Реймънд Чандлър
Нефритената огърлица (4)

4. Втора реколта

Индианецът вонеше. Смрадта вече бе проникнала в приемната, когато чух, че външната врата се отваря, и станах да видя кой е. Той стоеше вътре досами вратата като излят от бронз. Беше огромен мъжага от кръста нагоре, с мощен гръден кош.

Като изключим това, видът му беше окаян. Носеше кафяв костюм, твърде тесен за него. Шапката му бе поне с два номера по-малка и онзи, на когото е била по мярка, обилно се беше потил в нея. Носеше я горе-долу там, където една къща би носила ветропоказателя си. Яката му прилягаше като конски хамут и имаше, общо взето, същия мръснокафяв цвят. Под нея висеше вратовръзка, която се мандахерцаше над закопчаното му сако. Възелът й очевидно бе стяган с клещи, защото бе с големината на грахово зрънце. По голия му врат, над яката, беше вързано нещо като черна панделка.

Индианецът имаше широко плоско лице с месест орлов нос, който изглеждаше здрав като носа на морски кръстосвач. Очите му бяха без клепки, бузите увиснали, раменете като на ковач. Позачистеха ли го малко и ако го облечеха в бяла нощница, щеше да заприлича на много рошав римски сенатор.

— Хм — рече той. — Идваш бързо. Идваш сега.

Посочих с палец вътрешната стая и се върнах в нея. Той ме последва мудно, като при движението си вдигаше шум колкото муха. Седнах зад бюрото си и му посочих отсрещния стол, но той остана прав. Черните му очички гледаха враждебно.

— Къде да дойда? — позаинтересувах се.

— Хъ. Аз Втора реколта. Аз холивудски индианец.

— Седнете, господин Реколта.

Той изсумтя и ноздрите му станаха бая широки. Те и преди си бяха широки като миши дупки.

— Име Втора реколта. Не господин Реколта. Пфу!

— Какво искаш?

— Той казва идваш бързо. Голям бял баща казва идваш сега. Той казва…

— Я не ми излизай с този изкълчен жаргон! Да не съм ти даскалица на вечеринка.

— Пфу!

Той свали шапката си бавно, с отвращение, и я изтърбуши навън. После прокара пръст под кожената й лента, като по този начин я извади на показ. Измъкна един кламер отвътре и дойде достатъчно наблизо, за да подхвърли на бюрото ми парче мръсен лигнин. Гневно ми го посочи с пръст. Върху правата му мазна черна коса се беше образувал ръб от стегнатата шапка.

Разгънах лигнина и вътре открих визитка с надпис „Сукесян Медиума“. Буквите бяха изписани с красив шрифт, изящно гравирани. Имах три досущ като тази в портфейла си.

Заиграх се с празната лула, втренчил очи в индианеца, като се опитвах да го раздразня с поглед.

— Хубаво. Какво иска?

— Той иска ти дойдеш сега. Бързо.

— Пфу! — рекох. На индианеца това му хареса. Беше като парола на студентски клуб. Той почти се ухили. — За това обаче трябва да ми плати стотачка — добавих.

— Хъ?

— Сто долара. Железни пари. На брой сто. Мене няма пари, мене няма идва. Загряваш?

Започнах да броя, като отварях и затварях юмруците си.

Индианецът подхвърли още един смачкан лигнин на бюрото. Разгънах го. Съдържаше чисто нова сто-доларова банкнота.

— Медиумът е прав — рекох. — Толкова умен човек чак ме плаши, но въпреки това ще дойда.

Индианецът отново постави шапката на главата си, без да си прави труда да прибере кожената лента. От това видът му стана само малко по-комичен.

Измъкнах пистолета изпод мишницата си — за съжаление не онзи, който носех предната вечер (ужасно мразя да губя пистолет), — извадих пълнителя в дланта си, върнах го обратно на мястото му, проверих предпазителя и прибрах патлака в кобура.

Всичко това впечатли индианеца точно толкова, колкото ако се бях почесал по врата.

— Аз има кола. Голяма кола. Пфу.

— Жалко-о — отбелязах. — Вече не си падам по големите коли, но да тръгваме.

Заключих и излязохме. В асансьора индианецът наистина вонеше ужасно. Дори човекът, който го управляваше, усети.

Колата беше светлокафяв „Линкълн“, не нова, но в добро състояние, с прозрачно перденце на задното стъкло. Тя се спусна покрай блестящо яркозелено игрище за поло, задмина го и изфуча нататък, след което мургавият шофьор с чуждестранна външност зави в тясна като панделка бяла бетонна алея, която се катереше нагоре и бе почти толкова стръмна, колкото и стъпалата на Линдли Пол, но не тъй права.

Това вече беше доста извън града, отвъд Уестуд, в Брентън Хайтс.

Минахме покрай две портокалови горички, каприз на някой богаташ, тъй като в този край не се отглеждат портокали, и покрай ниски къщи с плоски покриви, лепнати като барелефи по склона на предпланините.

