Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (16)

16.

Телефонът иззвъня точно когато Джон Престън се канеше да излезе със сина си в понеделник сутринта.

— Мистър Престън? Обажда се Давид Уин-Еванс.

Отначало беше объркан, но после си спомни молбата си от петък.

— Прегледах вашето метално парче. Много интересно. Можете ли да дойдете да си поговорим?

— Всъщност взел съм си няколко дни почивка. Какво ще кажете за края на седмицата?

От другата страна последва пауза.

— Мисля, че е по-добре по-рано, ако можете да отделите време.

— Е, добре. Не можете ли да ми кажете за какво става дума по телефона?

— По-добре не.

Престън се замисли за момент. Щеше да води Томи в сафари-парка „Уиндзор“ и да прекарат там деня. Но той също беше в Беркшир.

— Може ли да мина днес следобед, към пет?

— Добре, пет. Обадете се от пропуска, аз ще кажа да ви пуснат горе.

 

 

Професор Крилов живееше на последния етаж в един блок на Комсомолски проспект с изглед към Москва-река и близко до университета, на южната страна. Генерал Карпов натисна звънеца малко след шест и отвори самият професор. Той погледна посетителя, без да го познае.

— Другарят професор Крилов?

— Да?

— Казвам се генерал Карпов. Дали не можем да поговорим за малко?

Показа му личната си карта. Професорът я разгледа и отбеляза мислено званието му и че работи в Първо главно управление на КГБ. След това го покани да влезе. Той го въведе в добре обзаведена стая, пое палтото му и го покани да седне.

— На какво дължа честта? — попита той, след като седна срещу Карпов. Той самият знаеше стойността си и един генерал от КГБ не можеше да го изпълни със страхопочитание.

Карпов разбираше, че с Крилов нещата ще са по-различни. Той лесно можеше да накара Ерита Филби да му каже за шофьора, лесно можеше да впечатли Георгиев с висшия си чин. Марченко беше стар приятел и пияница. Крилов беше високо в партийната йерархия, във Върховния съвет, в Академията, в елита на страната. Реши да не губи време, а да изиграе картите си бързо и без милост. Нямаше друг начин.

— Професор Крилов, в интерес на държавата е да ми изясните нещо. Искам да ми кажете какво знаете за плана „Аврора“.

Професорът седеше, сякаш са го ударили през лицето. След това се зачерви от гняв.

— Генерал Карпов, вие превишавате правата си! Не зная за какво говорите.

— Вярвам, че знаете — каза Карпов с равен глас, — и мисля, че трябва да ми кажете какво включва този план.

В отговор професор Крилов протегна ръка:

— Пълномощията ви, моля?

— Пълномощията ми са моят чин и моята служба.

— Ако не сте лично упълномощен от другаря Генерален секретар, значи нямате никакви пълномощия — каза Крилов ледено. Той стана и отиде до телефона. — Всъщност смятам, че за въпросите ви трябва да се уведоми някой по-високо от вас. — Той взе слушалката й се приготви да набира.

— Тази идея не е много добра. Знаете ли, че един от вашите колеги консултанти е изчезнал? — Първото зърно на съмнението беше проникнало зад самоуверената фасада на Крилов. — Моля, седнете и ме изслушайте — каза Карпов.

Академикът седна. Някъде в апартамента се чу отваряне и затваряне на врата. Докато беше отворена, през нея проникна вълна от западна музика, която после стана приглушена.

— Та, казвам, изчезнал — продължи Карпов. — Изчезнал от апартамента си, шофьорът му е освободен, жена му няма представа къде може да е или кога ще се върне, а дали и изобщо ще се върне.

Той играеше хазарт, при това от голям мащаб. Все пак в очите на професора се появи тревога. След това той се окопити.

— И дума не може да става да обсъждам държавни въпроси с вас, другарю генерал. Мисля, че трябва да ви помоля да напуснете.

