкова лоши чувства към съпруга си, ако не бе отвратителното му държание. Планинският въздух вероятно му бе повлиял, защото започваше да се държи още по-студено и отчуждено.

Същински Сатана! Този мъж дори не знаеше да брои! Съвсем ясно й бе казал, че остават три дни до пристигането им у дома. Вече настъпваше петата вечер, а нямаше никакви признаци, че скоро ще стигнат до владенията на клана Кинкейд.

Дали чувството му за ориентация бе също толкова добро, колкото и умението му да брои? Джейми си каза, че е твърде уморена, за да се тревожи и за това. Алек се зае с конете, а тя се запъти към езерото, за да се наслади на няколкото мига самота. Свали ризата си, изми се, колкото можа, в студената вода и се излегна върху тревистия склон. Чувстваше се изтощена до смърт. Цялото тяло я болеше. Каза си, че само ще затвори за малко очи и после ще стане, за да се облече. Всъщност хладният въздух не й бе неприятен.

В долчинката се спусна гъста мъгла. Алек бе дал на Джейми достатъчно време, за да се изкъпе и преоблече, ала когато мъглата стигна до глезените му, той извика високо, заповядвайки й да се връща.

Никой не откликна. Сърцето му заблъска бясно. Не се притесняваше, че някой от вратовете му я е пленил, защото вече се намираха в земите на клана Кинкейд. Двамата бяха в пълна безопасност, но Джейми все пак не отговаряше. Младият мъж се промъкна през зелените листа и рязко спря. Дъхът му секна, когато видя гледката, разкрила се пред очите му.

Тя приличаше на прекрасна богиня. Спеше. Мъглата се стелеше край нея, придавайки й загадъчност и неуловимо очарование. Последните слънчеви лъчи хвърляха меки отблясъци върху гладката й кожа и я позлатяваха. Спеше обърната на една страна. Бялата й риза се бе повдигнала до средата на бедрата, разкривайки дългите й стройни крака.

Той дълго стоя, опиянен от нежната й прелест. Желанието набъбна в него, превърна се в почти болезнено пулсиране. Тя наистина бе великолепна. Алек си припомни усещането, когато тези крака се обвиха около него, сладката й мекота, когато проникна в нея.

Неговата съпруга! Заля го чувство за притежание. Знаеше, че няма да издържи още една нощ, без да я люби. Няма да спази обещанието си да не я докосва, докато не пристигнат в имението му. Но реши този път всичко да бъде бавно. Той ще бъде нежен и търпелив любовник… дори и това да го убие.

Кинкейд стоя и я съзерцава, докато слънцето се скри зад хоризонта. Знаеше, че тя се е събудила, макар очите й да оставаха затворени. Когато я повдигна и я притисна до голите си гърди, Джейми обви ръце около врата му, сгуши се до него и от устните й се изтръгна тих стон. Младият мъж я занесе до лагера, сложи я на земята, излегна се до нея и зави и двамата с наметалото си. Така съпругата му бе напълно защитена от студения планински въздух — покрита от главата до петите с наметалото и топлото тяло на мъжа си.

Устните й бяха на сантиметри от неговите.

— Алек? — Гласът й бе сънлив шепот.

— Да?

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Сигурен ли си?

Искаше й се да вижда лицето му. Той я държеше здраво и тя не можеше да помръдне.

— Сигурен съм.

— Чувствам се толкова уморена. Днес бе труден ден, нали?

Той не мислеше така, ала реши да се съгласи с нея.

— Да.

— Алек? Искам да те попитам нещо. — Джейми се опита да се надигне, но ръцете му се плъзнаха надолу и я притиснаха по-силно. Тя изпъшка. Бедрата му бяха по твърди от земята.

Кинкейд знаеше, че тя няма ни най-малка представа какво му причинява всяко нейно движение. Затвори очи и стисна зъби. Джейми бе твърде изтощена, за да понесе любовната атака на съпруга си. Трябваше да почака, да прояви разбиране и търпение.

Доста трудно предизвикателство.

— Алек, моля те, махни си ръцете. Причиняваш ми болка.

— Заспивай, жено! Нуждаеш се от почивка. — Гласът му дрезгавееше.

Тя се изви към него и Кинкейд отново стисна зъби.

— Дупето ми е възпалено.

Алек усети смущението в гласа й. Ала този път стенанието й не бе тихо, а високо и възмутено, защото той започна да разтрива схванатите й мускули. Кинкейд не обърна внимание на протестите и въздишките й.

