Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (12)

12

Сам Скейлс беше измамник. Занимаваше се със събиране на номера на кредитни карти и удостоверителни данни от интернет, които продаваше във финансовия подземен свят. Първия път, когато работихме заедно, го бяха арестували за продажба на шестстотин номера на кредитни карти и съпътстващите ги удостоверителни данни — валидност и адрес, номера на социални осигуровки и пароли на законните притежатели на картите — на шериф под прикритие.

Скейлс получил номерата и данните, пращайки имейл на пет хиляди души от клиентския списък на делауерска фирма, която продавала по интернет продукт за отслабване на име ТримСлим6. Списъка откраднал от фирмения компютър хакер, нает от Скейлс. После моят клиент изпратил имейлите от компютърен клуб и от временен имейл адрес. Представил се като консултант във федералното Управление за храните и лекарствените средства и им казал, че в кредитните им карти ще бъде върната цялата сума, поради забрана на продукта, наложена от УХЛС, защото анализите установили неефективността му. Създателите на ТримСлим6 се били съгласили да обезщетят всички купувачи, за да не им бъдат предявени обвинения в измама. Накрая завършвал имейла с инструкции за потвърждаване на обезщетението. Те включвали изпращане на номера на кредитната карта, валидността и всички други важни удостоверителни данни.

Шестстотин от петте хиляди получатели на съобщението се хванали на въдицата. Тогава Скейлс се свързал по интернет с подземния свят и уредил продажба на ръка — шестстотин номера на кредитни карти и съответните други данни за десет хиляди в брой. Това означавало, че за няколко дни номерата ще бъдат отпечатани върху пластмасови карти и използвани по предназначение. Такава измама щяла да донесе загуби за милиони долари.

Обаче далаверата станала в едно кафене в Западен Холивуд, където Скейлс предал разпечатката на клиента си и получил дебел плик с кинти в замяна. Когато излязъл с плика и чаша безкофеиново айскафе, на изхода го чакали шерифите. Бил продал номерата на ченге под прикритие.

Той ме нае да му уредя сделка. По онова време беше трийсет и три годишен и имаше чисто досие, въпреки че не бе известно да е работил нещо законно. Като насочих прокурора, на когото бяха поверили делото, към кражбата на номерата, вместо към потенциалните загуби от измамата, успях да осигуря на Скейлс каквото искаше. Призна се за виновен в кражба на лични данни и получи едногодишна условна присъда, шейсет дни общественополезен труд и четири години изпитателен срок.

Това беше първият път. Преди три години. Сам Скейлс не използва възможността, която му даваше условната присъда. Сега пак го бяха задържали — защитавах го в адски сериозно дело за измама и още отначало ми беше ясно, че няма да успея да го измъкна от пандиза.

На 28 декември миналата година Скейлс използвал подставена фирма, за да регистрира доменна SunamiHelp.com в Интернет. На началната страница на уебсайта качил снимки на гибелта и смъртта, причинени два дни по-рано от цунамито в Индийския океан, опустошило части от Индонезия, Шри Ланка, Индия и Тайланд. Посетителите на сайта били умолявани да помогнат на SunamiHelp с дарения, които щели да бъдат разпределени между множество фондации, отзовали се на бедствието. Била качена и снимка на красив бял мъж, представен като преподобния Чарлз, поел инициативата да отнесе християнството в Индонезия. Той отправял призив към посетителите на уебсайта да направят дарение от сърце.

Скейлс беше мошеник, обаче не чак толкова. Той не искал да открадне направените дарения. А само информацията за кредитните карти, с които били направени даренията. Следствието след ареста му установи, че всички средства, пратени на сметката на сайта, наистина са насочени към Американския червен кръст и са отишли в помощ на жертвите от опустошителното цунами.

Обаче номерата и данните от кредитните карти, с които били направени тия дарения, също били пренасочени към финансовия подземен свят. Скейлс бил арестуван, когато детективът от отдела за финансови измами в лосанджелиската полиция Рой Ундърлих открил сайта. Тъй като знаел, че природните катаклизми винаги привличат измамниците на тумби, той започнал да търси възможни имена на уебсайтове с грешен правопис на „цунами“. В мрежата имало няколко сайта, които напълно законно събирали помощи за жертвите, и детективът се заел да въвежда вариации на имената им, като винаги пишел грешно думата. Ундърлих предполагал, че измамниците ще използват грешно написано име за сайтовете си, за да привлекат потенциални жертви с по-ниско образование. SunamiHelp.com била една от няколкото съмнителни уебстраници, на които се натъкнал. Повечето препратил на спецчаст от ФБР, която се занимавала с проблема на национално равнище. Ала когато проверил домейнната регистрация на SunamiHelp.com, попаднал на пощенска кутия в Лос Анджелис. Това му давало юрисдикцията. И той запазил сайта за себе си.

Пощенската кутия се оказала фалшив адрес, но това не го спряло. Детективът надул балон, с други думи направил подмамваща покупка или в тоя случай подмамващо дарение.

