Александър Дюма
Кралица Марго (3)

Глава 3
Крал — поет

Следващите дни преминаха в празненства, представления и турнири. Сближението между двете партии продължаваше и вниманията и любезностите можеха да главозамаят и най-яростните хугеноти. Отец Котон пируваше и скиташе с барон дьо Куртомер; херцог дьо Гиз се разхождаше в най-нежно разбирателство с принц дьо Конде с лодка по Сена.

Крал Шарл сякаш беше скъсал с обикновената си меланхолия и вече не можеше да мине без зет си Анри. И накрая кралицата-майка беше толкова весела и толкова заета с бродерии, скъпоценности и украшения, че направо си беше загубила съня от работа.

Хугенотите, донякъде размекнати от тази нова Капуа^[1], започнаха да обличат копринени дрехи, да излагат на показ гербовете си, да се перчат пред някои балкони като истински католици. Всичко се развиваше в полза на реформистката религия, така че човек би могъл да помисли, че целият двор се готви да стане протестантски. Дори сам адмиралът, въпреки предишния си опит, се беше оставил да го увлече общата вълна и така се беше запалил, че една вечер забрави цели два часа да дъвче клечката си за зъби — докато обикновено се отдаваше на това занимание от момента, когато ставаше от обед, до осем часа вечер, когато сядаше на вечеря.

Вечерта, в която адмиралът беше направил това невероятно отклонение от навиците си, крал Шарл IX беше поканил на интимна закуска Анри дьо Навар и херцог дьо Гиз. След закуската той мина заедно с тях в стаята си и докато им обясняваше остроумното устройство на един капан за вълци, измислен от самия него, внезапно възкликна:

— А как е господин адмиралът? Той няма ли да дойде тази вечер? Кой го е виждал днес? Може ли някой от вас да ми каже нещо за него?

— Аз — отвърна наварският крал. — Ако ваше величество се безпокои за здравето му, бих могъл да го уверя, че му няма нищо, защото го видях в шест часа сутринта и в седем часа вечерта.

— Аха! — каза кралят разсеяно, но после спря любопитния си, пронизителен поглед върху зет си. — Вие сте прекалено ранобуден за младоженец, Анрио.

— Да, ваше величество — отговори беарнецът, — исках да се осведомя от адмирала, който знае всичко, дали благородниците, които не са дошли още, са тръгнали вече за насам.

— Още благородници! В деня на сватбата ви имаше осемстотин и всеки ден прииждат все нови и нови. Та това е цяло нашествие! — засмя се Шарл IX.

Херцог дьо Гиз смръщи вежди.

— Ваше величество — възрази беарнецът, — говори се за нападение над Фландрия и аз събирам около себе си всички хора от Навара и околностите, които смятам, че могат да бъдат полезни на ваше величество.

Херцогът, спомняйки си за проекта, за който беарнецът бе заговорил пред Маргьорит в деня на тяхната сватба, се вслуша по-внимателно.

— Добре, добре — отвърна с ехидна усмивка кралят, — колкото повече дойдат, толкова по-приятно за нас. Събирайте ги, събирайте ги, Анри! Но какви са тези благородници? Надявам се, храбреци.

— Не зная, ваше величество, дали моите благородници струват колкото благородниците на ваше величество или на херцог д’Анжу, или на херцог дьо Гиз, но аз си познавам хората и зная, че те ще направят всичко, което зависи от тях.

— Мнозина ли чакате още?

— Десет-дванадесет.

— Как се казват?

— Ваше величество, не се сещам за имената им с изключение на един, препоръчан ми от Телини като истински благородник. Става дума за дьо Ла Мол. Колкото за другите, не бих могъл да кажа…

— Дьо Ла Мол? Да не би да е Льорак дьо Ла Мол? — запита кралят, който беше добре запознат с родословията. — Провансалецът, нали?

— Точно той, ваше величество. Както виждате, събирам хора чак от Прованс.

— А аз — каза с насмешлива усмивка херцог дьо Гиз, — аз събирам хора още по-отдалеч от негово величество наварския крал, защото смятам да повикам от Пиемонт всички верни католици, които успея да намеря.

— Католици или хугеноти, все едно — прекъсна го кралят, — стига само да са храбри.

