Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (29)

29

Прокурорът започна да излага аргументите си пред съдебните заседатели на следобедната сесия и стратегията му веднага ми стана ясна. Първите четирима свидетели бяха една телефонистка в полицията, патрулните полицаи, които се бяха отзовали на молбата за помощ на Реджина Кампо, и санитарят, който се беше погрижил за раните й, преди да я закарат в болницата. В очакване на защитната стратегия Минтън явно искаше категорично да докаже, че Кампо е била жестоко пребита и наистина е жертвата в това престъпление. Не лоша стратегия. В повечето случаи щеше да свърши работа.

Телефонистката по същество изпълни функцията на живото тяло, нужно за въвеждането на записа с молбата на Кампо за помощ. Раздадоха на съдебните заседатели препис от фонограмата, за да могат да я четат, докато слушат неясния на места запис. Възразих въз основа на това, че е излишно да го слушаме, след като и транскрипцията стига, обаче съдията отхвърли възражението ми още преди Минтън да успее да се намеси. Пуснаха записа и нямаше съмнение, че прокурорът започва убедително — заседателите унесено слушаха писъците и молбите за помощ на Кампо. Тя звучеше искрено уплашена, обезумяла от ужас. Тъкмо каквото Минтън искаше да чуят. Посланието определено попадна в целта. Не посмях да подложа телефонистката на кръстосан разпит, защото знаех, че може да дам на съперника си възможността пак да поиска пускане на записа.

Двамата патрулни полицаи дадоха различни показания, защото след пристигането си в жилищния блок в Тарзана бяха правили различни неща. Единият общо взето останал при жертвата, докато другият се качил в апартамента, за да сложи белезници на мъжа, върху когото седели съседите на Кампо — Луис Рос Рулей.

Полицай Вивиан Максуел описа Кампо като разчорлена, пребита и уплашена. Все питала, дали е в безопасност и дали са заловили насилника. Даже след като получила утвърдителни отговори и на двата въпроса, тя продължавала да се бои и по някое време помолила полицайката да извади оръжието си от кобура в случай, че насилникът се освободи. Когато Минтън приключи със свидетелката, аз се изправих, за да проведа първия си кръстосан разпит в тоя процес.

— Полицай Максуел, попитахте ли госпожица Кампо какво й се е случило? — започнах.

— Да.

— Точно какво я попитахте?

— Какво й се е случило и кой го е сторил. Нали разбирате, кой я е пребил.

— Тя какво ви отговори?

— Каза, че един мъж дошъл на вратата й, почукал и когато му отворила, я ударил. Ударил я няколко пъти и после извадил нож.

— Каза ви, че е извадил ножа, след като я е ударил, така ли?

— Точно така каза. Тогава беше разстроена и пребита.

— Разбирам. Каза ли ви кой е мъжът?

— Не, каза, че не го познава.

— Попитахте ли я конкретно дали го познава?

— Да. Тя отговори отрицателно.

— Значи просто е отворила вратата в десет часа вечерта на непознат.

— Тя не го каза така.

— Но ви е отговорила, че не го познава, нали така?

— Точно така. Каза: „Не го знам кой е“.

— Вие написахте ли го в доклада си?

— Да.

Вписах доклада на патрулния полицай като веществено доказателство на защитата и поисках Максуел да прочете на съдебните заседатели ония части от него, които се отнасяха за твърдението на Кампо, че нападението не било провокирано и насилникът не й е познат.

— „Жертвата не познава насилника и няма представа защо я е нападнал“ — прочете полицайката от доклада си.

След нея даде показания партньорът й Джон Сантос, който осведоми съдебните заседатели, че Кампо го упътила към апартамента си и там заварил мъж на пода близо до входа. Човекът бил почти в безсъзнание. На пода го държали двама съседи на Кампо, Едуард Търнър и Роналд Аткинс. Единият го бил възседнал върху гърдите, другият седял върху краката му.

Сантос разпозна мъжа от пода на апартамента като обвиняемия Луис Рос Рулей и разказа, че когато го видял в дома на жертвата, той имал кръв по дрехите и лявата си ръка. Сторило му се, че Рулей е получил мозъчно сътресение или някаква травма на главата, защото отначало не реагирал на команди. Сантос го преобърнал и закопчал ръцете му зад гърба. После полицаят извадил найлоново пликче за веществени доказателства от чантичката на колана си и го нахлузил на окървавената длан на арестанта.

