Стивън Кинг
Мъглата (10)

X. Магията на госпожа Кармъди. Втора нощ в супермаркета. Последна конфронтация.

Беше мой ред да спя и в продължение на четири часа нищо не си спомнях. Аманда ми каза, че много съм говорил на сън, изкрещял съм един-два пъти, но не можех да си спомня да съм сънувал нещо. Когато се събудих, бе станало вече следобед. Част от млякото се беше развалило, но една част още ставаше за пиене. Изпих четвърт.

Аманда дойде на мястото, където бяхме Били, госпожа Търмън и аз. Старецът, който бе предложил да се опита да си вземе пушката от багажника на колата, бе с нея. Сетих се, че се казва Корнъл. Амброуз Корнъл.

— Как си, синко? — попита той.

— Добре. — Но продължавах да съм жаден и главата ме болеше. Най-вече бях изплашен. Прегърнах Били и започнах да гледам ту Аманда, ту него. — Какво има?

Аманда каза:

— Господин Корнъл се тревожи за госпожа Кармъди. Аз също.

— Били, защо не дойдеш да се поразходим? — попита Хати.

— Не искам, — каза Били.

— Иди, Бил — казах му аз и той тръгна неохотно.

— Кажете сега, какъв е проблемът с госпожа Кармъди? — попитах аз.

— Започва да буни хората — каза Корнъл. Той ме загледа със старческа сериозност. — Мисля, че ще трябва да сложим край на това. С каквито средства можем.

Аманда каза:

— Сега при нея има десет-дванадесет души. Прилича на някаква луда църковна служба.

Спомних си разговора с един мой приятел, писател, който живееше в Отисфилд и издържаше жена си и двете си деца като отглеждаше кокошки и издаваше по една книжка годишно — шпионски разкази. Бяхме започнали да говорим за нарастващата популярност на книгите, занимаващи се със свръхестественото. Голт посочи, че през четиридесетте години „Странни истории“ носеха почти нищожна печалба, а през петдесетте не носеха нищо. Когато машините се провалят, бе казал той (докато жена му ламбираше яйца, триейки ги с восък, а петлите ядно кукуригаха навън), когато технологиите се провалят, когато конвенционалните религиозни системи се провалят, хората трябва да имат нещо. Дори зомбита, спотайващи се в нощта могат да са по-весело нещо в сравнение с екзистенциалната комедия/ужас от това, че озоновият слой се разпада под комбинираната атака на милиони флуоровъглеродни флакони с дезодорант.

Ние бяхме в този капан от двадесет и шест часа и не бяхме успели нищо да направим. Експедицията ни навън бе довела до петдесет и седем процента загуби. Не беше за чудене, че госпожа Кармъди се превръща в опора с бързо разрастващо се влияние, може би.

— Наистина ли има вече десетина души? — попитах аз.

— Е, само осем — каза Корнъл. — Но тя не млъква! Като онези десетчасови речи, които Кастро обичаше да произнася. Това е направо разбойническа работа.

Осем души. Не бяха чак толкова много, дори не стигаха да попълнят един състав от съдебни заседатели. Но аз разбрах тревогата, изписана на лицата им. Бяха достатъчно, за да станат най-голямата политическа сила в супермаркета, особено сега, когато Дан и Майк ги нямаше вече. Мисълта, че най-голямата група в нашата затворена система слуша нейната проповед за бездните на ада, ме караше да чувствам проклетата клаустрофобия още по-силно.

— Тя пак започна да говори за човешка жертва — каза Аманда. — Бъд Браун отиде до нея и й каза да спре да говори тези глупости в неговия магазин. Двама от мъжете, които са с нея — единият бе онзи Майрън Ла Фльор — му казаха, че той трябва да млъкне, защото това все още е свободна страна. Той не млъкна и последва… голям търкал, ти сигурно така щеше да го опишеш.

— Разкървавиха носа на Браун — каза Корнъл. — Те не се шегуват.

Аз казах:

— Не вярвам чак до там, че да убият някого.

Корнъл каза тихо:

— Не зная докъде ще стигнат, ако тази мъгла не се разнесе. Но не искам да научавам. Възнамерявам да се махна оттук.

— Лесно е да се каже — но нещо бе започнало да щрака в мозъка ми. Миризмите. Това бе ключът. Тук, в магазина ние бяхме оставени до голяма степен на спокойствие. Буболечките може би са били привлечени от светлината, като повечето обикновени буболечки. Птиците следваха просто храната си. Но по-големите неща ни бяха оставили на мира, докато не се покажехме навън по някаква причина. Касапницата в аптеката се бе разразила, защото вратите са били отворени — бях сигурен. Нещото или нещата, които бяха отнесли Нортън и неговата група, бяха звучали така, сякаш бяха с големината на къща, но то или те, не се бе приближило до магазина. А това означаваше, че може би…

Изведнъж изпитах нужда да поговоря с Оли Уийкс. Трябваше да говоря с него.

