Джули Гарууд
Венчило с дявола (3)

Втора глава

Алек Кинкейд бързаше да се прибере у дома. Той бе уважил молбата на крал Едгар и бе останал в Лондон близо месец, за да изучи маниерите и етикета в английския кралски двор и да поопознае непредсказуемия английски крал. В интерес на истината тази задача никак не му бе по вкуса. Според него английските барони много се надуваха. Техните дами ръсеха глупости, а господарят им, Хенри, все се колебаеше. Но Алек не можеше да не отдаде дължимото на този владетел и макар с неохота, трябваше да признае, че един или два пъти бе изключително впечатлен от неговите неочаквани изблици на жестокост. Колко бързо бе осъдил и напипал онези глупави барони, които бяха извършили предателство!

Въпреки че Алек не се оплакваше от възложената му задача, с облекчение прие, че е приключила. Като предводител на голям и могъщ клан, той имаше многобройни задължения и отговорности. Нямаше да се учуди, ако в неговото владение в суровата северна част на Шотландия вече цари истински хаос особено след като вече бе заобиколено от клановете на Кембъл и Макдоналдс. Само един Бог знаеше какво щеше да завари у дома.

По дяволите, нямаше никакво намерение да си губи времето с женитби.

Но ще трябва да се ожени за тази непозната английска лейди само за да зарадва крал Едгар. Тя щеше да стори същото, подчинявайки се на заповедта на своя крал Хенри. Така щяха да скрепят нетрайния съюз между двете непрекъснато враждуващи кралства.

И Алек, и крал Едгар отлично знаеха защо крал Хенри настояваше за този брак. Кинкейд, макар и един от най-младите владетели в Шотландия, не бе сила за пренебрегване. Той разполагаше с приблизително осемстотин безстрашни воини, без да се броят верните му съюзници.

В Англия се носеха легенди за воинските умения на Кинкейд, а всички шотландци с неприкрита гордост се хвалеха с младия си предводител.

Освен това Хенри знаеше, че Кинкейд недолюбва англичаните. Той бе споделил с крал Едгар надеждата си, че тази женитба може да смекчи характера му — ако не изцяло, то поне донякъде. Може би след време, бе казал Хенри, шотландският владетел и младата му английска съпруга ще заживеят в мир и разбирателство.

Едгар обаче бе много по-проницателен и хитър, отколкото смяташе Хенри. Той подозираше, че английският крал храни тайната надежда да пренасочи лоялността на Алек към Англия. Наивник!

Наистина Едгар бе васал на Хенри от деня, в който коленичи и тържествено даде обет за вярност. Освен това бе израснал и възпитан в английския двор. И все пак той бе крал на Шотландия…

Хенри очевидно не разбираше това, а колкото до Кинкейд, той никога и при никакви обстоятелства нямаше да обърне гръб на Шотландия или на нейния крал, а най-малко пък една съпруга-англичанка можеше да му повлияе.

Даниел, приятел на Алек от детството, който скоро щеше да бъде провъзгласен за предводител на съседния на Кинкейд клан Фъргюсън, също бе получил заповед да си вземе английска невеста. Даниел също прекара един досаден месец в Англия. И той изгаряше от нетърпение да се прибере в родната Шотландия.

Двамата воини яздеха от зазоряване. Спряха само на два пъти, за да починат конете им. Смятаха да прекарат не повече от два часа в имението на барон Джеймисън — предостатъчно време, за да хапнат, да си изберат невести, да се извърши брачната церемония, ако в имението има свещеник, и веднага да отпрашат за Шотландия.

Нямаха никакво желание да прекарат още една нощ на английска земя. Не ги интересуваше дали младоженките имат други намерения. В крайна сметка те бяха просто движима собственост — е, може би малко по-ценна от бойните жребци!

Алек бе спечелил правото пръв да си избере жена, тъй като бе хвърлил по-надалеч грубо одялания боров клон^[1]. Всъщност нито един от двамата не бе взел присърце жребия, така че не се бяха престарали особено. Просто и двамата трябваше да изпълнят едно досадно задължение. Нищо повече.

Дявола и Неговия ученик пристигнаха в имението на барон Джеймисън три дни преди очакваното.

