Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mandarin’s Jade, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Правда Митева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1
История
- — Добавяне
6. Фирканата дама
На път за булеварда се отбих в заведение, където ме познаваха, и ударих едно силно кафе, дебело подплатено с коняк. След това усещах стомаха си като нов, но главата ми си остана старата залежала стока, а мустаците ми все още лъхаха на хлороформ.
Стигнах кантората и влязох в малката приемна. Този път вътре бяха две — Каръл Прайд и блондинка. Блондинка с черни очи. Блондинка, която би накарала и епископ да строши с шут стъклописа на катедралата.
Каръл Прайд се изправи намръщена и каза:
— Това е госпожа Филип Кортни Прендъргаст. От доста време е тук, а не е свикнала да я карат да чака. Иска да те наеме.
Блондинката ми се усмихна и протегна ръка в ръкавица. Докоснах ръкавицата.
Жената беше на около трийсет и пет и широко отворените й очи гледаха замечтано — доколкото черните очи могат да гледат замечтано. Имаше си всичко каквото ти душа поиска. Не обърнах голямо внимание на дрехите й. Бяха в черно и бяло. Облякъл я беше някой моделиер, а той би трябвало да си разбира от занаята, иначе тя нямаше да отиде при него.
Отключих вратата към частната си мислителница и ги въведох.
В ъгъла на бюрото ми се мъдреше наполовина изпита еднолитрова бутилка уиски.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, госпожо Прендъргаст — рекох. — Наложи ми се да изляза по работа.
— Не разбирам защо е трябвало да излизаш — ледено се обади Каръл Прайд. — Доколкото виждам, всичко, което е необходимо, се намира пред теб.
Подадох им столове. После седнах и тъкмо протегнах ръка към бутилката, когато телефонът до левия ми лакът иззвъня.
Непознат глас, без да бърза, каза:
— Марлоу? О’кей. Патлакът ти е у нас. Предполагам, искаш да си го получиш, нали?
— И двата. Аз съм беден човек.
— У нас е само единият — плавно изрече гласът. — Онзи, който и ченгетата биха искали да намерят. Ще ти се обадя по-късно. Помисли си.
— Благодаря.
Затворих телефона, сложих бутилката на пода и се усмихнах на госпожа Прендъргаст.
— Ще говоря аз — каза Каръл Прайд. — Госпожа Прендъргаст е малко настинала и трябва да си пази гласа.
И тя хвърли към блондинката един от многозначителните погледи, за които жените си мислят, че мъжете не разбират. От онези, дето дълбаят като зъболекарска машинка.
— Ами… — обади се госпожа Прендъргаст и се попремести така, че да вижда бутилката, която бях оставил върху килима зад бюрото.
— Госпожа Прендъргаст ми се довери — каза Каръл Прайд. — Не знам защо, може би защото й показах как би могла да избегне неприятностите, които несъмнено ще възникнат, ако историята се разчуе.
Изгледах я намръщено.
— Няма да има нищо такова. Преди малко разговарях с Рийвис. Лепнал й е такъв заглушител, че и динамитна експлозия не би вдигнала повече шум от търговец в заложна къща, който разглежда еднодоларов часовник.
— Много смешно — рече Каръл Прайд. — Особено за хора, които се занимават с подобни остроумия. Но госпожа Прендъргаст, представи си, иска да ни върне нефритената огърлица, без господин Прендъргаст да разбере, че е била открадната. Очевидно той все още не знае.
— Е, това е вече нещо друго — казах. (Друг път не знае!)
Госпожа Прендъргаст ме дари с усмивка, която проникна чак до портфейла в задния ми джоб.
— Обожавам чистото уиски — изгука тя. — Дали не може… по едно, съвсем мъничко?
Извадих две ликьорени чашки и отново поставих бутилката върху бюрото. Каръл Прайд се облегна назад, запали цигара и презрително загледа тавана. Нея човек можеше по-лесно да гледа. И по-дълго, без да му се замае главата. Госпожа Прендъргаст обаче те събаряше от раз.
Налях в двете чашки за дамите. Каръл Прайд изобщо не докосна своята.
— В случай че не знаеш — хладно се обади тя, — Бевърли Хилс, където живее госпожа Прендъргаст, в известен смисъл е особен квартал. Местната полиция разполага с радиоколи, които трябва да покриват съвсем малка територия, и я покриват като одеяло, защото в Бевърли Хилс има какво да се охранява. По-богатите къщи дори са свързани директно с участъка и кабелите са специални — не могат да се прережат.
Госпожа Прендъргаст обърна чашката си на един дъх и погледна бутилката. Налях й повторно.
