Александър Дюма
Кралица Марго (47)

Глава 47
Дьо Муи дьо Сен-Фал

Този път Катерина така се беше подсигурила, че не се съмняваше в успеха.

Затова към десет часа освободи Маргьорит, напълно убедена, впрочем това отговаряше на истината, че наварската кралица нямаше представа какво се кове срещу мъжа й, и отиде при краля, като го помоли да не бърза да си ляга.

Заинтригуван от тържествуващия й вид, необичаен за майка му, която обикновено се преструваше, Шарл я запита за причината, но тя му отговори само това:

— Мога да кажа единствено на ваше величество, че тази вечер той ще се освободи от двама от най-страшните си врагове.

Шарл сви недоверчиво вежди като човек, който си казва: „Ще видим“ и свирна на своята голяма хрътка. Тя дотича до него, плъзгайки се като змия, и постави изящната си и умна глава върху коляното на господаря си. После той зачака.

След няколко минути, които Катерина прекара цяла превърната в слух и зрение, отекна изстрел в двора на Лувъра.

— Какъв е този шум? — запита Шарл, смръщил вежди, а хрътката се изправи с рязко движение, наострила уши.

— Нищо — каза Катерина, — само сигнал.

— И какво означава този сигнал?

— Означава, ваше величество, че от тази минута нататък вашият единствен истински враг не може вече да ви вреди.

— Да не би да са убили някого? — запита Шарл, гледайки майка си с онзи властен поглед, който показваше, че убийството и помилването са права, присъщи само на кралската власт.

— Не, ваше величество, само са арестували двама души.

— О — измърмори Шарл, — вечно тайни сплетни, вечно заговори, за които кралят нищо не знае. Дяволи проклети, майко, мисля, че вече съм голям, достатъчно голямо момче, за да бдя сам над себе си, и нямам нужда от биберон и бавачка. Идете в Полша с вашия син Анри, щом искате да царувате, но, казвам ви, тук ще сгрешите, ако се опитвате да играете тази роля.

— Сине мой — каза Катерина, — за последен път се меся във вашите работи. Но тук става дума за нещо, започнато отдавна, за което винаги сте ме упреквали, и аз държа непременно да докажа на ваше величество, че съм имала право.

В този момент няколко мъже се спряха във вестибюла и по каменния под оттекнаха прикладите на свалените мускетони.

Почти веднага господин дьо Нансе поиска разрешение да влезе при краля.

— Да влезе! — каза бързо Шарл.

Господин дьо Нансе влезе, поклони се пред краля и се обърна към Катерина:

— Заповедите на ваше величество са изпълнени: той е задържан.

— Как така той? — извика силно разтревожена Катерина. — Само едного ли задържахте?

— Той беше сам, ваше величество.

— Отбранява ли се?

— Не, вечеряше съвсем спокойно в една стая и предаде шпагата си още при първото подканяне.

— Но кой е този той? — запита кралят.

— Ей сега ще видите — каза Катерина. — Въведете задържания, господин дьо Нансе.

Пет минути след това в стаята бе въведен дьо Муи.

— Дьо Муи? — извика кралят. — Как се озовахте тук, господине?

— Ваше величество — каза дьо Муи съвършено спокойно. — Ако ми позволите, и аз бих ви задал същия въпрос.

— Вместо да задавате въпроси на краля — каза Катерина, — бъдете така добър, господин дьо Муи, да осведомите сина ми кой е бил в стаята на наварския крал през една добре известна нощ и противейки се на заповедите на негово величество като бунтовник, какъвто всъщност е, е убил двама гвардейци и ранил господин дьо Морвел.

— Наистина — сви вежди Шарл, — знаете ли името на този човек, господин дьо Муи?

— Да, ваше величество, желаете ли да го назова?

— Признавам, това ще ми достави удоволствие.

— Е, добре, ваше величество, той се нарича дьо Муи дьо Сен-Фал.

— Значи, сте били вие?

— Лично аз.

Катерина, изненадана от тази дързост, отстъпи крачка назад.

— Как така — каза Шарл IX — сте се осмелили да се противопоставяте на кралските заповеди?

— Първо, ваше величество, аз не знаех, че е имало заповед. Освен това видях едно-единствено нещо или по-скоро един-единствен човек, господин дьо Морвел, убиеца на моя баща и на господин адмирала. Припомних си тогава, че преди година и половина в същата тази стая вечерта на двадесет и четвърти август ваше величество ми обеща, лично на мен, да накаже убиеца. Оттогава се случиха много важни събития и аз си помислих, че кралят не е сдържал обещанието си не поради липса на добра воля. Като видях Морвел на две крачки от мен, казах си, че небето само ми го изпраща. Ваше величество знае останалото. Нахвърлих се върху него като върху убиец и стрелях върху хората му като върху бандити.