Конярят бе този, който пръв видя приближаването ма шотландските воини и тъкмо той им даде тези прозвища, които толкова добре им паснаха.

Бийк си седеше на горното стъпало на стълбата. Смяташе да се качи в плевника и да си подремне малко. През целия следобед работи под лъчите на топлото пролетно слънце. Почина само колкото да хапне. После лейди Мери замъкна сестра си Джейми на южната ливада и той трябваше да ги последва, за да се увери, че не са замислили някоя лудория. Когато някой успееше да откъсне Джейми от безбройните й задължения, тя така се отпускаше, че в нея се развихряше онази скрита дива част от характера й, която за малко взимаше връх над иначе разсъдливата й и разумна природа. Понякога това момиче забравя всякакви задръжки — още едно доказателство, че се нуждае от силен мъж, които непрекъснато да я наблюдава, мислеше си Бийк. Неговата сладка Джейми можеше да убеди дори крадеца да се откаже от плячката си. И само Бог знаеше каква дяволия крои сега!

Да, май трябваше наистина да отиде да види какво правят двете палавници!

Прозя се шумно и заслиза надолу по стълбата. Тогава ги видя!

Едва не загуби равновесие. Остана си със зяпнала уста. Коленете му се подкосиха, сърцето му бясно заблъска. Бийк си напомни, че във вените му тече шотландска кръв, макар и от много по-цивилизованата непланинска част на Шотландия. Освен това си припомни, че никога досега не е съдил за някого единствено по външния му вид. Но въпреки това продължаваше да трепери пред втренчените погледи на двамата гигантски воини.

Опита се да извини страха си с обяснението, че той е само един обикновен човек, изправен пред две страшилища.

Този, когото Бийк мислено нарече Ученик на дявола, бе висок и широкоплещест, косата му — с цвета на ръждясали гвоздеи, а очите — зелени като океана. В ъгълчетата на тези студени очи плетяха мрежа сурови бръчки.

Другият, който според Бийк приличаше на самия дявол, имаше бронзова коса и загоряло лице. Беше с една глава по-висок от придружителя си, а тялото му — мускулесто и стройно. И нито грам излишна тлъстина. Същински Херкулес. Бийк неуверено пристъпи напред, за да разгледа по-добре лицето му, но в същия миг съжали, че го бе направил. Чертите на непознатия бяха строги и сурови, а кафявите му очи излъчваха мрачна студенина. С нарастващо отчаяние Бийк си помисли, че този поглед би попарил като слана цяла леха пролетни цветя. По-добре да отиде в ада, отколкото да позволи на един от тези двама варвари да приближи до скъпата му Джейми!

— Казвам се Бийк и съм главният коняр на замъка — най-сетне успя да избъбри той, като се надяваше по този начин да създаде впечатлението, че в конюшнята има неколцина прислужници, за които той отговаря. Това може би щеше да го издигне достатъчно в очите на новодошлите, че те да решат да разговарят с него. — Идвате по-рано — продължи старецът и нервно кимна. — Иначе цялото семейство и слугите щяха да излязат да ви посрещнат както подобава.

Бийк спря, за да си поеме дъх, и зачака отговор. Ала очакването се проточи и цялата смелост, която бе успял да събере, започна да се изпарява. Чувстваше се безпомощен като буболечка. Начинът, по който двамата гиганти се взираха в него, още повече го изнервяше. Главният коняр реши да опита още веднъж.

— Ще се погрижа за конете ви, милорди, докато вие се представите на господарите на този дом.

— Сами ще се погрижим за конете си, старче.

Бе заговорил Ученика на дявола. Гласът му не бе никак приятен. Бийк кимна и отстъпи няколко крачки встрани, за да им направи път. Наблюдаваше как двамата благородници свалят седлата и хвалят конете си. Животните наистина бяха великолепни жребци без драскотини и белези от удари с камшик.

В гърдите на Бийк припламна плаха надежда. Отдавна бе научил, че истинският характер на мъжа се познава по това как се отнася към майка си и към коня си. Конят на барон Андрю бе целият наранен от камшик и според Бийк това бе достатъчно ярко доказателство за верността на теорията му.

— Навярно сте оставили войниците си пред крепостните стени? — попита конярят на келтски, за да изтъкне, че е приятелски настроен.

