Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (17)

17.

Брайън Харкорт-Смит слушаше внимателно, облегнат назад и ръцете му си играеха с един златен автоматичен молив.

— Това ли е всичко? — попита той, когато Престън завърши устния си доклад.

— Да.

— Този доктор Уин-Еванс, дали би могъл да представи умозаключенията си в писмен вид?

— Едва ли са само умозаключения. Става дума за научен анализ на метала и само двете му възможни приложения. Да, съгласен е да напише доклад. Ще го приложа към моя.

— Към твоите умозаключения. Или да кажа „научен анализ“?

Престън игнорира иронията.

— За мен е без съмнение, че Семьонов е дошъл в Глазгоу, за да предаде диска на някого или да го остави, за да го приберат. Както и да е, това означава, че тук има „нелегален“. Мисля, че трябва да се опитаме да го открием.

— Очарователна идея. Бедата е, че не знаем откъде да започнем. Слушай, Джон, ще ти го кажа направо. Поставяш ме, както обикновено, в много трудно положение. Просто не виждам как бих могъл да отнеса въпроса по-горе, ако не ми представиш някакви по-съществени доказателства от един диск от рядък метал, взет от един за жалост умрял руски моряк.

— Този диск представлява половината от инициатор за ядрено устройство. Това не е просто парче метал.

— Чудесно. Една част от вероятен взривател на вероятно ядрено устройство. Което вероятно е било предназначено за вероятен съветски „нелегален“, който вероятно действа в Англия. Джон, повярвай ми, когато ми представиш пълния си доклад, аз ще го разгледам с нужната сериозност.

— И после ще напишете „БП“?

Усмивката на Харкорт-Смит не трепваше и беше опасна.

— Не непременно. Всеки твой доклад се оценява според достойнствата му. Както и на всеки друг. Предлагам ти да намериш някакво доказателство, което да потвърждава несъмненото ти пристрастие към хипотезата за конспирация. Нека това се превърне в приоритет за теб.

— Добре — каза Престън, — ще се заема с това.

Когато той си отиде, Харкорт-Смит взе вътрешния указател и намери номера на шефа на отдел „Кадри“.

 

 

На следващия ден, сряда, 15, самолетът на „Бритиш еъруейз“ от Париж кацна на летище Бирмингам около обяд. Сред пътниците имаше млад мъж с датски паспорт.

Името в паспорта също беше датско и ако някой бе проявил любопитството да се обърне към него на датски, той щеше да отговори перфектно. Всъщност майката на мъжа беше датчанка и след няколко езикови курса и посещения в страната той беше усвоил езика до съвършенство.

Баща му обаче беше германец и младият мъж, роден доста след войната, беше отраснал в Ерфурт. Това означава източен германец. Той също така беше офицер от разузнавателните служби.

Нямаше и представа за значението на мисията си в Англия, а и не се интересуваше от това. Инструкциите му бяха прости и той ги спазваше прецизно. След като мина без проблеми през паспортната и митническата проверка, той взе такси и отиде до хотел „Мидланд“ на Ню стрийт. По време на пътуването и докато се регистрираше за полета, той пазеше лявата си ръка, която беше в гипс. Въпреки че не беше необходимо, бяха го предупредили да не се опитва да вдигне куфара си със „счупената“ ръка.

След като заключи стаята си отвътре, той започна да разрязва гипсовата превръзка със специални ножици, намиращи се в тоалетната му чантичка. Режеше от вътрешната страна, по линията, очертана от леки вдлъбнатини.

След като сряза превръзката, той я отвори няколко сантиметра и освободи ръката си. Превръзката постави в пластмасов плик.

Цял следобед стоя в стаята си и излезе навън късно вечерта, когато персоналът на рецепцията беше сменен.

Будката за вестници при гарата беше там, където му бяха казали, че ще я намери, и в уговорения час към него се приближи фигура в кожени мотоциклетистки дрехи. Тихото разменяне на паролата отне секунди, пластмасовият плик смени притежателя си и фигурата се отдалечи. Никой от двамата не беше привлякъл никакви погледи.