Ченгето свидетелства, че единият от мъжете, които държали Рулей на пода, му дал разтворен сгъваем нож с кръв по ръкохватката и острието. Сантос разказа на съдебните заседатели, че прибрал и тая вещ и я предал на детектив Мартин Букър още щом той пристигнал на местопрестъплението.

По време на кръстосания разпит му зададох само два въпроса.

— Имаше ли кръв по дясната длан на обвиняемия?

— Не, по дясната му длан нямаше кръв, иначе и на нея щях да нахлузя пликче.

— Ясно. Значи имаме кръв само по лявата длан и нож с кръв по ръкохватката. Не смятате ли, че ако обвиняемият го е държал, тоя нож би трябвало да е бил в лявата му ръка?

Минтън възрази, че Сантос е патрулен полицай и въпросът е извън неговите компетенции. Аз заявих, че въпросът не изисква експертен отговор, а обикновена логика. Съдията отхвърли възражението и съдебната секретарка прочете въпроса на свидетеля.

— Да, така смятам — потвърди полицаят.

След това даде показания санитарят Артър Мец. Той разказа на съдебните заседатели за поведението на Кампо и описа травмите й, когато се погрижил за нея по-малко от трийсет минути след произшествието. Според него тя понесла най-малко три силни удара по лицето. Освен това спомена за малка рана от нож на гърлото. Мец характеризира травмите като повърхностни, ала болезнени. На статив пред съдебните заседатели поставиха голямо увеличение на същата снимка на лицето на Кампо, която бях видял първия ден от делото. Възразих с аргумента, че снимката има предубеждаващ характер, защото е увеличена повече от реалната големина на лицето, но Фулбрайт ме отряза.

После, когато дойде моят ред да разпитам Мец, използвах фотографията, срещу която бях възразил само преди минути.

— Какво имахте предвид под „удар“, когато ни казахте, че според вас тя е понесла най-малко три удара?

— Ами ударили са я с нещо. С юмрук или тъп предмет.

— Значи някой я е ударил три пъти. Бихте ли посочили с лазерната показалка на снимката къде са били нанесени тия удари?

Откачих лазерната показалка от джоба на ризата си и я показах на съдията. Тя ми разреши да я занеса на Мец. Включих я и му я подадох. Той насочи червеното око на лазерния лъч към смазаното от бой лице на Кампо и очерта трите места, където смяташе, че е била ударена — дясното око, дясната буза и участък, обхващащ дясната страна на устата и носа й.

— Благодаря. — Взех си показалката и се върнах на катедрата. — Значи, ако са я ударили три пъти от дясната страна на лицето, ударите трябва да са дошли от лявата страна на насилника, нали така?

Минтън възрази, като пак повтори, че въпросът е извън компетенцията на свидетеля. За пореден път се позовах на логиката и съдията отново отхвърли възражението.

— Ако е бил с лице към нея, насилникът трябва да я е ударил отляво, освен ако не я е бил с опакото на дланта си — отвърна Мец. — В такъв случай е използвал дясната си ръка.

Той кимна и изглеждаше доволен от себе си. Явно си мислеше, че помага на прокурора, обаче опитът му беше толкова изкуствен, че сигурно помагаше на защитата.

— Значи смятате, че насилникът е ударил три пъти госпожица Кампо с опакото на дланта си и й е причинил такива травми, така ли?

Посочих снимката върху статива. Санитарят сви рамене, осъзнал, че навярно не е направил добра услуга на обвинението.

— Всичко е възможно — рече той.

— Всичко е възможно — повторих. — Е, сещате ли се за друга възможност, която да обясни тия травми, освен удари с лява ръка?

Мец пак сви рамене. Не го биваше за свидетел, особено в сравнение с двете куки и телефонистката, които бяха дали изключително прецизни показания.

— Ами ако госпожица Кампо сама се е ударила по лицето с юмрук? Няма ли да го е сторила с десния…

Минтън веднага скочи и възрази.

— Това е възмутително, Ваша светлост! Да се предполага, че жертвата сама се е ударила, е не само обида към съда, но и към всички жертви на насилие! Господин Холър стига дотам, че да…

— Свидетелят каза, че всичко е възможно — опитах се да му запуша устата. — Просто искам да проверя какво…

— Възражението се приема — сложи край на дискусията Фулбрайт. — Господин Холър, не навлизайте пак в тази тема, освен ако нямате намерение да направите нещо повече от бегъл преглед на възможностите.