— Обучението ти е било дяволски занемарено. Ти си най-несръчната жена, която познавам. Какво мислиш за това, съпруго моя?

— Мисля, че ти си убеден, че всеки миг ще се разплача. Знам, че гласът ми трепереше, когато ти казах, че съм възпалена. А ти си от мъжете, които мразят плачещи жени, нали? О, не го отричай, съпруже мой! Видях начина, по който гледаше ревящите ми сестри. Никак не ти бе приятно и се чувстваше неловко.

— Да, истина е — призна Алек.

— И за да предотвратиш сълзите ми, ти ме обиждаше. Искаше да се ядосам. Предпочиташ женски викове пред женски сълзи.

— Много добре си ме опознала, Джейми.

— Но ти не си научил нищо за мен.

— Нямам нужда да…

— О, имаш — прекъсна го тя. — Ще се изненадаш, като ти кажа какво умее една „несръчна жена“. Мога да стрелям с лък по-добре от всеки воин. Мога прекрасно да яздя — без седло, разбира се. Мога…

— Ти се шегуваш. Едва се държиш на седлото!

— Значи вече си си съставил мнение за мен, така ли?

Той отмина въпроса й и вместо това изрече:

— Какво искаше да ме питаш? Нещо те тревожи?

— Не.

— Кажи ми!

— Чудех се дали ще ми дадеш същите нареждания, когато пристигнем във владенията ти и се срещнем с твоите хора.

— Какви нареждания? — нетърпеливо я прекъсна Алек. Нямаше никаква представа за какво говори.

— Знам, че се срамуваш от мен, Алек, но аз не мисля, че ще мога да пазя мълчание през цялото време. Свикнала съм да говоря свободно и наистина не…

— Ти мислиш, че се срамувам от теб? — Звучеше изненадан.

Джейми се изви в ръцете му. Отметна одеялото и се взря в лицето му. Дори и на лунната светлина се виждаше, че е искрено удивен. Ала тя не му повярва.

— Няма нужда да се преструваш, че не разбираш, Алек Кинкейд. Знам истината. Би трябвало да съм малоумна, за да не разбера защо ми забрани да говоря пред съюзниците ти. Защото ме смяташ за грозна. И за англичанка.

— Ти си англичанка — напомни й той.

— И се гордея с този факт, съпруже мой. А не знаеш ли колко е глупаво и повърхностно един мъж да съди за една жена по външния й вид?

Смехът му прекъсна поучителната й тирада.

— Твоята грубост е много по-осъдителна, отколкото моя външен вид — промърмори тя.

— Ти, съпруго моя, си най-своенравната жена, която съм срещал.

— Това е нищо пред твоите недостатъци. Ти си разяден от тях като стар щит.

— Ти не си грозна.

Джейми продължаваше да се мръщи и Алек реши, че тя не му е повярвала.

— Кога достигна до това заключение?

— Вече ти обясних. Тогава, когато ми заповяда да гледам само теб, когато не ме представи на приятелите си, дори не ми позволи да кажа една дума. Тогава стигнах до това заключение. Не си въобразявай разни неща, Алек — побърза да добави Джейми, щом видя, че той едва сдържа смеха си. — Изобщо не ме интересува дали ме смиташ за хубава, или не.

Той хвана брадичката й.

— Ако бе погледнала един от онези мъже по-дълго, той можеше да реши, че му показваш някакво предпочитание и че искаш да си с него. Нямам доверие на мъжете от клана Кери. Те щяха да ме предизвикат на двубой заради теб. Много е просто да се разбере, дори от една англичанка. Някои ще решат, че виолетовите ти очи притежават вълшебна сила; други ще пожелаят да докоснат косата ти, за да се уверят дали е толкова мека и копринена, колкото изглежда. Със сигурност всички щяха да искат да те докоснат.

— Наистина ли?

Докато Алек говореше, очите й се бяха разширили от удивление. Той разбра, че тя изобщо не осъзнава красотата си.

— Мисля, че преувеличаваш, Алек. Едва ли някой щеше да поиска да ме докосне.

Тя си просеше комплимент и Кинкейд реши да й достави това удоволствие.

— Не исках да рискувам да се разрази битка, тъй като знам колко те разстройва видът на кръвта.

Джейми бе смаяна от небрежното обяснение. Нима току-що й бе направил комплимент? Дали очите й притежаваш вълшебна сила за него?