Рано призори, когато нощният персонал още не беше сменен, датчанинът напусна хотела, взе ранния влак за Манчестър и се качи на самолет там, където никой не беше го виждал с гипсирана ръка. На залез-слънце през Хамбург той пристигна в Берлин, където премина през Чекпойнт Чарли като датчанин. Неговите хора го посрещнаха от другата страна, чуха доклада му и го изпратиха да си върви. Куриер № 3 беше доставил пратката си.

 

 

Джон Престън беше ядосан и не в най-доброто си настроение. Седмицата, която трябваше да прекара със сина си, щеше да се провали. Вторникът му беше зает отчасти с устния доклад при Харкорт-Смит и Томи трябваше да седи вкъщи и да гледа телевизия.

В срядата отидоха до восъчния музей на мадам Тюсо, но следобеда прекара в кабинета си в подготовка на писмения доклад. Беше намерил писмото на бюрото си. Прочете го, без да вярва на очите си.

Както обикновено, беше написано в най-приятелски тон. Прегледът на документацията показал, че му дължат един месец отпуск. Известни са му правилата, за предпочитане е отпуските да се взимат навреме, а не да се натрупват, причините са ясни, дрън, дрън, дрън… С една дума, ще трябва да си вземе отпуската веднага, тоест от следващата сутрин.

— Тъпи идиоти — извика той, — някои и до клозета не могат да отидат без правилник.

Обади се в „Кадри“ и настоя да говори лично с шефа, Криктън.

— Тим, аз съм, Джон Престън. Виж какво, ще ми обясниш ли какво прави това писмо на бюрото ми? Сега не мога да изляза в отпуск, в момента работя по един случай, точно на средата съм… знам, че е важно да са в ред документите, но това, по което работя, е по-важно, много по-важно…

Той изслуша обяснението на чиновника за вредата от натрупване на невзети отпуски и го прекъсна:

— Слушай, Тим. Хайде да не приказваме много. Вдигни телефона на Харкорт-Смит и той ще ти обясни, че съм зает. Ще почивам през лятото.

— Джон — каза Тим Криктън внимателно, — написах това писмо по изричната заповед на Харкорт-Смит.

Престън се втренчи в слушалката за миг.

— Разбирам — каза накрая и затвори.

— Къде си тръгнал — попита Брайт, когато го видя да се запътва към вратата.

— Да изпия нещо силно.

В късния следобед барчето беше почти празно. Вечерните посетители още не бяха сменили следобедните. В един ъгъл разговаряха двама от „Чарлс“ и Престън седна на самия бар. Искаше да е сам.

— Уиски — каза той, — голямо.

— За мен същото — чу глас зад рамото си. — Аз черпя.

Обърна се и видя Бари Банкс от „К.7“.

— Здрасти, Джон, видях, че си се забързал насам. Исках да ти кажа, че имам нещо за теб. Главният ти е много благодарен.

— А, да. Но няма защо.

— Ще ти го донеса утре в кабинета.

— Не си прави труда — каза Престън ядосано, — тук съм, за да полея едномесечната си отпуска. — От утре. Принудително. Наздраве.

— Не се жалвай толкова. Повечето хора нямат търпение да се махнат оттук за малко.

Беше забелязал, че Престън е ядосан, и искаше да разсее яда му. Но не можеше да му каже, че сър Найджъл Ървин го е накарал да „култивира“ черната овца на Харкорт-Смит и да му съобщи каквото е научил.

Един час и три уискита по-късно, Престън все още беше мрачен.

— Мисля да напусна — каза той внезапно.

Банкс беше добър слушател и говореше само когато трябва да измъкне информация. Изглеждаше загрижен.

— Доста крайна идея. Толкова ли са зле нещата?

