Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (1)

1.

Това беше на 2 октомври 1894 година следобед. Гъста мръсна мъгла покриваше парижките улици. Есенен ветрец подухваше, ромолеше ситен дъжд. Улиците бяха запустели, по тях не кипеше вече обикновено буйният живот.

В квартала на богатите, на ъгъла на улица „Св. Клод“ от два часа стоеше една бледа млада и красива жена. Избеляла мушама покриваше красивото й тяло и я загръщаше чак до врата, но все пак не можеше да скрие красивите й форми. Тя носеше кожено калпаче на черните си къдри, чер воал покриваше красивото, но бледо лице. Жената напускаше от време на време мястото си и се запътваше към улица „Св. Клод“, обаче скоро пак се връщаше на ъгъла и непрестанно гледаше към съседната улица. От безпокойството й и от блуждаещите й погледи се разбираше, че тя очаква някого.

Вятърът си играеше с дрехата на красивата жена; дъждът я измокри и студени тръпки побиваха тялото й. Клетата не обръщаше внимание на това и упорито стоеше на мястото си, като безпокойството й се увеличаваше.

Тя държеше в ръка шишенце с безцветна течност. Така го пазеше, сякаш представляваше някакво съкровище и често го притискаше към развълнуваните си гърди или го гледаше със светнали очи.

— Настъпил е часът на отмъщението! — каза тихо тя с треперещ глас. — Наближава часът, когато ще си разчистим сметките. Виновникът е той — това не са ли неговите стъпки…

Никой не се показа. Тишина цареше в квартала на богатите. Беше време за обяд и аристократите бяха насядали на разкошните си трапези.

— Кезап! — каза тихо бледата отмъстителка и отвори шишенцето — той погуби моя живот — и аз ще погубя неговия. Силната отрова ще обезобрази невярното му лице, което може така силно и сърдечно да се усмихва. Нека неговите очи угаснат завинаги: те ми изглеждаха като най-чистото огледало на душата му.

Жената се замисли; тя се опря на стената на къщата.

Дочуха се тежки мъжки стъпки от съседната улица. Висока мъжка фигура се приближаваше към ъгъла на улица „Св. Клод“. Бе наметната с тъмна офицерска мушама. Под разтворената й яка се виждаше униформа с блестящи златни ширити, по които личеше, че приближаващият бе член на френския генерален щаб.

Младият капитан бе истински красавец. От русата му коса, от малките му мустачки и от големите му сини очи се разбираше, че този мъж не бе с чисто френско потекло, а че е син на благодатната страна — Елзас, която от 1870 година принадлежеше на германската империя.

Бурята се бе засилила, вятърът беснееше, а дъждът валеше като из ведро. Младият капитан не се плашеше от това. Той вървеше весело по тротоара и си тананикаше доволно, като се усмихваше. Навярно се радваше, че се намира близо до хубавото си жилище и след няколко минути ще прегърне обичната си млада жена и ще целуне единственото си дете. С тази мисъл той зави в улица „Св. Клод“. Изведнъж една черна човешка фигура се хвърли върху него:

— Ето наградата ти, предателю! — извика женски глас.

Капитанът видя вдигната срещу себе си нежна ръка, която държеше блестящ предмет и едно красиво, бледо развълнувано женско лице до своето. Той наведе главата си надолу и удари силно жената по ръката. Шишенцето с безцветната течност падна на земята и стана на парченца.

— Страхливец — извика жената, — днес се отърва от отмъщението ми, обаче ще се погрижа да те накажа друг път!

— Клаудина — извика младият капитан, улови я за ръката и я завлече в близката тиха улица. — Искаш да се погубиш ли! Да се потопиш в нещастие!

— Нещастие — извика младата жена разтреперана. — Капитан Драйфус, ти отдавна ме хвърли в бездната на нещастието. В деня, когато се ожени за друга, богатата и знатна жена, като изостави мене и детето си, оттогава ти ме погуби.

— Клаудина, не можеш ли да ми простиш? — попита младият офицер с разтреперан глас. — Нали знаеш, че братовчедката ми бе определена за жена още от детинството ми. Никога не съм го криел от тебе. Не съм ти давал никакви обещания, нито пък надежди.

— Истина е — отвърна печално жената с черната къдрава коса, — но не е ли всяка целувка, всяка прегръдка свято обещание за любов? Не си ли Длъжен да дадеш името си на твоя син?

