Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 26
Маргарита

Докато се водеше този разговор, Ла Мол и Коконас стояха на пост. Ла Мол, малко тъжен, Коконас малко неспокоен.

Това се дължеше на факта, че Ла Мол бе имал време да размисли, а Коконас му бе помогнал като по чудо.

— Какво мислиш ти за всичко това, приятелю? — бе запитал Ла Мол Коконас.

— Мисля — отговори пиемонтецът, — че тук се крие някаква дворцова интрига.

— И ако ти се удаде случай, склонен ли си да играеш роля в тази интрига?

— Драги приятелю — отговори Коконас, — слушай внимателно какво ще ти кажа и се постарай да извлечеш поука. Във всичките тези интриги и кралски машинации ние не можем, пък и не трябва да се намесваме освен като сенки. Там, където наварският крал ще остави парче от своето перо, а херцог д’Алансон парче от плаща си, ние ще сложим на карта живота си. Кралицата ти е хвърлила око и ти си се запалил. Нищо по-хубаво от това. Губи си ума по любов, скъпи приятелю, но не го губи за политика.

Това беше мъдър съвет. Ла Мол го изслуша тъжно като човек, който съзнава, че поставен между разума и безумието, ще избере безумието.

— Аз не съм се запалил, Анибал, аз обичам кралицата. И за щастие или за нещастие я обичам от цялото си сърце. Това е безумие, ще кажеш ти, съгласен съм. Аз съм безумец. Но ти, Коконас, си мъдър. И не трябва да страдаш поради моите глупости и да споделяш моята нещастна съдба. Върви при нашия господар и не се излагай.

Коконас помисли за момент, после вдигна глава и каза:

— Драги приятелю, това, което казваш, е съвършено вярно. Ти си влюбен, постъпвай като влюбен. Аз съм амбициозен и мисля, че животът струва повече от една женска целувка. Не бих отишъл да рискувам живота си, без да поставя условия. Постарай се и ти, бедни Медор, да поставиш условия.

И след тези думи Коконас протегна ръка на Ла Мол и се отдалечи, като размени последен поглед и усмивка със своя приятел.

Бяха минали близо десет минути, след като той напусна поста, когато вратата се отвори, Маргьорит се подаде предпазливо, улови Ла Мол за ръка без нито дума, привлече го в дъното на покоите си и затвори сама всички врати грижливо, което показваше, че предстоящият разговор ще бъде важен.

После тя се спря, седна на абаносовия стол и привличайки Ла Мол до себе си, улови двете му ръце.

— Сега, когато сме сами — каза тя, — да си поговорим сериозно, мой искрени приятелю.

— Сериозно ли, кралице? — запита Ла Мол.

— Или любовно. Това повече ли ви харесва? В любовта, особено в любовта на една кралица, може да има сериозни неща.

— Да поговорим… тогава за тези сериозни неща, но при условие че ваше величество няма да се сърди за несериозните неща, които ще й кажа.

— Ще се сърдя само на едно нещо, Ла Мол, ако ме наричате „ваше величество“ или „кралице“. За вас, скъпи мой, аз съм само Маргьорит.

— Да, Маргьорит. Да, Маргарита. Да, моя перла — каза младият човек, като просто изпиваше с поглед кралицата.

— Ето така е добре — каза Маргьорит. — Значи, вие ревнувате, мой красиви рицарю?

— О, до умопомрачение!

— Хубава работа!

— До лудост, Маргьорит!

— И от кого, кажете?

— От всичко.

— И по-точно?

— Първо от краля.

— Мисля, че след всичко, което сте видели и чули, можете да бъдете напълно спокоен.

— От дьо Муи, когото видях тази сутрин за първи път и когото намирам тази вечер така близък с вас.

— От господин дьо Муи ли?

— Да.

— И какво ви кара да се съмнявате в господин дьо Муи?

— Слушайте… Аз го познах по фигурата, по цвета на косите, по някаква инстинктивна ненавист към него. Тази сутрин той беше при херцог д’Алансон.

— Е, и какво общо има това с мен?

— Херцог д’Алансон е ваш брат. Казват, че вие го обичате много. Вие сте му доверили някакво въжделение на сърцето си, а той според дворцовите привички е изпълнил желанието ви, като ви е изпратил господин дьо Муи. Дали да бъда щастлив, че кралят се случи тук едновременно с него, не знам, но във всеки случай, ваше величество, бъдете откровена с мен. По липса на друго чувство любов като моята има право да иска в замяна откровеност. Вижте, аз съм в краката ви. Ако чувството ви към мен е било само мигновена прищявка, аз ви връщам думата, вашето обещание, вашата любов, връщам благоволението на херцог д’Алансон и се отказвам от службата си при него, ще загина при обсадата на Ла Рошел, ако не умра от любов, преди да стигна там.