Ученика на дявола изглежда остана доволен от усилията му, защото дори му се усмихна.

— Дойдохме сами.

— Чак от Лондон! — Бийк не можа да прикрие изненадата си.

— Да — кимна благородникът.

— И не сте се погрижили някой да ви пази гърбовете?

— Не се нуждаем от ничия закрила. Англичаните — да, но не и ние. Не съм ли прав, Кинкейд?

Дявола не си направи труда да отговори.

— А как са вашите имена, господа? — осмели се да попита Бийк. Знаеше, че въпросът му е доста дързък, ала двамата благородници не се намръщиха и това му вдъхна смелост.

Вместо да отговори, Ученика на дявола отбеляза:

— Виждам, че говориш нашия език, Бийк. Шотландец ли си?

Възрастният мъж гордо изпъчи рамене.

— Да. Косата ми, преди да побелее, бе червена.

— Аз се казвам Даниел и съм от клана Фъргюсън. А той е Алек, поне така го наричат приятелите му — кимна мъжът към другия воин. — Алек е предводител на клана Кинкейд.

Бийк церемониално се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас. От толкова много години не съм разговарял с чистокръвни шотландци, че май съм забравил как да се държа. Забравил съм и колко огромни са планинците. Изкарахте ми акъла!

Бийк отвори вратите на две чисти клетки близо до входа на конюшнята, донесе две кофи с овес и ведро с вода и отново се опита да поведе разговор с двамата воини.

— Вие наистина пристигате с три дни по-рано. Опасявам се, че в къщата ще се развихри невероятна суматоха.

Двамата благородници не отвърнаха нищо, ала старецът видя как се спогледаха. По израженията им бе ясно, че никак не ги е грижа дали ще причинят безпокойство.

— Да не би да очаквате някой друг, освен нас? — попита Даниел и се намръщи.

Въпросът му озадачи Бийк.

— Не. Поне през следващите три дни.

— Подвижният мост е спуснат, старче, а и не видях никаква стража. Навярно…

— А, това ли било — махна Бийк и въздъхна облекчено. — Ами, мостът си стои обикновено, а стража никога не сме поставяли. Просто барон Джеймисън е малко разсеян.

Когато видя смаяните физиономии на шотландските воини, Бийк реши, че трябва все пак да защити господаря си.

— В това глухо и затънтено място не се тревожим за безопасността си. Баронът винаги е казвал, че си нямаме нищо ценно, което би поблазнило разбойниците и крадците. А и никой не идва без предварителна покана.

— Нямате нищо ценно?!

Алек Кинкейд най-сетне бе проговорил. Гласът му бе мек, но силен. И когато се обърна към Бийк, старецът усети как коленете му отново се разтреперват.

— Той има дъщери! Не е ли така?

Пламъкът в очите му можеше да изпепели цяло дърво. Бийк не можа да издържи погледа му и сведе глава втренчвайки се във върховете на ботушите си.

— Да, има дъщери, дори повече, отколкото му се иска да признае.

— И въпреки това не ги защитава? — попита Даниел. Поклати невярващо глава, обърна се към Алек и рече: — Чувал ли си някога нещо подобно?

— Не, не съм.

— Що за човек е този барон Джеймисън? — извърна се Даниел към Бийк.

— Англичанин, Даниел — побърза да отговори Кинкейд.

— А това обяснява всичко? — потвърди приятелят му. — Я ми кажи нещо, Бийк. Да не би дъщерите на барона да са толкова грозни, че да не се нуждаят от защита? Или пък може би не са добродетелни и почтени дами?

— Все са хубавици — отвърна Бийк. — И чисти, както в деня, в който са се родили. Да пукна на място, ако лъжа. Просто баща им понякога забравя отговорностите си — добави старецът и се намръщи.

— Колко дъщери има барона? — намеси се Даниел. — Ние така и не попитахме за това вашия крал.

— Вие ще видите три — промърмори Бийк.

Тъкмо се канеше да обясни забележката си, когато двамата воини се обърнаха и се запътиха към вратата.

„Сега или никога“, каза си старецът. Пое дълбоко дъх и извика:

— Равни ли сте по могъщество или единият от вас е по-силен и по-богат владетел?

Алек усети страха в гласа на главния коняр. Това го озадачи и той се обърна.