— Виж, Бари нямам нищо против да скачам с парашут, дори и да стрелят по мен. Но изобщо не мога да търпя, когато стрелят по моите хора. Това крайно ли е?

— Изглежда, си прав. А кой стреля?

— Детето-чудо. Току-що му занесох още един доклад, който не му харесва.

— Пак „БП“?

Престън вдигна рамене:

— Най-вероятно.

Вратата се отвори, за да пропусне група служители. В центъра и беше Брайън Харкорт-Смит, около него бяха някои от хората му.

Престън пресуши чашата си.

— Е, ще тръгвам. Ще водя сина си на кино довечера.

След това Бари Банкс допи питието си, отклони поканата да се присъедини към групата на бара и се качи в кабинета си. Оттам проведе дълъг разговор с „С“ в кабинета му в Сентинел Хаус.

 

 

Майор Валерий Петровски се върна на улица Черихейз в ранните часове в четвъртък. Кожените дрехи и шлемът бяха в гаража в Тетфърд, при мотора. Когато паркира малкия форд пред къщата, беше облечен със семпъл костюм и тънък шлифер. Никой не го видя и никой не забеляза пластмасовия плик в ръката му.

След като заключи вратата, той се качи горе и отвори най-долното чекмедже на скрина. До транзистора марка „Сони“ той постави срязаната гипсова превръзка.

Дори не докосна двата предмета. Не знаеше какво съдържат и не го интересуваше. С тях щеше да се занимава „Конструктора“, който щеше да се появи едва след като всички компоненти са на разположение.

Преди да легне да спи, си направи чаша чай. Всичко имаше девет куриери. Това значи девет основни и девет резервни срещи в случай на неуспех. Помнеше всичките плюс още шест — трима допълнителни куриери, които бяха предвидени при нужда. Един от тях щеше да бъде използван, тъй като вторият куриер не се яви. Петровски не знаеше защо. Далеч, в Москва, майор Волков знаеше. Консулът в Глазгоу беше изпратил пълен доклад по случая и ги беше уверил, че вещите на мъртвия Семьонов ще останат заключени в полицейския участък до второ нареждане.

Петровски прехвърли датите в главата си. Куриер № 4 щеше да пристигне след четири дни и срещата беше в лондонския Уест Енд. Заспа призори, на 16. Докато се унасяше, чу тракането на количката на млекаря, който започваше работния си ден.

 

 

Този път Банкс беше по-открит. Чакаше Престън във входа на блока, когато той пристигна с Томи в петък следобед.

Бяха ходили във военновъздушния музей „Хендън“ и синът му, омагьосан от старите самолети, беше обявил, че ще стане летец. Баща му знаеше, че до края на годината това решение ще се е изпарило, както поне още шест подобни в миналото. Бяха прекарали добре.

Банкс се изненада, като видя Томи, очевидно не беше очаквал да го види. Той кимна и се усмихна, а Престън го представи като „колега от службата“.

— Този път какво? — попита Престън.

— Един мой колега пак иска да поговорите.

— Понеделник става ли? — В неделя синът му щеше да си отиде, щеше да го закара в Мейфеър при Джулия.

— Всъщност чака те сега.

— Пак в колата?

— Не. В едно апартаментче, което държим в Челси.

Престън въздъхна:

— Дай адреса. Ще отида, а ти заведи Томи да яде сладолед.

— Ще трябва да попитам.

Отиде до близката телефонна кабина и се обади. Престън и момчето го чакаха на тротоара. Банкс се върна и кимна:

— Всичко е наред. — Подаде на Престън лист хартия. Той тръгна, а Томи поведе Банкс към любимата си сладкарница.

Апартаментът беше малък и дискретен, в модерна постройка на Манър стрийт в Челси. Отвори лично сър Найджъл. Както винаги, беше самата учтивост.

— Драги Джон, колко мило, че дойде.

Ако докараха пред него някого, подпрян на четирима биячи и вързан с въжета, той пак би казал „колко мило, че дойде“.