— Не е толкова лесно — каза Карпов. — Кажете ми, професоре, нали имате син Леонид?

Внезапната смяна на темата обърка учения.

— Да. И какво от това?

— Ще ви обясня — каза Карпов.

 

 

В другия край на континента Престън и синът му се прибираха от сафари-парка „Уиндзор“ с колата, а денят беше топъл и мек.

— Трябва да се отбия на едно място, преди да се приберем — каза бащата. — Не е далеч. Бил ли си в „Алдермастън“?

Очите на момчето се отвориха широко.

— Бомбената фабрика?

— Не е съвсем „бомбена фабрика“ — отговори Престън. — По-скоро е научен институт.

— Не съм бил. Ще ни пуснат ли вътре?

— Е, мен ще ме пуснат. Ти ще трябва да ме почакаш в колата на паркинга. Няма да се бавя.

Той зави на север към шосе М–4.

 

 

— Вашият син се върна преди девет седмици от Канада, където е бил преводач на една търговска делегация? — каза тихо Карпов.

— Е, и?

— Докато е бил там, моите хора от контраразузнаването са забелязали, че една привлекателна млада особа се опитва от доста време да влезе в контакт с членовете на делегацията и по-специално с по-младите членове — секретари, преводачи и така нататък. Въпросната особа била фотографирана и впоследствие идентифицирана като агент, който вербува чрез шантаж. От Щатите, не от Канада, и почти сигурно е на работа в ЦРУ. Тази особа била поставена под наблюдение и били засечени срещи с вашия син Леонид в хотелска стая. И най-неприятната част е, че са имали кратка, но бурна любовна връзка.

Лицето на професор Крилов се покри с петна от гняв. Той с мъка произнасяше думите:

— Как се осмелявате! Как се осмелявате да идвате при мен и да ме подлагате на такъв шантаж? Мен, члена на Академията и на Върховния съвет! Партията ще научи за това! Знаете правилата — само партията може да контролира партията! Може и да сте генерал от КГБ, но превишихте правата си, отидохте твърде далеч, генерал Карпов!

Евгений Карпов седеше, сякаш унизен, и слушаше.

— Та, значи, синът ми преспал с някаква чужденка, докато бил в Канада. Че тази чужденка е била американска шпионка, той естествено не е знаел. Може да е било непредпазливо, но нищо повече. Бил ли е вербуван от тази американка?

— Не — призна Карпов.

— Издал ли е някакви държавни тайни?

— Не.

— Тогава в какво го обвинявате? В младежка недискретност?! Ще му се скарат. Но упреците към вашите хора ще са по-големи, защото са били длъжни да го предупредят. А що се отнася до спането, ние в Съветския съюз не сме монаси. Младите мъже спят с жени, откакто свят светува…

Карпов отвори чантата си и извади голяма снимка, която постави на масата. Професор Крилов я погледна и думите му замряха. Червенината изчезна от лицето му, докато на лампата започна да изглежда сиво. Поклати глава няколко пъти.

— Съжалявам — каза Карпов много внимателно, — наистина съжалявам. Следяхме американеца, не сина ви. Нямахме представа, че ще се стигне до това.

— Не вярвам — изхриптя професорът.

— Аз също имам синове — каза Карпов, — струва ми се разбирам, поне се опитвам да разбера как се чувствате.

Академикът пое дъх, изправи се и промърмори:

— Извинете.

След това излезе от стаята. Карпов въздъхна и прибра снимката. За миг, докато вратата беше отворена, музиката се чу силно, после спря и я замениха два каращи се гласа. Единият беше басовият рев на бащата, а другият, по-висок — на млад мъж. Караницата завърши с шамар. След секунда професор Крилов се върна в стаята. Той седна с помътнял поглед, раменете му бяха отпуснати надолу.

— Какво смятате да направите? — прошепна той.

Карпов въздъхна.

