Стивън Кинг
Мъглата (6)

VI. Дискусии. Госпожа Кармъди. Укрепления. Какво се случи с обществото „Плоска земя“

Следващите четири часа минаха като насън. Потвърждението на Браун бе последвано от дълга, полуистерична дискусия, или може би дискусията не бе така дълга както изглеждаше. Може би това просто бе тъжната необходимост хората да предъвкват една и съща информация, опитвайки се да я разгледат от всеки възможен ъгъл, работейки така, както куче работи върху кокал, докато стигне до костния мозък. Хората бавно си отваряха очите за това, което става. Това можеше да се види на всяко общоградско събрание в Нова Англия през март.

Възникна едно общество „Земята е плоска“, начело на което бе Нортън. Това бе една шумна малка група от десетина души, които въобще не вярваха. Нортън повтаряше отново и отново, че има само четирима свидетели на това как момчето е било отнесено от Пипалата от планета X (отначало бе смешно, но бързо се износи, изглежда във възбудата си Нортън не бе забелязал). Добави, че лично той не би се доверил на нито един от тях. По-нататък той изтъкна, че петдесет процента от свидетелите вече бяха безнадеждно пияни. Това бе несъмнено истина. Джим и Майрън Ла Фльор, с целия хладилен шкаф с бира и щанда с вината на свое разположение, бяха жестоко напоркани. Като се има пред вид какво бе станало с Норм и техния дял в историята, не ги винях. Щяха да отрезнеят прекалено скоро.

Оли продължаваше да пие настойчиво, без да обръща внимание на протестите на Браун. След известно време Браун се отказа, като се задоволяваше от време на време с по някоя злобна заплаха с Компанията. Той дори не съзнаваше, че Федералната компания със своите клонове в Бриджтън, Норт Уиндъм и Портлънд, може би нямаше изобщо да съществува. Оли пиеше без да спира и без да се напива. Той изхвърляше чрез потта си всичко, което изпиваше. Накрая, когато дискусията с обществото „Земята е плоска“ започна да се ожесточава, той проговори:

— Ако не вярвате, господин Нортън, моля, няма проблем. Ще ви кажа какво да направите. Излезте от предната врата и заобиколете отзад. Има голяма купчина касетки с празни бутилки от бира и газирана вода. Норм, Бъди и аз ги складирахме там тази сутрин. Донесете ни две-три бутилки за доказателство, че наистина сте били отзад. Направете го и аз лично ще си сваля ризата и ще я изям.

Нортън се развика.

Оли го пресече със същия тих, равен глас.

— Казвам ви, че само вредите, като говорите така. Тук има хора, които искат да си идат у дома и да видят дали близките им са добре. Сестра ми и едногодишната й дъщеря са вкъщи, в Нейпълс, в момента. Разбира се, че искам да знам как са. Но ако хората ти повярват и си тръгнат и с тях ще се случи същото, което се случи с Норм.

Той не успя да убеди Норм, но убеди няколко от околните, които се бяха облегнали на парапетите или пък насядали по тях — не толкова това, което казваше, колкото това което бе в очите му, пълните му с видения очи. Мисля, че разумът на Нортън се държеше на това, че не е убеден, или поне той така смяташе. Но той не прие предложението на Оли да донесе няколко празни бутилки като доказателство, че е бил отзад. Никой не го прие. Не бяха готови да излязат навън, поне не още. Той и неговата групичка „Земята е плоска“, (сведена сега до един-двама души), се отделиха колкото може по-далече от останалите, до витрината с шпекованите меса. Един от тях ритна спящия ми син, минавайки край него и го събуди.

Отидох до него и Били се вкопчи в мен, обгръщайки врата ми с две ръце. Когато се опитах да го сложа на земята, той се вкопчи още по-здраво и каза:

— Недей, татко, моля те.

Намерих количка за пазаруване и го сложих на бебешкото място. Там той изглеждаше много голям. Щеше да е смешно, ако не беше бледото му лице, тъмната му коса, паднала на челото, точно над веждите му и тъжните му очи. Може би от две години не бе сядал на количка за пазаруване. Тези малки неща отминават, отначало не ги забелязваш, и когато изведнъж видиш колко много се е променило всичко, това е голям шок.

