Реймънд Чандлър
Нефритената огърлица (3)

3. Лу Капака

Не го разказах добре. Звучеше все по-зле. Рийвис, следователят, който дойде от централния отдел „Убийства“, ме слушаше, забил очи в пода, а двама цивилни стояха плътно зад него като телохранители. Патрулна кола бе тръгнала доста отдавна да охранява тялото.

Рийвис беше слаб, спокоен, около петдесетгодишен, с тясно лице, гладка сива кожа и безупречни дрехи. Панталонът му имаше ръб като бръснач и преди да седне, внимателно го повдигна. Ризата и вратовръзката сякаш бяха извадени от целофана преди не повече от десет минути, а шапката изглеждаше купена по пътя за насам.

Седяхме в стаята на дежурния в участъка на Западен Лос Анджелис недалеч от булевард „Санта Моника“. Бяхме само четиримата. Докато разговаряхме, някакъв пияница, който чакаше да го откарат в града за утринния съд, непрекъснато надаваше бойния вик на австралийските заселници.

— Така че за тая вечер бях негов телохранител. И добра работа свърших, няма що.

— Не си го слагай на сърце — небрежно каза Рийвис. — На всеки може да се случи. Май са те взели за този Линдли Пол, халосали са те, за да си спестят разправиите и да спечелят време. Може би изобщо не са носели стоката със себе си, а и не са възнамерявали да я дадат толкова евтино. Открили са, че не си Пол, и са се ядосали. Изкарали са си го на него.

— Той беше въоръжен — рекох. — С огромен патлак, но срещу дулата на две карабини обикновено не си особено войнствен.

— Онзи тъмнокожият приятел… — каза Рийвис и посегна към телефона на бюрото.

— Просто глас в тъмното. Не мога да съм сигурен.

— Така е, но ще разберем какво е правил по това време. Лу Капака — името лесно се помни.

Той вдигна слушалката и каза на дежурния:

— Дай ми центъра, Джо. Обажда се Рийвис от Западен Лос Анджелис, във връзка с убийството с грабеж. Търся гангстер, негър или мулат, викат му Лу Капака. Между двайсет и две и двайсет и четири годишен, светлокафяв цвят на кожата, приличен външен вид, дребен, да речем, шейсетина кила, кривоглед с едното око, забравих кое. Има досие, но нищо сериозно. Затварян и пускан многократно. Момчетата от Седемдесет и седми участък сигурно го познават. Интересува ме какво е правил тази вечер. Дай им един час и после разгласи по радиото.

Той затвори телефона и ми намигна.

— Имаме най-добрите чернокожи ченгета на запад от Чикаго. Ако е в града, ще го намерят със затворени очи. Да тръгваме ли вече натам?

Слязохме долу, седнахме в една патрулна кола и през „Санта Моника“ се върнахме на Палисадите.

Часове по-късно в студената сива утрин се прибрах у дома. Нагълтал се бях с аспирин и тъкмо се наливах с уиски и промивах тила си с много гореща вода, когато телефонът издрънча. Беше Рийвис.

— Ами намерихме Лу Капака — каза той. — Намерили са го момчетата от Пасадина. Него и един мексиканец — Фуенте. Събрали са ги от булевард „Аройо Секо“ — не точно с лопати, но почти.

— Продължавай — рекох и стиснах слушалката до счупване. — Кажи ми подробностите.

— Ти вече се досети. Намерили са ги под моста на „Колорадо Стрийт“ — със запушени усти, овързани целите с тел. И размазани като зрели портокали. Харесва ли ти?

Задишах тежко и отвърнах:

— Точно това ми трябваше, за да заспя като младенец.

Твърдият бетонен тротоар на булевард „Аройо Секо“ е на около двайсет и два метра под моста на „Колорадо Стрийт“ — известен още като „Моста на самоубийците“.

— Хм — обади се Рийвис, след като беше мълчал известно време, — изглежда, си захапал нещо гнило. Какво ще кажеш сега?

— Това, което ми хрумва в момента, е, че двамата хитреци са научили по някакъв начин за цялата работа, опитали са се да отмъкнат откупа, след което са ги пречукали и са им взели парите.