Тези думи, които показваха, че той не прави разлика между хугеноти и католици, кралят изрече с такова безразличие, че сам херцог, дьо Гиз се изненада.

— Ваше величество се интересува от нашите фламандци? — запита адмиралът, на когото кралят от няколко дни беше оказал честта да влиза при него без предварително да съобщават за идването му и чу последните думи на краля.

— О, ето го и моя татко адмирала! — възкликна Шарл IX с разтворени обятия. — Още не споменали за война, за благородници, за храбреци, и той пристига. Магнитът привлича желязото. Зет ми наварският крал и братовчед ми херцог дьо Гиз очакват подкрепление за вашата армия. За това говорехме.

— И тези подкрепления пристигат — каза адмиралът.

— Имате ли известие? — запита беарнецът.

— Да, сине мой; и то по-специално от господин дьо Ла Мол. Вчера е бил в Орлеан, а утре или в други ден ще бъде в Париж.

— Дявол да го вземе! Господин адмиралът е истински заклинател, щом му е известно какво става на тридесет-четиридесет левги разстояние. Колкото се отнася до мен, аз бих желал да зная със същата сигурност какво ще се случи или какво се е случило при стените на Орлеан.

Колини остана невъзмутим при тази язвителна забележка, подхвърлена от херцог дьо Гиз, който очевидно намекваше за смъртта на Франсоа дьо Гиз, своя баща, убит пред Орлеан от Полтро дьо Мере — престъпление, извършено по внушение на адмирала според някои слухове.

— Господине — отвърна студено и с достойнство адмиралът, — аз съм заклинател винаги когато искам да зная с положителност това, което засяга мен или краля. Моят куриер пристигна от Орлеан преди един час и благодарение на пощата е изминал тридесет и две левги през деня. Граф дьо Ла Мол, който пътува на кон, изминава по десет на ден, следователно може да бъде тук едва на двадесет и четвърти. Ето цялата магия.

— Браво, татко! Добре казано! — забеляза Шарл IX. — Докажете на тези млади хора, че не само възрастта, но и мъдростта е посребрила брадата и косата ви. Да ги изпратим да говорят за своите турнири и любовни похождения, а ние да останем да си поговорим за нашите войни. Добрите воини създават добрите крале. Хайде, господа, оставете ни, имам да говоря с адмирала.

Двамата млади мъже излязоха: първо наварският крал, а след него херцог дьо Гиз; но щом се затвори вратата, всеки обърна гръб на другия след хладен поклон.

Колини ги проследи с поглед, в който прозираше известно безпокойство, защото всеки път, когато тези две ненависти се докосваха, той очакваше да блесне мълния. Шарл IX разбра какви мисли го вълнуват, приближи се до него и улавяйки ръката му, каза:

— Бъдете спокоен, татко, аз съм тук, за да внуша всекиму подчинение и уважение. Аз съм истински крал, откакто майка ми вече не е кралица, а тя не е кралица, откакто Колини е мой баща.

— О, ваше величество, кралица Катерина…

— Е интригантка. С нея е невъзможно да се живее в мир. Тези италиански католици са просто бесни. Знаят само едно — да изтребват. Аз, напротив, не само искам да умиротворя духовете, но и да дам власт на протестантите. Католиците са прекалено разпътни, татко, те ме възмущават с любовните си похождения и безнравствеността си. И да ти кажа ли откровено — продължи Шарл IX, ставайки двойно по-излиятелен, — аз нямам доверие в никого от обкръжаващите ме, освен в новите ми приятели. Домогванията на хора от рода на Таван ми са подозрителни. Виейвил обича само хубаво вино и е в състояние да продаде своя крал за бъчва малвоазийско. Монморанси се интересува само от лов и прекарва времето си между кучетата и соколите си. Граф дьо Рец е испанец, семейство Гиз — лотарингци, истински французи във Франция, да ми прости господ, като че ли сме само аз, моят зет наварският крал и ти. Но аз съм прикован към престола и не мога да командвам армия. Най-много да ме оставят да отида на лов в Сен-Жермен или в Рамбуйе. Зет ми наварският крал е много млад още и му липсва опит! Впрочем той твърде много прилича на баща си Антоан, а, както е известно, него вечно го погубваха жените. Само ти, татко, си храбър като Юлий Цезар и мъдър като Платон. За това, право да ти кажа, не знам какво да правя — дали да те задържа тук като мой съветник, или да те пратя там като пълководец. Ако останеш тук като мой съветник, кой ще командва? Ако командваш, кой ще ме съветва?