Междувременно, с оттеглянето на групата „Земята е плоска“, спорът бе намерил друг гръмоотвод — този път госпожа Кармъди и, съвсем разбираемо, тя бе сама.

В приглушената, тягостна светлина тя приличаше на вещица с ярките си жълти панталони, блузата си от изкуствена коприна, и безбройните си евтини дрънкулки — медни, ахатови и от костенуркова черупка и щитовидната си чанта. Пергаментовото й лице бе нарязано от дълбоки вертикални линии. Къдравата й посивяла коса бе опъната назад от три кокалени гребена и завита на тила. Устата й приличаше на изпънато възлесто въже.

— Човек не може да избегне волята божия. Това предстоеше. Виждала съм знаците. Сега са тук тези, за които съм казвала, но никой не е така сляп като този, който не иска да види.

— Е, и какво казваш ти? Какво предлагаш? — намеси се нетърпеливо Майк Хатлън. Той бе от градските съветници, въпреки че сега не приличаше на такъв. Беше с моряшка шапка и провиснали бермуди. Той си пийваше бира. Много мъже го правеха в момента. Бъд Браун бе престанал да вдига шум по този въпрос, но наистина бе започнал да записва имена — държеше груба сметка за всеки, когото видеше.

— Да предлагам? — повтори госпожа Кармъди като ехо и се завъртя към Хатлън. — Да предлагам? Защо, аз предлагам да се подготвите за среща със своя Бог, Майкъл Хатлън — тя ни огледа внимателно всички. — Пригответе се да срещнете своя Бог!

— Пригответе се да ми срещнете задника — каза Майрън Ла Фльор с пиянска усмивка откъм шкафа с бирата. — Бабо, много ти плямпа балалайката.

Чу се одобрително мърморене. Били се огледа нервно и аз го прегърнах през раменете.

— Аз ще си кажа, каквото имам за казване — извика тя. Горната й устна се изви и откри жълти никотинови зъби. Помислих си за прашните препарирани животни в магазина й, вечно пиещи от огледалото, което им служеше за поток. — Тези, които се съмняват, ще се съмняват до край! И все пак чудовищата са отнесли бедното момче! Нещо в мъглата! Всички гадости излезли от кошмарите! Безоки изчадия! Бледни ужасии! Съмнявате ли се? Излезте вън тогава! Излезте навън и кажете „здрасти“!

— Госпожо Кармъди, ще трябва да престанете — казах аз. — Плашите момчето ми.

Мъжът с малкото момиченце потвърди чувствата ми. Тя, с пухкави крачета и ожулени колене, бе заровила лице до корема на баща си и запушила ушите си е ръце. Бил не плачеше, но беше на ръба.

— Има само един шанс — каза госпожа Кармъди.

— Какъв е той, госпожо? — попита вежливо Майк Хатлън.

— Жертвоприношение — каза госпожа Кармъди, стори ми се, че се усмихва в тъмното. — Кръвно жертвоприношение.

Кръвно жертвоприношение — думите увиснаха във въздуха и бавно се завъртяха. Дори сега, когато съм по-наясно, продължавам да се убеждавам, че тя имаше пред вид нечие куче — в магазина имаше няколко, подтичваха напред-назад, въпреки забраната да бъдат допускани вътре. Дори сега си го повтарям. В тъмнината тя приличаше на някаква полудяла отломка от пуританизма на Нова Англия… но подозирам, че бе мотивирана от нещо по-тъмно и по-дълбоко от пуританизма. Пуританизмът имаше своя тъмен прадядо — старият Адам с кървави ръце.

Тя отвори уста да каже още нещо, но един дребен, спретнат човек с червени панталони и чиста риза я плясна през лицето. Косата му бе разделена на път отляво, толкова прав, сякаш го правил с линия. Носеше очила. Имаше безпогрешния вид на летовник.

— Стига си говорила гадости — каза той тихо и безизразно.

Госпожа Кармъди доближи ръка към устата си и после я протегна към нас в безмълвно обвинение. На дланта й имаше кръв. Но черните й очи сякаш танцуваха в луда радост.