— Възнамерявам да се махна оттук или да умра, опитвайки се да го направя — каза Корнъл. — Не възнамерявам да прекарам останалата част от лятото тук.

— Има четири самоубийства — каза внезапно Аманда.

— Какво? — първото нещо, което ми мина полугузно през ум бе, че са открили телата на войничетата.

— Хапчета — каза Корнъл кратко. — С двама-трима мъже пренесохме телата отзад.

Едва потиснах истеричния си смях. Отзад си имахме вече функционираща морга.

— Времето изтича — каза Корнъл. — Искам да тръгвам.

— Няма да стигнеш до колата си. Повярвай ми.

— Дори до първата редица ли? Тя е по-близо от аптеката.

Не му отговорих. Не и тогава.

 

След около час намерих Оли до хладилника да пие бира.

Лицето му бе безизразно, но изглежда той също наблюдаваше госпожа Кармъди. По всичко личеше, че тя е неуморна. И тя наистина отново обсъждаше въпроса с човешката жертва, само дето сега никой не й казваше да млъкне. Някои от хората, които вчера й бяха казвали да мълчи, сега или бяха с нея, или поне готови да я слушат — а останалите бяха много малко.

— Тя би могла да ги убеди до утре сутринта — каза Оли. — Може и да не успее… но ако успее, кого мислиш, че ще избере за тази голяма чест?

Бъд Браун й се бе противопоставил. Аманда също. Имаше един мъж, който я беше ударил. И, разбира се, аз също.

— Оли — казах аз, — мисля, че може би пет-шест от нас могат да се измъкнат. Не зная докъде ще успеем да стигнем, но поне можем да се измъкнем.

— Как?

Изложих му всичко. Беше съвсем просто. Ако можехме да изтичаме до моя Скаут и да се натъпчем вътре, те нямаше да ни надушат. Не, ако прозорците бяха плътно затворени.

— Ами ако ги привлича някаква друга миризма? — попита Оли. — Например изгорели газове?

— Тогава сме свършени — съгласих се аз.

— Движението — каза той. — Движението на кола през мъглата би могло също да ги привлече, Дейвид.

— Не ми се вярва. Не, ако не се усеща миризмата на плячката. Мисля, че това е ключът към бягството.

— Но не си сигурен.

— Не, не сто процента.

— Къде ще искаш да отидеш?

— Първо ли? Първо у дома. Да взема жена ми.

— Дейвид…

— Е, добре. Да проверя. Да се уверя.

— Тези неща отвън могат да са навсякъде, Дейвид. Могат да те пипнат в момента, в който слезеш от своя „Скаут“, за да си влезеш в двора.

— Ако стане така, „Скаутът“ е твой. Искам само да те помоля да се грижиш за Били, колкото можеш по-добре, за колкото е възможно по-дълго време.

Оли довърши бирата си и пусна празната кутия обратно в хладилника, където тя изтрака сред останалите празни кутии. Дръжката на пистолета, който съпругът на Аманда й бе дал, се показваше от джоба му.

— На юг? — попита той, когато срещна погледа ми.

— Да, бих тръгнал нататък — казах аз. — На юг и да се опитам да се измъкна от мъглата. Ще се опитам с всички сили.

— Колко бензин имаш?

— Резервоарът ми е почти пълен.

— Мислил ли си, че може би е невъзможно да се измъкнеш.

Мислил бях. Да допуснем, че проектът „Стрела“ бе запратил цялата област в друго измерение, със същата лекота, с която ние с вас бихме обърнали един чорап наопаки?

— Минавало ми е през ум — казах аз, — но алтернативата е да седим и да чакаме кого госпожа Кармъди ще избере за почетното място.

— Ти за днес ли смяташ?

— Не, вече е следобед, а тези неща се активизират през нощта. Мислех си за утре, много рано.

— Кого мислиш да вземеш?

— Аз, ти и Били. Хати Търмън. Аманда Дъмфрис. Старецът Корнъл и госпожа Реплър. Може и Бъд Браун. Ставаме осем, но Били може да седне в скута на някого и можем да се сгъстим малко.

Той помисли малко.

— Добре — каза накрая. — Ще опитаме. Споменавал ли си пред някой друг?

— Не още.

