Стивън Кинг
Мъглата (9)

IX. Експедиция до аптеката

Казах на госпожа Търмън, казах на Аманда и накрая казах и на Били. Тази сутрин той изглеждаше по-добре, беше изял две понички и купа каша за закуска. После играхме на гоненица по две от алеите и дори успях да го разсмея. Децата толкова лесно се адаптират, че може направо да ти изкарат акъла. Той бе прекалено млад, кожата под очите му бе все още подпухнала от сълзите през нощта, а лицето му имаше ужасно изнурен вид. Някак си то бе заприличало на лице на възрастен, като че ли много дълго зад него са минавали високоволтови емоции. Но беше все така жизнен и все така се смееше… поне докато не си спомнеше къде е и какво става.

След спринтовете седнахме с Аманда и Хати Търмън и пихме сок в хартиени чашки и аз му казах, че отивам до аптеката с още няколко души.

— Не искам да ходиш — каза той веднага и лицето му помръкна.

— Всичко ще е наред, Бил. Ще ти донеса книжка за Спайдърман.

— Искам да си стоиш тук — сега лицето му не беше просто помръкнало, беше гневно. Хванах го за ръката. Той я издърпа.

Аз пак я хванах.

— Били, рано или късно ще трябва да излезем оттук. Разбираш, че е така, нали?

— Когато мъглата се вдигне… — но в гласа му нямаше никаква убеденост. Той пиеше сока си бавно, без удоволствие.

— Били, вече мина почти едно денонощие.

— Искам мама.

— Е, може би това е първата стъпка да се върнем при нея.

Госпожа Търмън каза:

— Не подхранвай надеждите на детето, Дейвид.

— По дяволите — троснах й се аз. — Детето трябва да се надява на нещо.

Тя свали очи.

— Да, сигурно трябва.

Били въобще не забеляза какво си говорим.

— Татко… татко, навън има разни неща. Неща.

— Да, знаем това. Но много от тях — не всички, но много — изглежда не се появяват, преди да настъпи нощта.

— Те изчакват — каза той. Очите му бяха огромни, вперени в моите. — Те изчакват в мъглата… и когато не можете да се приберете вътре, те ще дойдат да ви изядат. Като в приказките. — Той ме прегърна много силно, със страх, с паника. — Татко, моля те, не отивай.

Много внимателно се откопчих от ръцете му и му казах, че трябва да отида.

— Но ще се върна, Били.

— Добре — каза той пресипнало, но повече не ме погледна. Той не вярваше, че ще се върна. Това бе изписано на лицето му, което не беше повече гневно, а само тъжно и опечалено. Пак се замислих дали постъпвам правилно като поемам риск. В този момент погледът ми попадна на госпожа Кармъди. Тя се беше сдобила с трети слушател — един мъж със сивкаво лице и хитри, кръвясали очи. Неговото изпито лице и треперещи ръце, не просто говореха за махмурлук, а направо крещяха. Това бе не кой да е, а нашият приятел Майрън Ла Фльор. Човекът, който не бе изпитал никакво угризение да изпрати едно момче да свърши мъжка работа.

Онази шантавата. Вещицата.

Целунах Били и здраво го прегърнах. После тръгнах към изхода на магазина. Но не по пътеката с домашните потреби, не исках да й попадам пред погледа.

Когато минах три-четвърти от пътя, ме настигна Аманда.

— Наистина ли трябва да правиш това? — попита тя.

— Да. Така мисля.

— Извинявай, че трябва да ти го кажа, но на мен ми звучи като мъжко перчене. — На бузите й бяха избили червени петна, а очите й бяха по-зелени от всякога. Тя бе жестоко — не, царствено — вкисната.

Хванах я за ръката и накратко й преразказах разговора ни с Дан Милър. Загадката с колите и фактът, че никой не бе дошъл от аптеката, изглежда никак не я впечатли. Но работата с госпожа Кармъди я впечатли силно.

