Реймънд Чандлър
Запознанство на „Нун стрийт“ (3)

3

Джон Вайдори беше висок един и осемдесет и пет и притежаваше най-изящния профил в Холивуд. Беше мургав, обаятелен, романтичен, с интересни посребрени слепоочия. Раменете му бяха широки, бедрата тесни. Имаше талия на английски кралски гвардеец, а смокингът му стоеше толкова хубаво, та чак очите те заболяваха.

Той погледна Пийт Англич така, сякаш се канеше да му се извини, че не го познава. Пийт Англич пък погледна белезниците си, протритите си обувки върху дебелия килим, високия звънящ часовник до стената. По лицето му бе избила червенина и очите му блестяха.

Вайдори произнесе с отчетлив и ясен модулиран глас:

— Не, никога не съм го виждал. — Усмихна се на Пийт Англич.

Ангъс, цивилният лейтенант, се подпря в края на една от дърворезбованите маси и чукна с пръст по периферията на шапката си. Други двама детективи бяха застанали до стената. Четвърти седеше зад малко бюро със стенографска тетрадка пред себе си. Ангъс каза:

— Просто си помислихме, че може би го познавате. Ние не можем да измъкнем нищо съществено от него.

Вайдори повдигна вежди и се усмихна съвсем леко.

— Искрено съм изненадан от това.

Той заобиколи, събра чашите, остави ги на поднос и се зае да налива нови питиета.

— Случва се — каза Ангъс.

— Мислех, че имате начини — внимателно под-метна Вайдори, докато наливаше уиски в чашите.

Ангъс се вторачи в единия си нокът.

— Когато споменах, че не ни е казал нищо, господин Вайдори, имах предвид нищо съществено. Твърди, че се казва Пийт Англич, че е бил боксьор, но не се е състезавал от няколко години. Допреди около година бил частен детектив, но сега е без работа. Спечелил малко пари на зарове, напил се и просто се мотаел наоколо. Така попаднал на „Нун стрийт“. Видял пакета, подхвърлен от колата ви, и го вдигнал. Можем да го осъдим за скитничество, но това е всичко.

— Може и така да се е случило — тихо каза Вайдори.

Той разнесе чашите две по две на четиримата детективи, повдигна своята и леко кимна, преди да отпие. Пиеше елегантно, с върховна изящност на движенията.

— Не, не го познавам — отново отбеляза той. — Честно казано, не ми прилича на човек, който би ми лиснал киселина в лицето. — Махна с ръка и добави: — Затова, опасявам се, че довеждането му тук…

Внезапно Пийт Англич повдигна глава и се вторачи в Джон Вайдори. Гласът му прозвуча подигравателно.

— Това е голяма чест, Вайдори. Не се случва толкова често да губят времето на четири ченгета, за да водят задържаните по гости.

Вайдори приветливо се усмихна.

— Това е Холивуд — подхвърли той. — Все пак човек има репутация.

— Имал е — натърти Пийт Англич. — Последният ти филм бе истински трън в мястото, което не се споменава пред дами.

Ангъс замръзна на място. Лицето на Вайдори побеля. Той бавно остави чашата и отпусна ръка покрай тялото си. Премина с пружинираща походка по килима и застана пред Пийт Англич.

— Това е ваше мнение — рязко каза той, — но ви предупреждавам…

Пийт Англич го изгледа навъсено.

— Слушай бе, тежкар. Даваш откуп, защото някакъв смахнат е обещал да ти лисне киселина в лицето, ако не си платиш. Аз вдигнах пакета, но дори не съм докосвал хубавите ти нови парички. Ти си ги получи обратно. Направи си реклама за десет бона, без да ти струва нито цент. На това му викам майсторска работа.

— Достатъчно, арестуваният — сряза го Ангъс.

— Така ли? — подигра му се Пийт Англич. — Аз пък бях останал с впечатление, че искате да говоря. Е, сега говоря и мразя шубетата, ясно ли е?

Вайдори дишаше тежко. Съвършено неочаквано сви юмрук и го стовари върху челюстта на Пийт Англич. Пийт разтресе глава и затвори очи. После широко ги отвори, поотърси се и каза хладно:

— Лакътят нагоре, а палецът надолу, Вайдори. Иначе има опасност да си счупиш ръката.

Вайдори отстъпи назад и поклати глава. После погледна палеца си. Лицето му загуби белотата си. Усмивката се прокрадна отново.