Когато седнаха в малката всекидневна, главният извади доклада на Престън.

— Искрени благодарности. Безкрайно интересно.

— Но очевидно не е за вярване.

Сър Найджъл погледна по-младия от него мъж остро, но подбираше думите си внимателно:

— Не бих се съгласил с такова твърдение. — След това се усмихна бързо и смени темата: — Така. Не се сърди на Бари, аз го накарах да те държи под око. Изглежда, напоследък имаш неприятности в службата?

— В момента не ходя там. В принудителна отпуска съм.

— Разбрах това. Нещо се е случило в Глазгоу, нали?

— Още не сте получили доклада за случката в Глазгоу миналата седмица!? Става дума за руски моряк, който според мен е куриер. Това със сигурност засяга вашето управление!

— Не се съмнявам, че ще го получа скоро — каза сър Найджъл внимателно. — Ще бъдеш ли любезен да ми разкажеш какво стана?

Престън разказа всичко, което знаеше. Сър Найджъл слушаше замислен, попиваше всяка дума.

Не биха се опитали, мислеше той, нима е възможно? Не биха нарушили Четвъртия протокол! Или… Отчаяните хора предприемат отчаяни стъпки и той знаеше, че в няколко области Съветите са на ръба на отчаянието — производството на храни, икономиката и Афганистан. Забеляза, че Престън е спрял да говори.

— Извини ме — каза той. — Какви са твоите заключения?

— Смятам, че Семьонов не е никакъв моряк, а куриер. Това ми се струва безспорно. Не би стигнал дотам, за да запази това, което носи, и не би се самоубил, ако не се боеше от разпит и ако не са му казали, че мисията му е от огромна важност.

— Логично. И така?

— И така, смятам, че този плутониев диск си има получател — трябвало е или да се срещнат, или да го остави на уговорено място. Значи тук има агент. Мисля, че трябва да се опитаме да го намерим.

Сър Найджъл присви устни.

— Ако е „нелегален“, все едно игла в купа сено — промърмори той.

— Да, знам това.

— Ако не те бяха изпратили в отпуск, какво би направил?

— Сър Найджъл, мисля, че един само плутониев диск не върши никаква работа. Каквото и да е решил да прави „нелегалният“, би трябвало да има и други компоненти. Ясно е, че който е изпратил Семьонов, не е искал да използва съветската дипломатическа поща. Не знам защо. Много по-лесно би било този дребен предмет да се изпрати в посолството и тамошните хора да го предадат на когото трябва. Питам се, защо не са постъпили така? И отговорът е: не знам.

— Точно така — съгласи се сър Найджъл. — Тогава?

— Тогава, ако има една пратка, ненужна сама по себе си, би трябвало да има и други. Някои може и да са пристигнали вече. Би могло да се очакват и още. Очевидно доставят ги куриери, маскирани като моряци и Бог знае какво още.

— Какво би искал да направиш?

Престън пое дълбоко въздух:

— Бих — Престън наблегна на това „бих“ — искал да проверя всички руснаци, пресекли границата през последните четиридесет, петдесет, дори сто дни. Не можем да разчитаме на друго хулиганско нападение, но може би има някакъв друг инцидент. Ако ли не, бих засилил контрола над пристигащите руснаци, дори над всички от съветския блок, за да се опитаме да хванем друга пратка. Като началник на „С.5 (С)“ бих направил това.

— И мислиш, че сега няма да имаш тази възможност?

Престън поклати глава:

— Дори и да ме върнат на работа утре, сигурен съм, че няма аз да се занимавам със случая. Очевидно съм паникьор и само мътя водата.

Сър Найджъл кимна замислено.