— Каква е причината за подобен нахален въпрос?

— Не исках да ви обидя — заоправдава се Бийк. — Имам съвсем основателна причина за въпроса си. Знам, че надвишавам правата си, но все някой трябва да се погрижи за нея, а аз съм единственият, който може да го стори.

Даниел се намръщи, озадачен от странното обяснение. Струваше му се лишено от всякакъв смисъл.

— След година или две аз ще стана вожд на моя клан, тъй като съм призван за това по наследство — отвърна той. — Кинкейд вече е вожд. Обяснението удовлетворява ли те, Бийк?

— В такъв случай той ли има правото пръв да си избере невеста? — обърна се старецът към Даниел.

— Да.

— И той е по-силен и по-могъщ от теб?

— Засега — кимна Даниел и се усмихна. — Бийк, нима никога не си чувал за воините на Кинкейд?

— Е, чувал съм разни истории…

— Да разбирам ли, че тези истории се отнасят до уменията на Алек да се сражава?

— Да. Обаче не би трябвало да им вярвам — побърза да добави Бийк и хвърли бегъл поглед към Кинкейд. — Нали разбирате, те се разказват от англичани и аз съм сигурен, че са преувеличили… хм… жестокостта на този достоен воин.

Даниел се усмихна на Алек, преди да отговори:

— О, съмнявам се, че историите са преувеличени, Бийк. Говори ли се, че той никога не проявява милост?

— Да.

— По-добре да им повярваш, Бийк, тъй като те са самата истина. Не е ли така, Алек?

— Така е — потвърди приятелят му. Гласът му бе твърд.

— Бийк — продължи Даниел, — твоят въпрос ме заинтригува, въпреки че все още нямам никакво понятие какво се опитваш да изкопчиш от нас. Имаш ли и други въпрос?

Бийк плахо кимна, извърна се и се втренчи в Алек. Измина дълъг момент в мълчание, докато той се опитваше да измисли най-подходящия начин, за да разкаже за своята Джейми, без да проявява открита нелоялност.

Алек видя страха в очите на възрастния мъж. Върна се обратно и спря до него.

— Какво искаш да ми кажеш?

Бийк реши, че интуицията на Кинкейд е също толкова необикновена, колкото ръста и гласа му. Собственият му глас трепереше издайнически, но успя да избъбри:

— Отнасяли ли сте се някога през живота си жестоко към жена, Алек Кинкейд?

Лицето на шотландеца потъмня като буреносен облак, а очите му гневно заискриха. Бийк инстинктивно отстъпи назад и се подпря с ръка на стената.

— Досега бях търпелив с теб само защото си шотландец, старче, но ако още веднъж ми зададеш подобен недостоен въпрос, кълна се, че ще ти бъде последният.

Бийк кимна.

— Трябваше да знам със сигурност, тъй като възнамерявам да ви поднеса огромен дар и искам да знам дали ще оцените истинската му стойност, милорд.

— Той говори с недомлъвки — обади се Даниел, пристъпи напред и застана до Алек. Бийк забеляза, че имаше не по-малко гневен вид от приятеля си. — Май твърде дълго си живял в Англия, старче, щом задаваш такива долни въпроси.

— Знам, че въпросите ми звучат нагло — с отпаднал глас призна Бийк. — Но ако бъда по-откровен, ще съм нелоялен към моята господарка, а аз никога не бих си го позволил. — Макар да съм сигурен, че тя ще се опита да ме прикрие.

— Признаваш, че те е страх от жена? — попита Даниел.

Бийк не обърна внимание нито на каменното изражение на лицето му, нито на подигравката в гласа му.

— Не се страхувам от жена. Просто съм дал дума — обясни старецът. — Това момиче е целият ми свят. Не ме е срам да си призная, че я обичам като собствена дъщеря.

Бийк събра смелост, за да срещне погледа на Алек. О, как му се искаше другият воин да е по-силният и по-могъщият. Поне този Даниел понякога се усмихваше.

— А достатъчно силен ли сте, за да защитите това, което ви принадлежи? — обърна се Бийк към Кинкейд. Искаше колкото е възможно по-бързо да стигне до същината на проблема.

— Да.