— Той може да е прав — каза тя.

— Вярваш ли наистина, че е така?

— Не зная. В тази жена има нещо отровно. И ако хората са достатъчно дълго време изплашени, достатъчно силно, те биха се обърнали към всеки, който обещае някакво решение.

— Но човешка жертва, Аманда?

— Ацтеките са правили такива неща — каза тя безразлично. — Слушай, Дейвид. Ти се върни. Ако нещо се случи… каквото и да е… ти се върни. Откъсни се от тях и бягай, ако трябва. Не заради мен или заради това, което се случи снощи. Върни се заради момчето си.

— Да. Ще се върна.

— Дано — каза тя. Сега приличаше на Били, изпита и стара. Мина ми през ум, че всички така изглеждаме. Но не и госпожа Кармъди. Госпожа Кармъди изглеждаше някак по-млада и по-жизнена. Сякаш бе започнала да плува в свои води. Сякаш процъфтяваше от това, което се случваше.

 

Тръгнахме чак в девет и половина. Бяхме седем души: Оли, Дан Милър, Майк Хатлън, приятелят на Майрън Ла Фльор — Джим (също махмурлия, но твърдо решен да изкупи греховете си), Бъди Игълтън и аз. Седма бе Хилда Реплър. Милър и Хатлън се опитваха с половин уста да я разубедят да не идва. Тя не искаше и да чуе. Аз дори не се опитах. Подозирах, че тя може да е по-компетентна от всеки от нас, с изключение на Оли, може би. Тя носеше малка платнена пазарска чанта, напълнена с цял арсенал флакони „Райд“, със свалени капачки, готови за действие. В свободната си ръка държеше тенис-ракета „Джими Конърс“, взета от изложените спортни стоки на втора пътека.

— Какво ще правите с нея, госпожо Реплър? — попита Джим.

— Не зная — каза тя. Имаше нисък, стържещ, самоуверен глас. — Но се чувствам добре, когато е в ръката ми. — Тя го огледа внимателно, очите й бяха студени. — Джим Грондин, нали? Не бяхте ли мой ученик?

Устните на Джим се разтегнаха в неловка усмивка:

— Да, госпожо. И аз, и сестра ми Полин.

— Май си препил снощи.

Джим, който стърчеше над нея и сигурно бе по-тежък с петдесет килограма, се изчерви до уши.

— А, не…

Тя рязко се обърна и го прекъсна.

— Мисля, че сме готови — каза тя.

Всички имахме по нещо, въпреки че оръжията ни бяха доста разнородни. Оли бе с пистолета на Аманда, Бъди Игълтън бе взел един железен лост някъде от склада. Аз бях хванал дългия прът на една метла.

— Добре — каза Дан Милър, като повиши глас. — Хора, искате ли да чуете нещо за минутка?

Десетина души се бяха преместили към изхода да видят какво става. Представляваха една рехава група, а отдясно се намираше госпожа Кармъди с новите си приятели.

— Ние отиваме в аптеката да видим какво е положението там. Надяваме се да донесем нещо оттам, с което да окажем помощ на госпожа Клапъм. — Това бе жената, която бяха стъпкали вчера, когато дойдоха буболечките. Бяха й счупили крака и тя имаше страшни болки.

Милър ни огледа.

— Няма да поемаме никакъв риск — каза той. — При първия знак за някаква заплаха, веднага се връщаме в магазина…

— За да ни доведете всички изчадия на ада на нашите глави! — извика госпожа Кармъди.

— Тя е права — подкрепи я една от летовничките. — Заради вас ще ни забележат! Заради вас ще дойдат! Защо не се откажете от тази работа и да не влошавате нещата!

Сред хората, които бяха дошли да ни видят като тръгваме, се надигна одобрителен шепот. Аз казах:

— Госпожо, колко по-лоши могат да станат нещата според вас?

Тя сведе поглед, объркана.

Госпожа Кармъди направи крачка напред. Очите й горяха.