— Да се намесвам в работата на друга служба не е най-добрата политика. Когато поисках да отидеш до Южна Африка по моята работа, взех разрешение от сър Бърнард. Разбрах, че по-късно това е предизвикало… как да се изразя… вражда между някои хора в „Чарлс“. Сега не искам да се скарвам открито с колегите. От друга страна, аз съм на мнение, както и ти, че това е само върхът на айсберга. С две думи, ти имаш три седмици отпуск. Би ли работил през това време по случая?

— За кого?

— За мен — каза сър Найджъл. — Но не може да идваш в службата. Ще те видят и ще се разчуе.

— Тогава къде ще работя?

— Тук. Апартаментът е малък, но удобен. Аз имам право да изисквам същата информация, която и ти, ако си беше на работното място. Всякакъв инцидент с гражданин на страна от съветския блок би бил регистриран — в писмени доклади или в компютрите. Тъй като ти няма да можеш да отидеш при тях, ще наредя да ти носят папките и компютърните разпечатки тук. Какво ще кажеш?

— Ако в „Чарлс“ разберат, това ще е краят на работата ми там. — Престън мислеше за заплатата си, за пенсията, за възможностите на тази възраст да намери друга работа, за Томи.

— Колко време мислиш, че сегашното ръководство ще те остави там?

Престън се засмя:

— Не много. Добре, сър, ще се заема. Искам да довърша този случай. Тук има нещо много дълбоко.

Сър Найджъл кимна одобрително:

— Ти си упорит човек, Престън. Обичам упоритостта. Обикновено дава резултати. Ела тук в понеделник в девет. Двама от моите ще те чакат. Искай от тях каквото ти трябва и те ще го донесат.

 

 

В понеделник, когато Престън започна работа в апартамента в Челси, на летище Хийтроу пристигна известен чешки пианист. Идваше от Прага и щеше да изнесе концерт в зала „Уигмоур“ на следващата вечер.

Администрацията на летището беше предупредена и за известния музикант митническите и паспортни формалности бяха сведени до минимум. Гостът беше посрещнат от организаторите на концерта и заедно с придружаващите го беше откаран в хотел Къмбърланд.

Придружаващите го бяха трима — гардеробиерката, която се грижеше за костюмите и личните му вещи с всеотдайност, секретарката, която отговаряше за кореспонденцията му, и личният му импресарио, висок меланхоличен човек на име Личка, който се грижеше за финансите и водеше преговорите за концертите и който имаше вид на човек, живеещ на диета от таблетки антиацид.

Този понеделник той трябваше да изпие много от тях. Не искаше да прави каквото искаха от него, но хората от чехословашката държавна сигурност бяха много настоятелни. Никой нормален човек не смееше да се противопостави на тайната полиция и разузнавателна организация и още по-малко желаеше да получи покана за допълнителни разговори в управлението им, ужасяващия „Манастир“. Бяха му казали, че така ще е много по-лесно да се уреди влизането на внучката му в университета, учтиво предупреждение, че ако не се подчини, тя изобщо няма да стане студентка.

Върнаха му обувките без никаква следа и съгласно инструкцията по време на полета и митническите формалности бяха на краката му.

Тази вечер един човек се приближи до рецепцията и учтиво попита за номера на стаята на господин Личка. Също толкова учтиво му го казаха. След пет минути, точно в очаквания час, на вратата леко се почука. Под нея премина листче хартия. Провери кода, открехна вратата колкото трябваше, и подаде найлонов плик, в който бяха обувките му. След като листчето с кода изчезна в струята вода в тоалетната чиния, той въздъхна облекчено. Беше по-лесно, отколкото беше очаквал. Сега, помисли той, можем пак да се занимаваме с музика.

Малко преди полунощ един чифт обувки влезе в най-долното чекмедже на един скрин, където вече имаше гипсова превръзка и радио марка „Сони“.

Четвъртият куриер достави пратката.

 

 

Сър Найджъл Ървинг посети Джон Престън на новото му работно място в петък следобед. Намери го уморен, а навсякъде наоколо имаше разхвърляни папки и компютърни разпечатки.

