Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (38)

4.

Слънцето се издигаше като голяма златна топка над океана и бавно се отправяше към небосвода. В малката лодка, която бегълците бяха нарекли „Капитанът“, седяха четирима души, изпълнени с радост и благодарност към Бога.

Те бяха Херманса и тримата й пострадали другари: барон Емил фон Пикардин, принц Людвиг Наполеон и старият моряк Менард.

Настъпилият ден им показа, че се намират близо до красива местност. Пред тях се намираше остров. Те пътуваха цяла нощ без да снемат ветрилата. Островът бе на миля далеч от тях. Помолиха се на Бога да им помага винаги и се посъветваха какво да правят. Менард ги убеди, че трябва да обиколят целия остров, за да видят дали е населен.

Лодката се отправи към северната част на острова. Брегът там изглеждаше вълнообразен и скалист. На около две мили по-нагоре видяха красива растителност.

Островът бе прорязан от множество канали, които образуваха малки островчета. Те бяха обрасли с разкошна растителност и изглеждаха покрити със зелен килим. Красиви свежи листа с кадифен цвят трептяха над водата.

Когато лодката минаваше край една стръмна скала, заобиколена от високи дървета, Херманса извика от радост:

— Вода, тук има бистра, хубава вода за пиене.

Голяма струя чиста вода течеше от една дупка в скалата. Сребърно блестящите струи се устремяваха към подножието на скалите от красив водопад. Той беше образувал голям басейн. Водата го изпълваше и когато преливаше, изтичаше от двете страни в морето.

Радостта на нещастните пътници бе неописуема. Мечтата им бе да стъпят на суша, да наквасят изгорелите си устни, подутите си гърла и разтрепераните си ръце. Тази скала, заобиколена от безброй дървета, и прекрасния водопад, беше само входът към този рай.

Скоро пътниците навлязоха в малък залив. Обширните плажове блестяха в разнообразни краски. По тях се движеха хиляди птички, бели като сняг или пък напръскани с различни цветове.

Бегълците се упоиха от прекрасната зеленина на природата, за която толкова много бяха жадували през двете седмици сред океанския безкрай. Въздухът благоухаеше от аромата на дърветата, които пътниците не можеха още да видят, тъй като бяха заслонени от скалите.

— Нека свалим платната в това благословено пристанище — предложи Менард, — и на гребла да слезем на брега.

След половин час малката лодка се вряза в пясъка. Първи стъпиха на сушата Пикардин и Херманса, а след тях — принцът и Менард.

Те се поклониха на земята, целунаха я и заплакаха.

Когато се огледаха в ясното огледало на залива, се уплашиха от себе си. Едва се познаха. Никога, навярно, морето не бе изхвърляло такива страшни хора на този прекрасен девствен остров. Те не приличаха на живи хора, а на мъртъвци, току-що излезли от гроба.

Скоро изкачиха с немощните си крака зелената височина и се озоваха в палмова гора, която се пресичаше от прекрасна зелена поляна, сред която течеше малка рекичка.

— Това ще е вашата къща, Херманса — извика възторжено Пикардин и показа четири дебели дървета, които растяха до самата река. — Нали е хубаво тук?

— Да, мястото е добро — отвърна Херманса, — но, моля, извинете ме, аз не виждам никаква къща.

— Нима не виждаш основата на стаята? Херманса се огледа и прошепна, почти без глас:

— Сляпа съм. Не мога да видя основите на стаята…

— Работата е много проста — отвърна засмян Емил фон Пикардин. — Тези четири дървета с листата представляват четири стени, а за покрив ще поставим ветрилата от лодката. Менард, принц Наполеон; нека се погрижим най-напред за нашата дама. Щом направим добър подслон за нея и ние, уверен съм, ще намерим място къде да се подслоним.

Емил и принц Наполеон оставиха Менард при Херманса, а те отидоха при лодката. След малко се върнаха с оръжие и с ветрилата. За два часа жилището на Херманса беше готово.

— Сега нека се погрижим за храна — каза Емил. — Менард и вие, Наполеон, можете да начупите няколко палмови клони и да запалите огън, а аз в това време ще отида да потърся нещо за нашите стомаси.

Той взе брадва, нарами кожената торба, в която преди се съхраняваха сухарите, и тръгна на път.

Херманса не желаеше да стои без работа. Тя изнесе всички съдове от лодката и ги изми на реката. После напълни два съда с вода и ги сложи на огъня.

След час Пикардин се върна.

— Колко приятно шушне — посочи той врящата вода. — Мисля, че изпълних дълга си, като донесох богата вечеря.

Младежът остави кожената торба на земята и я изпразни. В нея имаше двадесет лимона, два кокосови ореха и една костенурка. Носеше освен това и една риба и три големи морски рака, които бе уловил между камъните на брега.

Четиримата измъчени пътници се зарадваха неизказано на своите съкровища.

— Сега ще ви покажа моето изкуство — оживи се Херманса. — Какво щастие, че у дома се интересувах от кухнята. В противен случай щях да ви бъда съвсем безполезна. Аз поемам домакинството.

Казвайки това, тя излезе от жилището си и пусна раците във врялата вода. После изчисти рибата.