— Ти ще умреш там навън, Дейвид Дрейтън! Искаш ли синът ти да остане сирак? — Тя започна да рови с поглед сред нас. Бъди Игълтън сведе очи и едновременно с това вдигна железния лост, сякаш да я прогони.

— Всички ще умрете навън! Не разбрахте ли, че е дошъл краят на света? Дяволът е на свобода! Всеки, който излезе навън, ще бъде разкъсан! И тогава ще дойдат за тези от нас, които сме останали, точно както каза тази добра жена. — Сега тя се обръщаше към зяпачите и през тях премина някакво мърморене. — След това, което се случи вчера с тези, които не вярваха? Това е смърт! Това е…

Консерва грах полетя през две от пътеките и удари госпожа Кармъди в гърдите. Тя залитна назад с изненадан крясък.

Аманда пристъпи напред.

— Млъквай — каза тя. — Млъквай, нещастна лешоядко.

— Тя е слугиня на Рогатия — изпищя госпожа Кармъди. — На устните й заигра нервна усмивка. — С кого спа снощи, госпожичке? С кого легна снощи? Мама Кармъди вижда, о, да, мама Кармъди вижда това, което другите не забелязват.

Но моментната магия, която тя бе създала, изчезна, а погледът на Аманда не трепна.

— Тръгваме ли или ще висим тук цял ден? — попита госпожа Реплър.

И тръгнахме. Да ни пази господ, тръгнахме.

 

Водеше ни Дан Милър. Оли бе втори, а аз — последен. Пред мен беше госпожа Реплър. Бях изплашен така, както никога в живота си и ръката ми, стискаща дръжката на метлата бе лепкава от пот.

Усещаше се тънката, остра и неестествена миризма на мъглата. Докато изляза от вратата, Милър и Оли вече бяха изчезнали в нея, а Хатлън, който бе трети, едва се виждаше.

Само шест метра, повтарях си аз. Само шест метра.

Госпожа Реплър вървеше бавно и твърдо пред мен, тенис ракетата й се поклащаше в дясната й ръка. Вляво от нас имаше червена тухлена стена. Вдясно бе първата редица коли, които се появяваха постепенно от мъглата като кораби-призраци. Още едно кошче за смет се материализира от белотата, а зад него имаше една пейка, на която хората присядаха, докато си чакаха реда за обществения телефон. Само шест метра, Милър сигурно вече е стигнал, шест метра са само десет-дванадесет крачки, така че…

— О, боже мой! — изпищя Милър. — О, мили божке, гледай, гледай!

Милър бе стигнал.

Бъди Игълтън беше пред госпожа Реплър и той се обърна да бяга с широко ококорени очи. Тя леко го чукна с тенис-ракетата по гърдите.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита тя със строгия си, леко дрезгав глас и това беше цялата паника.

Всички се събрахме около Милър. Хвърлих един поглед през рамо и видях, че супермаркетът бе погълнат от мъглата. Червената тухлена стена бе избледняла до розово-бяло, а после изчезваше съвсем на около два метра и половина от изхода, откъм аптеката. Почувствах се по-изолиран, по-самотен от всякога. Сякаш се бях откъснал от утробата. В аптеката бе станало страхотно клане. Ние с Милър, бяхме съвсем близо, разбира се — почти на мястото. Нещата от мъглата действаха на основата на обонянието си. В това имаше резон. Зрението би било съвсем ненужно. Слухът би бил малко по-полезен, но мъглата имаше начин да изкривява акустиката, като караше звуци отблизо да звучат като отдалече — а понякога неща, които идваха от далече, да звучат близки. Нещата от мъглата следваха най-сигурното си сетиво. Следваха обонянието си.