— Това е нищо — засия тя. — Дори сейфовете и гардеробните с кожите са оборудвани с фотоклетки. Можем така да обезопасим къщата, че и слугите да не могат да се приближат до някои места, без полицията да цъфне на вратата само след трийсет секунди. Прекрасно, нали?
— Да, прекрасно — съгласи се Каръл Прайд, — но така е само в Бевърли Хилс. Излезеш ли веднъж, а не можеш цял живот да прекараш в Бевърли Хилс, освен ако не си мравка, разбира се, бижутата ти не са вече в такава безопасност. Затова госпожа Прендъргаст е имала дубликат на нефритената си огърлица.
Седнах малко по-изправен. Линдли Пол ми беше дал да разбера, че е необходим цял човешки живот, за да се имитира изработката на огърлицата — дори и да се намери подходящ материал.
Госпожа Прендъргаст си поигра с втората чашка, но не за дълго. Усмивката й ставаше все по-топла и по-топла.
— Така че, когато излизала да се забавлява извън Бевърли Хилс, госпожа Прендъргаст трябвало да носи имитацията. В случай че й се искало да носи нефрит, разбира се. Господин Прендъргаст много държал на това.
— А той има отвратителен характер — сподели госпожа Прендъргаст.
Налях още уиски, та да й е подръка. Каръл Прайд не пропусна да забележи това и почти ми се озъби:
— През нощта на обира обаче тя направила грешка и си сложила истинската.
Аз се ухилих насреща й.
— Знам какво си мислиш — рязко каза Каръл. — Кой е знаел за грешката? Станало така, че господин Пол разбрал скоро след като излезли от къщата. Той я придружавал.
— Той… ъ-ъ-ъ… докосна огърлицата — въздъхна госпожа Прендъргаст. — Можеше да разпознае истинския нефрит с пипане. Има и такива хора. Той наистина разбираше от скъпоценни камъни.
Отново се облегнах назад в скърцащия си стол.
— По дяволите! — възкликнах възмутено. — Отдавна трябваше да заподозра този тип. На бандата й е би необходим някой, който се движи във висшето общество. Как иначе са могли да знаят кога хубавите вещи са напускали скривалищата си? Може да ги е изпратил за зелен хайвер и те са използвали този случай, за да го очистят.
— Жалко, че са затрили такъв талант, не мислите ли? — мило се обади Каръл Прайд и побутна с пръст чашата си върху бюрото. — Аз няма да пия това, госпожо Прендъргаст. Ако искате още едно…
— Да не съм болна я — отвърна госпожа Прендъргаст и го гаврътна.
— Къде и как беше извършено нападението? — попитах рязко.
— Ами това също изглежда доста странно — отвърна Каръл Прайд, като успя да излезе с половин дума пред госпожа Прендъргаст. — След празненството, което било в Брентъд Хайтс, господин Пол пожелал да се отбият в „Трокадеро“. Били с неговата кола. По това време, ако си спомняш, разширяваха „Булеварда на залеза“. След като убили малко време в „Трокадеро“…
— И по няколко чашки — изкиска се госпожа Прендъргаст и посегна към бутилката. Наля в една от чашите си. По-скоро част от уискито се изля в една от чашите.
— …господин Пол тръгнал да я изпрати с колата и минал по булевард „Санта Моника“.
— Че откъде другаде — рекох. — Само оттам можеш да минеш, ако не искаш да се нагълташ с прахоляк.
— Да, но минал и покрай съмнителен хотел — „Тремейн“, и една бирария отсреща през улицата. Госпожа Прендъргаст забелязала как някаква кола се отделила от тротоара пред бирарията и ги последвала. И е съвсем сигурна, че същата кола ги притиснала към бордюра малко по-късно и нападателите знаели точно какво търсят. Госпожа Прендъргаст си спомня всичко много добре.
— Ами естествено — обади се госпожа Прендъргаст. — Да не си мислите, че съм била фиркана. Лесно не се предавам. Човек не губи такава огърлица всяка нощ.
Тя изля петата чаша в гърлото си.
— Да п-п-пукна, ако знам как изглеждаха онези мъже — продължи блондинката малко завалено. — Лин… тоест господин Пол — аз му виках Лин — се почувства някак неудобно. Затова си навря главата в торбата.
— Десетте хиляди за откупа бяха ваши, нали? — попитах.
— А чии да са, котенце, на иконома? И си искам мънистата обратно, преди Кърт да е загрял. К’во ще кажеш да надникнеш в онази бирария?
Тя порови из черно-бялата си чанта и изсипа купчина банкноти върху бюрото. Пооправих ги и ги преброих. Възлизаха на четиристотин шейсет и седем долара. Хубави пари. Оставих ги там, където си бяха.