— Защо се мръщиш сега?

— Питах се дали ти… дали наистина… — Джейми въздъхна, махна ръката му от брадичката си и отново се сгуши до топлото му рамо. — Значи не мислиш, че съм грозна?

— Не мисля.

— Знаех го — призна тя и се усмихна. — Хубаво е, че не ме намираш непривлекателна.

— Не съм казал това.

Джейми реши, че той пак се шегува и я дразни.

— Затова пък аз никога не съм казвала, че ти не си грозен. Тъкмо обратното. Мисля, че си.

Алек гръмогласно се засмя и тя отново се усмихна. Дали започваше да свиква с него? Той отметна няколко кичура от челото й.

— Лицето ти е изгоряло. Носът ти е зачервен. Изобщо не те намирам за привлекателна.

— Наистина ли? — Изглеждаше потресена.

— Пошегувах се — увери я той.

— Знаех, че само ме дразниш — широко се усмихна Джейми.

— Заспивай!

Когато започна да разтрива раменете й, Джейми затвори очи и изпусна доволна въздишка. Дланта й лежеше върху гърдите му. Усещаше как тупти сърцето му. Тя разсеяно започна да гали зърното, скрито в къдравите косъмчета. Усещането й харесваше.

Алек внезапно сграбчи китката й и отмести ръката й. Джейми реши, че сигурно го е гъдел. Той предположи, че тя се опитва да го подлуди.

— Престани. — Гласът му скърцаше като пясък.

Джейми не си спомняше кога е заспала, но много ясно си спомни кога се събуди. Сънуваше най-вълшебния сън. Бе заспала върху поляна с диви цветя, напълно гола. Слънцето я обливаше с топлината си. Тя тръпнеше от удоволствие. Познато напрежение се зароди някъде дълбоко в нея, а мъчителната болка, пулсираща между краката й, настояваше да бъде облекчена.

Простена от желание и се събуди. Не сънуваше. Слънцето бе Алек, а дивите цветя — наметалото на Алек. Беше без риза. Как е възможно! Алек бе заровил глава във врата й и се бе настанил между разтворените й бедра.

Той я любеше. Сънливото й объркване се изпари. Вече бе напълно будна. Не го виждаше, тъй като наоколо цареше непрогледен мрак, ала хрипливото му дишане, примесено със сладката музика на вятъра, стопи съпротивата й. Не искаше отново да я заболи. Опита се да го помоли да внимава, ала устните му се спуснаха към гърдите й, а ръката му се плъзна между меките къдрави косъмчета между бедрата й. Вече не я интересуваше дали ще я заболи.

Знаеше къде да я докосне, за да я възпламени и да я накара да стене от желание. За миг Джейми застина, когато пръстите му проникнала в топлата й влажна мекота и започнаха да се движат в нея. Божествената агония я накара да крещи за освобождение.

Пръстите й се заровиха в косите му, а тялото й се изви в дъга. Джейми потръпна и силно простена, когато палецът му започна да разтрива нежната пъпка на женствеността й, докато другите два пръста бясно влизаха и излизаха.

Ноктите й отново се забиха в раменете му. Алек изръмжа. Джейми искаше да го докосва и гали, да му даде същото удоволствие, с което я даряваше той. Опита се да се отдръпне, но Алек не я пусна.

Устните им се сляха в дива, всепоглъщаща целувка. Езикът му завладя устата й и затанцува с нейния.

— Толкова си влажна — промърмори той.

— Нищо не мога да направя — простена в отговор тя.

Ръцете му разтвориха широко бедрата й и той бавно започна да прониква в нея.

— Не искам да правиш нищо — дрезгаво рече Алек.

— Не искаш ли? — изохка тя и го притегли към себе си. Щеше да я влуди с това бавно движение. Знаеше, че сигурно ще умре, но искаше той да я изпълни цялата, да я изгори със страстта си.

— Исках да кажа, че си готова за мен — промърмори Алек. — Не се движи така. Остави ме да…

— Сега не е време за шеги, Алек!

Ако имаше сила, щеше да се засмее.

— Опитвам се да бъда нежен, но ти си толкова тясна…

Тя се изви към него. Алек забрави, че трябва да бъде нежен. Вдигна краката й на кръста си, обви косата й около другата си ръка, за да я застави да не се движи, и проникна в нея с един мощен тласък.