След пет дни нямаше никакви резултати. Започна със съветските граждани, влизали в страната през последните четиридесет дни. Бяха стотици. Делегации, търговци, журналисти, профсъюзни чучела, хора от Грузия, казашка танцова трупа, десет спортисти и антуражът им, група лекари, отиващи на конгрес в Манчестър. И това бяха само руснаците.

От Съветския съюз още се връщаха и английските туристи, наслаждавали се на Ермитажа в Ленинград, групата ученици, пяла пред някаква „мирна“ делегация в Киев, която от своя страна е наливала масло в съветската пропагандна машина, като е злепоставяла собствената си страна на някакви пресконференции.

Тук не се брояха екипажите на „Аерофлот“, които редовно влизаха и излизаха от страната в рамките на нормалния въздушен трафик. Нямаше и помен от Романов.

Естествено, нямаше и помен от датчанин, който е дошъл в Бирмингам от Париж и си е отишъл през Манчестър.

В сряда пред Престън имаше две възможности — да продължи само с идващите от СССР, но да се върне шестдесет дни назад или да разшири проучването върху всички идващи от комунистическите страни. Това вече означаваше хиляди пътници. Спря се на втория вариант в рамките на четиридесет дни. Хартията вече стигаше до кръста му.

От митницата му съдействаха. Бяха конфискували някои вещи, но само при нарушение на режима за внос. Сред тях нямаше нищо особено. Нямаше никакви фалшиви паспорти, но това можеше да се очаква. Чудатите и чудесни имитации, показвани понякога от хора от третия свят, никога не се срещаха при хора от комунистическия свят. Дори и паспорти с изтекъл срок на валидност нямаше — една доста често срещана причина за отказ от страна на граничните власти. В комунистическите страни толкова внимателно проверяват паспортите на всички заминаващи техни граждани, че просто няма вероятност някой да е нередовен.

— И при това — каза Престън — тук не са включени тези, които изобщо не можем да проверим — моряците, пристигащи без никакъв контрол на повече от двадесет търговски пристанища, екипажите на риболовните кораби, които сега са в Шотландия, екипажите на товарните полети, които никой не проверява, дипломатическите служители.

— Както си и мислех — каза сър Найджъл, — няма да е лесно. Имаш ли представа все пак какво очакваш да намериш?

— Да, сър. Изпратих един от вашите хора в „Алдермастън“, при специалистите по ядрени оръжия. Стоя там целия понеделник. Според тях този диск може да се използва при устройство, което е малко, несложно, грубо и немного мощно — ако това може да се каже за атомна бомба.

Той подаде на сър Найджъл един списък:

— Предполага се, че нещо такова трябва да търсим.

„С“ погледна списъка.

— Само това ли е необходимо? — попита той след малко.

— В комплект, очевидно да. Нямах представа, че толкова малко е нужно. Освен делящата се сърцевина и стоманения цилиндър всичко може да се скрие където и да било, без да предизвика съмнения.

— Добре, Джон. Какво ще правиш сега?

— Търся някаква закономерност, сър Найджъл. Само на това мога да се надявам. Някаква закономерност при влизането и излизането на едни и същи номера паспорти. Ако се използват един или двама куриери, те ще трябва да минават по няколко пъти през различни гранични пунктове, вероятно и ще тръгват от различни места в чужбина. Ако уловим някаква закономерност, ще можем да обявим издирване на няколко души. Не е много, но нищо повече не можем да направим.

Сър Найджъл се изправи.

— Продължавай, Джон. Ще ти осигуря достъп до всичко, от което имаш нужда. Моли се само този, с когото си имаме работа, да се подхлъзне, само веднъж, само веднъж да изпрати един и същи човек два пъти.

 

 

Но майор Волков беше опитен. Не се подхлъзваше лесно. Той нямаше представа какви бяха тези компоненти, нито пък за какво бяха предназначени. Неговата задача беше да осигури доставянето им в Англия преди определените дни и часове, които куриерите трябваше да научат наизуст. Също така нищо не трябваше да минава през резидентурата на КГБ в посолството в Лондон.