— Барон Андрю ще събере много войници и ще дойде, за да си вземе скъпия дар, който смятам да ви дам. Освен това той е приятел на нашия крал Хенри — добави Бийк и сви вежди, за да подчертае последните си думи.

Ала изглежда Кинкейд изобщо не бе впечатлен и само равнодушно сви рамене.

— Това няма никакво значение за мен.

— Кой е барон Андрю? — попита Даниел.

— Един англичанин — отвърна Бийк.

— Още по-добре — отсече Алек. — Ако реша да взема този подарък, който ми даваш, ще посрещна спокойно всяко предизвикателство от който и да е англичанин. Това не представлява заплаха за мен.

Бийк видимо се отпусна.

— Да не би случайно твоят подарък да е някой кон? — заинтересува се Даниел и объркано поклати глава. Той все още не разбираше какво се опитва да каже този старец на Алек.

Кинкейд обаче бе разбрал.

— Не е кон, Даниел.

Бийк се усмихна. Явно шотландецът бе не само смел и безстрашен воин, но и доста проницателен мъж.

— След като видите моя подарък, леърд Кинкейд, сам ще пожелаете да го притежавате — гордо отсече той. — Харесвате ли сини очи, милорд?

— В Шотландия има много сини очи, Бийк — намеси се Даниел.

— Е, така е, но има синьо и синьо — провлачено рече Бийк. Изкиска се, прочисти гърлото си и продължи: — А сега, слушайте моята гатанка, леърд Кинкейд. Барон Джеймисън се отнася към дъщерите си също както към конете си. Достатъчно е да хвърлите само един поглед наоколо и ще разберете какво искам да кажа. Тези хубави кобилки в трите клетки отпред са за дъщерите на барона и всеки може да ги види. Но ако продължите по този дълъг коридор, леърд Кинкейд, и завиете надясно ще видите друга клетка, скрита в най-отдалечения ъгъл до страничната врата. Тя е отделена от останалите. Там именно държи своята красавица, великолепна бяла красавица, която само очаква подходящ жребец да я оплоди. Простете на мен, стария човек! Все пак съм шотландец. Огледайте добре кобилката! — Бийк настоятелно побутна Кинкейд напред. — Заслужава си да й отделите, малко от времето си, леърд Кинкейд.

— Той наистина събуди любопитството ми — обърна се Даниел към Алек.

Двамата мъже последваха главния коняр. Когато приближиха клетката, поведението на Бийк значително се промени. Той пъхна една сламка между предните си зъби, облегна се на стената и кръстоса небрежно крака. Младата кобила неспокойно изпръхтя, когато Алек протегна ръка, за да я погали. Страничната врата бе отворена и през нея се процеждаше слънчева светлина, която хвърляше меки отблясъци върху сребристата й грива.

След известно време гордата красавица се поуспокои. Накрая воинът все пак съумя да я предразположи да му покаже и нежната си природа. Бийк се надяваше, че шотландецът ще покори и Джейми със същото търпение.

— Тя наистина е красавица — рече Даниел.

— Да, но все още е полудива — подхвърли Алек. Той се усмихна и Бийк реши, че това за него не е недостатък.

— Казва се Уайлдфайър^[2] и напълно заслужава името си. Баронът не може да се приближи до нея. Той я даде на най-малката си дъщеря, защото изглежда тя е единствената, която може да я оседлае.

Алек отново се усмихна. Истинско чудо! А в този миг кобилата се опита да го ухапе по ръката.

— Бива си я! Ако се чифтоса с добър жребец, потомството им ще бъде истинско чудо!

Бийк проницателно го изгледа. Когато погледите им се срещнаха, старецът се засмя.

— Точно това си мисля и за моя подарък, милорд. Както вече ви казах, леърд Кинкейд, баронът се отнася към дъщерите си както към конете си. Трите са изложени на показ и всеки може да ги види…

Бе се заклел, че повече няма да каже нито дума. Сега бе ред на шотландеца да отгатне гатанката.

— Бийк? Вътре ли си?

Гласът бе на лейди Джейми. Бийк така се стресна, че едва не глътна сламката, която дъвчеше.

— Това е най-малката дъщеря на барона — прошепна той на двамата воини. — Ето там е страничната врата. Оттам е най-пряко до господарската къща. А пък аз по-добре да видя какво иска моята Джейми.