Вече не можеше да се контролира и не мислеше дали й причинява болка. Не можеше да спре, а устните му заглушаваха протестите й. Когато усети, че семето му ще се излее в нея, той плъзна ръка между запотените им тела и с ласка я прикани да се присъедини към него.

Бедрата й бяха удивително силни. Стискаше го между тях, сякаш се опитваше да го погълне, молейки да я освободи от сладкото мъчение.

Алек се отпусна изтощено върху нея. Измина доста време, преди да събере сили да я погледне. Първата му мисъл бе, че е постъпил отвратително и я е използвал да задоволи страстта си.

— Джейми? Нараних ли те? Бях ли много груб с теб?

Тя не отговори. Алек се подпря на лакът и се надвеси над нея. Тревожеше се.

Тя спеше. Кинкейд не знаеше какво да мисли. Осъзна, че пръстите му са все още заровени в косите й и с търпение, което сметна за изненадващо, бавно се освободи от меките къдрици. Приглади влажната й коса и погали бузите й.

Знаеше, че я бе задоволил. Лейди Кинкейд бе потънала в дълбок сън с усмивка на устните.

 

 

Следващият ден изглежда щеше да бъде най-трудният за Джейми. Яздеха през красиви и диви места, покрай планински езера, чиито води се къдреха от вятъра, през безбрежни поляни от изумрудена трева. Изкачваха стръмни склонове, покрити с гъсти храсти. Великолепието на планинска Шотландия караше Джейми да си мисли, че двамата се бяха запътили към Рая.

Ала с всеки изминал час въздухът ставаше все по-влажен и режещо студен. Джейми се загърна плътно в зимната си пелерина. Главата й се замая и едва не падна от коня. Алек незабавно се озова до нея, повдигна я и я сложи върху жребеца си. Джейми не се възпротиви, когато той свали пелерината й и я захвърли на земята. Зави я в тежкото си наметало и я притисна към себе си.

Тя въздъхна уморено.

— Защо хвърли пелерината ми, Алек?

— Ще носиш моите цветове, за да те пазят от студа, Джейми.

Не можа да устои на желанието да я целуне леко по косите. Започваше да мисли, че неговата съпруга е най-удивителното същество на земята — заспиваше за миг.

Обичаше усещането за мекото й тяло, притиснато до неговото, и уханието й. Знаеше, че тя му вярва изцяло. Тази мисъл го изпълваше със задоволство.

Не спомена нищо за изминалата страстна нощ. Пламналото й от неудобство лице на сутринта му подсказа, че не желае да говорят за това.

Срамежливостта й го забавляваше.

Въпреки това малката му съпруга бе силна жена. Тя не осъзнаваше, че издръжливостта й има граници и че бе изтощена до смърт. Затова Алек намали темпото.

Беше заспала и Кинкейд трябваше няколко пъти настойчиво да я побутне, за да получи отговор.

— Джейми, събуди се! Вече сме у дома — за трети път повтори той.

— У дома ли? — объркано повтори тя и сънливо разтърка очи.

— Винаги ли толкова трудно се събуждаш след кратка дрямка?

— Не знам. Виждам само дървета, Алек. Затова ли ме събуди, за да се шегуваш с мен?

Алек повдигна брадичката й и посочи.

— Ето там, жено. Зад следващия хълм. Можеш да видиш дима от огнището ми.

Тя наистина видя дим и част от върха на кула. Най-сетне пред погледа им изплува стената, заобикаляща замъка му. Огромна! Сякаш бе изсечена направо в планината! Бе изградена от кафяв камък — новост както за шотландските, така и за английските традиции, тъй като повечето от бароните в Англия строяха стените около замъците си от дърво. Сякаш стигаше до облаците!

Дърветата наоколо бяха подрязани, а по скалистия склон на рова не се виждаше и тревица. Самият ров бе пълен с тъмна като мастило вода. Подвижният мост бе спуснат, но Алек и Джейми се насочиха към един процеп в стената.

Замъкът бе много по-величествен от скромния дом на баща й. Явно Алек бе богат мъж. Господарската къща можеше да се похвали не с една, а с две кули — всички знаеха колко скъпо струваше построяването им.

Джейми не бе очаквала нещо толкова внушително. Тя си мислеше, че шотландците живеят в каменни къщи със сламени покриви и пръстени подове подобно на крепостните в Англия. Сега осъзна колко погрешна е била представата й за Шотландия. Наоколо наистина се виждаха по-малки къщи — поне петдесетина на брой, накацали по хълмовете, докъдето стигаше погледът. Джейми предположи, че в тях живеят членовете на клана Кинкейд със семействата си.