Трябваше да изпрати девет предмета и разполагаше с дванадесет куриери. Някои от тях не бяха професионалисти, но пък от конспиративна гледна точка бяха безупречни — имаха изрядни документи и пътуванията им бяха планирани преди седмици и месеци, какъвто беше случаят с Личка.

За да не предизвика недоволството на генерал Борисов, като му отнеме още дванадесет „нелегални“, той бе поискал съдействие от братските служби на Полша, Чехословакия и най-вече на послушната и незадаваща въпроси Hauptverwaltung Aufklarung (HVA) от Източна Германия.

Източногерманците бяха особено добри. Те имаха едно голямо преимущество, въпреки че в Западна Германия, Франция и Англия има полски и чешки емигрантски общности. Поради еднаквата си етническа принадлежност със западногерманците и поради факта, че много хора от Източна Германия бяха избягали да живеят в Западна Германия, най-много агенти на Запад се изпращат от базата на HVA в Източен Берлин, повече, отколкото от която и да е друга комунистическа разузнавателна централа.

Волков реши да използва само двама руснаци и те трябваше да са първите. Той нямаше как да предвиди, че единият от тях ще бъде нападнат на улицата, и не можеше да знае, че „пратката“ му вече не е в полицейския участък в Глазгоу. Той просто се подсигуряваше двойно и тройно, защото така беше обучен.

Останалите седем компонента щяха да бъдат пренесени от един поляк, двама чехи (включително Личка) и четирима източногерманци. Десетият куриер, на мястото на мъртвия Семьонов, също щеше да е поляк. Промените, които трябваше да бъдат направени на две превозни средства, щяха да се осъществят в един сервиз, собственост на HVA в Западна Германия.

Само двамата руснаци и чехът Личка тръгваха от източноевропейска страна, а сега и десетият, който щеше да пътува с полските авиолинии.

Волков просто нямаше да допусне никаква закономерност от типа, който търсеше Престън в морето от хартия в Челси.

 

 

Сър Найджъл Ървинг, както много други, които работят в центъра на града, се опитваше през почивните дни да се измъкне в провинцията за глътка чист въздух. Той и лейди Ървинг прекарваха седмицата в Лондон, но имаха малка селска къща в Югоизточен Дорсет, до едно селце на име Лангтън Матрейвърс.

Тази неделя сър Найджъл, облечен с палто от туид, с шапка и с дебел бастун в ръцете, се разхождаше по пътеките в скалите над морето. Времето беше слънчево, но духаше студен вятър. Той развяваше кичурите бяла коса, подаващи се от шапката над ушите като крилца. Вървеше замислен, като от време на време спираше и се вглеждаше в белите гребени на вълните в английския канал.

Мислеше за доклада на Престън и удивителното съвпадение на мнението му с това на професор Суийтинг от Оксфорд. Съвпадение? Или просто бълнуванията на служител с богата фантазия и на учен с въображение?

И ако те са прави, може ли да има някаква връзка между малкия плутониев диск, пристигнал неканен от Ленинград, и твърденията им?

Ако дискът наистина е това, което казва Уин-Еванс, тогава какво означава всичко? Може ли да означава, че някой, далеч зад вълните пред него, наистина се опитва да наруши Четвъртия протокол?

Ако е вярно, кой е той? Чебриков и Крючков от КГБ? Те не биха посмели, ако нямат заповед от Генералния. Ако той е замесен, защо?

И защо не използват дипломатическата поща? Толкова по-лесно, по-просто, по-безопасно? За последното можеше да даде някакво обяснение. Дипломатическата поща означаваше замесване на хората на КГБ в посолството. Той знаеше дори по-добре от Чебриков, Крючков и Генералния секретар, че в резидентурата има агент — Андреев.