— Ваше величество — каза Колини, — трябва първо да победим, съветът ще дойде след победата.

— Така ли мислиш, татко? Така да бъде. Ще стане, както казваш ти. В понеделник ще заминеш за Фландрия, а аз за Амбоаз.

— Ваше величество напуска Париж?

— Да. Уморих се от този шум и празненства. Аз не съм деен човек, а мечтател. Не съм роден за крал, а за поет. Ти ще съставиш някакъв съвет, който да управлява, докато воюваш. И ако майка ми не се меси, всичко ще върви добре. Аз вече предупредих Ронсар да дойде при мене в Амбоаз. И там двамата, далеч от шума, от света, далеч от злите души, под големите дървета край реката, при тихия ромон на ручеите, ще говорим за бога — единственото удовлетворение на този свят за човешките неволи. Слушай с какви стихове съм го поканил да ми дойде на гости. Съчиних ги тази сутрин.

Колини се усмихна. Шарл IX прокара ръка по гладкото си, бледо като слонова кост чело и издекламира напевно следните стихове:

— Ронсар, аз знам добре, когато си далеч,

гласа на своя крал съвсем забравяш веч,

но спомена за теб не е забравен тука —

в поезията все напредвам със сполука

и тези редове са моя нов привет

за твоя дух, от куп видения обзет.

 

Затуй не се бави, дома си напусни,

градината си ти не гледай тези дни,

последвай своя крал — със обич той зове те,

ценейки твоя дар божествен: стиховете;

и вярвай, ако ти не дойдеш в Амбоаз,

ще бъда натъжен и ще се сърдя аз.

— Браво, ваше величество, браво! — възхити се Колини. — Аз съм по-силен във военните работи, отколкото в поезията. Но струва ми се, че тези стихове не са по-лоши от най-хубавите стихове на Ронсар, Дора и дори Мишел дьо л’Оспитал, канцлера на Франция.

— Ах, татко — извика Шарл IX, — защо не беше истина това, което казваш. Защото най-много от всичко аз копнея за званието поет. И както писах преди няколко дни на моя учител по поезия Ронсар:

Да пишеш стихове — охотно бих признал, —

е по-голям успех от туй да бъдеш крал;

с корони сме и аз, и ти, но получава

корони всеки крал — поетът ги раздава;

духът ти вдъхновен сияе, увенчан

от собствен блясък — аз блестя от своя сан.

Любимец е Ронсар на боговете, ето,

а техен образ — аз; по времето, догдето

души владееш ти с чаровния си глас,

държа под своя власт телата само аз;

достигаш ти в света чрез нежната си лира,

където и властта на краля даже спира.

— Аз знаех — каза Колини, — че ваше величество беседва с музите, но не знаех, че те са главните му съветници.

— След теб, татко, след теб. И именно за да мога необезпокояван да общувам с тях, искам да те поставя начело на управлението. Слушай, тъкмо сега трябва да отговоря на един нов мадригал, който моят велик и скъп поет ми изпрати. Не мога да ти дам в момента всички книжа, необходими да те поставят в течение на големия въпрос, който ни разделя Филип II и мене. Има освен това и нещо като план за предстоящата битка, изготвен от моите министри. Ще потърся всичко и ще ти го предам утре сутринта.

— В колко часа, ваше величество?

— В десет. И ако случайно ме завариш, че пиша затворен в моя кабинет… влизай направо и вземи всичките книжа, които намериш върху тази маса, поставени в тази червена папка. Цветът й е ярък, така че няма да сбъркаш. А аз ще пиша на Ронсар.

— Сбогом, ваше величество.

— Сбогом, татко.

— Няма ли да ми подадете ръка?

— Ръката ми ли, каза? Ела в моите обятия, до сърцето ми, там е твоето място. Ела, стари пълководецо, ела!

И Шарл IX, като привлече към себе си Колини, който бе свел глава, докосна белите му коси.

Адмиралът излезе, изтривайки очите си.

Шарл IX го проследи с поглед, докато можеше да го вижда, и напрегна ухо, докато можеше да го чува, а после, когато нищо вече не се виждаше и чуваше, наклони по навик бледото си лице към рамото си и премина бавно от стаята, в която беше, в оръжейната.