— Нямаше да ти се размине — извика една жена. — Аз самата щях да го направя.

— Те ще ви пипнат — каза госпожа Кармъди, показвайки окървавената си длан. Струйката кръв се стичаше от една бръчка край устата й надолу по брадата й, като струйка дъжд към канавката. — Може би не днес. Довечера. Довечера, когато се стъмни. Те ще дойдат през нощта и ще вземат още някого. Ще дойдат с нощта. Ще ги чуете как идват, как пълзят и се промъкват. И когато дойдат, ще молите мама Кармъди да ви каже какво да правите.

Мъжът с червените панталони бавно вдигна ръка.

— Хайде, удари ме — прошепна тя и се ухили с кървавата си усмивка. Ръката му потрепери. — Удари ме, ако смееш. — Ръката му се отпусна. Госпожа Кармъди се оттегли сама. Тогава Били наистина започна да плаче, като криеше лицето си в мен, така както момиченцето бе крило лицето си в баща си.

— Искам да си ида в къщи — каза той. — Искам да видя мама.

 

Най-накрая разговорът тръгна в по-малко страховито русло. Огромните витрини, явното слабо място на магазина се появи в разговора. Майк Хатлън попита какви други входове и изходи има магазинът и Оли и Браун ги изброиха — две врати на рампата, освен вратата, която Норм бе отворил. Основният ВХОД/ИЗХОД. Прозорецът на канцеларията на управителя (дебело бронирано стъкло, здраво заключен).

Разговорът по тези въпроси имаше парадоксален ефект. Той ни накара да видим по-реално опасността, но от друга страна ни накара да се почувстваме по-добре. Дори Били го усети. Той попита дали може да си вземе шоколад. Казах му, че може, стига да не се доближава до голямата витрина.

Когато той се бе отдалечил достатъчно и не можеше да ни чуе, един мъж до Майк Хатлън каза:

— Е, добре, и какво ще правим с тези витрини? Бабата може да е съвсем луда, но може да е права за това, че нещо може да дойде след падането на мрака.

— Може дотогава мъглата да се вдигне — каза една жена.

— Може — каза мъжът. — А може и да не се вдигне.

— Някакви предложения? — попитах аз Бъд и Оли.

— Един момент — каза мъжът до Хатлън. — Аз съм Дан Милър. От Лин, Масачузетс. Не ме познавате и няма откъде, но аз имам място край езерото Хайланд Лейк. Тази година го купих. Направо ме обраха, но трябваше да го купя. — Чу се кикот. — Както и да е. Там долу видях цяла купчина торби с изкуствен тор. Повечето по дванадесет килограма. Можем да ги наредим като чували с пясък. Ще оставим амбразури, през които ще наблюдаваме.

Все повече и повече хора кимаха и говореха възбудено. За малко да кажа нещо, но замълчах. Милър бе прав. Да се наредят тези торби, нямаше да навреди, можеше само да помогне. Но без да искам си спомних онова пипало, което стисна пакета с кучешка храна. Помислих си, че същото можеше да се случи, ако по-голямо пипало стисне дванадесеткилограмова торба с изкуствен тор. Но да им опявам за това, нямаше да помогне да излезем, нито да ни оправи настроението.

Хората започнаха да се пръскат, като говореха за това, че трябва да се направи и Милър извика:

— Чакайте! Чакайте! Дайте да я свършим тази работа, докато сме заедно!

Те се върнаха обратно, рехава група от петдесет-шестдесет души, и дойдоха в ъгъла, оформен от хладилния шкаф, вратите на склада и гондолата с месото, където господин МакВей обикновено слагаше неща, които никой не иска — татарски кюфтета, шотландски шницели, агнешки мозъци и кълцани дреболии. Били си проправи път сред тълпата с неосъзнатата сръчност на петгодишен в света на гигантите и ми подаде един шоколад:

— Искаш ли, татко?

— Благодаря — взех го аз. Беше сладък и вкусен.

— Сигурно въпросът ми звучи глупаво, но трябва да знаем всичко — пак поде Милър. — Някой да има огнестрелно оръжие?

Последва пауза. Хората започнаха да се оглеждат и да вдигат рамене. Един старец с къдрава бяла коса, който се представи като Амброуз Корнъл каза, че имал пушка в багажника на колата си.