Шарл нищо не отговори. Дружбата му с Анри го караше от известно време да вижда някои неща под друга светлина, а не както по-рано.

Кралицата-майка бе запомнила по повод Вартоломеевата нощ някои думи, казани от нейния син, които много приличаха на угризение на съвестта.

— Добре — каза Катерина, — но какво правехте вие в такъв час у наварския крал?

— О — отговори дьо Муи, — това е дълга история, но ако ваше величество има време да я изслуша…

— Да — каза Шарл, — говорете, желая да я чуя.

— Слушам. Ще изпълня желанието на ваше величество — каза дьо Муи, като се поклони.

Катерина седна, впивайки неспокоен поглед в младия водач на хугенотите.

— Слушаме ви — каза Шарл. — Тук, Актеон!

Кучето зае мястото, от което бе станало, преди да въведат задържания.

— Ваше величество — каза дьо Муи, — бях отишъл при наварския крал като пратеник на нашите братя — верни протестантски поданици на ваше величество.

Катерина направи знак на Шарл IX.

— Бъдете спокойна, майко, не пропускам нито дума. Продължавайте, господин дьо Муи, продължавайте, защо бяхте дошли?

— За да предупредя наварския крал — продължи дьо Муи, — че неговото отричане от религията го е лишило от доверието на партията на хугенотите. Но че в памет на неговия баща Антоан дьо Бурбон и по-специално в памет на майка му, мъжествената Жан д’Албре, чието име ни е твърде скъпо, хугенотите му оказват тази проява на уважение да го помолят да се откаже от правата си върху наварската корона.

— Какво разправя той? — извика Катерина, не можейки да се сдържи въпреки хладнокръвието си при този неочакван удар, който я порази.

— Аха — каза Шарл, — струва ми се, че тази наварска корона, която разнасят от глава на глава без мое позволение, все пак донякъде ми принадлежи.

— Хугенотите, ваше величество, повече от когото и да било са съгласни с принципа на сюзеренство, който кралят току-що подчерта. Те се надяваха, че ваше величество ще постави тази корона върху една глава, която му е скъпа.

— На мен? — каза Шарл. — Аз да я поставя върху глава, която ми е скъпа? Дяволска история! Чия глава имате пред вид, господине, не ви разбирам.

— Главата на херцог д’Алансон.

Катерина побледня като смъртник и просто разкъса дьо Муи с горящия си поглед.

— И брат ми д’Алансон знаеше ли това?

— Да, ваше величество.

— И съгласен ли беше да приеме тази корона?

— С одобрението на ваше величество, към когото ни препращаше.

— О — каза Шарл, — наистина тази корона ще подхожда чудесно на нашия брат д’Алансон. Пък аз да не се досетя досега. Благодаря, дьо Муи, благодаря. Винаги когато ви хрумнат подобни мисли, ще бъдете добре дошъл в Лувъра.

— Ваше величество отдавна щеше да бъде осведомен за този проект, ако не беше тази печална история с Морвел, поради която се страхувах, че съм изпаднал в немилост пред вас.

— Добре — намеси се Катерина, — но какво каза Анри за този проект?

— Наварският крал, ваше величество, се беше подчинил на желанието на братята си и отказът му от короната беше готов.

— В такъв случай — извика Катерина — вие би трябвало да имате този отказ.

— Разбира се, ваше величество — каза дьо Муи, — и случайно го нося със себе си с негов подпис и дата.

— И датата от преди случката в Лувъра ли е? — запита Катерина.

— Да, струва ми се, от предишния ден.

И дьо Муи измъкна от джоба си един отказ в полза на херцог д’Алансон, написан и подписан от ръката на Анри със споменатата дата.

— Бога ми, да — каза Шарл. — Всичко е по правилата.

— И какво поиска Анри в замяна на този отказ?

— Нищо, ваше величество. Той ни каза, че дружбата на крал Шарл щяла да го възнагради напълно за загубата на една корона.

Катерина прехапа устни от яд и закърши хубавите си ръце.

— Всичко това е съвършено вярно, дьо Муи — добави кралят.

— Добре — поде кралицата-майка, — но щом всичко е било уредено между вас и наварския крал, за какво ви е било необходимо да разговаряте тази вечер с него?

— Аз, ваше величество, да разговарям с наварския крал! — изненада се дьо Муи. — Господин дьо Нансе, който ме задържа, ще потвърди, че бях сам. Ваше величество може да го извика.