— Детето ли — каза Драйфус, като въздъхна и по красивото му лице пролази сянка. — Детето, о, боже, плод на една-единствена необмислена минута на слабост и сладострастие…

— Мисля, че мисълта за детето не ще те безпокои още дълго — каза Клаудина натъжена. — То е много болно и лежи безпомощно, изоставено в подземното ми жилище. Само нещастието и беднотията са го хвърлили на смъртно легло!

— Нещастие и беднотия — учуди се младият офицер. — Ако детето е толкова изпаднало, ти си виновна за това. Само бог знае колко пъти съм те молил на колене да разделим моето богатство и да живееш в охолство и безгрижие.

Жената направи едно властно движение и му попречи да продължи.

— Нямаме нужда от твоето богатство, ние желаем твоята любов, тебе искаме!

— Аз принадлежа, Клаудина, на друга жена. Обещах се пред божия олтар, че ще й бъда верен, на нея дадох цялото си сърце…

Тежка въздишка се откъсна от гърдите на нещастната жена.

— Щастлив ли се чувстваш с нея? — запита тя като го изгледа втренчено. — Обичаш ли я?

— Аз обожавам Херманса — отвърна Драйфус — и безкрайно обичам детето си; малкия Андре. Ако някога си ме обичала, Клаудина — продължи той с печален глас и със сълзи на очите, — ако споменът е скъп за тебе, съжали ме и не нарушавай щастието ми. Ако сме сгрешили, то и двамата сме виновни. Ти даде — аз взех! Аз ти се заклевам, че ще се грижа за тебе и за детето до последния ти час. Ще разкажа всичко на брат си Матийо. Той не е женен, добър и благороден е и ме обича много. Ще осинови детето, ще го възпита и ще го обикне като свое, а и аз ще се грижа за него и не ще го забравя никога. Не нарушавай щастието ми, жено. Не хвърляй съмнение в душата на невинната Херманса. Смили се над мене, Клаудина, прости ми и забрави всичко!

Горкият офицер бе навел така кротко главата си и се молеше тъй сърдечно, че молбата му можеше да трогне и най-коравото сърце. Но бледата жена остана непоколебима. Тя тъй силно заклати глава, че черните й къдри се замятаха като тъмни змии:

— Това не може така лесно да премине, както ти си мислиш. Не може и да се реши на улицата — каза тя с пресипнал глас. — Трябва да се срещнем още веднъж. Имаш ли достатъчно кураж да се приближиш до леглото на умиращото си дете?

Драйфус се сепна, студени тръпки го побиха, от устата му се чу едно тихо „да“.

— Придружи ме тогава, пътят не е дълъг и скоро ще разчистим сметките си. Жена ти ще има много време да бъде в обятията ти, сега ела с мене!

— Къде живееш сега? — запита той с разтреперан глас, без да мръдне от мястото си.

Клаудина се изсмя презрително:

— Сегашното ми жилище не ще ти хареса — каза тя, хвана го за ръка и го повлече след себе си. — Не живея вече в квартала на богатите, където си лежал в краката на артистката Клаудина Лорет. Бедността ме накара да сменя хубавото си жилище с малка подземна стаичка в една нечиста къща в квартала „Св. Антоан“. Майка Казот, сегашната ми хазайка, е една грозна жена, за която се говорят лоши работи Обаче тя гледа детето ми, когато търся работа.

Клаудина вървеше толкова бързо, че Драйфус едва я следваше. Минаха по новия мост и се упътиха през тълпата към квартала „Св. Антоан“. Завиха в тясна нечиста улица и се спряха пред висока стара къща.

На първия етаж на къщата имаше кръчма. Диви викове и хрипкави смехове ечаха във въздуха от това свърталище. Подозрителни личности, по лицата на които се познаваше, че са потънали в разврат и престъпления излизаха от тази дупка на порока и греховността. На външната врата с червени букви беше изписано „Гостилница «При червената воденица»“.

Алфред Драйфус застина от ужас, като видя в какво свърталище на разврат и порок живееше Клаудина. Но преди да изкаже учудването си, тя го хвана за ръката и го помъкна по един мрачен коридор. Нещастницата направи няколко крачки и се спря пред ниска врата. Отвори я.