— Алек, твоят дом е много внушителен. Когато стената бъде напълно завършена, външният ти двор ще заема половината Шотландия, не смяташ ли?

Той се усмихна на изненадата й.

— Сам ли живееш тук? Не виждам никакви войници.

— Моите хора ще ни чакат на върха на хълма — отвърна Алек. — Във вътрешния двор.

— И жените ли ще бъдат там?

— Само някои от тях. Повечето от жените и децата са заминали в имението на Джилбърт за пролетните празненства. Придружават ги половината от моите воини.

— Затова ли е толкова тихо? Колко души предвождаш? — попита Джейми и мигновено забрави за въпроса си. Усмивката му изцяло привлече вниманието й. — Щастлив си, че отново си у дома си, нали? — Оживлението й му бе приятно.

— Сега са около петстотин-шестстотин бойци. Да, англичанко, щастлив съм, че съм си у дома.

— Петстотин-шестстотин? О, Алек, ти отново се шегуваш с мен — раздразнено възкликна Джейми.

— Истина е, Джейми. Кланът Кинкейд е многоброен.

— Според шотландското броене. Наистина ли си мислиш, че кланът ти е толкова голям?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто смятам, че ти трябва помощ, за да се научиш да броиш, Алек. Нали ми каза, че за три дни сме тук, а ни бяха нужни още толкова.

— Забавих ездата заради състоянието ти.

— Какво състояние?

— Ти беше разранена и доста чувствителна, забрави ли?

Лицето й пламна.

— Освен това виждам, че си много изморена.

— Не съм. Това не е важно — побърза да добави тя, тъй като той се намръщи. Предстоеше й среща с близките му и искаше да е в добро настроение. — Дори да ми кажеш, че тук има седемстотин воини под твоето предводителство, ще ти повярвам.

Усмивката му бе доказателство, че отново бе спечелила благоразположението му. И все пак не можа да устои на желанието си да го подразни още малко.

— Все пак струва ми се доста странно, Алек, че наоколо не се вижда нито един воин. Нима всичките шестстотин чакат в двора?

Закачливостта й го развесели. Той се надигна и пронизително изсвири.

Отговориха му незабавно. Те заприиждаха отвсякъде — от върха на стената, от къщите, от конюшните, от дърветата и горите, които ги заобикаляха. Огромно множество мъже с грубо изсечени лица и широки рамене. Игла да хвърлиш — няма къде да падне.

Алек не бе преувеличил. Може би дори малко бе посмалил броя им. Докато Джейми се взираше във войниците, съпругът й кимна в знак на одобрение и вдигна ръка. Щом я сви в юмрук, възторжени викове разцепиха тишината.

Джейми бе толкова слисана от надигналата се врява, че стисна другата ръка на Алек, която обвиваше кръста й. Не можеше да откъсне поглед от мъжете, макар да знаеше, че е невъзпитано. Беше дошла в земята на гигантите. Бяха със сурови лица и зорки погледи, но това, което я накара напълно да онемее, бе облеклото им.

Коли не бе затъпяла от пиене и отлично знаеше какво приказва. Шотландците наистина носеха женски рокли, по-скоро поли. И то полички, които достигаха едва до коленете им. Джейми невярващо поклати глава. Не, това не бяха полички. Това бяха одеяла, както на келтски наричаха тези карирани платове.

Всички носеха еднакви по цвят дрехи — цветовете на Алек. Полите бяха увити около кръста и пристегнати с колан.

Някои от тях бяха с минзухарено жълти ризи, други — голи до кръста. Повечето бяха боси.

— Искаш ли да ги преброиш? — попита Алек. Смушка коня си и добави: — Според мен са около двеста, жено. Но ако искаш да…

— Според мен са петстотин — прошепна Джейми.

— Сега ти преувеличаваш.

Джейми погледна към Алек, опитвайки се да се съвземе. Воините биха строени в редици покрай пътеката, която изкачваха.

— Сигурно са цял легион, Алек, дори и това да са половината от хората ти.

— Не. Един легион наброява триста души, а понякога повече. Моите не са толкова много, Джейми, освен ако не прибавя и съюзниците си, разбира се.

— Разбира се.