Маргьорит изслуша с усмивка пленителните му думи, радвайки се на тази вълнуваща сцена, после наведе хубавото си замечтано лице над неговите горещи ръце и прошепна:

— Обичате ли ме?

— О, кралице, повече от живота! Повече от спасението, на душата ми! Повече от всичко! Но вие, вие… вие не ме обичате!

— Бедни безумецо!

— Да, ваше величество — извика Ла Мол, все още в краката й. — Аз ви казах, че съм безумец.

— Значи, най-важното нещо за вас е вашата любов, скъпи Ла Мол?

— Само тя, единствено тя, ваше величество.

— Е, добре, така да бъде. Нека останалото е само допълнение. Вие ме обичате и искате да живеете край мен, нали?

— Моята единствена молитва към бога е да не ме разделя никога от вас.

— Е, добре, вие няма да ме напуснете. Аз имам нужда от вас, Ла Мол.

— Имате нужда от мен? Слънцето има нужда от светулката!

— Ако ви кажа, че ви обичам, ще ми бъдете ли напълно предан?

— Не съм ли вече, ваше величество, и то изцяло?

— Да, но, нека бог ми прости, вие все още се съмнявате!

— О, аз греша, аз съм неблагодарник или както ви казах и както сама казахте, безумец. Но защо господин дьо Муи беше при вас тази вечер? Защо го видях тази сутрин у херцог д’Алансон? Защо този вишнев плащ, това бяло перо? Това старание да подражава моята походка? Ах, ваше величество, не вас подозирам аз, а вашия брат!

— Нещастник — каза Маргьорит, — нещастник, който мисли, че херцог Франсоа е толкова любезен, че ще изпрати един обожател при сестра си. Безумец, който уж ревнува, а не е отгатнал. Знаете ли вие, Ла Мол, че херцог д’Алансон още утре би ви убил със собствената си шпага, ако разбере, че сте тук тази вечер в краката ми и че вместо да ви изгоня, аз ви казвам: „Останете на мястото си, Ла Мол, защото аз ви обичам, мой хубав рицарю, чувате ли, обичам ви!“ Повтарям ви, той би ви убил.

— Велики боже! — възкликна Ла Мол, като залитна и погледна ужасено Маргьорит. — Нима е възможно?

— Всичко е възможно, приятелю, в наше време и в този двор. А сега само една дума. Не заради мен господин дьо Муи е наметнал вашия плащ и е скрил лицето си под вашата шапка, идвайки в Лувъра. Направил го е за херцог д’Алансон. Но аз го доведох тук, защото го помислих за вас. Той знае нашата тайна, Ла Мол, затова трябва да внимаваме с него.

— Предпочитам да го убия — каза Ла Мол, — така ще бъде много по-кратко и по-сигурно.

— А аз, мой храбри рицарю, предпочитам той да живее и вие да знаете всичко, защото животът му не само е важен за нас, но е и необходим. Слушайте и претеглете добре думите си, преди да ми отговорите. Обичате ли ме достатъчно, Ла Мол, за да се зарадвате, ако аз стана истинска кралица, тоест владетелка на истинско кралство?

— Уви, ваше величество, аз ви обичам много и желая всичко, което вие желаете. Дори това желание да бъде нещастието на моя живот.

— Е, добре, искате ли да ми помогнете да осъществя това свое желание, което ще ви направи още по-щастлив?

— О, аз ще ви загубя, ваше величество! — извика Ла Мол, като скри лице в ръцете си.

— Нищо подобно, напротив, вместо да бъдете пръв между моите служители, вие ще станете пръв между моите поданици, това е всичко.

— О, не корист… не амбиция, ваше величество… Не опетнявайте сама чувството, което изпитвам към вас… Преданост, само преданост!

— Благородна душа — каза Маргьорит, — е, добре, аз приемам вашата преданост и ще съумея да я оценя.

И тя му протегна двете си ръце, които Ла Мол покри с целувки.

— Е, какво ще кажете? — запита тя.

— Ще кажа да — отговори Ла Мол, — да, Маргьорит. Започвам да разбирам този таен план, за който бях чувал да се говори сред хугенотите преди Вартоломеевата нощ. Този план, за осъществяването на който бях извикан в Париж, както и мнозина други, много по-достойни от мен. Вие горите от желание за действително наварско кралство, което да замести фиктивното. Крал Анри ви подтиква към това. Дьо Муи заговорничи с вас, нали? Но какво общо има с цялата работа херцог д’Алансон? Къде ще се намери престол за него? Не го виждам. Или херцог д’Алансон е така силно… привързан към вас, че ви подпомага във всичко, без да иска нищо в замяна на опасността, на която се излага?