После вече нямаше къщи, само обгорелите предпланини, бетонната панделка на пътя и стръмният скат отляво, който се спускаше в прохладата на безименния каньон. Отдясно пък маранята отскачаше от опечения глинен насип, по чийто ръб няколко несломими диви цветенца се бяха вкопали и упорстваха като палавници, които отказват да си легнат. Отпред ми се пречкаха гърбовете на двама мъже. Единият — слаб, жилав като конопена връв, със загорял врат, черна коса и шапка с козирка върху черната коса. Другият — на индианеца — широк, мърляв, с овехтял кафяв костюм, с дебел врат и масивна глава, а върху главата — дневната мазна шапка с извадената кожена лента.

После панделката на пътя се изви остро като фиба, големите гуми занесоха по чакъла, светлокафявият „Линкълн“ профуча през отворените порти и се понесе нагоре по стръмна алея с бордюр от подивял розов здравец.

В края на алеята се извисяваше къщата — истинско орлово гнездо от бял хоросан, стъкло и алуминий, модернистична като флуороскоп и усамотена като фар.

Колата стигна върха, зави и спря пред бяла стена без прозорци, в която имаше черна врата. Индианецът излезе и ме изгледа свирепо. Слязох и притиснах пистолета под мишницата на лявата си ръка.

Черната врата върху бялото пространство на стената бавно се отвори, без някой да я докосне, и зейна тесен проход, чийто край бе някъде далеч напред. На тавана блестеше крушка.

— Хъ. Влиза вътре, шефе — рече индианецът.

— След Вас, господин Реколта.

Той влезе, мрачно озъбен, а аз го последвах. Черната врата безшумно се затвори зад нас. Съвсем сама. Малко шашмалогия за клиента. В края на тесния коридор имаше асансьор. Трябваше да се напъхам в него с индианеца. Заизкачвахме се бавно, съпровождани от тихото бръмчене на малък мотор. Асансьорът спря, вратите се разтвориха, без дори да прошумолят, и пред мен блесна дневна светлина.

Слязох от асансьора. Той се спусна отново с индианеца вътре. Намирах се в нещо като кула, цялата в прозорци — няколко плътно запердени срещу следобедното слънце. Килимите на пода — явно стара персийска изработка — грееха в меки тонове, а материалът, от който бе сглобено резбованото писалище, сигурно бе задигнат от църква. Зад писалището седеше жена, която ми се усмихваше със суха, спаружена, напрегната усмивка, готова да се разсипе на прах и при най-лекото докосване.

Тя имаше лъскава черна коса, навита на кок, и смугло азиатско лице. На ушите си носеше перли, а на ръцете — пръстени. Големи, евтини пръстени като от панаирджийска сергия, сред които имаше един с лунен камък и друг с квадратен смарагд, вероятно фалшив. Ръцете й — малки, мургави и вече не млади, съвсем не бяха за пръстени.

— А, мииистър Марлоу, ужжжасно мило, че дойдохте. Сукесян ще бъде много поласкан.

— Благодаря — рекох. Извадих новата стодоларова банкнота от портфейла си и я поставих върху писалището пред мургавите, обсипани с бижута ръце. Жената не я докосна, дори не я погледна. — Аз черпя — казах. — Но благодаря за досетливостта.

Тя бавно се изправи, без да размества усмивката, и прошумоля покрай писалището с тясната си рокля, която й прилепваше като кожата на сирена и подчертаваше фигурата й — добра фигура, ако си падате по мадами четири номера по-широки под талията, отколкото над нея.

— Ще Ви заведа.

Тръгна пред мен към тясна, облицована с ламперия стена — единственото неостъклено пространство между прозорците и малката асансьорна шахта. Отвори тясна врата. Зад нея се разливаше копринено меко сияние, което никак не приличаше на дневна светлина. Сега усмивката на жената изглеждаше по-стара и от древния Египет. Отново побутнах кобура на пистолета и влязох.

Зад мен вратата безшумно се затвори. Стаята беше осмоъгълна, тапицирана с черно кадифе, без прозорци, с висок черен таван. В средата на черния килим бе поставена бяла осмоъгълна маса, от двете страни на която имаше по един стол без облегалка, умалено копие на самата маса. По-нататък, съвсем до черните завеси, имаше още един такъв стол. Върху бялата маса на черна поставка се намираше голямо млечнобяло кълбо. Светлината струеше оттам. В стаята нямаше нищо друго.

Стоях така петнайсетина секунди със смътното усещане, че съм наблюдаван. После черните завеси се разтвориха и в стаята влезе мъж, упъти се право към другата страна на масата и седна. Чак тогава обърна оглед към мен.

— Седнете, ако обичате — каза той. — Не пушете, не се разхождайте из стаята и не се въртете на стола, ако ви е възможно. А сега с какво мога да ви бъда полезен?