Ние, които бяхме в супермаркета, бяхме спасени от спирането на тока. Не работеха вратите с фотоклетките. В определен смисъл супермаркетът бе запечатан в момента, когато дойде мъглата. Но вратите на аптеката… те са били подпрени за да стоят отворени. Спирането на тока бе извадило от строя климатика им и те бяха отворили вратите, за да влезе малко въздух. Само дето бе влязло още нещо.

Един мъж с кафеникава фланелка лежеше по очи на входа. Или поне отначало помислих, че фланелката му е кафеникава, но после видях на кръста му няколко бели петна и разбрах, че фланелката е била чисто бяла. Кафеникавото бе засъхнала кръв. У него имаше още нещо, което не бе в ред. Започнах да си чопля мозъка. Дори когато Бъди Игълтън се обърна и шумно повърна, пак не можах да се сетя веднага. Предполагам, че когато се случи нещо толкова… крайно на някого, съзнанието отначало не може да го приеме… освен ако не сме на война.

Нямаше я главата му, това беше. Краката му бяха разкрачени от вътрешната страна на вратата, а главата му трябваше да виси на стъпалото. Но просто не висеше.

Джим Грондин не можеше да понесе повече. Той се извърна с ръце върху устата, кръвясалите му очи лудо се взираха в моите. После се понесе със залитане и препъване обратно към супера.

Останалите не забелязаха. Милър бе влязъл вътре. Майк Хатлън го последва. Госпожа Реплър застана неподвижно от едната страна на двойната врата с тенис-ракета в ръка. Оли застана от другата страна с пистолета на Аманда, насочен към тротоара.

Той каза тихо:

— Май започват да ми свършват надеждите, Дейвид.

Бъди Игълтън се бе подпрял на телефонния автомат, като човек, който току-що е получил лоши новини от къщи. Широките му рамене се тресяха от хълцанията му.

— Не ни отписвай още — казах аз на Оли. Пристъпих към вратата. Не исках да влизам вътре, но бях обещал книжка на сина ми.

Аптеката бе страхотна касапница. Навсякъде имаше разхвърляни книги и списания. В краката ми имаше една книжка за Спайдърман и една за Невероятния Халк и без да мисля се наведох, взех ги и ги мушнах в задния си джоб за Били.

 

Бях обхванат от чувството за нереалност. Неразборията… кланицата — беше ужасно. Но едновременно с това мястото изглеждаше така, сякаш е имало някакъв щур купон. Беше обточено с нещо, което отначало бях взел за гирлянди. Но не бяха широки и плоски, приличаха по-скоро на дебели върви или на тънки кабели. Изведнъж ми мина през ума, че имаха същия яркобял цвят като самата мъгла и студени тръпки вледениха гърба ми. Какво беше това? От някои от тях се поклащаха списания и книги.

Майк Хатлън побутваше някакво странно черно нещо с крак. Беше дълго и настръхнало.

— Какво е това, по дяволите — попита той, без да задава въпроса си конкретно към някого.

Изведнъж разбрах. Разбрах какво бе убило тези, имали нещастието да са в аптеката, когато дойде мъглата. Хората, имали нещастието да бъдат подушени.

— Вън — извиках аз. Гърлото ми бе съвсем пресъхнало и думата излезе като покрит с бархет куршум. — Да се махаме оттук.

Оли ме погледна:

— Дейвид…?

— Това са паяжини — казах аз и тогава от мъглата долетяха два писъка. Първият може би от страх. Вторият от болка. Това бе Джим. Ако имаше грехове за плащане, явно ги плащаше.

— Да се махаме — извиках на Майк и Дан Милър.

Тогава нещо направи клуп в мъглата. Не можах да го видя на белия фон, но го чух. Звучеше като камшик, с който някой се опитваше да изплющи. Видях го, когато се нави около бедрото на Бъди Игълтън.

Той изкрещя и се хвана за първото нещо, попаднало пред погледа му, а това бе телефона. Слушалката увисна на кабела и се залюля напред-назад.

— Господи, как боли! — Изпищя Бъди.