— Ако искате, мога да се опитам да я взема.

Оли каза:

— В този момент не мисля, че идеята е добра, господин Корнъл.

Корнъл изсумтя.

— В този момент и аз не мисля, синко. Но реших, че съм длъжен да предложа.

— Е, аз, не смятах, че е точно така — каза Дан Милър. — Обаче смятах, че…

— Задръжте един момент — каза някаква жена. Това бе дамата с лилавата блуза и тъмнозелените панталони. Тя имаше пясъчно руса коса и хубава фигура. Красива жена. Тя отвори дамската си чанта и извади средно голям пистолет. Тълпата издаде едно Ааааах, сякаш току-що бяха видели фокусник да прави особено впечатляващ трик. Жената, която се бе изчервила, се изчерви още повече. Тя пак бръкна в чантата си и извади кутия патрони „Смит и Уесън“.

— Казвам се Аманда Дъмфрис — каза тя на Милър. — Този пистолет… идея на мъжа ми. Той мисли, че трябва да го нося за самоотбрана. От две години го нося, без да е зареден.

— Съпругът Ви тук ли е, госпожо?

— Не, в Ню Йорк е. В командировка. Често ходи в командировки. Затова настояваше да нося пистолет.

— Е — каза Милър, — ако можете да го използвате, трябва да го задържите. Какъв калибър е, тридесет и девет ли?

— Да. Но никога не съм стреляла с него, с изключение на един път на стрелбище.

Милър взе пистолета, повъртя го в ръцете си и след няколко секунди успя да отвори барабана. Той провери още веднъж да не би да е зареден.

— Добре — каза той. — Имаме пистолет. Кой стреля точно? Определено това не съм аз.

Хората започнаха да се споглеждат. Отначало никой нищо не каза. Тогава Оли каза с неохота:

— Аз стрелям доста често на стрелбището. Имам „Колт“ 45-ти калибър и „Лама“ 25-ти.

— Ти? — каза Браун. — Ха. Преди да се стъмни, ти ще си толкова пиян, че две няма да виждаш.

Оли каза съвсем отчетливо:

— Ти защо просто не млъкнеш и да си пишеш там имената?

Браун се ококори. Отвори уста. После реши, съвсем разумно според мен, да я затвори.

— Твой е — каза Милър, който премигна леко при словесната престрелка. Той го подаде и Оли пак го провери, по-професионално. Той сложи пистолета в предния десен джоб на панталоните си и пъхна кутията с патроните в джоба на ризата си, който се изду така, сякаш в него имаше кутия цигари. Тогава той се облегна на хладилния шкаф, потта продължаваше да се стича по кръглото му лице и си отвори нова бира. Продължих да имам усещането, че виждам един съвсем нов Оли Уийкс.

— Благодаря Ви, госпожо Дъмфрис — каза Милър.

— Няма защо — каза тя, а аз си помислих, че ако бях неин съпруг и господар на тези зелени очи и сочна фигура, сигурно нямаше да пътувам толкова много. Да дадеш пистолет на жена си е акт, който може да се изтълкува нелепо символично.

— Може да ви прозвучи глупаво — каза Милър, обръщайки се към Браун, с неговия тефтер и Оли, с неговата бира, — но дали няма да се намери тук нещо като бенгалски огън или увеселителни ракети?

— Ех, тъпа история — каза Бъди Игълтън и се изчерви, както се беше изчервила Аманда Дъмфрис.

— Какво има? — попита Майк Хатлън.

— Ами… до миналата седмица имаше имахме цял кашон от онези горящи пръчки, дето се използват, ако човек иска да запои пробита тръба или пък ауспух. Нали ги помните господин Браун?

Браун кимна кисело.

— Продадохте ли ги? — попита Милър.

— Не, въобще не вървяха. Продадохме само три-четири, а останалите върнахме. Ама че оливка. Исках да кажа… голям срам. — Бъди Игълтън така се изчерви, че стана почти морав и се оттегли сред тълпата.