Номерът на кредитната карта, която използвал, за да дари двайсет долара, щял да се наблюдава денонощно от отдела за борба с измами с кредитни карти. Щели да му съобщят незабавно, ако някой опитал да направи покупка с тоя номер. Три дни след дарението с кредитната карта се опитали да платят единайсет долара за обяд в ресторант на „Гъмбо Пот“ във „Фармърс Маркет“ на „Феърфакс“ и Трета. Ундърлих знаел, че това е само проба. Нещо дребно и лесно за плащане в брой, ако използващият фалшивата кредитна карта се натъкнел на проблем в момента на покупката.

Заплащането в ресторанта било разрешено и заедно с още четирима свои колеги от отдела за борба с измами детективът се отправил към „Фармърс Маркет“, огромен комплекс със стари и нови магазини и ресторанти, които вечно били претъпкани, идеално място за дейността на измамници с кредитни карти. Детективите щели да се разгърнат в комплекса и да чакат, докато Ундърлих продължавал да следи използването на картата по телефона.

Два часа по-късно същият номер бил използван за покупка на кожено яке за шестстотин долара в „Нордстром“. Одобрението на покупката било забавено, но не и отказано. Детективите отишли в магазина и арестували младата жена, която се опитвала да купи якето. Получила се така наречената „доносническа верига“ — полицаите се насочвали от един заподозрян към следващия, които взаимно се издавали, и така арестите се движели нагоре по пирамидата.

Накрая се добрали до човека на върха, Сам Скейлс. Когато случаят стигна до пресата, Ундърлих го нарече Цунами Свенгали^[1], защото много жертви на измамата се оказали жени, които искали да помогнат на красивия свещеник от снимката в уебсайта. Тоя прякор ядосваше Скейлс.

Стигнах в отдел 124 на тринайсетия етаж в сградата на наказателния съд в единайсет без петнайсет, обаче залата пустееше. Там беше само секретарката Мариан. Минах през парапета и се приближих до бюрото й.

— Случайно още да правите календарни изслушвания? — попитах.

— Само теб чакаме. Ще се обадя на всички и ще съобщя на съдията.

— Ядосана ли ми е?

Мариан сви рамене. Нямаше желание да отговаря от името на съдията. Особено пред адвокат. Обаче в известен смисъл ми показваше, че съдията не е доволна.

— Скейлс още ли е тук?

— Би трябвало. Не знам къде е отишъл Джо.

Обърнах се, отидох на масата на защитата, седнах и зачаках. Накрая вратата на кошарата се отвори и вътре влезе Джо Фрей, приставът, дежурен в сто двайсет и четвърта.

— Моят човек още ли е при вас?

— За малко да го изпуснеш. Мислехме, че пак няма да се появиш. Искаш ли да влезеш вътре?

Той ми отвори стоманената врата. Влязох в стаичка със стълбище, по което се стигаше до съдебния арест на четиринайсетия етаж, и две врати, водещи към по-малките затворнически стаи за сто двайсет и четвърта зала. Едната врата имаше стъклен прозорец, предназначен за разговори на задържаните с техните адвокати. Видях Сам Скейлс да седи на масата зад стъклото. Носеше оранжев гащеризон и имаше стоманени белезници на китките. Нямаше право на освобождаване под гаранция, защото последният му арест нарушаваше условната присъда по делото „ТримСлим6“. Сладката сделка, която му бях уредил, щеше да отиде на кино.

— Най-после — рече Скейлс, когато влязох.

— Като че ли бързаш за някъде. Готов ли си да започваме?

— Щом нямам избор.

Седнах насреща му.

— Сам, винаги имаш избор. Само че дай пак да ти го обясня. Пипнали са те на местопрестъплението, нали? Заловили са те да ограбваш граждани, които са искали да помогнат на хората, пострадали в един от най-страшните природни катаклизми в историята. Хванали са трима твои съучастници, които са сключили сделки и ще свидетелстват срещу теб. Открили са в теб списъка с номерата на кредитни карти. С други думи, в крайна сметка ще получиш същото съчувствие от страна на съдията и съдебните заседатели, ако изобщо се наложи да стигнем дотам, колкото ако беше изнасилвач на деца. Може би даже още по-малко.

— Всичко това ми е ясно, обаче аз съм полезен за обществото. Мога да образовам хората. Да ме пратят в училищата. Да ме пратят в кънтри клубовете. Да ме поставят на изпитателен срок и ще обяснявам на хората от какво да се пазят.

— Ами от теб трябва да се пазят. Ти профука и последния си шанс и прокурорът каза, че това е последното им предложение за теб. Ако не го приемеш, ще те изправят пред съда и ти гарантирам, че няма да има никаква милост.

Адски много от клиентите ми са като Сам Скейлс. Безнадеждно вярват, че зад вратата има светлина. И аз съм оня, който трябва да им каже, че вратата е заключена и че и без това крушката отдавна е изгоряла.