— Да, Ваша светлост — подчиних се аз. — Нямам повече въпроси.

Седнах, погледнах съдебните заседатели и по израженията им видях, че съм допуснал грешка. Бях изгубил едно евентуално предимство. Темата за насилника левак, която бях отворил, оставаше на заден план след моя намек, че жертвата сама си е нанесла травмите по лицето. Трите съдебни заседателки изглеждаха особено ядосани.

И все пак се опитах да се съсредоточа върху положителната страна на нещата. Беше добре да узная чувствата на заседателите още сега, преди Кампо да застане на свидетелската катедра и да й задам същия въпрос.

Рулей се наведе към мен.

— Какво беше това, ебати?

Обърнах му гръб, без да отговоря, и набързо обходих залата с поглед. Почти нямаше хора. Ланкфорд и Соубъл не се бяха върнали, репортерите също. Оставаха само още неколцина зяпачи, пъстра смесица от пенсионери, студенти по право и адвокати, които си почиваха, преди собствените им изслушвания да започнат в съседните зали. Обаче се надявах някой от тия зяпачи да е човек на прокуратурата. Тед Минтън може и да се представяше соло, ала предполагах, че шефът му се е подсигурил и наблюдава хода на делото. Знаех, че играя колкото за съдебните заседатели, толкова и за „наблюдателя“. До края на процеса трябваше да предизвикам паника на втория етаж, която да даде отражение обратно върху Минтън. Исках да тласна младия прокурор към отчаяни мерки.

Следобедът се провлачи. Минтън имаше още много да учи за темпото и манипулирането на съдебните заседатели, знания, които идват само от съдебната практика. Държах под око ложата — мястото, където седяха истинските съдии — и виждах, че заседателите все повече се отегчават, докато свидетел след свидетел даваха показания, попълващи дребни детайли в последователното прокурорско изложение на събитията от 6 март. От време на време задавах по някой и друг въпрос и се опитвах да си придам изражение, аналогично на лицата, които виждах в ложата.

Минтън явно искаше да запази най-сериозните си козове за втория ден. Щеше да използва водещия следовател, детектив Мартин Букър, за да свърже всички подробности в една цялостна картина и после жертвата, Реджина Кампо, щеше да покаже тая картина на съдебните заседатели. Това беше изпитана, емоционално въздействаща формула, която в деветдесет процента от случаите успяваше, само че процедурата през първия ден пълзеше като охлюв.

Накрая нещата се пораздвижиха с последния свидетел за деня. Прокурорът повика Чарлз Талбот, мъжа, който забърсал Реджина Кампо в „Морганс“ и отишъл с нея в дома й вечерта на шести. Талбот не можеше да допринесе почти с нищо за каузата на обвинението. Бяха го домъкнали да свидетелства, че когато я е оставил, Кампо е била в добро здраве и не е имала травми. И толкова. Обаче той измъкна процеса от дълбините на скуката с абсолютно алтернативния си начин на живот — съдебните заседатели винаги обичаха допира до другата страна на нещата.

Талбот беше петдесет и пет годишен, с изрусена коса, която не можеше да заблуди никого. Имаше размазани моряшки татуировки на двете подлакътници. От двайсет години беше разведен и притежаваше денонощен супермаркет на име „Куик Куик“, който му носеше приличен доход и му осигуряваше апартамент в Уорнър Сентър, нов модел корвет и нощен живот, изпъстрен с разнообразни професионални сексуслуги.

Минтън установи всичко това още в началото на прекия си разпит. Почти можеше да се усети как въздухът в залата замръзва, докато съдебните заседатели не изпускаха нито една дума на Талбот. После прокурорът бързо го насочи към вечерта на 6 март и свидетелят разказа как се срещнал с Реджи Кампо в „Морганс“ на Вентура Булевард.

— Познавахте ли госпожица Кампо, преди да се срещнете в бара оная вечер?

— Не.

— Как така се срещнахте там?

— Просто й се обадих и казах, че искам да го направя с нея. Тогава тя предложи да си чукнем среща в „Морганс“. Знам го това заведение, затова се съгласих.

— И как й се обадихте?

— Ами по телефона.