— Задълженията ми са ясни. Както казахте, само партията може да контролира партията. Длъжен съм да предам тази снимка и доклада си в ЦК. Знаете закона. Знаете какво правят със „златните момчета“. Пет години без право на опрощаване при строг режим. Веднъж попаднал в лагерите, ще се разчуе, после… как да се изразя, младият човек става играчка за всеки. Момче, отраснало „на завет“, трудно ще преживее всичко това.

— Но… — подкани професорът.

— Но… мога да реша, че има шанс ЦРУ да реши да докара нещата докрай. Имам това право. Мога да реша, че има шанс американците да станат нетърпеливи и да изпратят агента си тук, за да поднови връзките с Леонид. Мога да реша, че вашият син ще помогне да уловим агент на ЦРУ. Докато чакаме, ще мога да държа материалите за сина ви в личния си сейф, а чакането може да продължи много дълго. Имам тези правомощия. Щом става дума за операция, да.

— А цената?

— Мисля, че е известна.

— Какво искате да знаете за плана „Аврора“?

— Просто започнете от началото.

 

 

Престън излезе през главния вход в „Алдермастън“ и остави колата на паркинга за посетители.

— Съжалявам, Томи, по-нататък не може. Изчакай ме тук. Сигурно няма да се бавя.

Той влезе в сградата и се представи на двамата мъже на пропуска. Те видяха служебната му карта и позвъниха на доктор Уин-Еванс, който разпореди да го пуснат до кабинета му, на третия етаж. Влезе и го поканиха да седне срещу бюрото.

Ученият го погледна над очилата си:

— Може ли да попитам откъде взехте този предмет? — Той посочи към тежкия, сякаш оловен диск, който сега беше поставен в запечатана стъкленица.

— Намерен е у един човек в четвъртък, в малките часове на нощта. А другите два диска?

— А, те са обикновен алуминий. Нищо особено. Просто, за да предпазват този. Но той е интересен.

— Знаете ли какво представлява?

Доктор Уин-Еванс, изглежда, се стресна от наивността на въпроса.

— Естествено, знам какво представлява. Това е работата ми. Да, знам. Това е диск от чист плутоний.

Престън се намръщи. Не беше чувал за такъв метал.

 

 

— Всичко започна от двете писма на Филби до Генералния секретар. В тях той твърди, че в британската Лейбъристка партия има фракция на твърдата левица, която е толкова силна, че може да поеме контрола над партийната машина, когато реши. Това съвпада и с моето мнение.

— И с моето — промърмори Карпов.

— Филби отива по-нататък. Той твърди, че в тази фракция има група, вътрешен кръг, от марксисти-ленинисти, която е решила да направи точно това, но не преди следващите избори, а след тях, след евентуална победа на лейбъристите. С други думи, те се готвят да изчакат изборната победа на Нийл Кинък и веднага след това да го свалят от партийното ръководство. Заместникът му трябва да бъде първият в историята на страната министър-председател марксист-ленинист, който ще провежда външна и вътрешна политика, която напълно да съответства на съветските интереси — външнополитически и военни, а най-вече в областта на едностранното ядрено разоръжаване и експулсирането на всички американски въоръжени сили от страната.

— Не звучи неизпълнимо — кимна Карпов. — И бяхте събрани четирима души, за да намерите начин тази изборна победа да се осъществи?

Професор Крилов го погледна изненадан.

— Да. Филби, генерал Марченко, аз и доктор Рогов.

— Гросмайсторът?

— Той е и физик. Съставихме плана „Аврора“, който щеше да представлява една мащабна акция за дестабилизация на обществото, която би накарала милиони да гласуват за лейбъристите.

— Казвате… „щеше“?

— Да. Планът беше главно идея на Рогов. Той го подкрепи силно. Марченко беше резервиран, а Филби… никой не може да каже какво точно мисли Филби. Усмихваше се и кимаше, чакаше да види накъде ще задуха вятърът.