— Тогава сигурно трябва да го приема — отвърна той, вперил в мен очи, които ме обвиняваха, че не съм измислил как да го измъкна.

— Ти решаваш. Ако искаш процес, имаш го. Ще се изложиш на опасност да те осъдят на десет години плюс още една, която ти остава от условната присъда. Адски ще ги вбесиш и може да те предадат на ФБР, а пък феберейците ще ти лепнат обвинение за измама с междущатски комуникационни средства, ако решат.

— Чакай да те питам нещо. Ако отидем на процес, има ли шанс да спечелим?

За малко да се изсмея, само че все още изпитвах известно съчувствие към него.

— Не, Сам, няма такъв шанс. Не слушаш ли какво ти приказвам от два месеца? Яко са те пипнали. Не можеш да спечелиш. Но аз съм тук, за да правя каквото ти искаш. Както ти казах, ако искаш процес, имаш го. Обаче трябва да те предупредя, че ако отидем на процес, ще трябва да накараш майка си пак да ми плати. Платено ми е само до днес включително.

— Колко ти е платила досега?

— Осем хиляди.

— Осем бона! Това са й парите от пенсионния фонд, ебати!

— Изненадан съм, че изобщо й е останало нещо в пенсионния фонд, след като ти си й син.

Той остро ме изгледа.

— Извинявай, Сам. Не биваше да го казвам. Доколкото съм чувал от нея, ти си добър син.

— Мама му стара, трябваше да завърша право, ебати. И ти си същият измамник като мен. Знаеш ли какво, Холър? Само тая тапия, дето са ти я дали, прави работата ти законна, нищо повече.

Винаги обвиняват адвокатите, че си изкарват прехраната. Сякаш е престъпление да искаш да ти плащат, задето работиш. Това, което сега ми казваше Сам, щеше да ме накара яростно да избухна, когато бях младо адвокатче с една-две години практика след университета. Обаче оттогава бях чувал същата обида толкова много пъти, че вече просто не й обръщах внимание.

— Какво да ти кажа, Сам? Вече сме водили тоя разговор.

Той кимна и не отговори. Реших да приема, че е съгласен с предложението на прокуратурата. Четири години в щатски затвор и десет хиляди долара глоба, после още пет години условно. Щеше да излезе след две и половина, обаче условната присъда щеше да бъде дамоклев меч за роден измамник като него и нямаше да остане невредим. След няколко минути се изправих и излязох от помещението. Почуках на външната врата и шериф Фрей ме пусна в съдебната зала.

— Може да го доведеш.

Заех мястото си на масата на защитата и скоро Фрей доведе Скейлс, който се настани до мен. Още беше с белезници. Не ми каза нищо. След още няколко минути от офиса си на петнайсетия етаж слезе Глен Бернаскони, прокурорът, който работеше в сто двайсет и четвърта, и аз му съобщих, че сме готови да приемем досъдебното споразумение.

В единайсет часа съдията Джудит Шампейн излезе от кабинета си и Фрей призова за тишина. Тя беше дребна привлекателна блондинка, бивша прокурорка, която работеше в системата поне откакто и аз бях в нея. Шампейн беше от старата школа, справедлива, но строга и управляваше съда си като феодално имение. Понякога даже водеше кучето си, немска овчарка на име Джъстис^[2], да работи с нея. Ако съдията имаше някаква свобода на действие, на Сам Скейлс щеше да му се стъжни. Ето какво бях сторил за него, независимо дали го знаеше. С тая сделка му бях спасил кожата.

— Добро утро — поздрави Шампейн. — Радвам се, че днес успяхте да дойдете, господин Холър.

— Извинявайте, Ваша светлост. Задържах се в съда на господин Флин в Комптън.

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Тя познаваше Флин. Всички го познаваха.

— Заради деня на свети Патрик, несъмнено — подметна съдията.

— Да, Ваша светлост.

— Разбрах, че имаме споразумение по делото на Цунами Свенгали.

Тя побърза да погледне съдебната стенографка.

— Зачеркни последното, Мишел.

После пак се обърна към мен и прокурора.

— Разбрах, че имаме споразумение по делото „Скейлс“. Така ли е?

— Точно така — потвърдих. — Готови сме да сключим споразумение.

— Добре.

Бернаскони прочете половината задължителни правни формули, другата половина каза наизуст. Скейлс се отказа от правото си на бърз процес и се призна за виновен. Това бяха единствените му думи. Съдията прие споразумението и му даде съответната присъда.

— Късметлия сте, господин Скейлс — завърши тя. — Според мен господин Бернаскони проявява голямо великодушие към вас. На негово място нямаше да постъпя така.

— Аз не се чувствам особено голям късметлия, госпожо съдия — отвърна Скейлс.

Шериф Фрей зад него го потупа по рамото. Скейлс се изправи и се обърна към мен.

— Предполагам, че това е всичко.

— Всичко хубаво, Сам.

Изведоха го през стоманената врата и аз го проследих с поглед, докато я затвориха след него. Не му стиснах ръката.