Оръжейната беше любимото място на краля. В нея той вземаше уроците си по фехтовка с Помпе и уроците си по поезия с Ронсар. Тук беше събрал голяма колекция от отбранителни и нападателни оръжия, най-хубавите, които бе успял да намери. Затова всички стени бяха отрупани с брадви, щитове, копия, алебарди, пищови и мускетони. Същия ден дори един известен майстор на оръжия му беше донесъл великолепна аркебуза, на дулото на която беше инкрустирано от сребро следното четиристишие, съчинено лично от царствения поет:

Когато вярата зове,

красива съм и вярна;

за всички кралски врагове —

красива и коварна.

И тъй, Шарл IX влезе, както вече казахме, в оръжейната и след като затвори главната врата, през която беше минал, повдигна една завеса, закриваща коридорче, водещо към друга стая. Там, коленичила пред своето молитвено столче, се молеше жена.

Понеже кралят се движеше леко и стъпките му бяха заглушени от килима, сякаш минаваше призрак, коленичилата жена не чу нищо, не се обърна, а продължи да се моли. Шарл остана за миг прав, гледайки я замислено.

Жената беше тридесет и четири-тридесет и пет годишна и цъфтящата й хубост се подчертаваше още повече от селската й носия от околностите на По. Тя носеше висока шапчица, каквито бяха толкова на мода във френския двор по времето на кралица Изабел Баварска, а червеният й корсаж беше извезан със злато, каквито носят днес селянките от Нетуно и Сора. Апартаментът, който заемаше от двадесет години, се свързваше със спалнята на краля и представляваше странна смесица от изящни и селски мебели. Дворецът бе повлиял на хижата, както и хижата на двореца. Така че тази стая съчетаваше селска простота с благороднически лукс. И действително молитвеното столче, пред което тя бе коленичила, беше от дъбово дърво с разкошни резби, тапицирано в кадифе, със златни ресни, докато Библията — защото тази жена беше протестант — от която тя четеше молитвите си, беше стара, полуразкъсана книга, каквито може да се видят в най-бедните къщи.

Впрочем и останалото беше горе-долу като това молитвено столче и като тази Библия.

— Е, Мадлон! — каза кралят.

При звука на този близък глас коленичилата жена вдигна глава и се усмихна. После стана и възкликна:

— А, ти ли си, синко?

— Да, дойке, ела!

Шарл IX пусна завесата и седна на ръчката на креслото. Дойката се приближи.

— Какво ти е, Шарло? — запита тя.

— Ела по-близо и отговаряй съвсем тихо.

Дойката се приближи с фамилиарност, която можеше да се дължи на майчината обич на жената, откърмила детето, но на която съвременните памфлети приписваха далеч не толкова чисти извори.

— Ето ме — каза тя, — говори!

— Тук ли е човекът, когото исках да видя?

— От половин час те чака.

Шарл стана, приближи се до прозореца, погледна дали някой не дебне, отиде до вратата, за да се увери, че никой не го подслушва, избърса праха от оръжията-трофеи, погали голямата хрътка, която го следеше по петите, като се спираше, когато господарят й спре, и се раздвижваше веднага щом той се раздвижи; после се върна при дойната и й поръча:

— Добре, дойке. Нека влезе.

Дойката излезе през вратата, през която бе дошла, а кралят се облегна на една масичка с различни оръжия.

Едва доближил се до масата, завесата отново се вдигна и човекът, когото той чакаше, влезе.

Той беше около четиридесетгодишен, с лукави, сиви очи, със закривен нос като клюн на кукумявка, с лице, разширено от изпъкнали скули; мъчеше се да си придаде израз на уважение, но вместо това на побледнелите му от страх устни се бе изписала лицемерна усмивка.

Шарл протегна незабелязано ръка и докосна дръжката на един пистолет нов модел, който стреляше не с фитил, а с помощта на кремък и стоманено колелце. Кралят втренчи мрачен поглед в новодошлия, когото ви описахме. Докато го разглеждаше, той си подсвиркваше, съвсем вярно и дори много изразително, една от своите любими ловни мелодии.