— Моят съвет е да не казваш на никого, поне до четири часа утре сутринта. Ще сложа две чанти с храна под касата, която е най-близо до вратата. Ако имаме късмет, ще се измъкнем преди да ни усетят — погледът му се премести към госпожа Кармъди. — Ако тя разбере, може да се опита да ни спре.

— Така ли мислиш?

Оли си взе нова бира.

— Така.

Този следобед — следобедът вчера — мина като на забавена кинолента. Тъмнината припълзя, като превърна мъглата отново в хромовосиво. Каквото бе останало от света навън, постепенно се разтвори в чернота, преди да стане осем и половина.

Розовите буболечки се върнаха, после птицеподобните, връхлитаха върху прозорците и ги пробиваха. От време навреме се чуваше рев от тъмнината и веднъж, малко преди полунощ се чу дълго провлечено Ааааа-ууууууу!, което накара хората да се обърнат към тъмнината с изплашени, търсещи лица. Това бе звук, който човек би очаквал да чуе от алигатор в блатото.

Всичко мина така, както Милър бе предрекъл. До малките часове госпожа Кармъди бе спечелила на своя страна още пет-шест души. Сред тях беше и господин МакВей, касапинът. Стоеше със скръстени ръце и я наблюдаваше.

Тя бе като навита пружина. Сякаш нямаше нужда от сън. Нейната проповед, непрестанен поток от ужасии в стил Доре, Босх и Джонатън Едуърдс, се лееше безспир, качвайки се към връхната си точка. Групата й започна да припява с нея, поклащайки се несъзнателно напред-назад, като истински вярващи, присъстващи на възкресение. Очите им бяха блестящи и с празни погледи. Тя ги бе омагьосала.

Около три часа сутринта (проповедта продължаваше безмилостно, а хората, които не искаха да слушат, се бяха оттеглили назад), видях как Оли остави чанта с хранителни продукти на поличката под касата, която бе най-близо до изхода. Половин час по-късно, той остави още една чанта до нея. Били, Аманда и госпожа Търмън спяха заедно край оголения щанд със студени мезета. Отидох при тях и се унесох в неспокойна дрямка.

 

В четири и петнадесет по моя часовник Оли ме разтърси, за да ме разбуди. С него беше Корнъл, очите му светеха зад очилата.

— Време е, Дейвид — каза Оли.

Нервен спазъм сви стомаха ми, после премина. Въпросът какво може да се случи, ако Аманда и Стефани са заедно в колата, премина през съзнанието ми за един миг. Днес трябваше да приемам нещата както дойдат.

Забележителните зелени очи се отвориха и погледнаха в моите.

— Дейвид?

— Ще направим опит да се измъкнем оттук. Искаш ли да дойдеш?

— За какво говориш?

Започнах да обяснявам, но реших първо да събудя госпожа Търмън и тя да чуе, за да не се налага да повтарям два пъти.

— Твоята теория за миризмите — каза Аманда. — На този етап е само една догадка, нали?

— Да.

— За мен няма значение — каза Хати. Лицето й бе бяло и въпреки че бе спала, под очите й имаше големи безцветни петна. — Всичко бих направила, всякакви рискове бих поела само и само да видя пак слънцето.

Само и само да видя пак слънцето. През тялото ми премина лека тръпка. Тя току-що бе сложила пръст в сърцето на моите най-големи страхове, в чувството за обреченост, което ме бе обхванало от момента, в който бях видял как нещо изтегля Норм през вратата на рампата. Слънцето се виждаше през мъглата като малка сребърна монета. Имах чувството, че сме на Венера.

Причината не беше в чудовищните същества, които се криеха в мъглата, ударът, който нанесох с лоста показа, че те не са свръхестествени творения, надарени с безсмъртие, а органични същества с тяхната уязвимост. Причината беше в мъглата, тя изсмукваше силата и ограбваше волята. Само и само да видя пак слънцето. Тя бе права. Само за това си струваше да се мине и през ада.

Усмихнах се към Хати и тя ми се усмихна неуверено.

— Да — каза Аманда. — Аз също.

Започнах да разбуждам Били, колкото може по-внимателно.

— С вас съм — каза кратко госпожа Реплър.

Бяхме всички край щанда за месо, всички без Бъд Браун. Той бе благодарил за поканата, но след това я отклони. Не би могъл да напусне мястото си в магазина, каза той, но отбеляза с много тих глас, че не вини Оли за това, че го прави.

 

От белия емайлиран шкаф се надигаше неприятна сладникава миризма, която ми напомни времето, когато фризерът ни се бе повредил, докато бяхме в отпуска. Помислих си, че може би миризмата на развалено месо бе накарала господин МакВей да се присъедини към групата на госпожа Кармъди.