— Херцогът, скъпи приятелю, заговорничи изключително за своя сметка. Да го оставим да се заблуждава. Неговият живот е залог за нашия.

— Но аз, аз, който съм на служба при него, мога ли да му изменя?

— Да му измените? С какво? Какво ви е доверил той? Не ви ли измами, като даде на дьо Муи вашия плащ и вашата шапка, за да проникне при него? Казвате, че сте на служба при херцога. А не бяхте ли при мен, скъпи рицарю, преди да отидете при него? Доказал ли ви е той своето приятелство така силно, както аз съм ви доказала любовта си.

Ла Мол се изправи блед, като поразен от мълния.

— О — прошепна той, — Коконас имаше право. Интригата ме заплита в мрежите си. Тя ще ме удуши.

— Е? — запита Маргьорит.

— Ето моя отговор. Твърдят и аз чух на другия край на Франция, където вашето име, мълвата за вашата всепризната красота докоснаха сърцето ми като смътен копнеж по непознатото, говорят, че вие сте обичали неведнъж и вашата любов винаги е била гибелна за мъжа, когото обичате. И че смъртта, навярно от ревност, почти винаги ви е отнемала любимите.

— Ла Мол!…

— Не ме прекъсвайте, моя Маргарита, любима! Говорят също така, че вие пазите в златни кутии сърцата на тези верни приятели и че от време на време тъжните им останки извикват у вас скръбен спомен, благочестив поглед. Вие въздишате, моя кралице, вашите очи се прибулват. Значи, това е истина. Е, добре, нека аз бъда най-обичаният и най-щастливият любимец. На другите вие сте пронизали сърцето и пазите сърцата им. За мен вие правите повече, излагате главата ми. Е, добре, Маргьорит, закълнете ми се пред божия образ, който ми спаси живота точно тук, закълнете се, че ако умра за вас, както ми предсказва едно мрачно предчувствие, закълнете ми се, че ще запазите главата, след като палачът я отдели от тялото ми, за да притискате от време на време устните си до нея. Закълнете се, Маргьорит, и обещанието за тази награда от моята кралица ще ме направи ням, предател и подлец при нужда, с други думи, напълно предан, какъвто трябва да бъде вашият любим и вашият съучастник.

— О, злокобно безумие, мое скъпо сърце! — възкликна Маргьорит. — О, съдбоносна мисъл, моя нежна любов!

— Закълнете се…

— Да се закълна?

— Да. Върху това сребърно ковчеже с кръст отгоре. Закълнете се.

— Добре — каза Маргьорит, — ако, да не дава господ, твоите мрачни предчувствия се сбъднат, мой хубав рицарю, кълна ти се над този кръст, че ти ще бъдеш до мен жив или мъртъв, докато живея аз самата, и ако не успея да те спася от гибелта, в която се хвърляш заради мен, само заради мен, зная това, ще дам поне на твоята бедна душа утехата, която искаш и която ще си заслужил.

— Още една дума, Маргьорит. Сега вече мога да умра, защото съм спокоен, но мога и да живея. Можем да успеем. Наварският крал може да стане истински крал и вие истинска кралица. Тогава кралят ще ви отведе, този обет ще се наруши и ние ще се разделим. Маргьорит, скъпа Маргьорит, любима моя, вие успяхте с една дума да ме успокоите за смъртта ми, успокойте ме сега с една дума за живота ми.

— Не се бой от нищо, аз съм твоя тялом и духом! — извика Маргьорит, протягайки отново ръка над сребърния кръст. — Ако замина, ти ще ме последваш. Ако кралят откаже да те вземе, и аз няма да замина.

— Но вие няма да смеете да му се противопоставите.

— Любими мой Хиацинт — каза Маргьорит, — ти не познаваш Анри. В този момент той мечтае само за едно — да стане крал. И за това свое желание би пожертвувал всичко, което притежава, и с още по-голяма охота онова, което не притежава. Сбогом.

— Ваше величество — усмихна се Ла Мол, — нима ме отпращате?

— Вече е късно — каза Маргьорит.

— Наистина, но къде да отида? Господин дьо Муи е в моята стая с херцог д’Алансон.

— Ах, вярно — каза Маргьорит с възхитителна усмивка, — всъщност аз и без това имам да ви разказвам още много неща за този заговор.

От тази нощ Ла Мол стана много повече от обикновен фаворит и можеше да носи гордо главата, на която жива или мъртва бе обещано такова прекрасно бъдеще.

И все пак от време на време тежки мисли скланяха челото му, страните му бледнееха и мрачно размишление дълбаеше бразда между веждите на младежа, толкова безгрижен някога, толкова щастлив сега.