След няколко секунди, през които лицето на чужденеца се изменяше все повече и повече, кралят запита:

— Наистина ли се казвате Франсоа дьо Лувие-Морвел?

— Да, ваше величество.

— Командир на фитилчиците.

— Да, ваше величество.

— Пожелах да ви видя.

Морвел се поклони.

— Вие знаете — продължи Шарл, наблягайки на всяка дума, — че аз обичам по един и същи начин всичките си поданици.

— Зная — промърмори Морвел, — че ваше величество е баща на своя народ.

— И че хугеноти или католици са еднакво мои деца.

Морвел замълча, обаче тръпката, която премина по тялото му, не остана незабелязана от проницателния поглед на краля, макар че този, към когото той бе отправил думите си, бе почти в сянка.

— Това ви е неприятно — продължи кралят, — защото вие водихте жестока война с хугенотите, нали?

Морвел падна на колене.

— Ваше величество — прошепна той, — повярвайте…

— Вярвам — продължи Шарл IX, пронизвайки още по-дълбоко Морвел с поглед, който от стъклен бе станал почти пламтящ, — вярвам, че вие сте искали да убиете в Монконтур господин адмирала, който току-що излезе оттук. Вярвам, че не сте улучили и тогава сте преминали в армията на херцог д’Анжу, нашия брат. И накрая вярвам, че отново сте се върнали при принцовете и сте постъпили на служба в отреда на господин дьо Муи дьо Сен-Фал.

— О, ваше величество!

— Храбър пикардски благородник, нали?

— Ваше величество, ваше величество не ме унищожавайте!

— Достоен офицер — продължи Шарл IX и колкото повече говореше, толкова по-жестоко, почти кръвожадно ставаше лицето му, — който ви прие като син, даде ви подслон, облече ви и ви нахрани.

Морвел въздъхна отчаяно.

— Вие сте го наричали „татко“, мисля — продължи безмилостно кралят, — и нежна дружба ви е свързвала с младия дьо Муи, неговия син.

Морвел, все още на колене, се смаляваше смазан от думите на Шарл IX, който стоеше прав, непроницаем, подобен на статуя, на която само устните живеят.

— Впрочем — продължи кралят — не беше ли уговорено херцог дьо Гиз да ви даде десет хиляди екю, ако убиете адмирала?

Убиецът, съкрушен, удряше челото си в пода.

— Колкото до дьо Муи, вашия скъп баща, един ден вие сте го придружили на разузнаване към Шеврьо. Той изпуснал камшика си и слязъл от коня да го вземе. Вие сте били сам с него, измъкнали сте пистолет от кобура на седлото и докато той се навеждал, сте го застреляли в гръб. После, виждайки, че е умрял, защото сте го убили само с един изстрел, вие сте пришпорили коня, даден ви от него. Това е цялата история, нали така?

И докато Морвел стоеше безмълвен пред това обвинение, на което всички подробности бяха верни, Шарл IX засвири пак така вярно и изразително същата ловна мелодия.

— И така, майсторе на убийствата — каза той след кратко мълчание, — знаете ли, че горя от желание да ви обеся?

— О, ваше величество! — възкликна Морвел.

— Младият дьо Муи и вчера ме умоляваше да го сторя и, право да си кажа, аз се чудех какво да му отговоря, тъй като искането му е напълно справедливо.

Морвел сключи ръце.

— Още по-справедливо е, защото, както сам вие казахте, аз съм баща на моя народ и защото, както аз ви отвърнах, след сдобряването ми с хугенотите, те са също така мои деца, както католиците.

— Ваше величество — каза Морвел, напълно съкрушен, — животът ми е във ваши ръце, постъпете, както ви е угодно.

— Вие сте прав и не давам пукната пара за вас.

— Но, ваше величество — запита убиецът, — нима няма начин да изкупя престъплението си?

— Не зная такъв начин. И все пак, ако бях на ваше място, благодаря на бога, че не съм…

— Е добре, ваше величество, ако бяхте на мое място?… — прошепна Морвел, впил поглед в устните на Шарл.

— Мисля, че бих се справил.

Морвел се повдигна на едно коляно и облягайки се на ръката си, впи поглед в очите на Шарл, за да се увери, че той не се подиграва.