— Господин дьо Нансе! — извика кралят.

Капитанът веднага пристигна.

— Господин дьо Нансе — бързо запита Катерина, — господин дьо Муи съвсем сам ли беше в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“?

— В стаята да, ваше величество, но не и в странноприемницата.

— А — каза Катерина, — и кой беше неговият другар?

— Не зная дали е бил другар на господин дьо Муи, ваше величество, но зная, че се измъкна през задната врата, след като повали двама от войниците ми.

— И вие сигурно сте познали този благородник?

— Аз не, но войниците ми го познаха.

— Кой беше той? — запита Шарл IX.

— Господин граф Анибал дьо Коконас.

— Анибал дьо Коконас — повтори замислено и загрижено кралят. — Същият, който изби жестоко толкова хугеноти през Вартоломеевата нощ.

— Господин дьо Коконас е придворен на херцог д’Алансон — обясни господин дьо Нансе.

— Добре, добре — каза Шарл IX, — вървете си, господин дьо Нансе, и при друг случай не забравяйте едно.

— Какво, ваше величество?

— Че сте на служба при мен и сте длъжен да се подчинявате само на мен.

Господин дьо Нансе се оттегли заднишком, покланяйки се дълбоко.

Дьо Муи се усмихна иронично на Катерина.

За миг настъпи мълчание.

Кралицата дърпаше клупа на колана си. Шарл галеше кучето си.

— Но каква цел сте преследвали вие, господине? — запита Шарл. — Служихте ли си с насилствени средства?

— Против кого, ваше величество?

— Против Анри, против Франсоа или против мен?

— Ваше величество, ние имахме отказа на вашия зет и съгласието на вашия брат. И както имах честта да ви кажа, готвехме се да измолим разрешение от ваше величество, когато се случи това нещастно произшествие в Лувъра.

— Е, какво, майко — каза Шарл, — не виждам нищо лошо в цялата история. Вие, господин дьо Муи, сте имали пълно право да искате крал. Да, Навара може да бъде и трябва да бъде отделно кралство. И това кралство като че ли нарочно е създадено за моя брат д’Алансон, който винаги е имал такова голямо желание да притежава корона, та когато ние носим нашата, не може да откъсне очи от нея. Единственото нещо, което представляваше препятствие, е правото на Анрио. Но щом Анрио се отказва доброволно…

— Доброволно, ваше величество.

— Изглежда, че такава е волята божия. Господин дьо Муи, вие сте свободен да се върнете при вашите братя, които аз наказах… малко жестоко може би, но затова ще отговарям пред бога и кажете им, че щом те желаят за наварски крал брат ми д’Алансон, френският крал удовлетворява техните желания. От този момент Навара е кралство и нейният владетел се нарича Франсоа. Необходими са само осем дни, за да напусне моят брат Париж с блясъка и великолепието, подходящи за един крал. Вървете, господин дьо Муи, вървете. Господин дьо Нансе, пуснете господин дьо Муи, той е свободен.

— Ваше величество, ще разрешите ли? — запита дьо Муи, правейки крачка напред.

— Да — отговори кралят и протегна ръка на младия Хугенот.

Дьо Муи коленичи и целуна ръка на краля.

— Добре, че се сетих — каза Шарл, задържайки го точно когато той се канеше да стане, — вие като че ли ме молехте да отдам заслуженото на този разбойник Морвел.

— Да, ваше величество.

— Не зная къде е, за да го накажа. Защото той се крие. Но ако го срещнете, разчистете си сметките сам. Давам ви право за това от все сърце.

— Ах, ваше величество — извика дьо Муи, — ето кое ме изпълва с истинска радост. Нека ваше величество остави това на мен. Не зная още къде е той, но ще го намеря, бъдете спокоен.

И дьо Муи, след като се поклони почтително на крал Шарл и кралица Катерина, се оттегли без гвардейците, които го бяха довели, да го възпрат при излизането му. Той прекоси коридорите, бързо излезе от Лувъра и щом се озова на свобода, на един дъх измина разстоянието от площад Сен-Жермен л’Оксероа до странноприемницата „А ла Бел-Етоал“. Там намери коня си, благодарение на който три часа след сцената, която току-що описахме, си отдъхна спокойно на сигурно място зад стените на Мант.

Катерина, затаила гнева си, се върна в покоите си, откъдето отиде при Маргьорит.

Там завари Анри в домашно облекло. Той сякаш се готвеше да си ляга.

— Сатана — прошепна тя, — помогни на една клета кралица, за която господ не иска вече нищо да направи!