Неколцина съдебни заседатели се засмяха.

— Извинявам се. Разбирам, че сте й се обадили по телефона. Имах предвид откъде знаехте как да се свържете с нея?

— Видях й рекламата в уебсайта, хареса ми и затова й се обадих да се уговорим. Съвсем просто. Номерът й го има в рекламата.

— И сте се срещнали в „Морганс“.

— Да, там си правела срещите, тъй ми рече. Та отидох аз там, обърнахме по някоя и друга чаша, полафихме си, харесахме се и това беше. После отидох у тях.

— Когато отидохте в апартамента й, правихте ли секс?

— Естествено. Нали затова отидох.

— Платихте ли й?

— Четири стотака. Струваше си.

Видях, че лицето на един от съдебните заседатели почервенява, и разбрах, че вярно съм го преценил по време на избора предишната седмица. Бях го харесал, защото си носеше Библия и я четеше, докато ние задавахме въпроси на другите евентуални бъдещи заседатели. Минтън го беше пропуснал, съсредоточавайки се само върху кандидатите, които разпитвахме в момента. Обаче аз бях видял Светото писание и когато дойде неговият ред, му зададох няколко въпроса. После и двамата с прокурора го приехме. Реших, че лесно ще го настроя против жертвата заради професията й. Зачервеното му лице го потвърждаваше.

— По кое време напуснахте апартамента й? — попита Минтън.

— Някъде към десет без пет — отвърна Талбот.

— Тя каза ли ви, че очаква друг клиент?

— Не, изобщо не спомена такова нещо. Всъщност се държеше така, като че ли е приключила за оная вечер.

Изправих се и възразих.

— Смятам, че господин Талбот не е компетентен да тълкува мислите или намеренията на госпожица Кампо по нейното поведение.

— Приема се — заяви съдията, преди моят съперник да успее да изтъкне контрааргумент.

Прокурорът продължи с разпита.

— Господин Талбот, бихте ли описали физическото състояние на госпожица Кампо, когато сте я оставили малко преди десет часа вечерта на шести март?

— Напълно задоволена.

В залата избухна смях и Талбот гордо просия. Хвърлих поглед към мъжа с Библията и видях, че здраво е стиснал зъби.

— Имам предвид физическото й състояние, господин Талбот — поясни Минтън. — Имаше ли рани, течеше ли й кръв, когато я оставихте?

— Не, наред си беше. Нищо й нямаше. Когато я оставих, беше в цветущо здраве. Знам го, защото тъкмо я бях прегледал.

И се усмихна, горд от остроумието си. Тоя път нямаше смях и на съдията най-после й писна от неговите двусмислици. Тя го посъветва да запазва по-цветистите забележки за себе си.

— Извинявам се, госпожо съдия.

— Господин Талбот — продължи Минтън. — Когато сте я оставили, госпожица Кампо не е имала никакви наранявания, нали така?

— Никакви. Абсолютно.

— Течеше ли й кръв?

— Не.

— И вие не сте я удряли, нито сте я подлагали на каквото и да било физическо насилие, нали?

— Пак повтарям, не. Това, дето го правихме, беше по взаимно съгласие и много гот. Нямаше болка.

— Благодаря, господин Талбот.

Няколко минути преглеждах бележките си, преди да се изправя. Исках да прокарам отчетлива граница между прекия и кръстосания разпит.

— Господин Холър? — обади се съдията. — Искате ли да разпитате свидетеля?

Изправих се и застанах зад катедрата.

— Да, Ваша светлост, искам.

Оставих бележника си и погледнах Талбот право в очите. Той любезно ми се усмихваше, обаче аз знаех, че това няма да продължи дълго.

— Левак ли сте или десняк, господин Талбот?

— Левак съм.

— Левак — повторих аз. — И не е ли вярно, че вечерта на шести, преди да напуснете апартамента й, Реджина Кампо ви е помолила да я ударите с юмрук по лицето?

Минтън скочи на крака.

— Ваша светлост, няма основания за такива въпроси. Господин Холър просто се опитва да размъти водата, като прави възмутителни изказвания и ги обръща на въпроси.

Съдията ме погледна и зачака отговора ми.

— Госпожо съдия, това е елемент от теорията на защитата, която очертах във встъпителната си пледоария.

— Ще ви позволя да зададете въпроса си. Само побързайте, господин Холър.

