Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (126)

8.

Йоланта знаеше, че е попаднала в ръцете на оня злодей, за когото Драйфус й беше разказал, че целувал жени и ги убивал. Нещастното момиче дочу грозен смях.

— Красавице, сега си моя. Ще те прегърна и целувам, докато те удуша.

Отвратителните му устни се впиха така силно в нейните, че тя почувства как се задушава. Сляпата се помъчи да се отърве от прегръдките на убиеца и успя. Злодеят побесня от това, че една слаба жена му се противопоставя. Той разкъса дрехите на момичето и се опита с треперещи ръце да го притисне към лицето си. Вече не беше човек, а животно, което искаше да задоволи само страстта си. Йоланта разбра, че няколко минути я делят от момента, когато ще бъде обезчестена. Тя извика за помощ, но виковете й прозвучаха страшно в пустата, самотна кула.

; — Драйфус, капитан Драйфус, помощ… Боже всевишни, загубена съм. Намирам се в ръцете на убиеца от Париж!

— Йоланта, Боже мой, Йоланта — отговори отдалече капитанът, — убиват те, а аз не мога да те спася. Йоланта, Йоланта!

Сега сляпата нададе продължителен вик.

— Милост, Равелак, милост!

— Ах, ти ме познаваш? Тогава непременно ще умреш.

До капитан Драйфус, който от вълнение беше почти полудял, достигна глухо стенание. Навярно горе се бе случило нещо страшно.

Внезапно звънецът иззвъня. Пред вратата на кулата се дочуха гласове и в следващата минута екна вик:

— Отворете! Губернаторът иска да влезе.

Равелак скочи и се огледа смутен. Изглежда, не знаеше какво да прави. Злодеят погледна още веднъж красивото, сляпо момиче, което лежеше в краката му. После отиде до вратата и я отвори.

Губернаторът, придружен от няколко войници, влезе. Равелак се поклони и каза:

— Господин губернатор, тук всичко е наред. Пленниците се намират във водния гроб. Няма съмнение, че вие дойдохте да се уверите, че заповедите ви са били точно изпълнявани.

Грефин погледна хладнокръвно червенокосия изрод.

— Добре — каза той. — Сега ще узнаете и защо съм дошъл. Господине, как ви беше името. Злодеят трепна и остана смаян.

— Как се казвам ли? — продума той. — Господин губернаторе, вярвам, че сте забравили името ми. Аз се казвам… аз се казвам Жак и съм покорният ви слуга.

— Казахте ми, че името ви било Жак — викна Грефин ядосано. — Но в действителност се казвате съвсем другояче. Вие сте убиецът Равелак!

От гърдите на злодея се изтръгна страшен вик. Той трябваше да се опре на стената, за да не падне от вълнение.

— Вие сте злодеят, когото търсят отдавна — продължи Грефин. — В Париж сте били осъден на смърт, но в последната минута сте успели да избягате. Сега присъдата ви ще бъде изпълнена. Оковете го!

Равелак изведнъж скочи и се спусна с неописуема бързина към стълбите нагоре. Намерението му беше да стигне на платформата и да се хвърли в морето. Макар че и тук го очакваше смъртта, поне имаше някаква надежда с плуване да стигне брега. Той бягаше като луд по стълбите, стигна до вратата, която за негово щастие беше отворена. Простря ръце, но внезапно духна силен вятър и тя се затвори. Равелак удари главата си в желязната врата, извика силно и припадна. В следната минута войниците се хвърлиха върху него и го оковаха.

— Така, подлецо — изръмжа Грефин. — Щом тръгне следващият параход, ще се върнеш в Париж Ти ме измами, но телеграмата, която пристигна от Франция, ми отвори очите.

— Губернатор Грефин, не се радвайте толкова рано — промълви злодеят. — Аз ви служих вярно и телеграмата, която получихте от Париж, ви помогна, за да ми дадете награда за вярната служба.

— Мълчи, куче!

— Сега ще мълча — отговори Равелак. — Но когато стигна в Париж и се изправя пред господа съдиите, тогава ще им разкажа целия ваш живот. Нека всеки узнае, че вие властвате във Френска Гвиана като паша и не напразно ви наричат кръвожадното куче на Каена.

Губернаторът прехапа устни. Заканите на Равелак го бяха стреснали. Но той все пак заповяда на войниците да отведат злодея. Равелак беше хвърлен в лодката.

За пазач на кулата губернаторът остави един стар подофицер.

Грефин вече се качваше в лодката, когато друга лодка, на която беше вдигнато правителственото знаме, се приближи към кулата. Грефин съгледа, че в нея се намира един чиновник от канцеларията му, който размахваше жълта хартия в ръцете си. Когато пристигнаха, чиновникът, след като поздрави чинно началника си, му предаде телеграма.