Имахме кибрит, разбира се, и сол (някой спомена, че на разни такива, смучещи кръв, се слагало сол), разни видове подочистачки и метли с дълги дръжки. Повечето от хората продължаваха да изглеждат окуражени, а Джим и Майрън бяха твърде поркани, че да внесат нотки на несъгласие, но срещнах очите на Оли и в тях видях спокойна безнадеждност, по-лоша от страх. Ние с него бяхме видели пипалата. Идеята да хвърлим срещу тях сол или да ги прогоним с дръжките на метлите бе смешна по един ужасяващ начин.

— Майк — каза Милър. — Защо не събереш хора за това малко приключение? Искам да поговоря малко с Оли и Дейв.

— С удоволствие — Хатлън потупа Дан Милър по рамото. — Някой трябваше да поеме нещата в свои ръце и ти се справи много добре.

— Значи ли това, че ще получа данъчни облекчения? — попита Милър. Той бе дребен човечец със склонност към пълнеене, с оредяваща червена коса. Той бе от този тип хора, които не можеш да харесаш от пръв поглед, но няма начин да не започнеш да не ги харесваш, след като си общувал с тях известно време. От тези типове, които знаят всичко по-добре от теб.

— Няма начин — каза Хатлън със смях. Хатлън се отдалечи. Милър погледна към сина ми.

— Не се тревожи за Били — казах аз.

— Боже, през целия си живот не съм се тревожил така — каза Милър.

— Наистина — съгласи се Оли и пусна празна бирена кутия в хладилния шкаф. От него извади нова бира и я отвори. Чу се леко изсъскване.

— Забелязах как вие двамата се спогледахте — каза Милър.

Довърших си шоколада и си взех една бира, за да си изплакна устата.

— Да ви кажа какво мисля — каза Милър. — Трябва да вземем шест-седем души и да обвием няколко дръжки на метли с парцали и да ги вържем с канап. После трябва да приготвим няколко бутилки газ. Така ще можем много бързо да приготвим факли.

Кимнах. Това беше добре. Сигурно не беше достатъчно добре — особено, ако човек е видял как бе отнесен Норм — но по-добре от сол.

— Поне ще ги накараме да се замислят — каза Оли.

— Милър присви устни:

— Толкова ли е зле? — каза той.

— Толкова е зле — съгласи се Оли и се съсредоточи върху бирата си.

До четири и половина следобеда торбите с тор бяха наредени по местата си и огромните прозорци бяха закрити, с изключение на малки амбразури. На всяка амбразура бе поставен по един наблюдател, а до всеки наблюдател имаше по една бутилка газ и запас от факли, намотани върху дръжки на метли. Имаше пет амбразури и Дан Милър бе направил график за редуване на часовите на всяка от тях. Когато стана четири и половина, аз седнах на купчина торби пред една от амбразурите, а Били беше до мен. Гледахме навън към мъглата.

Точно пред прозореца имаше червена пейка, където понякога хората изчакваха с покупките си да дойде някой да ги вземе с кола. Зад нея бе паркингът. Мъглата бавно се носеше, гъста и тежка. В нея имаше влага, но колко матова и мрачна изглеждаше тя. Само от това, че я гледах, се чувствах потиснат и объркан.

— Татко, знаеш ли какво става? — попита Били.

— Не, мило — казах аз.

Той замълча малко, гледаше ръцете си, отпуснати в скута, върху джинсите му.

— Защо не дойде някой да ни спаси? — попита той накрая. — Полицията или армията или някой друг?

— Не зная.

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Били, просто не зная — казах аз и го прегърнах.

— Много ми се иска да съм с нея — каза Били, преглъщайки сълзите си. — Много ми е мъчно, че понякога съм я ядосвал.

— Били — казах аз, но трябваше да спра. Усетих нещо солено в гърлото си и гласът ми искаше да затрепери.

— Ще свърши ли това, татко? — попита Били. — А, татко? Ще свърши ли?

— Не зная — казах аз, притиснах главата му до рамото си и усетих извивката на черепа под пухкавата му коса. Улових се, че си спомням вечерта след сватбата ни. Наблюдавах как Стеф сваля простата кафява рокля, която бе облякла след церемонията. На бедрото си имаше мораво петно — беше се блъснала в една врата предния ден. Спомних си как гледах синината и си мислех: Когато се е ударила, още е била Стефани Степанек, и усетих нещо като учудване. После се любихме, а отвън мрачното сиво декемврийско небе плюеше сняг.