Бяха избрали принца за помощник и той трябваше да гледа огъня. Нарязаха костенурката на дребни парчета и ги сложиха да врат. От нея щеше да излезе чудесна супа.

— В какво ще ядем, като нямаме чинии? — запита Херманса.

— Имаме чудесни чинии — засмя се Емил фон Пикардин и извади от торбата шест големи черупки, които бе намерил.

— А вилици?

— Вие сте много взискателна — засмя се пак баронът, — не можем ли и ние като арабите да ядем с два пръста? Но почакайте, всички имаме ножове…

Тримата мъже се заловиха да правят вилици. ИздЯлаха дървени клечки и ги изостриха на върха.

Яденето беше готово. Менард и принцът извадиха всичките постелки от лодката иги застлаха. Пред всеки имаше голям лист вместо чиния и по една черупка за супа. Херманса донесе храната. И сега тя не беше лишена от грациозността, с която се движеше из луксозните си стаи в Париж.

Нахраниха се с голям апетит. Супата от костенурка беше великолепна, а рибата беше вкусна и добре изпечена. Кокосовите орехи и лимоните бяха за десерт.

Понеже не искаха да влизат навътре в острова, тримата мъже спаха в лодката, а Херманса в своето жилище.

Щом остана сама, заобиколена от нощната тъмнина, тя почувства страх и я побиха тръпки. Какво ще стане с нея през тази дълга нощ? Дали няма тигри, змии и скорпиони в тази гора? Може би има и други зверове…

Херманса не смееше да мръдне от страх. Едва сега тя разбра в какво опасно положение се намира. Млада жена с трима мъже в една необитаема страна.

Тя гледаше на своите другари като на честни и благородни мъже, но ако тук продължи животът им, нямаше ли да се пробуди у тях желание за жена и какво щеше да стане, ако някой от тях забрави закона за морала и приятелството?

Херманса се разтрепера и закри лицето си с ръце. Ако се разболееше, кой щеше да се грижи за нея, когато наоколо няма друга жена, която да й прислужва?

Всички тези мисли й напомниха за човека, когото беше загубила, и който, може би, бе разделен завинаги от нея.

— Алфред — заплака Херманса. — Алфред, ако беше при мен! Ако имах теб и детето си, бих живяла щастливо, бих ви се радвала. Тогава този остров щеше да бъде рай за мен!

Горещи сълзи обливаха страните й. Най-после сънят надви и Херманса се унесе. Страх, надежда, съмнение, скръб — всичко потъна в сън.

Дълго време се чуваше само тихото шумолене на вълните. Изведнъж близо до жилището на Херманса нещо зашумоля между листата. Светнаха две живи очи. Дали това бяха очите на звяр?

Не, това бяха очите на човек, чието лице не бе човешко. В него имаше нещо диво, демонско, но въпреки това и нещо много печално и тъжно. Той предпазливо мушна главата си между листа. После се наведе над Херманса.

Тя беше заспала облегната на двете си ръце. Гърдите й се вдигаха тихо. Красивата млада жена не беше загубила нищо от привлекателността си през това ужасно пътуване, съпроводено с мъки и тегла. Красивите н нежни форми личаха и под широката моряшка блуза.

Дивакът не се лъжеше, въпреки че Херманса беше облечена в мъжки дрехи; той я изгледа внимателно и после прошепна насмешливо:

— Това не е момче, а жена. Аз не убивам жените! После пак се вгледа в лицето на Херманса и просъска:

— Колко време има, откакто не съм виждал човешки образ? Тази жена е красива, тя трябва да бъде моя.

Дива усмивка се яви на брадатото му лице, после се отдръпна тихо и без шум от Херманса. Изчезна в шубрака и си отиде.

На сутринта Херманса се събуди. Тя стана и се запъти към реката, намери място, където да не я види никой, и се окъпа.

След банята младата жена се почувства чудесно. Когато се върна в жилището си, намери тримата си другари да работят. Баронът беше клекнал при огъня и печеше речен рак. Принцът беше зает с приготвянето на кокосовото мляко. Менард седеше умислен при входа и гледаше земята.

Те закусиха на общата трапеза.

— Госпожо, бъдете така добра и идете да измиете съдовете в реката — каза неочаквано морякът. — Ако не сте свършила със закуската, моля ви, побързайте.

Херманса беше закусила, тя стана, взе съдовете и се запъти към малката река.

Едва се бе отдалечила на десет крачки и Менард неспокоен побутна двамата си другари.

— Ние не сме сами на този остров — каза той тихо. — Мисля, че освен нас има още някакъв човек.

Пикардин погледна учудено моряка: Да не би този старец да е полудял!

Менард разбра значението на погледа му и посочи:

— Вижте стъпките по пясъка! Вчера ги нямаше. Тази нощ тук е идвал някой. И този мъж, както виждате, не носи обуща и има шест пръста на единия си крак.

Тримата нещастници се погледнаха изплашени. В този миг се дочуха стъпките на Херманса.

— Мълчете, за Бога — просъска Фон Пикардин. — Тя нищо не подозира за новата опасност, затова не трябва и нищо да й казваме. Нека този мъж с шестте пръста остане наша тайна.