— Типично за него — съгласи се Карпов. — И кога представихте този план?

— На дванадесети март. Аз бях против и Генералният секретар се съгласи с мен. Той го отрече направо, нареди всички бележки и записки да се унищожат. Заклехме се да мълчим и да не споменаваме за това при никакви обстоятелства.

— Кажете ми, защо бяхте против?

— Според мен беше безразсъден и опасен. Освен всичко останало той беше в пълно противоречие с Четвъртия протокол. Ако този протокол някога се наруши, само Бог знае къде ще свърши светът.

— Четвъртия протокол?

— Да. Към договора за неразпространение на ядрените оръжия. Разбира се, вие помните този договор.

— Човек трябва да помни такива неща. Припомнете ми го, моля.

 

 

— Не съм чувал за плутоний — каза Престън.

— Сигурно е така — каза доктор Уин-Еванс, — той не се среща под път и над път. Това е много рядък метал.

— И за какво се използва, докторе?

— Рядко, но наистина рядко се използва в медицината. Човекът от Глазгоу да не би да е отивал на конгрес по медицина или на медицинска изложба?

— Не — каза Престън, — нищо такова.

— Тогава отпада вероятността от около десет процента да е бил предназначен за медицински цели. Боя се, че остава деветдесетпроцентовата вероятност за другото приложение. Освен тези двете друго не е известно досега.

— Кое е второто?

— Един плутониев диск с този размер сам по себе си не представлява нищо. Но когато е в съприкосновение с друг диск от метал, наречен литий, получава се нещо като инициатор.

— Какво?

— Инициатор.

— И какво, по дяволите, е това?

 

 

— На 1 юли 1968 година — каза професор Крилов — този договор е бил подписан от ядрените държави (тогава) — САЩ, СССР и Англия. В договора страните се задължават да не предоставят материали и технологии, които да позволяват създаването на ядрено оръжие на други страни, които не разполагат с такива. Помните ли?

— Да — каза Карпов, — дотолкова си спомням.

— Самото подписване на договора във Вашингтон беше съпроводено от голям шум по информационните средства. Но при подписването на четирите тайни протокола към този договор нямаше никакъв шум. Всеки от тези протоколи предвиждаше предотвратяването на евентуална бъдеща опасност — неща, които тогава са били технически невъзможни, но които, както е било преценено, в бъдеще могат да станат напълно осъществими.

Първите три протокола вече не са актуални, защото предвижданията в тях или са се оказали напълно неизпълними, или срещу тях веднага са били изнамерени ефикасни контрамерки. Но Четвъртият протокол, най-секретният от всички, някъде в началото на осемдесетте се превърна в истински кошмар.

— Какво предвижда този Четвърти протокол?

Професор Крилов въздъхна:

— Тази информация ни даде доктор Рогов. Както знаете, той е ядрен физик. Четвъртият протокол предвижда създаването на миниатюрни и опростени ядрени взривни устройства. Очевидно точно това се е случвало. От една страна, бомбите са станали много по-мощни, но и много по-големи и сложни за производство. От друга обаче, една бомба като тази над Хирошима, за която е бил необходим тежък бомбардировач, сега може да се вмести в куфар и да се сглоби от готови елементи, като детски конструктор.

— И това ли забранява Четвъртият протокол?

— И още нещо — професор Крилов поклати глава: — Подписалите държави се задължават да не внасят нелегално на територията на никоя държава подобни устройства с цел, да кажем, да се взривят в нает апартамент в центъра на града или нещо такова.

— Без четириминутното предупреждение — разсъждаваше Карпов, — без възможност да се засече с радар идваща ракета, без възможност за ответен удар, без да се знае кой е нападателят. Просто взрив в някое мазе…

— Точно така — кимна професорът, — затова го наричам кошмар. Западните отворени общества са по-уязвими, но ние също не сме предпазени от такова нещо. Ако Четвъртият протокол се наруши, всички тези ракетни установки, електронни предупредителни устройства, всъщност целият военнопромишлен комплекс става безпредметен.