Оли го хвана и тогава видях какво става. В този момент разбрах защо я нямаше главата на мъжа, който лежеше на входа. Тънкият бял кабел, който бе обвил крака на Бъди като копринено въже, потъваше в плътта му. Този крачол на панталона му бе срязан и леко се изплъзваше от крака му. От един ясно очертан, кръгъл прорез в плътта му бликаше кръв, колкото по-дълбоко проникваше кабела.

Оли го опъна силно. Чу се леко изпляскване и Бъди бе свободен. Устните му бяха посинели от шока.

Идваха Майк и Дан, но много бавно. Тогава Дан налетя на няколко висящи нишки и се заплете, точно като муха на мухоловка. Той се освободи като се дръпна много силно, оставяйки част от ризата си да виси на паяжината.

Изведнъж въздухът се изпълни от унилото плющене на бича и тънките бели кабели започнаха да се приближават към нас от всички страни. Бяха покрити със същото корозивно вещество. Избягнах два от тях, повече с късмет, отколкото с ловкост. Един падна в краката ми и чух лекото изсъскване на стопен асфалт. Един се носеше из въздуха и госпожа Реплър спокойно замахна към него с тенис-ракета. Кабелът се плясна бързо и чух високо тинк! тинк! тинк!, когато корозивното вещество прояде кордата на тенис-ракетата и тя се скъса.

Звучеше така, сякаш някой опъваше струните на цигулка. След миг една от нишките се обви около дръжката на ракетата и я изтегли в мъглата.

— Да се прибираме! — изкрещя Оли.

Тръгнахме бързо. Оли бе прегърнал Бъди. Дан Милър и Майк Хатлън бяха застанали от двете страни на госпожа Реплър. Тънките нишки на паяжината продължиха да прииждат от мъглата и човек не можеше да ги види, ако не се случеха на фона на тухлената стена.

Една от тях се обви около лявата ръка на Майк Хатлън. Друга се уви около врата му в серия бързи изплясквания. Вратът му избликна в кървава експлозия и той изчезна нанякъде с увиснала глава.

Изведнъж Бъди се отпусна напред, като едва не повали Оли на колене.

— Той припадна, Дейвид. Помогни ми.

Грабнах Бъди през кръста и го повлякохме тромаво, със залитане. Дори в безсъзнание, Бъди продължаваше да стиска железния лост. Кракът, около който се бе навила паяжината, висеше от тялото му под ужасяващ ъгъл.

Госпожа Реплър се обърна назад:

— Внимавай! — изкрещя тя с пресипналия си глас. — Внимавай зад теб!

Докато се обърна, една от нишките се спусна над главата на Дан Милър. Ръката му се опитваше да я удари, да я скъса.

Един от паяците бе излязъл от мъглата зад нас. Беше с размерите на голямо куче. Беше черен, на жълти черти. Очите му бяха червеникаво-лилави, като нар. Стъпваше тромаво към нас на дванадесет или четиринадесет крака — не беше обикновен земен паяк, раздут до размерите от филм на ужасите. Това бе нещо съвсем различно, може би въобще не беше паяк. Ако го беше видял, Майк Хатлън щеше веднага да разбере какво беше онова настръхнало черно нещо, което бе подритвал на пода на аптеката.

Той се приближи към нас, като хвърляше нишките си от един овален отвор в предната част на корема му. Нишките летяха към нас ветрилообразно. Гледайки този кошмар, толкова приличен на черните като смърт паяци, унило висящи над своите мъртви мухи и буболечки в сенките на нашия навес за лодки, усетих как съзнанието ми се опитва да се изтръгне от своите опори. Сега вярвам, че само мисълта за Били ми помогна да запазя нещо като разсъдък. Издавах някакви звуци. Смеех се. Плачех. Крещях. Не зная.

