Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pickup on Noon Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1

История

  1. — Добавяне

8

Фотографът на „Нюз“ вдигна стойката на светкавицата високо в лявата си ръка и се надвеси над фотоапарата си.

— А сега усмивката, господин Вайдори — каза той. — Онази, тъжната, която ги кара да се задъхват.

Вайдори се позавъртя в стола и застана с профил към апарата. Усмихна се на момичето с червена шапка, а после обърна усмихнатото си лице и към апарата.

Светкавицата блесна, камерата изщрака.

— Не беше лошо, господин Вайдори, въпреки че съм виждал и по-добри.

— Бях подложен на огромно напрежение — тихо каза Вайдори.

— И още как! Киселина в лицето не е шега работа! — съгласи се фотографът.

Момичето с червената шапка се изкиска, а после се изкашля зад елегантната ръкавица, обшита с червени тегели.

Фотографът събра принадлежностите си. Беше възрастен мъж в излъскан костюм от син шевиот, с тъжни очи. Той поклати посивялата си глава и оправи шапката си.

— Да, киселина в лицето никак не е шега работа — повтори. — Е, надявам се, че нашите момчета ще мога да ви видят сутринта, господин Вайдори.

— С удоволствие — изнурено отвърна Вайдори. — Само им кажи да ми позвънят от фоайето, преди да се качат. А ти пийни нещо на излизане.

— Аз съм шантав — рече фотографът. — Не пия.

Преметна чантата през рамо и се отправи към вратата. Дребно японче в бяла униформа изскочи като изпод земята и го изпроводи, след което отново изчезна.

— Киселина в лицето — каза момичето с червената шапка. — Ха-ха-ха! Голям майтап, ако едно възпитано момиче може да се изрази така. Може ли да си налея?

— Че кой те спира — изръмжа Вайдори.

— Никой никога не го е правил, скъпи.

Тя кръшно се отправи към масичката с четвъртит китайски поднос отгоре и си забърка силен коктейл. Вайдори се обади разсеяно:

— Май това беше последното за днес. „Бюлетинът“, „Прес Трибюн“, трите радиостанции и „Нюз“. Не е зле.

— Дори чудесно — обади се момичето с червената шапка.

Вайдори я изгледа смръщено.

— Но никого не са заловили — тихо добави той. — Освен някакъв невинен минувач. Ти не знаеш нищо за това изнудване, нали, Ирма?

Усмивката й бе ленива, но студена.

— Аз да те изнудвам за някаква въшлива хилядарка? Достатъчно си голям, Джони, вече мина четирийсетте, за да ги дрънкаш такива. Аз играя на едро.

Вайдори се изправи, приближи се до резбован дървен шкаф, отключи едно чекмедже и извади оттам голямо кристално кълбо. Върна се до стола си, седна, наведе се напред, стиснал кълбото между дланите си, и се загледа в него почти разсеяно.

Момичето с червената шапка го наблюдаваше над ръба на чашата си. Очите му се разшириха, придобиха стъклено изражение.

— По дяволите! Този пак се прави на ясновидец — прошепна тя. Силно тръшна чашата на подноса, приближи се и се надвеси над него. Гласът й бе гукащ, но напрегнат. — Да си чувал за старческо оглупяване, Джони? Случва се често с извънредно жестоки мъже, когато прехвърлят четирийсетте. Чалдисват на тема цветя и играчки, изрязват книжни куклички и си играят със стъклени топки… Възможно ли е… За Бога, Джони! Още не си превъртял.

Вайдори не откъсваше поглед от кристалното кълбо. Дишаше бавно, дълбоко.

Момичето с червената шапка се надвеси още по-близо до него.

— Да отидем да се повозим, Джони — изгука тя. — Обичам нощния въздух. Кара ме да си спомня, че имам сливици.

— Не искам да се возя — разсеяно отвърна Вайдори. — Усещам… усещам нещо. Някаква надвиснала заплаха.

Момичето внезапно се наведе и изби кълбото от ръцете му. То тежко тупна на пода и бавно се търкулна по дебелия килим.

Вайдори скочи с изкривено лице.

— Искам да излезем да се повозим, скъпи — студено каза момичето. — Вечерта е чудесна и ти имаш чудесна кола. Така че искам да се повозя.

Вайдори я гледаше с омраза в очите. После бавно се усмихна. Омразата се стопи. Той се пресегна и докосна устните й с два пръста.

— Разбира се, че ще се повозим, кукло — каза тихо.

Вдигна кълбото, заключи го в чекмеджето и влезе във вътрешната стая. Момичето с червената шапка отвори чантичката си, начерви се, отърка устни една в друга, оплези се на себе си в огледалцето, взе грубо вълнено палто в бежово, гарнирано с червено, внимателно се сгуши в него и преметна през рамо края на голямата си шал-яка.

Вайдори се върна, облечен с палто и шапка, преметнал пухкав шал с ресни над яката си. Двамата се отправиха към вратата.

— Да се измъкнем през задния вход — каза той. — В случай че още вестникари се навъртат наоколо.

— Защо, Джони? — Момичето с червената шапка подигравателно вдигна вежди. — Хората ме видяха, че влизам. Видяха ме и тук, вътре. Ти да не искаш да си помислят, че приятелката ти е останала за през нощта?

— По дяволите! — грубо изруга Вайдори и рязко отвори вратата.

Телефонът в стаята иззвъня. Вайдори изруга отново, пусна дръжката на вратата и зачака дребничкият японец в бялата униформа да вдигне слушалката.

Момчето остави слушалката, усмихна се умолително и размаха ръце.

— Вие обади, моля? Мене не разбира.

Вайдори се върна и вдигна слушалката. Каза:

— Да? Джон Вайдори на телефона.

После се заслуша. Пръстите му бавно стиснаха слушалката. Цялото му лице се напрегна, побеля. Произнесе бавно и дрезгаво:

— Почакайте малко.

Остави слушалката настрани, хвана се за масата и се облегна на нея. Момичето с червената шапка застана зад него.

— Лоши вести ли, скъпи? Пребледнял си като платно.

Вайдори бавно обърна глава и я изгледа.

— Омитай се оттук! — беззвучно каза той.

Тя се изсмя. Той се изправи, направи една-единствена голяма крачка и я зашлеви през устата. Силно.

— Казах омитай се оттук! — повтори със съвършено безжизнен глас.

Тя престана да се смее и докосна устните си с облечената в ръкавица ръка. Очите й бяха станали кръгли, но не и шокирани.

— Хей, Джони. Ти направо ме срути — каза учудено. — Та ти си бил страхотен. Разбира се, че ще си отида.

Тя бързо се обърна, леко отметна глава назад, отиде до вратата, махна му с ръка и излезе.

Вайдори не гледаше към нея, докато му махаше. Щом вратата се затвори, той вдигна слушалката и каза мрачно:

— Ела тук, Уолц… и то бързо!

Пусна слушалката върху билката и остана за миг с изпразнен поглед. Влезе отново във вътрешната стая и излезе, но вече без палтото и шапката. В ръката си държеше къс автоматичен пистолет. Пусна го с дулото надолу във вътрешния джоб на смокинга си, бавно вдигна слушалката отново и каза студено и твърдо:

— Ако някакъв господин Англич иска да ме посети, изпратете го горе. Англич.

Повтори името буква по буква, внимателно остави слушалката и седна на стола до телефона. Скръсти ръце и зачака.