— Това означава помощ отвътре — заключи Рийвис. — Искаш да кажеш, че тези двамата са знаели за откраднатата огърлица, но тя не е била у тях. Повече ми харесва версията, че са се опитали да напуснат града с целия откуп, без да го предадат на шефа. Или пък шефът е решил, че няма да храни излишни гърла.

Каза ми „лека нощ“ и ми пожела приятни сънища. Изпих достатъчно уиски, че да притъпя болката в главата, което надвишаваше полезната за случая доза.

Отидох в кантората си достатъчно късно, че да минавам за тежкар, но далеч не се чувствах такъв. Двата шева на темето ми бяха започнали да се опъват, а лепенката върху обръснатото място пареше като мазол на палеца на барман.

Кантората ми се състоеше от две стаи, просмукани с ресторантските миризми на хотел „Маншън Хаус“. По-малката ми служеше за приемна и винаги я държах отключена, за да може клиентът да влезе и почака. В случай че имах клиент и той искаше да чака.

Вътре седеше Каръл Прайд и се мусеше на овехтелия червен диван, двата стари стола, квадратното килимче и масичката, отрупана със списания отпреди отмяната на сухия режим.

Носеше кафеникав вълнен костюм с широки ревери, мъжка риза и вратовръзка, нелоши обувки и черна шапка, която може би струваше двайсет долара, но изглеждаше така, сякаш някой еднорък я беше правил от стара попивателна хартия.

— Значи все пак ставаш — заключи тя. — Добре е да го знае човек. Вече си мислех, че вършиш цялата си работа в леглото.

— Хайде, хайде — рекох. — Ела в моя будоар.

Отключих междинната врата, защото така бе по-благопристойно, отколкото да ритна леко ключалката — макар че ефектът беше същия. Влязохме в останалата част от покоите ми, което ще рече ръждивочервен килим с много мастило по него, пет зелени картотечни шкафа, три от които пълни с калифорнийски въздух, рекламен календар със снимка на прочулите се по това време близначета Дион, които се търкаляха по небесносин под, няколко стола почти от орехово дърво, обичайното бюро с обичайните следи от токовете на обувките ми и с обичайния разбрицан въртящ се стол зад него. Седнах в същия този стол и захлупих с шапката си телефона.

Така и не бях я разгледал като хората, дори и на светло в Кастеламаре. Изглеждаше около двайсет и шест годишна и недоспала. Имаше уморено, хубаво личице под бухнала кафява коса, възтясно чело, малко по-високо, отколкото се смята за елегантно, любопитно носле, горна устна, малко по-длъжка от приетото, и уста, доста по-широчка от приетото. Очите й можеха да бъдат много сини, ако пожелаеха. Изглеждаше кротка, но не като мишле и елегантна, но не по холивудски.

— Прочетох за случая във вечерния вестник, който излиза сутринта — каза. — Доколкото имаше какво да се прочете.

— Което означава, че полицията не иска да се раздухва историята. Иначе щяха да я запазят за сутрешните вестници.

— Независимо от това аз ти посвърших малко работа — обяви Каръл.

Изгледах я сурово, побутнах кутията с цигари към нея и напълних лулата си.

— Грешиш — рекох. — Не се занимавам с този случай. Снощи си изсърбах попарата, след което се приспах с една бутилка уиски. Това си е работа на полицията.

— Ако питаш мен, не е. Поне не цялата. А и без друго трябва да си заслужиш хонорара. Или не си получил хонорар?

— Петдесет долара — отвърнах. — Ще ги върна, щом открия на кого. Дори собствената ми майка не би казала, че съм ги заслужил.

— Харесваш ми — каза момичето. — Имаш вид на човек, който аха да кривне от правия път, но нещо го е спряло… в последната секунда. Знаеш ли чия е била нефритената огърлица?

Не бях споменавал нищо за нефритената огърлица. А и във вестника не се споменаваше за никаква нефритена огърлица.

— Не се напрягай. Разговарях с полицая, който води следствието — лейтенант Рийвис. Разказах му за снощи. Разбирам се с полицаите. Той мислеше, че знам много повече, отколкото в действителност, та ми каза това-онова.

— Добре де… чия е? — попитах след тежко мълчание.

— На някоя си госпожа Филип Кортни Прендъргаст, която живее в Бевърли Хилс. Поне през част от годината. Съпругът й има милион или нещо такова и болен черен дроб. Госпожа Прендъргаст е черноока блондинка, която хойка насам-натам, докато господин Прендъргаст си стои вкъщи и пие каломел.