За годините си Бийк все още се движеше с изненадваща пъргавина. Той бързо зави зад ъгъла и видя Джейми и сестра й Мери, застанали по средата на коридора.

— Говореше ли с някого, Бийк? — попита Мери. — Стори ми се, че чух…

— Само отидох да нагледам Уайлдфайър — излъга старецът.

— Джейми предположи, че сигурно си подремваш и че ще трябва тихо да се промъкнем, за да вземем конете — призна си Мери.

— За бога, Мери, не бе нужно да му го казваш!

— Ама, нали ти…

— Засрами се, Джейми — сгълча я Бийк. — Никога не подремвам, а освен това изобщо не е необходимо да се промъквате където и да било. — Награди я с добродушна усмивка. — Това не подобава на две истински дами.

— Не е вярно, подремваш си — настоя Джейми. Намираше усмивката му за доста заразителна. — Днес май си в много добро настроение?

— Така е — призна си Бийк. Опита да прикрие оживлението си, тъй като в никакъв случай не искаше Джейми да заподозре, че замисля нещо. Дали шотландците все още бяха край клетката на Уайлдфайър? Макар че леърд Кинкейд не можеше да види лейди Джейми, бе уверен, че гласът й, толкова мек и дрезгав, със сигурност ще привлече вниманието му.

— Мога ли да запитам какво сте замислили вие двете през този чудесен следобед? — запита старецът.

— Искахме просто да пояздим — отвърна Мери и озадачено го изгледа. — Току-що ти го казахме. Да не си болен, Бийк? Джейми, струва ми се, че бузите му горят.

Джейми веднага протегна ръка и докосна челото му.

— Не, няма треска.

— Престани да се суетиш край мен — сряза я Бийк. — Добре съм!

— И ще ни позволиш да пояздим час-два? — с надежда попита Мери.

— Не, по-добре ще е да се поразходите — отсече старецът и скръсти ръце пред гърдите си, с което искаше да покаже, че всички по-нататъшни спорове са безсмислени.

— Защо не може да пояздим?

— Защото аз преди малко прибрах конете ви. Те са нахранени, почистени и готови за сън.

Бийк тъкмо изричаше последните думи от лъжата си, когато си припомни, че двата огромни жребеца все още се хранеха в клетките близо до предната врата. А ако Мери и Джейми ги забележеха! Двете сестри обикновено се носеха като волни птички из конюшнята, без да се задържат на едно място, но сега трябваше да ги накара да си тръгнат колкото се може по-скоро, преди да са зърнали непознатите жребци.

— Ще трябва да се подготвите за предстоящото посещение — избъбри Бийк. Грабна дясната ръка на Мери, лявата на Джейми и ги повлече към изхода.

— Мери ме убеди, че не бива да се тревожа за нежеланите гости през такъв чудесен следобед — заяви Джейми. — Стига си ме дърпал, Бийк!

— Имаме още цели три дни свобода — подхвърли Мери. — Джейми ще има достатъчно време, за да се подготви за посещението.

— И ти можеш да й помогнеш, малка госпожичке — изсумтя Бийк. — Няма да се преумориш.

— Престани да й натякваш, Бийк! Мери ще ми помогне, ако аз я помоля.

Бийк не изглеждаше никак убеден.

— Като говорим за молби — оживи се Мери, — има нещо, което бих искала да те помоля, Бийк.

— Мери, не тормози с въпросите си Бийк!

— Нямам намерение да го тормозя. Аз ценя мнението му и искам да узная дали това, което ми каза, е истина. За тези ужасни шотландци… Обмислям дали да не избягам. Какво мислиш за моя план, Бийк?

Бийк се опита да остане сериозен — лейди Мери изглеждаше толкова искрена.

— Предполагам, че зависи от това къде смяташ да избягаш.

— О, ами, всъщност още не съм решила точно в каква посока да поема…

— За какво ти е да бягаш, Мери? С какви ужасни истории сестра ти е напълнила главичката ти?

— Стига, Бийк, нали не смяташ, че ще лъжа собствената си сестра? — попита Джейми, опитвайки се да не избухне в смях.

— Познавам те, Джейми — поклати глава възрастният мъж. — Какви ужасии си разправяла? Сигурен съм, че Мери сега трепери от страх. А и какво разбирате вие от шотландци?