— Пристигнала е от Вашингтон — докладва той — и съдържа една заповед от Париж за Ваше превъзходителство.

Грефин се оттегли малко навътре в старата сграда, отвори телеграмата, прочете я и побледня.

— Страшно — промълви той. — Човекът, когото мразя силно, се изплъзва от моята власт.

Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана Вие ставате отговорен за живота и сигурността на пленника, разжалвания капитан Драйфус. За сега той ще остане на Дяволския остров, но трябва да го пазите от всякакви неприятности. Имаме повод да се съмняваме във виновността му. Подробности писмено. Телеграмата да се унищожи!

Феликс Фор, представител на френската република.“

Грефин тропна с крак и смачка телеграмата. После повика неколцина от войниците и им заповяда да извадят двамата пленници от водния гроб. Капитанът и жената да бъдат качени също на лодката. В бездната бяха спуснати въжета и войниците извикаха на нещастниците да се завържат с тях, за да ги извадят. Губернаторът стоеше близо до страшната бездна, когато извадиха Драйфус, но не го погледна. Капитанът се обърна към него и му каза:

— Губернаторе, изтеглете жена си. Нещастницата е полудяла в затвора, в който я хвърлихте. Страхувам се, че ще се самоубие.

Грефин дори не се обърна, а даде знак да пуснат, и другото въже. През това време вързаха ръцете на Драйфус.

Губернаторът гледаше към дъното на страшната дупка. Той видя, как тъмният предмет, който изтегляха войниците; се приближаваше все повече и повече.

— Струва ми се, че на въжето е вързан пън, а не човек — прошепна един войник на другаря си.

— Какво те е грижа — отговори другият, — ние сме длъжни само да служим и да мълчим.

Тялото на Милдред беше стигнало до платформата, но беше вдървено. Нещастната, вместо да върже тялото си, бе прехвърлила примката през главата си и се бе обесила. Светлината на факлите осветяваше трупа на мъртвата.

Наоколо настъпи гробна тишина. После Грефин каза хладнокръвно:

— Тя е мъртва, сама се е осъдила.

Тъмна нощ, каквато рядко се среща толкова близо до екватора, забулваше бялата кула. На небето не блестеше нито една звезда, а морските вълни се търкаляха като дебнещи зверове. През стълбата, която водеше към платформата, мина една бяла сянка и всеки, който би я срещнал, щеше да помисли, че вижда пред себе си призрак. Това беше Йоланта, която се изкачваше по стълбите и от време на време се облягаше на стената, като въздишаше тежко. Момичето беше стигнало до вратата на платформата, отвори я и излезе. Силният вятър се втурна в дрехите и разплетената й коса. Сляпата отиде до оградата и се хвана за нея. След това вдигна глава към небето и прошепна:

— Усещам, че е нощ, бурна нощ. Луната не ме облива със сребристата си светлина, а звездите са се скрили от силния вятър! В такава страшна нощ човек е добре да се прости със света!

След това тя се наведе над оградата към страшните вълни.

— Там долу се намира морето — прошепна русото момиче. — Хората казват, че то е страшно и се страхуват от него, защото поглъща всичко, каквото му попадне. Но всичко това не е истина. Морето дава на уморените покой на безкрайното си дъно. О, море, Йоланта те обича. Не си ли било мой другар още от детството? Ти пееше песни на сляпото момиче, ти му разказваше басни, ти го научи да познава бурята, която бушува в човешкото сърце. Ти и сега не ще изоставиш приятелката си и ще я приемеш в обятията си, макар че е обезчестена и покрита с позор. Ах, подлец! Похитител на девствеността ми! О, как се срамувам! Да, чувствам, че за мене няма друго спасение освен смъртта.

Закри с ръце лицето си и заплака горчиво. После протегна ръце, като млада невяста, която посреща жениха:

— Сбогом, Алфред Драйфус, обични мой! Ти си пленил сърцето ми и макар че никога не можах да ти принадлежа, все пак щях да бъда щастлива, ако можех да остана при тебе девствена и чиста. Но един изверг, когото адът е изпратил на земята ме обезчести…

Йоланта наведе глава, замисли се, след което запя тъжна песен.

— Стига, стига — извика тя внезапно. — Защо да сънувам щастието си, когато то е вече разрушено…

Тя падна на колене и започна да се моли. После бавно стана, вече съвсем спокойна. Качи се на оградата и седна върху нея.

— Чудно — прошепна тя, — струва ми се, че виждам света с всичките му прелести и небето с всички светещи по него звезди. Море! Защо не простреш пенливите си ръце към мен? Аз ида, да, ида. Сляпата Йоланта ще се сгоди за тебе, горд океан!

Прелестното момиче се хвърли и дрехите му се развяха като криле на ангел, а високите и пенливи вълни го погълнаха гостоприемно.

Сляпата Йоланта бе чиста както преди. Тя намери покой на морското дъно.