Бил плачеше.

— Шшш, Били, шшш — казах аз, люшкайки главата му, притисната до себе си, но той продължи да плаче. Такъв плач, какъвто само майките знаят как да успокоят.

 

В магазина нощта настъпи преждевременно. Милър, Хатлън и Бъд Браун раздадоха фенерчета, всички налични, около двадесет. Нортън шумно завика от името на групичката си и получи две. Светлините заподскачаха тук-там между пътеките като неспокойни фантоми.

Държах Били до себе си и гледах през амбразурата. Млечният, матов цвят на светлината навън не беше се променил въобще, натрупаните торби бяха предизвикали затъмняването. На няколко пъти ми се стори, че виждам нещо, но бяха просто нерви. Още един от часовите вдигна, разколебан, фалшива тревога.

Били пак видя госпожа Търмън и отиде при нея с радост, въпреки че тя не беше идвала да го гледа от началото на лятото. Тя имаше фенерче и приятелски му го подаде. Много скоро той се опитваше да си напише името с лъча на стъклените витрини със замразените храни. Тя бе толкова щастлива, че го вижда, колкото той, че вижда нея. Хати Търмън бе висока, слаба жена, с прекрасна червена коса, която бе започнала да побелява. На гърдите й висяха очила на красива верижка — от този тип, дето само жените на средна възраст могат да носят.

— Тук ли е Стефани, Дейвид? — попита тя.

— Не, вкъщи.

Тя кимна.

— Алън също. Докога си на пост?

— До шест.

— Вижда ли се нещо?

— Не, само мъгла.

— Ще гледам Били до шест ако искаш.

— Били, ти искаш ли?

— Да, моля — каза той, като поклащаше фенерчето над главата си с бавни движения и наблюдаваше играта на светлината по тавана.

— Бог ще запази твоята Стефи, а и Алън — каза госпожа Търмгън и отведе Били за ръка. Тя говореше със спокойна увереност, но очите й не бяха убедени.

Около пет и половина в задната част на магазина се вдигна врява. Някой се подиграваше на нещо, което някой друг бе казал и някой — май беше Бъди Игълтън — крещеше:

— Ти си луд, щом мислиш да излизаш навън.

Няколко лъча на фенерчета се съсредоточиха върху центъра на спора и всички започнаха да се придвижват към предната част на магазина. Пронизителният, презрителен смях на госпожа Кармъди раздираше мрака, стържещ като нокът по черна дъска.

Над общата глъчка се чуваше боботенето на адвокатския тенор на Нортън:

— Дайте ни път, моля! Дайте път!

Мъжът, който бе на амбразурата до моята, напусна мястото си да види какво става. Аз реших да си остана на мястото. Каквато и да беше причината, тя приближаваше към мен.

— Моля ви — говореше Майк Хатлън. — Моля ви, нека да поговорим.

— Няма какво да говорим — провъзгласи Нортън. Сега лицето му изплува от мрака. Бе решително, хлътнало и нещастно. Той държеше едно от фенерчетата, разпределено за групата „Земята е плоска“. Навитите кичури продължаваха да стърчат зад ушите му, като рога на рогоносец. Той бе начело на изключително малка процесия — петима от първоначалната група от девет-десет. — Ние излизаме навън — каза той.

— Откажете се от тази лудост — каза Милър. — Майк е прав. Нали можем да обсъдим нещата? Господин МакВей може да изпече малко пилешко на газовия грил и можем да седнем всички, да похапнем и просто да…

Той застана на пътя на Нортън и Нортън го бутна. Това не се хареса на Милър. Лицето му се изчерви, а после замръзна в каменно изражение.

— Тогава правете, каквото щете — каза той. — Но все едно, че убивате тези хора.

Със спокойствието на голямата решителност или непреодолима мания, Нортън каза:

— Ще ви изпратим помощ.

Един от последователите му измърмори нещо в знак на съгласие, но един друг леко се изплъзна встрани. Сега бяха Нортън и още четирима. Може би не беше толкова лошо. Самият Христос едва е намерил дванадесет.