— Имат мозък на овца — заяви Джейми, намигна на Бийк и добави: — Само онези шотландци, които са израснали в планините, разбира се. Тези от низината са умни.

— Не се опитвай да ме забаламосаш със сладки приказки — смъмри я Бийк. — Този път няма да се получи. Виждам колко разтревожена е Мери. Чак ще си счупи пръстите от притеснение. Какво й каза?

— Само й споменах, че шотландците са много силни и здрави мъже.

— Е, Мери, в това няма нищо лошо — успокои я Бийк.

— И с голям апетит — подхвърли Мери.

— Това да не е грях?

— Грях е — настоя девойката.

— Лакомията и чревоугодничеството са грехове — усмихна се Джейми.

— И непрекъснато се биели…

— Не, Мери, казах, че се бият през по-голямата част от времето. Ако ще повтаряш думите ми, поне не ги изопачавай.

— Вярно ли е, Бийк?

— Кое да е вярно, Мери?

— Че все се бият?

— Аз само казах, че обичат да яздят — заяви Джейми и сви рамене.

Бийк видя, че високите скули на Джейми леко червенеят. Срамуваше се от приказките на сестра си. А може би чувстваше и вина — както когато бе успяла да убеди Мери, че баща й бил подписал заповед да я дадат в манастир. Все обичаше да си прави разни шеги. Представляваше прелестна гледка. Бе облечена в любимия на Бийк тъмносин цвят, косата й бе разпусната и гъстите копринени къдрици падаха свободно по изящните й рамене. По брадичката и носа си имаше мръсни петна.

На Бийк му се искаше леърд Кинкейд да види Джейми точно в този миг, когато виолетовите й очи блестят от радост. Мери също трогваше с розовата поизцапана рокля. Каква ли беля бяха извършили днес?

Неочаквано Мери изтърси:

— Джейми ми каза, че шотландците взимат всичко, което пожелаят. Освен това заяви, че имали специални предпочитания.

— И какви са те? — заинтересува се старецът.

— Силни коне, тлъсти овце и меки жени.

— Коне, овце и жени?

— Да, Бийк, в този ред. Джейми каза още, че те дори предпочитат да спят при овцете си. Е? Истина ли е? Вярно ли е, че за тях жените са на последно място?

Бийк не отговори. Втренчи се в Джейми и си помисли, че тя изглежда малко смутена, но не бе сигурен дали ще започне да се извинява, или ще избухне в смях.

Смехът победи.

— Честно, Мери, аз само се шегувах!

— Само се погледнете — сгълча ги Бийк. — Целите сте покрити с мръсотия като селянчета. Хубави дами, няма що! А ти, госпожичке — добави и размаха пръст към Джейми, — какво ми се смееш! Какво сте правили на ливадата?

— Той се опитва да те измъкне — каза Мери на сестра си. — Смятам обаче да те накарам да ми се извиниш, Джейми, и искам да ми кажеш цялата истина. Ако реша, че не си искрена с мен, ще кажа на отец Чарлз. Той ще ти наложи такова наказание, че скоро няма да го забравиш.

— Ти си виновна — възрази Джейми. — Толкова е лесно да те излъже човек! Доверчива си като малко пале.

Мери отново се обърна към Бийк.

— Всеки би си помислил, че сестра ми ще прояви повече разбиране и съчувствие. Аз съм в ужасно положение. Тя няма да се изправи пред онези шотландци и да се моли на Бог да не бъде избрана.

— Само защото моето име не е споменато в писмото на краля — напомни Джейми на сестра си.

— Не съм сигурен дали не е било споменато — подхвърли Бийк.

— Татко никога не би излъгал — възмутено възрази Джейми.

— Колкото до това, не мога да кажа дали си права, или грешиш, Джейми — отвърна Бийк. — Мери? Доколкото чух, Джейми не ти е казала нищо чак толкова ужасно за тези шотландци. Напразно се тормозиш, момиче.

— Тя ми разказа и други истории, Бийк. Наистина възмутителни. Но аз не съм толкова наивна, Бийк, независимо какво си мисли сестра ми.

Бийк се обърна към любимката си и се намръщи.

— Е, Джейми?

Девойката тихо въздъхна.