Прочетоха въпроса на Талбот. Той се захили и поклати глава.

— Не е вярно. Никога през живота си не съм удрял жена.

— Ударили сте я три пъти с юмрук, нали, господин Талбот?

— Не съм. Това е лъжа.

— Казахте, че никога през живота си не сте удряли жена.

— Точно така. Никога.

— Познавате ли проститутката Шакила Бартън?

Свидетелят трябваше да се замисли, преди да отговори.

— Името не ми говори нищо.

— В уебсайта, където рекламира услугите си, тя използва псевдонима Шакила Белезницата. Това говори ли ви нещо, господин Талбот?

— Добре де, май че се сещам.

— Правили ли сте платен секс с нея?

— Да, веднъж.

— Кога?

— Ми трябва да е било най-малко преди година. Или по-отдавна.

— И тогава нанесохте ли й някакви рани?

— Не.

— Ако тя дойде в тая зала и каже, че сте я ударили с лявата си ръка, ще излъже ли?

— Ще излъже, мама му стара. Опитах я и тия опасни неща не ми харесаха. Аз съм си традиционалист. Хич не съм я и пипнал даже.

— Не сте я пипнали, така ли?

— Исках да кажа, че по никакъв начин не съм й причинявал рани, не съм я удрял.

— Благодаря, господин Талбот.

Седнах си на мястото. Минтън не си направи труда да разпита повторно свидетеля. Съдията освободи Талбот и прокурорът каза, че му остават само още двама свидетели, обаче разпитът им щял да продължи дълго. Фулбрайт си погледна часовника и закри заседанието.

Оставаха двама свидетели. Знаех, че това трябва да са детектив Букър и Реджи Кампо. Изглежда, Минтън щеше да мине без показанията на доносника, на когото беше уредил програма за досъдебна намеса в окръжния затвор. Името на Дуейн Корлис не фигурираше в свидетелския списък, нито в какъвто и да било следствен документ, свързан с това дело. Реших, че прокурорът е открил същото, на което се беше натъкнал Рол Левин, преди да го убият. Така или иначе, явно Корлис нямаше да се включи в играта. И тъкмо това трябваше да предотвратя.

Докато прибирах документите в куфарчето си, събирах решителност да поговоря с Рулей. Обърнах се към него. Той си седеше на мястото и чакаше да го освободя.

— Е, какво мислиш? — попитах го.

— Мисля, че се справи отлично. Даде им повече от достатъчно основания за съмнение.

Захлопнах куфарчето си и го заключих.

— Днес само хвърлях семената. Утре те ще поникнат и в сряда ще цъфнат. Още нищо не си видял.

Изправих се и вдигнах куфарчето от масата. Тежеше доста от всички документи и лаптопа ми.

— До утре.

Излязох от ограденото пространство. Сесил Добс и Мери Уиндзор чакаха Рулей в коридора пред входа на залата. Когато излязох, те се обърнаха да ме заговорят, но аз ги подминах.

— До утре.

— Чакай малко, чакай малко — извика подире ми адвокатът.

Обърнах се.

— Налага се да висим тук навън — каза той, когато двамата с Уиндзор се приближиха до мен. — Как върви?

Свих рамене.

— Засега прокурорът разпитва свидетелите си — отговорих. — Аз само лавирам, опитвам се да защитавам позициите ни. Мисля, че утре ще е наш ред. И в сряда вече ще нанесем решителния удар. Трябва да вървя, за да се подготвя.

На път за асансьора видях, че неколцина съдебни заседатели от нашия процес са ме изпреварили и чакат, за да слязат долу. Сред тях беше и протоколчицата. Влязох в тоалетната до редицата асансьори, за да не пътувам с тях. Оставих куфарчето си на плота между мивките и си измих лицето и ръцете. Докато се зяпах в огледалото, потърсих признаци на стрес от процеса и всичко, свързано с него. Изглеждах сравнително нормално за адвокат, който едновременно играе клиента си и прокурора.

Студената вода ми дойде добре и се почувствах освежен. Излязох от тоалетната с надеждата съдебните заседатели да са се изнизали.

Нямаше ги. Обаче в коридора при асансьорите стояха Ланкфорд и Соубъл. Ланкфорд държеше няколко сгънати листа в едната си ръка.

— Ето ви и вас — рече той. — Търсихме ви.