— Блондинките не си падат по блондини — казах. — Линдли Пол беше рус като швейцарски кравар.

— Не говори глупости. Така пише само по филмовите списания. Тази блондинка е харесвала този блондин. Каза ми го редакторът на светската хроника от „Кроникъл“, който тежи сто кила и има мустаци. Викат му Замаяния Гърти.

— Той ли ти каза за огърлицата?

— Не. Директорът на бижутерската фирма „Блокс“. Казах му, че пиша статия за редките нефрити за „Полицейски вестник“.

За трети път запалих лулата си, изскърцах със стола назад и едва не се претърколих по гръб.

— Рийвис знае ли всичко това? — попитах, като се опитвах да я гледам втренчено, без да си давам вид, че го правя.

— Не ми е казал, че знае. Но много лесно може да научи. Не се и съмнявам, че така ще стане. Не е вчерашен.

— Освен в сравнение с теб — рекох. — Каза ли ти за Лу Капака и Фуенте Мексиканеца?

— Не. Кои са те?

Разказах й за тях.

— Но това е ужасно — рече Каръл и се усмихна.

— Твоят старец да не би случайно да е бил полицай? — попитах подозрително.

— Началник на полицията в Помона — почти цели петнайсет години.

Не казах нищо. Спомних си, че началникът на полицията Джон Прайд от Помона бе застрелян преди четири години от двама малолетни престъпници.

След малко се обадих:

— Би трябвало да се досетя. Добре, а сега какво?

— Обзалагам се на пет срещу едно, че госпожа Прендъргаст не е получила огърлицата си обратно и болният й съпруг има достатъчно връзки, за да потули тази част от историята и имената им от вестниците. И госпожата има нужда от добър детектив, който да й помогне да се оправи без скандал.

— Какъв скандал?

— Ами не знам, но е от жените, покрай които скандалите никнат като гъби.

— Предполагам, че заедно сте закусвали. В колко часа стана?

— Не. Не мога да се срещна с нея преди два часа. Станах в шест.

— О, Боже! — промълвих и измъкнах бутилка от дълбокото чекмедже на бюрото си. — Ужасно ме блъска главата.

— Не повече от една глътка! — рязко каза Каръл Прайд. — И то само защото са те били. Макар че това май ти се случва доста често.

Излях питието в гърлото си, запуших бутилката, но не много здраво, и дълбоко си поех дъх.

Момичето взе да рови из кафявата си чантичка и рече:

— Има още нещо. Но може би ти трябва да се заемеш с него.

— Хубаво е да науча, че все още работя тук — установих аз.

Тя търкулна върху бюрото три дълги папироси. Не се усмихна.

— Погледни в мундщуците — посъветва ме. — И сам си прави изводите. Снощи ги свих от онази, китайската табакера. Във всичките има нещо, което ще те накара да се позамислиш.

— И това ми било дъщеря на полицай! — възмутих се аз.

Тя се изправи. Почисти с чантичката си падналата върху бюрото пепел от лулата ми и се запъти към вратата.

— Но съм и жена. Сега трябва да се срещна с още един редактор от светската хроника, за да науча нещо повече за госпожа Филип Кортни Прендъргаст и любовните й авантюри. Забавно, нали?

Вратата на кантората и устата ми се затвориха горе-долу по едно и също време. Взех една от папиросите, стиснах я между двата си пръста и надникнах в късия мундщук. Стори ми се, че вътре има нещо навито, като листче или картонче, нещо, което ни най-малко не би улеснило всмукването на дима. Най-после успах да го извадя с пиличката от джобното си ножче.

Наистина беше картонче. Тънка визитна картичка с цвят на слонова кост, мъжки формат. Отгоре бяха изписани само две думи, нищо друго: СУКЕСЯН МЕДИУМА

Погледнах в останалите мундщуци и във всеки намерих подобна картичка. Нищо не ми говореше. Никога не бях чувал за Сукесян Медиума. След известно време го потърсих в телефонния указател. Имаше някакъв Сукесян на „Западна Седма улица“. Името ми звучеше арменско, затова го потърсих отново на „Ориенталски килими“. И там го имаше, но това нищо не доказваше. Не е необходимо да си медиум, за да продаваш ориенталски килими. Само трябва да си медиум, за да си позволиш да ги купиш. А нещо ми подсказваше, че този Сукесян от визитката няма нищо общо с ориенталските килими.