„… изкупление! Сега трябва да мислим за изкупление! Бяхме наказани с камшици и скорпиони! Бяхме наказани затова, че дълбаем в тайни, запретени завинаги от Бога! Видяхме как се отваря пастта на земята! Видяхме изродите на кошмара! Скалите няма да ги скрият, мъртвите дървета няма да им дадат подслон! И как ще свърши всичко? Какво ще го спре?“

— Изкупление! — изкрещя добрият стар Майрън Ла Фльор.

— Изкупление… изкупление… — зашепнаха несигурно те.

— Искам да ви чуя да го произнасяте така, както го мислите! — изкрещя госпожа Кармъди. Вените на врата й бяха подути като изпъкнали въжета. Гласът й плющеше пресипнал, но все още мощен. И изведнъж осъзнах, че мъглата й бе дала тази сила — силата да замъглява съзнанието на хората, и тук ще е много подходяща играта на думи — така както бе лишила всички нас от силата на слънцето. Преди тя беше една леко ексцентрична старица, която имаше антикварен магазин в град, гъмжащ от антикварни магазини. Просто една старица с няколко препарирани животни в задната стаичка и репутация на

(тази вещица… шантава)

лечителка с народна медицина. Говореше се, че можела да открие вода с ябълково клонче, да лекува брадавици, да продава крем, от който луничките избледнявали съвсем. Дори бях чул — може би от стария Бил Гиости?, че човек може да иде при госпожа Кармъди (при пълна дискретност), ако има проблеми в любовния си живот, че ако човек има затруднения в леглото, тя може да му даде питие, от което да се върне мощта в черяслото му.

— Изкупление! — изкрещяха всички заедно.

— Да, прави сте, изкупление! — крещеше тя в транс. — Изкуплението ще разчисти мъглата! Изкуплението ще разчисти тези чудовища и противни твари! Изкуплението ще свали люспите на мъглата от очите ни и ние ще прогледнем! — Гласът й стана по-тих. — И какво казва Библията за изкуплението? Какво единствено може да измие греха в очите и мисълта на Бога?

— Кръв.

Този път студената тръпка премина през цялото ми тяло, стегна врата ми и косата ми настръхна. Господин МакВей бе произнесъл тази дума, господин МакВей, касапинът, който режеше месо в Бриджтън, откакто бях дете и държах талантливата ръка на баща ми. Господин МакВей, който приемаше поръчки и режеше месо в своите окървавени бели дрехи. Господин МакВей, чието познанство с ножа датираше от много дълго време — както и с триона и сатъра. Господин МакВей, който би разбрал по-добре от всеки друг, че пречистването на душата преминава през раните на тялото.

— Кръв — прошепнаха те.

— Татко, страх ме е — каза Били. Той се бе вкопчил здраво в ръката ми, личицето му бе напрегнато и изплашено.

— Оли — казах аз, — защо не се махаме от тази лудница?

— Прав си — каза той. — Да тръгваме.

Тръгнахме по втората пътека в нестройна група — Оли, Аманда, Корнъл, госпожа Търмън, госпожа Реплър, Били и аз. Беше пет без петнадесет сутринта и мъглата пак бе започнала да просветлява.

— Вие с Корнъл вземете чантите с провизиите — каза Оли към мен.

— Добре.

— Аз ще вървя пръв. Твоят „Скаут“ с четири врати ли е?

— Да. С четири.

— Добре. Аз отварям вратата откъм шофьора и задната врата от същата страна. Госпожо Дамфрис, можете ли да носите Били?

Тя го вдигна на ръце.

— Много ли тежа? — попита Били.

— Не, мило.

— Добре.

— Вие с Били влизате отпред — продължи Оли. — Измествате се навътре. Госпожа Търмън отпред, по средата. Дейвид, ти на волана. Останалите ще…

— Къде мислите, че отивате?

Това бе госпожа Кармъди.

Тя стоеше на пътеката до касата, на която Оли бе оставил чантите с провизиите. Костюмът й бе като жълт вик в здрача. Косата й стърчеше във всички посоки, като в един момент ми напомни за Елза Ланчестър от „Невестата на Франкенщайн“. Очите й горяха. Зад нея се бяха изправили десет-петнадесет души, които препречваха пътя към входа и изхода. Имаха вид на хора, преживели автомобилна катастрофа, които са видели да се приземи НЛО или пък са видели дърво, което е изтръгнало корените си и е проходило.