Това можеше да се обясни. Генералният секретар е вероятно ужасен от вълната избягали на Запад хора на КГБ. По всичко личи, че разочарованието в Съветския съюз обхваща дори върха на елита. Освен бягствата на Запад, започнали през седемдесетте и станали масови през осемдесетте години, имаше и вълна от експулсирани съветски дипломати, най-често поради отчаяните им опити да вербуват агенти, но също така това беше оголило много агентурни мрежи, които се намираха в безпорядък. Дори страни от третия свят, доскоро танцуващи изцяло по съветска свирка, сега експулсираха дипломати заради не особено дипломатично поведение.

Наистина, една голяма операция извън КГБ имаше смисъл. Той беше чувал от надежден източник, че Генералният секретар е докаран почти до параноя от нивото на проникване на западни агенти в КГБ. Защото, както казваха в средите на разузнаването, ако един предател избяга от другата страна, сигурно е, че има поне още един, който е на мястото си.

Така че там някъде имаше някой, който изпраща в Англия хора с опасен товар. Товар, който щеше да предизвика анархия и хаос, той вече не се съмняваше, макар и да не знаеше точно как ще стане това. И този някой работи за друг човек — много високо, — човек, който никак не обича този малък остров.

— Не, няма да ги намериш, Джон — шепнеше той. — Ти си добър, но те са по-добри. И държат козовете.

Сър Найджъл беше една от последните личности от стария тип, преходна порода, заменяна на всяко ниво в службите от нови хора, дори на самия връх, където последователността и приемствеността се смятаха за нещо като божества.

Той гледаше към морето, както толкова много негови сънародници преди него, и взе решението си. Не беше сигурен, че земята на дедите му е под заплаха. Беше сигурен, че е възможно да е под заплаха. Това беше достатъчно.

 

 

По-нататък по крайбрежието на хълмовете над малкото пристанище Нюхейвън, стоеше друг човек и също гледаше вълните на Английския канал.

Беше облечен с черни кожени дрехи, а шлемът му беше закачен на кормилото на мотоциклета, марка BMW. Минаха няколко семейства, излезли на разходка с децата си, но никой не му обърна внимание.

Гледаше как фериботът се приближава, все още далеч, почти на хоризонта. Щеше да пристигне след около тридесет минути. Някъде на борда трябва да е петият куриер.

Наистина, той беше на палубата и гледаше английския бряг. Той нямаше кола, но имаше билет за влака, който от ферибота щеше да замине направо за Лондон.

В паспорта му пишеше Антон Зелевски и това беше точно. Западногермански паспорт, забеляза служителят, но в това нямаше нищо странно. Стотици хиляди западногерманци имат имена, звучащи като полски. Пропуснаха го.

Митничарите прегледаха куфара му с няколкото покупки, направени на ферибота. Бутилката джин и неотваряната кутия с двадесет и пет пури не превишаваха разрешените за внос количества. Махнаха му да минава и се заеха с друг.

Зелевски наистина купи кутията с пури на борда. След това се заключи в тоалетната, отлепи етикетите от безмитния магазин от нея и ги залепи на друга кутия, също неотваряна и същата марка. Ненужната кутия полетя в морето зад борда.

Във влака за Лондон той намери първия след локомотива първокласен вагон, седна на нужното място до прозореца и зачака. След малко вратата се отвори и се появи мъж в черни кожени дрехи. С един поглед се увери, че германецът е сам.

— Този влак директно в Лондон ли отива? — попита той на безупречен английски.

— Мисля, че спира в Люис — отговори Зелевски.

Мъжът протегна ръката си. Германецът му подаде плоската кутия с пури. Мъжът я мушна в якето си, закопча ципа, кимна и излезе. Когато влакът тръгваше от Люис, Зелевски видя мъжа на перона да чака обратния влак за Нюхейвън.

Преди полунощ пурите бяха при радиото, гипсовата превръзка и обувките в Ипсуич. Куриер № 5 достави пратката.