— Признавам, че поукрасих някои от тези истории, но много от тях са истина, Бийк.

— Откъде можеш ти да знаеш кое е истина и кое не? Както и да е, не бива да вярваш на разни слухове. Учил съм те на по-добри неща.

— Какви слухове? — попита Мери.

— Че шотландците хвърлят колове, за да се забавляват.

— Колове?

— Борови колове, Мери — отвърна Джейми.

Мери презрително изсумтя.

— Не вярвам.

— Да, правят го — настоя Джейми. — И ако да хвърляш колове, не е варварство…

— И ти мислиш, че ти вярвам?

— Истина е, Мери — призна Бийк. — Те наистина хвърлят борови клонове, но не един срещу друг.

Мери поклати глава.

— Шегуваш се с мен, Бийк! Или е истина и това, че шотландците обличат женски дрехи?

— Ами… — Бийк се задави и се закашля. — По-добре да излезем навън и там да довършим нашия спор. Денят е твърде хубав, за да стоим тук вътре.

— Истина е — каза Джейми, без да обръща внимание на предложението на Бийк. — Те носят рокли. Нали, Бийк?

— Къде си чула тези клевети?

— Коли ми каза.

— Коли? — намеси се Мери. — Е, ако си беше направила труда да ми споменеш този факт, никога нямаше да се хвана на твоите истории. Много добре знаеш, че тя по цял ден се налива с бира. Сигурно пак е била мъртво пияна.

— О, по дяволите — промърмори Джейми. — Не беше пияна.

— По дяволите! — повтори Мери. — О, Джейми, говориш също като Бийк!

— Да, правят го — намеси се конярят, опитвайки се да ги надвика.

— Какво правят? — изуми се Мери.

— Носят дреха, която стига до коленете им — обясни Бийк.

— Ето, нали ти казах, Мери!

— Тази дреха се нарича „плед“, Мери — изръмжа Бийк — Представлява пола от кариран плат. Това за тях е свещена дреха. Смятам, че дълбоко ще се обидят, ако чуят, че някой я нарича рокля.

— В такъв случай никак не се учудвам, че трябва да се бият през цялото време — подхвърли Джейми. Тя всъщност не бе повярвала на приказките на Коли, но Бийк изглеждаше съвсем убедителен.

— Да — съгласи се Мери. — Трябва да защитават роклите си.

— Това не са рокли.

— Видя ли какво направи, Джейми? Накара Бийк да се развика.

Джейми мигновено се разкая.

— Съжалявам, Бийк, че те разстроих. Господи, днес си толкова нервен! И постоянно се озърташ. Да не би да те е страх, че някой ще те нападне отзад? Какво…

— Не успях да си подремна — измърмори старецът. — Затова съм толкова кисел.

— В такъв случай трябва да отидеш и да си починеш — посъветва го Джейми. — Хайде, Мери! Бийк беше много търпелив с нас. — Хвана ръката на Мери и двете се запътиха към вратата.

— Господи, Мери, те наистина носят женски дрехи. Отначало не повярвах на Коли, но сега вече съм сигурна!

— Твърдо реших да избягам — каза Мери достатъчно високо, за да я чуе Бийк. Внезапно спря и се завъртя. — Може ли само още един въпрос?

— Да?

— Дали шотландците мразят дебели жени?

Възрастният мъж не отговори, само сви рамене и поклати глава, а Мери се обърна и побърза да настигне сестра си. Двете девойки повдигнаха краищата на полите си и се затичаха към горния двор на замъка. Докато ги наблюдаваше, на устните на Бийк заигра топла усмивка.

— Тя има мъжко име.

Главният коняр едва не припадна от страх. Не бе чул стъпките на Алек Кинкейд. Обърна се и се намери съвсем близо до огромния воин. Главата му едва стигаше раменете на шотландеца.

— Така майка й искаше да й отреди място в семейството. Барон Джеймисън не е истинският баща на Джейми. Въпреки това я обяви за своя дъщеря. Благородна постъпка, не мога да го отрека. Огледахте ли я добре? — припряно добави Бийк.

Алек кимна.

— Значи ще я вземете със себе си?

Преди да отговори, Кинкейд се втренчи за миг във възрастния мъж.

— Да, Бийк. Ще я взема със себе си.

Изборът бе направен.