— Господин Прендъргаст — със сладко гласче продължи Каръл, — когото госпожа Прендъргаст нарича Кърт, смята, че е открадната фалшивата огърлица. Той, изглежда, не може да ги различи. И не знае нищо за снощи, освен че Линдли Пол е бил убит от някакви бандити.
— Друг път не знае — казах, но този път високо и кисело. Избутах парите обратно към нея. — Сигурно си мислите, че ви изнудват, госпожо Прендъргаст. Грешите. Според мен причината тази история да не се изнася в печата така, както е станала в действителност, е, че върху полицията е оказан натиск. На тях пък това им изнася, защото искат да разкрият бандата, която се занимава с крадене на бижута. Въшкарите, които убиха Линдли Пол, вече са мъртви. Госпожа Прендъргаст се вторачи в мен с немигващ, лъщящ пиянски поглед.
— Изобщо не съм и подозирала, че ме изнудват. — Сега вече някои звуци й създава проблеми. — Ишкам ши мъништата и ши ги ишкам бържо. Парите не ме интересуват. Ижобщо. Дай ми да пия.
— Бутилката е пред вас.
Можеше да се натряска до безсъзнание. Все тая ми беше.
Каръл Прайд се обади:
— Не мислиш ли, че трябва да отидеш в онази бирария да видиш какво ще откриеш?
— На баба ти хвърчилото — рекох. — Идеята ти не струва.
Блондинката размахваше бутилката над двете си чаши. Най-после успя да напълни едната, гаврътна я и побутна купчината пари върху бюрото с лек нехаен жест, като дете, което си играе с пясък.
Взех банкнотите, подредих ги отново и заобиколих бюрото, за да ги сложа в чантата й.
— Ако открия нещо, ще ви уведомя — каза й. — Не е необходимо точно вие да ми давате капаро, госпожо Прендъргаст.
Това толкова й хареса, че едва не си сипа още едно. После обаче размисли, ако все още имаше с какво, изправи се и се упъти към вратата.
Настигнах я тъкмо навреме, иначе щеше да я отвори с нос. Задържах я за ръката и отворих. Отвън, облегнат на стената, чакаше униформен шофьор.
— Айде — пренебрежително каза той, изстреля фаса си и я пое. — Да си ходим, малката. Заслужаваш да те напляскам по дупето. Да пукна, ако не го направя.
Тя се изкиска, овеси се на него и двамата пресякоха коридора, свиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа ми. Върнах се в кантората, седнах и отново загледах Каръл Прайд. Тя бършеше бюрото с парцал, който бе намерила някъде.
— Да ти се не види служебната бутилка макар — горчиво каза момичето.
— По дяволите — отвърнах гневно. — Не й вярвам за пет пари. Дано я изнасилят по пътя за вкъщи. По дяволите тая история с бирарията.
— Слушай, господин Филип Марлоу, моралът й изобщо не ме интересува. Тъпкана е с пари и изобщо не е стисната. Видях мъжа й, мухльо с непресъхваща чекова книжка. Ако някой е нагласил да оправят оня тип, това е тя. Спомена ми, че от известно време подозирала, че Пол е кофти човек, но това не я засягало, стига нея да не закачал.
— Ама и този Прендъргаст си го бива, а? Не се и съмнявам.
— Висок, слаб, жълт. Изглежда така, сякаш първото мляко, което е засукал, е било вкиснато и още не може да се отърве от вкуса му.
— Пол не е откраднал огърлицата й.
— Не е ли?
— И не е имала никаква имитация.
Очите на Каръл се присвиха и потъмняха.
— Предполагам, всичко това си го научил от Сукесян Медиума?
— Кой е той?
Тя се наведе малко напред, после отново се облегна и здраво стисна чантичката си.
— Разбирам — продума бавно. — Не харесваш работата ми. Извинявай, че се намесих. Мислех си, че мъничко ти помагам.
— Казах ти, че тази история не ме интересува. Върви ви вкъщи и си пиши статията. Не се нуждая от ничия помощ.
— Мислех, че сме приятели — рече. — Мислех си, че ме харесваш.
И впери в мен тъжни, уморени очи.
— Трябва да си пазя хляба, а не да дразня полицията.
Тя се изправи и ме гледа мълчаливо още известно време. После се приближи до вратата и излезе. Слушах как стъпките й заглъхват по мозаечния под на коридора.
Останах така, почти без да помръдвам, цели десет-петнайсет минути. Опитвах се да отгатна защо Сукесян не ме беше убил. Нищо не разбирах. Слязох на паркинга и седнах в колата си.