— Обични ми сине, сърце мое, ето ме — каза тя и разтвори ръцете си, сякаш искаше да се хвърли в прегръдките на детето си. — Алфред, дете мое, дойдох с татко ти — поздрави го, той ни носи помощ и утеха и ти ще оздравееш!

С един поглед Драйфус огледа голата стая. Човекът, който бе свикнал на охолство и разкош, се потресе, като видя мизерното жилище на някогашната си любовница. Малка очукана лампа осветяваше голата стая. Мебелите бяха няколко счупени столове, една стара маса, крив долап и две стари легла.

Когато влязоха в стаята, една дебела, грозна жена стана от счупения стол, на който бе седнала до леглото на детето:

— Най-после си дойдохте — каза тя с груб глас и протегна ръцете си, сякаш искаше да попречи на майката да се доближи до детето си. — Бъдете силна, трябва да ви съобщя нещо страшно.

— Детето ми — извика Клаудина и толкова силно се разтрепера, че Драйфус трябваше да я задържи. — Майко Казот, съжалете ме и ми кажете какво се е случило!

— То е мъртво — отвърна старата студено и безучастно сви рамене. После излезе и остави капитана сам с нещастната майка.

Колкото силни бяха омразата и любовта на жената с черните къдрави коси, толкова страшна беше и болката й. Тя нададе сърцераздирателен писък и се строполи до леглото на мъртвото си дете. Драйфус понечи да й каже нещо утешително, след това се наведе над нея. Клаудина хвана здраво ръцете му и го застави да я гледа право в очите, докато се надигаше бавно.

— Неверни ми мъжо — каза тя с дрезгав глас и бледо лице, — тук лежи една от твоите жертви, желаеш ли да умре и другата?

— Клаудина, кълна ти се, обещавам ти…

Тя не му позволи да довърши фразата си, а впи светналите си очи в неговите.

— Капитан Алфред Драйфус, говори ти жената, която те е обичала силно и безгранично, и която още те обича. Ела с мене, нека погребем нашето дете и да заминем оттук, от този град. Да отидем далече, в друга страна — ако искаш и в най-затънтения край, само ела с мене. Остави името си и богатството си на жена си. Бъди мой и ела с мен!

Никога дотогава Клаудина не му се бе виждала тъй красива, тъй прекрасна, както в тази минута. Очите й издаваха нетърпеливо желание. Красивите й форми се очертаваха. Хубавата жена облегна чудната си къдрава глава на рамото му и горещият й дъх го замая.

Капитанът със сила се освободи от красивата изкусителка.

— Прощавай завинаги — каза той. — Жена ми и детето ми ме очакват, тяхната любов е най-скъпият ми дар. Засега вземи тази кесия, а утре брат ми Матийо ще дойде при теб и ще ти отговори за бъдещето ти. А мен не ще ме видиш вече никога.

Капитанът избяга от стаята, сякаш някой го гонеше. Но не беше прескочил още прага на вратата, когато кесията с парите се търколи пред краката му.

Глух стон се изтръгна от гърлото на нещастната жена, а след него се дочу:

— Капитан Драйфус, твоята присъда е подписана.

Грехът, който стори над мене и детето ми, ще се върне десетократно и над тебе, над жена ти, над детето ти и над цялото ти семейство. Името Драйфус ще се презира от цяла Франция. Твоето щастие и богатство ще изчезнат, а ти ще пъшкаш през целия си живот в тежки окови. Пред мъртвото тяло на детето ни се заклевам, че по най-страшен начин ще си отмъстя. С едната си ръка затварям изстиналите очи на детето ти, а другата вдигам към небето и те проклинам:,нека нещастие, позор и срам те преследват — тебе и целия ти род!

Младият офицер остана на прага, скован от ужас. Очите му се впиха в страшната жена, която стоеше до мъртвото тяло на детето, трепереща и с вдигнати ръце. Тялото му се разтърси, косата му настръхна, студена пот обля челото му. Той насила се отвърна от злокобното зрелище и се впусна в бяг през коридора към улицата. Зад него се чу демонски смях и после всичко затихна.

Като остана сама, Клаудина отиде към единия ъгъл на стаята. Коленичи и вдигна с разтреперани ръце една четвъртита дъска на пода. В дупката се намираше пакетче, свързано с червена връв, пълно с писма.