— Няма защо да се боиш.

— Не се боя. Защо мислиш, че се страхувам?

— Трепериш.

— Не е вярно. Те всички са се втренчили в нас.

— Любопитни са.

— Нали не сме ги сварили неподготвени, Алек? — Гласът й прозвуча отчаяно.

— За какво мислиш?

Джейми се бе втренчила в брадичката му. Той повдигна нейната и видя, че лицето й се изчервява.

— Моите хора винаги са подготвени.

— Не ми изглеждат такива.

Алек внезапно проумя защо тя е толкова смутена.

— Ние не ги наричаме рокли.

Очите й се разшириха от удивление.

— Да не би Бийк да ти е казал…

— Аз бях там.

— Къде?

— В конюшнята.

— Не е вярно!

— Вярно е.

— О, боже!

Джейми отчаяно се опита да си припомни разговора с главния коняр.

— Какво още си чул?

— Че шотландците имат овчи мозъци, че се замерят с борови колове, че…

— Аз само се шегувах със сестра си и освен това си помислих, че Коли е пияна, когато ми каза… Алек, те винаги ли са облечени толкова неприлично? Винаги ли коленете им са открити?

Щеше да бъде жестоко, ако се изсмее в лицето й.

— Ще привикнеш с това, когато заживееш тук.

— Ти не се обличаш като войниците си, нали? — звучеше искрено ужасена.

— Напротив, обличам се.

— Не, не е вярно. — Джейми въздъхна, когато осъзна, че отново му противоречи. Изглежда, че той се обиждаше всеки път, когато тя му възразеше за нещо. — Искам да кажа, че в момента си облечен в напълно прилични панталони и заради това предположих, че…

— Аз идвам от Англия, Джейми. Това е единствената причина, за да нося тези неудобни торби.

Джейми се огледа и сетне отново се обърна към съпруга си.

— Как държат панталоните си навити над подгъвите на полите?

— Не го правят.

— Тогава какво… — Зърна дяволития поглед в очите му и реши, че е по-добре да не знае. — Няма значение. Вече не ми се иска да знам какво носят отдолу.

— О, но аз искам да ти кажа.

Усмихваше се като истински хулиган. Джейми въздъхна тежко, като си припомни непристойните му забележки и собствените си неособено благоприлични въпроси. В този миг наистина изглеждаше красив. Сърцето й запърха като пеперуда.

— Може би ще ми кажеш по-късно, когато падне нощ, Алек, и е достатъчно тъмно, за да не видиш смущението ми. Обличат ли метална ризница, когато се бият?

— Никога не носим доспехи. Някои носят наметало. Но опитните воини предпочитат старите традиции.

— И какви са те?

— Да не носят нищо.

Сега вече бе напълно сигурна, че й се подиграва. Представи си ги голи воини, възседнали коне и поели на война. Това я разсмя.

— Значи те просто захвърлят наметалото си и…

— Да, точно така.

— Алек, сигурно ме смяташ за много глупава, щом очакваш да повярвам на приказките ти. Престани да шегуваш с мен, моля те! Освен това е доста грубо толкова дълго да не обърнеш никакво внимание на хората си.

След тези думи Джейми се обърна с гръб към съпруга си, облегна се на гърдите му и се опита да придаде спокойно изражение на лицето си, докато минаваха покрай воините. Това й струваше доста усилия, особено след неприличните мисли, които Алек бе събудил в главата й.

— Ще трябва да се научиш да не даваш заповеди, жено!

Притисна с брадичка върха на главата й. Забележката му бе изречена с мек тон. Вълна на удоволствие заля тялото й.

— Бих искала да се държа, както подобава, съпруже мой, но това се отнася и за теб. Грубостта едва ли ще се хареса някому, дори и в Шотландия.

Силен вик отекна през клоните на дърветата точно когато наближаваха някаква широка поляна. Алек дръпна поводите на Уайлдфайър, която неспокойно се изправи на задните си крака, и скочи от коня си. Остави Джейми върху гърба на жребеца и поведе двете животни към насъбралото се множество от очакващи ги воини.

Господи, колко нервна се чувстваше! Скръсти ръце, за да не се вижда, че треперят.