— Слушайте — каза Майк Хатлън. — Господин Нортън — Брент — поне останете за пилето. Хапнете нещо топло.

— И да ви дадем възможност още да говорите? Влизал съм в твърде много съдебни зали, за да се хвана на това. Вече промихте мозъците на половината ми хора.

— Вашите хора? — Хатлън почти изстена. — Вашите хора? Боже Господи, как разговаряте само! Това не е игра и определено не е съдебната зала. Навън има, поради липса на по-добра дума, Нещо, и какъв е смисълът да иде човек да го убият?

— Нещо, казваш — каза Нортън, престорено развеселен. — Къде? Вашите хора наблюдават навън от два часа. Кой е виждал нещо?

— Ами там отзад. Във…

— Не, не, не — каза Нортън и поклати глава. — По този въпрос говорихме много пъти. Излизаме…

— Не — прошепна някой, и шепотът отекна като шумолене на сухи листа в октомврийска вечер. Не, не, не…

— Ще ни спрете ли? — попита един пронизителен глас. Това бе един от „хората на Нортън“, да използваме неговата формулировка — възрастна дама с дебели очила. — Ще ни спрете ли?

Заглъхнаха всички опити някой да им се противопостави.

— Не — каза Майк. — Не мисля, че някой ще ви спре.

Прошепнах на ухото на Били. Той ме погледна стреснато, питащо.

— Отивай — казах аз. Побързай.

Той тръгна.

Нортън прокара пръсти през косата си, добре тренирай жест като жестовете на актьорите от Бродуей. Много повече ми бе харесал, когато напразно се опитваше да пусне триона си, като псуваше, мислейки, че е сам. И тогава не можех да разбера и досега не зная дали той вярваше в това, което прави или не. Мисля, че дълбоко в себе си той знаеше какво ще се случи. Мисля, че логиката, на която бе служил с ченето си цял живот, сега се бе обърнала срещу него като тигър, който се е разлютил.

Той се огледа неспокойно, сякаш искаше да каже още нещо. След това поведе четиримата си последователи по пътеката край една от касите. Освен възрастната жена с него беше едно пълно момче на двадесетина години, едно младо момиче и мъж в джинси и шапка за голф, обърната с козирката към тила.

Очите на Нортън срещнаха моите, разшириха се леко, после се отместиха встрани.

— Брент, почакай малко — казах аз.

— Не искам да обсъждаме този въпрос. Най-малко с теб.

— Зная, че не искаш. Просто искам да те помоля за една услуга. — Огледах се и видях, че Били тича към нас.

— Какво е това? — попита Нортън с подозрение, когато Били дойде и ми подаде пакет, обвит в целофан.

— Въже за простиране — казах аз. Смътно усещах, че всички в магазина гледат към нас, пръснати наоколо край касите и пътеките към изхода. — Голям пакет — сто метра.

— И какво?

— Мисля си дали би завързал края на въжето около кръста си, преди да тръгнеш. Аз ще го отпускам. Когато усетиш, че се опъва, просто го завържи за нещо. Няма значение какво. Може и за вратата на някоя кола.

— И защо да го правя за бога?

— Така ще разбера, че сте се отдалечили поне на сто метра — казах аз.

В очите му нещо проблесна… но само за миг.

— Не — каза той. Вдигнах рамене.

— Както кажеш. Успех, в такъв случай.

Бързо, мъжът с шапката за голф каза:

— Аз ще го направя, господине. Не виждам защо да не го направя.

Нортън се обърна рязко към него, сякаш искаше да каже нещо остро, а човекът с шапката го огледа спокойно. В очите му нищо не просветваше. Той бе взел решение за себе си и у него нямаше никакво колебание. Нортън видя това и нищо не каза.

— Благодаря — казах аз.

Цепнах опаковката с джобното си ножче и въжето се разтегна като акордеон на колосани обръчи. Намерих единия край и го завързах около кръста на Шапката за голф на хлабав възел. Той веднага и го развърза и го завърза на бърз моряшки възел. В магазина не се чу нито звук. Нортън се местеше неспокойно от крак на крак.