Жената се смееше като луда и непрестанно клатеше черните си къдри, а пръстите й конвулсивно обръщаха писмата. Изведнъж тя издаде дрезгав писък. Дали този вик бе знак на радост, на омраза или на отмъщението й? Сърцето на обидената жена е неизмеримо като океан. Тя държеше записка в ръката си. На записката се виждаха само няколко реда, написани с мъжки почерк. Обезумялата жена държеше здраво късчето хартия и го гледаше с горещите си очи с такова възхищение, като че ли беше някаква скъпоценност.

— Лукавото писмо — каза тихо, — това, което написа някога на шега, ще стане за него сега страшна примка. Щом прибавя още няколко думи, цялото съдържание ще се измени и ще се изтълкува зле. Ти ми обещаваш злато! Тази преписка ще ми послужи за това, което ми е най-ценно на света — отмъщението, а и за злато в изобилие!

Клаудина стана, обърна се и видя майка Казот.

Старата се подсмихваше тайно и потриваше ръце.

— Човекът е тук — каза тя на Клаудина. — Чака те от два часа в моята стая. Надявам се, че днес не е дошъл напразно.

На устните на Клаудина изникна усмивка, гърдите й се повдигнаха високо и тя въздъхна дълбоко.

— Не и днес — каза тя с хриплив глас. — Ти си права, жено, днес човекът не трябва да си отиде с празни ръце, той трябва да получи желаното.

— Следвай ме тогава! Ти знаеш, че непознатият не желае да си покаже лицето и трябва да говориш с него на тъмно.

— Все едно ми е, където и да е, Казот, отведи ме. Хазайката намигна лукаво и с Клаудина напуснаха стаята, където лежеше мъртвото дете и заслизаха по стълбите.

Казот отвори една врата, която Клаудина не бе виждала дотогава, и влезе в един мрачен коридор. Там бе толкова тъмно, че младата жена не можеше да види ръката дори пред очите си. Но старата я повлече със себе си, вдигна една завеса на края на коридора и се намериха в малко кътче, където прозорците бяха толкова затулени, че светлина не може да проникне.

Клаудина видя пред себе си висока мъжка фигура.

— Остави ни сами — каза повелително един висок глас.

Казот веднага се подчини. Дебелата стара жена излезе бързо от стаята.

— Госпожо, имате ли записката, написана от капитан Драйфус? — запита същият глас.

— Да, имам я. Ето я в ръката ми.

— Желаете ли да ми я продадете за 100 000 франка? Аз държа чека в ръката си, който ще ви се изплати веднага от английската банка.

— Готова съм на тази сделка — каза съвсем тихо бледата жена, — но при едно условие — да ми отговорите само на един въпрос!

— Готов съм да ви отговоря, кажете какво искате?

— Уверен ли сте, че този удар ще унищожи напълно ненаситния? Ще се отърве ли от примката, която желаете да сложите на врата му.

Странникът се изсмя.

— Ударът ще бъде толкова силен, че ще съсипе изведнъж капитана — каза той. — Не се страхувайте, госпожо, името Драйфус ще изчезне от списъка на живите!

В същото време една силна ръка хвана рамото на Клаудина и тя почувства как едно брадато лице се допря до ухото й. Странният човек й пошепна няколко думи.

— Така ли? До живот? — извика тя. — Вземете тогава записката, вземете я. — И тя подаде на непознатия записката, която преди малко с радост бе извадила от пакетчето.

Един лъч от скрито фенерче освети след думите й тъмната стая. Светлината обходи хартията за секунди и така бързо угасна, както и се появи.

— Записката е вярна — каза мъжкият глас. — Ето наградата. Кога ще напуснете Париж, госпожо?

— В стаята ми се намира трупът на моето детенце — отвърна тъжно Клаудина. — Трябва най-напред да го погреба и тогава…

— Ние ще се погрижим, госпожо, за това, ние всичко ще сторим, бъдете спокойна. Още тази вечер трябва да тръгнете, най-късно утре заран.

— Добре — промълви жената като помисли малко.

— Всичко е наред тогава, ще мога да си отида. — Вие обаче трябва да мълчите като гроб. И на добър път…

Непознатият искаше да напусне стаята, но Клаудина го хвана за шинела.

— Почакайте, моля — рече тя развълнувано. — Кажете ми, кога ще стане?

— Още тази нощ. Всичко е готово, липсваше само тази записка. Вие, госпожо, сте подписали смъртната присъда на Драйфус. Той е загубен завинаги.