Някакъв рус мъж, висок колкото Алек, се отдели от останалите и пристъпи напред, за да приветства своя леърд. Красотата му я наведе на мисълта, че е роднина на Алек. Предположи също, че той е втори в йерархията на клана. Двамата явно бяха добри приятели, тъй като непознатият прегърна топло вожда си и силно го потупа по гърба. Воинът изговаряше неясно думите и Джейми не можеше да разбира добре. Ала все пак схвана достатъчно и се изчерви. Двамата гиганти си разменяха доста солени закачки. Още един странен навик на шотландците!

След това заговориха за сериозни неща. Джейми разбра, че новините не бяха много добри, тъй като гласът на съпруга й зазвуча рязко и отсечено, а лицето му се намръщи. Изглеждаше разгневен. Воинът бе по-скоро разтревожен.

Вървяха към вътрешния двор и Алек не й обръщаше никакво внимание. После подаде юздите на Уайлдфайър на един мъж, който обикаляше наоколо, и се обърна, за да я свали на земята.

Дори не я удостои с поглед. Джейми стоеше изправена до съпруга си, докато той продължаваше да говори с воина.

Половината от хората на Алек я зяпаха втренчено, а намръщените им лица показваха, че никак не харесват това, което виждат. Другата половина заобиколиха Уайлдфайър. Те се усмихваха.

Кобилата никак не бе очарована от вниманието, което й засвидетелстваха. Изправи се на задните си крака, раздразнено изцвили и доста грубо се опита да стъпче мъжа, който се опитваше да хване юздите й. Джейми реагира инстинктивно. Подобно на майка, чието дете се държи непослушно, тя мигновено се спусна, за да я успокои.

Движението й бе толкова бързо, че Алек не успя да я спре. Без да мисли за мъжете наоколо, Джейми заобиколи съпруга си и жребеца му, мушна се между двамата гиганти и се втурна да успокои своето бебе.

Спря на няколко крачки от любимката си. Не бе нужно да изрича остри думи. Просто протегна ръка и зачака.

Уайлдфайър веднага се усмири и дивият поглед изчезна от очите й. Докато воините наблюдаваха сцената като омагьосани, гордата бяла красавица послушно запристъпва към господарката си.

Алек внезапно изникна до Джейми. Прегърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Тя обикновено е много послушна — каза Джейми на съпруга си. — Но е уморена, Алек, и гладна. Може би трябва да я заведа…

— Доналд ще се погрижи.

Не искаше да спори с него пред хората му. Алек взе поводите на Уайлдфайър и заговори бързо на келтски на някакъв млад мъж, който бе дотичал отнякъде.

Според Джейми този Доналд бе твърде млад за главен коняр. Но когато той заяви, че Уайлдфайър е прекрасен кон, тя реши, че може да му се довери. Очевидно разбираше от коне. Имаше нежен глас, гъста пламъкова коса и чаровна усмивка.

Но Уайлдфайър явно не го хареса. Нервното животно се опита да се мушне между Джейми и Алек. Доналд обаче бе твърдо решен да се справи с капризната кобила и с помощта на Алек най-сетне успя да я укроти. Джейми ги наблюдаваше като разтревожена майка, принудително отделена от детето си.

— Ще свикне!

Забележката на Алек я вбеси. Значи в неговите очи и тя, и кобилата бяха едно и също! Бе казал същото и за нея!

— Може би тя ще свикне — отвърна Джейми, като натърти на „тя“.

Двамата закрачиха към стълбите, които водеха към вратите на замъка. Алек все още не я бе представил на хората си. Това я озадачаваше, но сетне реши, че съпругът й чака подходящ момент.

Стигнаха до най-горното стъпало и спряха. Той се извърна и я накара и тя да стори същото. Ръката му продължаваше да обгръща раменете й.

След малко я пусна, взе наметалото, което му подаде един от воините, и го метна през дясното й рамо. В двора се възцари тишина. Всеки един от мъжете постави ръка на сърцето си. Главите им бяха сведени.

Моментът бе настъпил. Джейми се изправи гордо и зачака прекрасната реч, която Алек щеше да произнесе в нейна чест. Каза си, че трябва да запамети всяка дума, за да може после да си ги припомня с наслада, когато Алек я ядоса или обиди незаслужено.

Речта се оказа доста кратка. Започна и свърши, преди ти да се усети. Гласът на Алек се извиси над множеството:

— Моята съпруга.

Моята съпруга?! Това ли бе всичко?! Нима няма да каже още нещо?! Той мълчеше и Джейми разбра, че бе свършил, тъй като бе говорил на келтски, а тя вече бе решила, че няма да се издаде, че разбира езика му, не можеше да позволи той да види колко е ядосана и обидена от грубостта му.