— Искаш ли да ти дам моя нож? — попитах човека с шапката.

— Аз имам — той ме погледна със същото хладно презрение. — Ти гледай да си платиш въжето. Ако се завърже, ще го срежа.

— Готови ли сте всички? — попита Нортън, прекалено високо. Пълното момче подскочи, сякаш някой го убоде. Като не получи отговор, Нортън се обърна да тръгва.

— Брент — казах аз и протегнах ръка. — Желая ти успех.

Той огледа ръката ми сякаш беше някакъв съмнителен неизвестен предмет.

— Ще ви изпратим помощ — каза той накрая и бутна вратата с надпис „ИЗХОД“. Пак нахлу острата миризма.

Другите го последваха навън.

Майк Хатлън дойде и застана до мен. Групичката на Нортън застана в млечната, бавнодвижеща се мъгла. Нортън каза нещо и аз трябваше да го чуя, но изглежда мъглата имаше странен звукопоглъщащ ефект. Не чух нищо друго, освен гласа му и една-две срички, като откъслечните звуци на радио в далечината. Те се отдалечиха.

Хатлън държеше вратата леко открехната, като го отпусках съвсем по малко, спомняйки си думите на мъжа, че ще го среже, ако се заплете. Продължаваше да не се чува никакъв звук. Били стоеше до мен, неподвижен, но сякаш пулсираше с ритъма на кръвта си.

Пак изпитах странното усещане, че петимата не просто изчезнаха в мъглата, а станаха невидими. За миг ми се стори, че останаха само дрехите им, а после и те изчезнаха. Човек наистина не можеше да се впечатли от неестествената гъстота на мъглата, докато не видеше как тя поглъща хората за секунди.

Отпусках въжето. Отначало четвърт от него, а после половината. За миг въжето спря. Замря в ръцете ми. Затаих дъх. После то пак тръгна. Отпусках го през ръцете си и изведнъж си спомних как баща ми ме заведе да гледам „Моби Дик“ с Грегъри Пек. Стори ми се, че се усмихнах.

Три-четвърти от въжето беше отишло. Виждах края му до крака на Били. Тогава въжето пак престана да се движи. Лежа неподвижно може би пет секунди, после пак се изтегли метър и половина. После то рязко се отплесна наляво, отвъд ръба на вратата. Изведнъж полетяха пет-шест метра въже и дланта ми леко запари. И от мъглата долетя силен, трептящ писък. Не можеше да се определи пола на пищящия.

Въжето отново се вряза в ръцете ми. И отново. То полетя през вратата надясно, после пак наляво. Изниза се още метър въже, и тогава оттам долетя страхотен вой, който накара сина ми да изреве в отговор. Хатлън бе ужасен. Очите му бяха станали огромни. Единият край на устата му увисна, треперейки.

Воят бе внезапно пресечен. Цяла вечност не се чу звук. Тогава изкрещя старата жена — този път нямаше съмнение чий е гласът. „Махнете го от мен“! — изпищя тя. — Боже мой, божичко, махнете…

Тогава се пресече и нейният глас.

Почти цялото въже бързо се изплъзна през ръцете ми. Този път дланите ми пламнаха. Тогава то се отпусна напълно, а от мъглата долетя звук — силен, дебел рев — от който усетих празнота в стомаха си.

В живота си не бях чувал такъв звук. Бе най-близо до филмово озвучаване на Африканска степ или Южноамериканско блато. Рев на голямо животно. Звукът долетя отново, нисък разкъсващ и свиреп. После още веднъж… после затихна. После изцяло изчезна.

— Затворете вратата — каза Аманда Дъмфрис с треперещ глас. — Моля ви.

— Минутка само — казах аз и започнах да дърпам въжето назад. То започна да изплува от мъглата и да се трупа в краката ми на разбъркана купчина. На около метър от края, въжето стана яркочервено.

— Смърт — изкрещя госпожа Кармъди. — Да се излезе е смърт! Видяхте ли сега?

Краят на въжето представляваше сдъвкана и разнищена топка конци и топчета памук: Малките топчета бяха напоени с капки кръв.

Никой не възрази на госпожа Кармъди. Майк Хатлън затвори вратата.