— Без съмнение аз обичам много младия дьо Муи — поде кралят, но също така обичам много братовчед си дьо Гиз и ако той ми поискаше живота на човека, на когото другият би ми поискал смъртта, признавам, че много бих се затруднил. И все пак, съгласно политиката и религията, аз би трябвало да направя това, което би поискал моят братовчед дьо Гиз, защото дьо Муи, колкото и храбър воин да е, е все пак много незначителен в сравнение с един лотарингски владетел.

Докато кралят говореше, Морвел се надигаше бавно, като човек, който се възвръща към живота.

— И така, важно ще бъде за вас, в изключителното положение, в което се намирате, да спечелите благоволението на моя братовчед дьо Гиз. По този повод си спомням нещо, което той ми разказа вчера.

Морвел пристъпи към краля.

— „Представете си, ваше величество — казваше ми той, — че всеки ден в десет часа, връщайки се от Лувъра по улица Сен-Жермен-л’Оксероа, минава моят смъртен враг. Аз го виждам от решетъчното прозорче на долния етаж. Това прозорче е на жилището на моя бивш възпитател каноника Пиер Пил. И тъй, всеки ден виждам моя враг да минава оттам и всеки ден моля дявола да го провали в дън земя.“ Кажете, моля ви се, Морвел, ако вие бяхте дяволът или поне за миг заемехте неговото място, щеше ли това да достави удоволствие на моя братовчед дьо Гиз?

Морвел се усмихна за миг с пъклена усмивка и от още бледите му от страха устни се отрониха следните думи:

— Но, ваше величество, аз нямам властта да го проваля в дън земя.

— И все пак вие го сторихте, доколкото си спомням, за храбрия дьо Муи. Сигурно сега ще ми кажете, че сте го извършили с пистолет… Не е ли вече у вас този пистолет?

— Извинявайте, ваше величество — поде вече поуспокоен разбойникът, — аз стрелям по-добре с аркебуза, отколкото с пистолет.

— О — каза Шарл IX, — с пистолет или с аркебуза, все едно. Пък и братовчед ми дьо Гиз, сигурен съм, няма да седне да спори за средството.

— Да — каза Морвел, — на мен ще ми трябва оръжие, на чиято точност да мога да разчитам, защото може би ще се наложи да стрелям отдалеч.

— В тази стая имам десет аркебузи — каза Шарл IX, — с които пробивам златна монета на сто и петдесет крачки. Искате ли да опитате една?

— О, ваше величество, с най-голямо удоволствие! — възкликна Морвел, като се отправи към оръжието в ъгъла, донесено същия ден на Шарл IX.

— Не, не точно това — каза кралят, — това аз го пазя за себе си. Тези дни ще има голям лов и надявам се, ще ми потрябва. Всички останали са на ваше разположение.

Морвел откачи една аркебуза от стената.

— А сега, ваше величество, кажете, кой е този враг? — запита убиецът.

— Отде бих могъл да зная — отговори Шарл IX, смазвайки нещастника с презрителен поглед.

— Ще попитам тогава херцог дьо Гиз — смотолеви Морвел.

Кралят сви рамене.

— Няма защо да питате — каза той. — Херцог дьо Гиз не ще ви отговори. Нима се отговаря на подобни въпроси. Този, който не иска да бъде обесен, трябва сам да се досети.

— Добре, но по какво да го позная?

— Нали ви казах, че всяка сутрин той минава край прозореца на каноника.

— Да, но мнозина минават край този прозорец. Нека ваше величество благоволи да ми посочи някакъв най-незначителен знак.

— О, това е съвсем просто. Утре например той ще носи под мишница папка от червен марокен.

— Ваше величество, това е достатъчно.

— У вас ли е още този кон, който ви даде господин дьо Муи и който тича така бързо?

— Ваше величество, аз имам най-бързия арабски кон.

— О, аз не се страхувам за вас! Но не е зле да знаете, че манастирът има задна врата.

— Благодаря, ваше величество, а сега молете бога за мен!

— Ха, по дяволите, по-добре помолете сатаната, защото само той може да ви спаси от въжето.

— Сбогом, ваше величество.

— Сбогом. Впрочем, господин дьо Морвел, вие сигурно знаете, че ако се чуе нещо за вас утре сутрин преди десет часа или ако не се чуе нищо след това, в Лувъра има подземия.

И Шарл IX засвири още по-невъзмутимо и вярно своята любима мелодия.