По знак на Алек всички мъже измъкнаха мечовете си ножниците си. Пореден мощен вик огласи двора.

Джейми се притисна към Алек, сетне свела глава и направи реверанс на воините.

Техният оглушителен поздрав я стъписа. Алек си помисли, че е малко уплашена и смутена от вниманието.

— Какво им каза, Алек? — прошепна тя, макар отлично да знаеше отговора.

— Казах им, че си англичанка — излъга Алек. Метна отново ръка през раменете й и както вече му се бе превърнало в твърде обезпокоителен навик, безцеремонно я дръпна към себе си.

— И навярно това е причината за радостния им поздрав — сопна се тя. — Че съм англичанка.

— Не, съпруго моя. Това е причината за виковете им.

Възмутително! Джейми поклати глава.

— Какво мислиш за хората ми? — вече сериозно попита Алек.

Тя не го погледна.

— Мисля, че всички те имат мечове, Кинкейд, а ти нямаш. Това си мисля.

Жена с характер! Алек се засмя в отговор на заядливата й забележка.

Войниците вече съвсем открито я зяпаха. Кинкейд си каза, че имат право да задоволят любопитството си. Щеше да им трябва време, за да свикнат с нейната външност. Дори той още не можеше да свикне с необикновената й красота.

Воинът, за когото Джейми реши, че е втори след Алек, по негов знак се спусна към тях.

— Това е Гейвин, съпруго моя. Когато отсъствам, той е най-главен тук.

Младият мъж я погледна в очите. Джейми му се усмихна. Обаче усмивката й започна да помръкна, тъй като мъжът продължаваше да я гледа втренчено. Питаше се дали той чака тя да каже нещо, или пък това е някакъв официален шотландски ритуал.

Бе много привлекателен. Напомни й за Даниел, съпруга на Мери, защото когато най-накрая й се усмихна, в зелените му очи проблясваха същите дяволити пламъчета.

— За мен е чест да се запозная с вас, лейди Кинкейд.

Гейвин не откъсваше поглед от нея дори и когато се обърна към Алек.

— Направил си добър избор, Алек. Чудя се как си убедил Даниел…

— Аз хвърлих кола по-далеч и имах правото да избирам първи — прекъсна го Алек. — Избрах я наслука.

— Избрал си ме наслука? — Джейми гневно се обърна към съпруга си. — Шегуваш се с мен пред приятеля си, Алек, или наистина мислиш така?

— Шегувам се.

— Алек все се шегува — обърна се Джейми към Гейвин. Думите й бяха тактичен опит да извини грубите думи на съпруга си.

Гейвин остана смаян. През всичките тези години той не знаеше някога Алек да се е пошегувал за каквото и да било. Но нямаше намерение да противоречи на лейди Кинкейд.

Обърна се достатъчно бързо, за да види как Алек намига на съпругата си.

— Тя е уморена, Гейвин. Нуждае се от една обилна вечеря и дълъг сън.

— Тя иска първо да разгледа новия си дом. — Гласът на Джейми трепереше от възмущение. — Тъй като тя е много любопитна.

И Алек и Гейвин се засмяха на изтънчения начин, по който младата жена им бе показала недоволството си, задето говореха в нейно присъствие, сякаш не бе там. Джейми също се усмихна, доволна, че бе успяла да ги постави на мястото им.

— Ще мога ли да се изкъпя, Алек?

— Незабавно ще се погрижа за това, милейди — побърза да я увери Гейвин и последва новата си господарка като послушно паленце.

Алек видя как Гейвин възхитено зяпа съпругата му. Бе развеселен от начина, по който приятелят му несръчно се опитва да скрие колко силно му бе въздействала Джейми — просто нямаше сили да откъсне поглед от нея.

— Благодаря ти, Гейвин. Смятам, че не е нужно да се държиш толкова официално. Моля те, наричай ме Джейми. Това е малкото ми име.

Тъй като приятелят на Алек не каза нищо, Джейми се обърна и го погледна. Гейвин се бе намръщил.

— Не желаеш ли да ме наричаш така?

— Как каза, че ти е името… Джейн… така ли?

— Не, Джейми — търпеливо повтори тя и кимна, тъй като Гейвин продължаваше да изглежда смутен.

Воинът се обърна към Алек и избъбри:

— Но това е мъжко име!