Смътно се досещах какво представлява занаятът му и какви хора може да му бъдат клиенти. И колкото по-добре вървеше бизнесът, толкова по-малко се нуждаеше от реклама. Дай на такъв човек достатъчно време и пари и той е способен да изцери всичко — от безразличен съпруг до нашествие на скакалци в нивите. Той е специалист по съкрушени женски сърца, сложни, заплетени любовни авантюри и избягали синове, които не пишат на родителите си. Именно той ще ти каже дали да продадеш имота си сега, или да изчакаш още една година, дали с тази роля ще станеш още по-голям любимец на публиката, или не. Дори мъже биха му станали клиенти — мъже, които реват като бици в службата, но са студени пихтии по душа. Но преди всичко жени — жени с пари, жени с бижута, жени, които можеш да усучеш като копринен конец около малкия си азиатски пръст.

Отново напълних лулата и разтръсках мислите си, като се стараех да не движа много главата. Търсех причината, поради която би носил резервна табакера с три цигари, непредназначени за пушене и във всяка скрито името на друг мъж. Кой би открил това име?

Избутах бутилката настрани и се усмихнах широко. Всеки, който претърси джобовете му — внимателно и без да бърза. Кой би го направил? Ченге. И кога? Ако господин Линдли Пол умре или пострада при загадъчни обстоятелства.

Махнах шапката си от телефона и се обадих на човек на име Уили Питърс. Работеше нещо в застрахователния бизнес или поне така твърдеше и като допълнително занятие продаваше липсващи в указателя телефонни номера, извлечени с подкупи от шофьори и слугини. Вземаше по пет долара. Реших, че мога да ги заделя от ония петдесет на Линдли Пол.

Уили Питърс разполагаше с онова, което търсех. Един номер от Брентън Хайтс.

Позвъних на Рийвис в участъка. Той каза, че всичко било наред, само дето не сколасвал да поспи, а аз да съм си държал устата затворена и да не съм се притеснявал, макар че е трябвало да му кажа за момичето. Отвърнах, че е прав, но може би той самият също има дъщеря и не би искал да я награчат рояк репортери с камерите си. Отговори, че имал и случаят не ме представял в особено благоприятна светлина, но това можело да се случи на всеки и хайде, дочуване.

Обадих се и на Макгий Виолетката, за да го поканя на обяд някой ден, след като е бил на зъболекар да му пломбират кътниците и го боли устата.

Той обаче беше отишъл във Вентура да кара някакъв затворник. После позвъних в Брентъд Хайтс — на номера на Сукесян Медиума.

След малко чух женски глас с лек чуждестранен акцент:

— Алоу!

— Може ли да говоря с господин Сукесян?

— Ужжжасно съжжжалявам. Сукесян никога не разговаря по телефон. Аз съм негова секррретарка. Да му предам нещо?

— Да. Имате ли молив?

— Но разбиррра се, има молив. Какво да предам, моля?

Първо й продиктувах името, адреса, професията и телефонния си номер. Проверих дали ги е записала правилно. После казах:

— Обаждам се във връзка с убийството на един човек на име Линдли Пол, станало снощи край Палисадите, близо до „Санта Моника“. Бих иска да се допитам до господин Сукесян.

— Той ще се радва. — Гласът й беше спокоен като стрида. — Но не мога да ви определя среща днес. Господин Сукесян винаги ужжжасно зает. Можжже би утре…

— Следващата седмица ме устройва чудесно — отвърнах сърдечно. — Никой не бърза, когато се разследва убийство. Само му предайте, че му давам двайсет и четири часа, преди да съобщя в полицията каквото знам.

Настъпи мълчание. Може би рязко поемане на дъх, а може би шумове по трасето. После бавният глас с чуждестранния акцент се обади отново:

— Ще му пррредам. Аз не ррразбира…

— Побързай, ангелче. Ще чакам в кантората си.

Затворих телефона, опипах темето си, прибрах трите визитки в портфейла и реших, че ми се е дояло нещо топло. Излязох да хапна.