— Съжалявам — каза разкаяно. — Много съжалявам. Не съм свикнал да ме обиждат. И тъй като не познавам този човек, по-добре си го отведете, лейтенант. А е и с белезници. Не беше особено спортсменско.

— Това го разправяй на понитата си, с които играеш поло. Аз не съм толкова чувствителен — рече Пийт Англич.

Ангъс се приближи до него и го потупа по рамото.

— Ставай да вървим, мой човек. Явно не си свикнал с отбрано общество.

— Не. Обичам негодниците — отвърна Пийт Англич.

Той бавно се изправи и затътри крака по мекия килим.

Двете ченгета, които подпираха стената, тръгнаха след него, прекосиха огромната стая и минаха под един свод. Ангъс и другият ги последваха. Озоваха се в малко фоайе и зачакаха асансьора.

Асансьорът дойде и те се спуснаха надолу към огромното безмълвно фоайе на „Честър тауърс“. Двамата детективи бяха застанали в единия край на мраморен плот, а двама служители стояха зад него, изпълнени с очакване.

Пийт Англич вдигна окованите си ръце в боксьорски поздрав.

— Какво, още ли няма журналисти? — подигравателно попита той. — На Вайдори никак няма да му е приятно, ако историята се потули.

— Върви, върви, умнико — озъби му се единият детектив.

Минаха по коридор и през страничен изход се озоваха в тясна уличка, която се спускаше почти отвесно надолу. Зад върховете на дърветата светлините на града образуваха огромен златист килим, съшит с ослепителни ивици от червено, зелено, синьо и виолетово.

Избръмчаха стартерите на две коли. Пийт Англич беше напъхан върху задната седалка на първата кола. Ангъс и още един седнаха от двете му страни. Колите се спуснаха надолу по хълма, при „Фаунтин стрийт“ завиха на изток, безшумно изминаваха миля след миля във вечерния мрак. „Фаунтин“ пресече „Булеварда на залеза“ и колите се спуснаха към центъра, към високите бели кули на кметството. На площада първата кола сви по „Лос Анджелис стрийт“ и се отправи на юг. Другата продължи направо.

След малко Пийт Англич поотпусна мускулите на лицето си и изгледа косо Ангъс.

— Къде ме водите? Това не е пътят за участъка.

Ангъс бавно извърна към него мургавото си сурово лице. След това едрият детектив се облегна назад и се прозина. Не му отговори.

От „Лос Анджелис стрийт“ колата зави по „Пето авеню“ на изток до „Сан Педро“, после отново на юг, квартал след квартал, тихи и шумни, къщи, където мълчаливи мъже седяха на разнебитени веранди или пък шумни младежки банди от двата цвята се ежеха и се мъчеха да се надприказват пред евтини ресторантчета, дрогерии и бирарии, пълни с игрални автомати.

На „Санта Барбара“ полицейската кола отново сви на изток и бавно се плъзна покрай бордюра към „Нун стрийт“. Спря на ъгъла зад вагона-закусвалня. Лицето на Пийт Англич отново се напрегна, но той нищо не каза.

— О’кей — измърмори Ангъс. — Свали му железата.

Ченгето от другата страна на Пийт измъкна ключ от джоба си, отключи белезниците и със задоволство ги раздрънка, преди да ги закачи на колана си. Ангъс отвори вратата и излезе от автомобила.

— Слизай — нареди той през рамо.

Пийт Англич излезе. Ангъс подмина уличната лампа, спря и му махна да се приближи. Ръката му се пъхна под сакото и излезе с пистолет. После тихо каза:

— Наложи се да го изиграем така. Иначе целият град щеше да разбере. Пиърсън е единственият, който те познава. Нещо да ти е хрумнало?

Пийт Англич взе пистолета си, бавно поклати глава и пъхна оръжието под собственото си сако, като гледаше тялото му да остане между него и колата край бордюра отзад.

— Предполагам, усетили са клопката — бавно изрече той. — Едно момиче се мотаеше наоколо, но може и да е било случайно.

Ангъс го изгледа мълчаливо, после кимна и се върна в колата. Вратата се затръшна, колата потегли и постепенно набра скорост.

Пийт Англич тръгна по „Санта Барбара булевард“ и излезе на „Сентрал авеню“, а оттам продължи на юг. След малко насреща му се появи ослепителен надпис с виолетови букви — „Клъб Джъгърнот“. Заизкачва широкото, застлано с килим стълбище към шумни тълпи и танцова музика.