— И това е била целта на плана „Аврора“?

Крилов кимна. Изглежда, не искаше да говори повече.

— Но тъй като всичко това е забранено и прекратено — продължаваше Карпов, — целият план е станал, както казваме в службата, „архивен“?

Крилов се хвана за думата.

— Точно така. Сега това е „архивно“.

— Добре, кажете ми какво се предвиждаше да се случи?

— Според плана „Аврора“ в страната трябваше да се прехвърли един първокласен агент, който да наеме някъде къща и да осъществи замисъла. Чрез куриери трябваше да му се доставят десетината компоненти на малка атомна бомба, около килотон и половина.

— Толкова малко? В Хирошима беше десет килотона.

— Намерението не беше да се предизвикат големи разрушения. Това би довело до отлагане на изборите. Целта беше да се предизвика ядрен инцидент, който да накара десетте процента несигурни избиратели да гласуват за едностранното разоръжаване, тоест за лейбъристите, които единствени издигат този лозунг.

— Извинете, че ви прекъснах — каза Карпов. — Моля, продължете!

— Устройството трябваше да се взриви шест дни преди изборния ден. Мястото беше от особена важност. Беше избрана американската база край Бентуотърс в Съфолк. Там очевидно са базирани ударни бомбардировачи F–5, които пренасят малки тактически ядрени заряди, предназначени за отбиване на масираните ни танкови атаки, в случай че нападнем Западна Европа.

Карпов кимна. Той познаваше Бентуотърс и информацията беше точна.

— Нашият човек трябваше да закара сглобеното устройство до самата ограда на базата в ранните часове на деня. Базата се намира в гора. Взривът трябваше да се произведе призори.

Поради малката мощност пораженията щяха да се ограничат до самата база, която, разбира се, щеше да се изпари заедно с три селца, гората, едно по-голямо село, крайбрежната ивица и един резерват за птици. Тъй като базата е съвсем близо до брега, преобладаващите северни ветрове щяха да отнесат радиоактивния облак над Северно море и докато достигне до бреговете на Холандия, 95% от него щяха да са неутрализирани или паднали в морето. Целта не е да се предизвика екологична катастрофа, а страх и вълна от антиамериканизъм.

— Можеше и да не повярват — каза Карпов, — много неща би могло да се объркат. Например агентът можеше да бъде заловен жив.

Професор Крилов поклати глава.

— Рогов беше предвидил и това. Разработи операцията като партия шах. На агента щеше да се каже, че след като натисне копчето, ще има на разположение два часа, за да се отдалечи колкото се може повече с колата си. Но всъщност устройството щеше да се взриви моментално. Часовниковият механизъм щеше да бъде нагласен за моментален взрив и щеше да е запечатан.

Горкият Петровски, помисли Карпов.

— А щяха ли да повярват?

— Вечерта след експлозията в Прага трябваше да се състои пресконференция. Щеше да я даде един израелски ядрен физик, доктор Нахум Визер, той, изглежда, работи за нас.

Лицето на Карпов беше изопнато.

— Изумявате ме — каза той. Знаеше за доктор Визер. Синът му, когото той много обичал, бил навремето офицер от израелската армия в Бейрут през 1982 година. Когато фалангистите опустошили бежанските лагери „Сабра“ и „Шатила“, той се опитал да се намеси, но бил убит.

На бащата, вече отявлен противник на партията Ликуд, били представени внимателно подбрани доказателства, че синът му е бил убит от израелски куршум. В мъката и гнева си професорът отишъл малко по-наляво и се съгласил да работи за Москва.