Били се сви до Аманда и притисна лице в шията й.

— Излизаме, госпожо Кармъди — каза Оли. Гласът му бе странно нежен. — Отдръпнете се моля.

— Не можете да излезете. Там е смъртта. Не сте ли разбрали досега?

— Никой от нас не ви е попречил досега — казах аз. — Всичко, което искаме, е да ни отговорите със същото.

Тя се наведе и безпогрешно намери чантите с продукти. Сигурно през цялото време е знаела какви са ни плановете.

Измъкна ги от полицата, на която ги бе поставил Оли. Едната се разкъса и от нея се пръснаха консервни кутии и се търкулнаха по пода. Тя хвърли другата и я разтвори със звук на счупено стъкло. Разля се газирана вода и изпръска хромираната облицовка на касата.

— Такива хора ни навлякоха всичко! — извика тя. — Хора, които не се прекланят пред волята на всевишния! Грешници от гордост, високомерни, непреклонни! Трябва да принесем в жертва някой измежду тях! Кръвта на някой от тях ще донесе изкупление!

Надигна се одобрителен ропот и й даде нов подтик. Тя бе изпаднала вече в лудост. От устата й хвърчаха слюнки, докато крещеше на хората, събрани зад нея.

— Искаме момчето! Хванете го! Вземете го! Искаме момчето!

Те се втурнаха напред, водени от Майрън Ла Фльор, с очи, пълни с някаква помътена радост. Господин МакВей беше точно зад него, с пусто и безжизнено лице.

Аманда залитна назад и стисна Били още по-силно. Ръцете му бяха обвити около шията й. Тя ме погледна ужасена.

— Дейвид, какво да…

— Дръжте ги и двамата! — изкрещя госпожа Кармъди. — Дръжте и тази пачавра!

Сега тя бе апокалипсис от жълта и черна радост. Чантата й продължаваше да виси през рамото й. Тя започна да подскача нагоре-надолу. „Дръжте момчето, дръжте пачаврата, дръжте и двамата, дръжте ги всички, дръжте…“

Чу се гръм.

Всичко замръзна, сякаш бяхме пълна стая с непослушни ученици и учителят се беше върнал и затръшнал вратата. Майрън Ла Фльор и господин МакВей замръзнаха на местата си, на десетина крачки. Майрън погледна неуверено към касапина. Той нито се обърна назад, нито дори осъзна, че Ла Фльор е там. Изразът на лицето на господин МакВей бе като израза на толкова много хора през последните дни. Той бе минал отвъд. Разумът му не бе издържал.

Майрън отстъпи назад, впил в Оли Уийкс своите широко отворени, изплашени очи. Отстъплението му се превърна в бяг. Той изви зад ъгъла на пътеката, подхлъзна се на една консерва, падна, с мъка се изправи и изчезна.

Оли стоеше в позата на класически стрелец. Бе хванал пистолета на Аманда в две ръце. Госпожа Кармъди продължаваше да стои зад касите. Ръцете й бяха скръстени на корема. Измежду пръстите й се стичаше кръв и изпръскваше жълтите и панталони.

Устата й се отвори и се затвори. Веднъж. Втори път. Тя се опитваше да говори. Накрая успя.

— Вие всички ще умрете там — каза тя и тогава падна бавно напред. Чантата се изплъзна от ръката й, падна на земята и се разсипа. Увита в хартия туба се търкулна към мен и се спря до обувката ми. Без да мисля се наведох и я вдигнах. Бе наченат пакет „Роле“. Пак го хвърлих. Не исках да пипам нищо, което й е принадлежало.

„Паството“ отстъпваше назад, разпръскваше се, нямаха върху какво да се фокусират повече. Никой от тях не откъсна поглед от падналата фигура и тъмната кръв, която се разливаше под тялото й.

— Ти я уби! — извика някой с гняв и страх. Но никой не изтъкна, че тя бе готвила нещо такова за моя син.

Оли продължаваше да е замръзнал в позата на стрелец, но сега устните му трепереха. Докоснах го леко.

— Оли, да вървим. Благодаря ти.

— Аз я убих — каза той пресипнало. — Обзалагам се, че съм я убил.

— Да — казах аз. — Затова ти благодарих. Сега да вървим.

Пак тръгнахме.

Благодарение на госпожа Кармъди вече не носех чанти с продукти и можех да взема Били. Спряхме за миг пред вратата и Оли каза с тих, напрегнат глас:

— Нямаше да я застрелям, Дейвид. Нямаше да го направя, ако имаше някакъв друг начин.

— Да.

— Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти.

— Да вървим.

Излязохме.