Но Оли Уийкс беше железен. Той вдигна пистолета на Аманда така спокойно, сякаш беше на стрелбището, и го изпразни в равномерни изстрели в упор. От какъвто и ад да идваше създанието, не беше неуязвимо. От тялото му потече черна течност и то започна да издава ужасни скимтящи звуци, толкова ниски, че човек по-скоро ги усещаше, отколкото ги чуваше, като басовите звуци на Синтезатор. Тогава той се оттегли назад в мъглата и изчезна. Може да беше фантасмагория от наркотичен сън… само дето бяха останали локви черна лепкава течност.

Чу се издрънчаване, когато Бъди най-после изпусна железния лост.

— Мъртъв е — каза Оли. — Пусни го, Дейвид. Проклетото нещо е прерязало артерията му, мъртъв е. Да се махаме оттук, за бога. — По лицето му пак се стичаше пот и очите му щяха да изскочат. Една от нишките на паяжината се носеше леко зад ръката му и той изви ръка, и я отблъсна назад. На ръката му остана червена следа, като от камшик.

Госпожа Реплър пак изпищя:

— Внимавай! — и ние се обърнахме към нея. Още един бе изпълзял от мъглата и бе обвил Дан Милър в прегръдка, като луд влюбен. Той се опитваше да го удря с юмруци. Докато се наведа да взема лоста на Бъди, паякът започна да увива Дан със своята смъртоносна нишка и неговата съпротива се превърна в зловещ, тревожен, смъртоносен танц.

Госпожа Реплър тръгна към паяка с флакон „Райд“ в протегната си напред ръка. Паякът протегна крака към нея. Тя натисна пулверизатора и облак от препарата попадна в едното от светещите очи на паяка. Пак се чуха ниските скимтящи звуци. Паякът целият бе разтърсен от тръпка и започна да се дърпа назад, косматите му крака започнаха да дращят по паважа. Той влачеше след себе си тялото на Дан с блъскане и търкаляне. Госпожа Реплър хвърли флакона с препарата към него. Той се удари в тялото на паяка и издрънча на асфалта. Паякът се блъсна в една малка спортна кола с такава сила, че тя се разтресе на ресорите си и после изчезна.

Отидох при госпожа Реплър, която едва се държеше на краката си и бе смъртно бледа. Прегърнах я.

— Благодаря ти, млади човече — каза тя. — Малко ми е зле.

— Всичко е наред — казах аз пресипнало.

— Щях да го спася, ако можех.

— Зная.

Оли дойде при нас. Затичахме се към вратите на супермаркета. Нишките падаха навсякъде около нас. Една попадна върху пазарската чанта на госпожа Реплър и потъна в платнената й част. Тя започна сърдито да се бори за своята собственост: дърпаше дръжката с две ръце, но я изгуби. Тя изчезна, блъскайки се в мъглата.

Когато стигнахме входа, един малък паяк, не по-голям от кутре на кокер-шпаниол, излезе от мъглата и се втурна покрай сградата. Не пущаше нишки. Сигурно не бе достатъчно зрял за това.

Докато Оли натискаше вратата със силното си рамо, за да може да влезе госпожа Реплър, аз вдигнах железния лост, запратих го като копие към паяка и го ударих. Той започна диво да се гърчи, краката му задраскаха във въздуха, червените му очи търсеха моите, да ме запомнят…

— Дейвид — Оли продължаваше да държи вратата.

Втурнах се вътре. Той ме последва.

Бледни, изплашени лица се взираха в нас. Бяхме излезли седем. Върнахме се трима. Оли се бе облегнал на тежката стъклена врата, гръдният му кош се надигаше и спущаше. Започна да зарежда пистолета на Аманда. Бялата му риза на заместник-управител, бе залепнала за тялото му, а изпод мишниците му бяха изпълзели сиви потни петна.

— Какво? — попита някой с тих, пресипнал глас.

— Паяци — отговори зловещо госпожа Реплър. — Проклети животни, взеха ми пазарската чанта.

Тогава Били се хвърли разплакан в ръцете ми. Прегърнах го. С всичка сила.