— Както и да е. Професор Визер щеше да заяви, че от години сътрудничи с американците при създаването на ултрамалки ядрени бойни глави. Изглежда, това е вярно. Щеше да каже, че многократно ги е предупреждавал колко нестабилни са те и колко неподходящи са за практическа употреба, но че те са настоявали, защото са искали да увеличат обсега на самолетите си, като увеличат количеството гориво за сметка на другия товар.

Беше преценено, че тази пресконференция, още на следващия ден след експлозията, петия преди изборите, ще превърне вълната от антиамериканизъм в Англия в такава буря, че дори консерваторите няма да могат да укротят страстите.

Карпов кимна:

— Да, сигурно това би станало. Нещо друго от плодовития мозък на доктор Рогов?

— Доста повече — каза Крилов мрачно. — Предполага се, че американците ще отрекат официално и категорично, че имат нещо общо. На четвъртия ден преди изборите нашият Генерален секретар щеше да направи изявление в смисъл, че ако американците ги обхваща някакво безумие, то си е техен проблем, но в името на сигурността на страната ни той ще постави нашите войски в състояние на максимална бойна готовност.

Същата вечер някой от нашите приятели, много близък до Нийл Кинък, трябваше да го убеди да дойде в Москва и да настоява за запазване на мира. В случай на колебание посланикът ни лично щеше да го покани в посолството, за да обсъдят кризата. Когато обективите са насочени към него, едва ли би се противил.

Щяха да му издадат виза за минути и щеше да лети с „Аерофлот“ на следващата сутрин. Генералният секретар щеше да го посрещне лично пред камерите на световните информационни агенции и след няколко часа щяха да се разделят с мрачни изражения на лицата.

— Това няма да е без причина, предполагам — каза Карпов.

— Точно така. Но докато още е в самолета на път за Лондон, Генералният секретар щеше да направи изявление, че благодарение на молбата на британския лейбъристки лидер той, Генералният секретар, отменя заповедта за повишена бойна готовност на войските. Нийл Кинък щеше да се върне в Лондон като политик от световна величина.

В деня преди изборите той трябваше да произнесе вълнуваща реч на тема ликвидирането на ядрената лудост веднъж завинаги. Събитията от тези шест дни биха сломили традиционния съюз с Америка, щяха да я изолират от Европа и най-важното щяха да накарат жизненоважните десет процента да гласуват за лейбъристите. След това нещата щеше да поеме твърдата левица. Това беше планът „Аврора“.

Карпов стана:

— Бяхте много любезен, другарю професор. И постъпихте умно. Не говорете за това повече. Аз също ще мълча. Както казвате, всичко вече е в архивите. И досието на сина ви ще остане в сейфа ми много дълго време. Довиждане. Не мисля, че ще ви безпокоя пак.

Той се облегна удобно, докато чайката се плъзгаше по Комсомолски проспект. Наистина блестящо. Но дали има достатъчно време?

Както и Генералния секретар, той също знаеше за предстоящите избори в Англия, насрочени за юни, след шестдесет дни. В края на краищата Генералният беше получил информацията от тяхната резидентура в Лондон.

Прехвърляше плана в главата си и търсеше слаби места. Добър е, реши накрая, ако не се провали. Ако се провали, резултатите ще са катастрофални.

 

 

— Инициатор, любезни господине, е вид детонатор за бомба — каза доктор Уин-Еванс.

— Аха! — Престън се чувстваше неловко. И преди е имало бомби в Англия. Отвратителни, но изолирани случаи. В Ирландия беше видял доста взривове. Беше чувал за детонатори, взриватели, капсули, но никога за инициатори. Все пак, изглежда, руснакът Семьонов е пренасял някакъв компонент за терористи в Шотландия. Коя групировка? ИРА, анархисти, някоя друга? Руската връзка беше странна — пътуването му до Глазгоу си струваше.

— Този инициатор от плутоний и литий… може ли да се използва за антипехотна бомба например?

— Би могло да се каже и така — отговори уелсецът. — Инициаторът предизвиква ядрена експлозия.