Стивън Кинг
Мъглата (2)

II. След бурята. Нортън. Пътуване до града.

— Гледай, гледай, гледай, — каза Били.

Той бе застанал до оградата, която отделя нашето място от мястото на Нортън, и гледаше към алеята ни. Тя се простира около четиристотин метра, докато стигне до един виладжийски път, който от своя страна продължава до една забутана отсечка, наречена Канзаски път. По него човек може да стигне до което си иска място, стига то да се казва Бриджтън.

Видях накъде гледа Били и сърцето ми изстина.

— Хей, герой, не се приближавай. Там вече си достатъчно близо.

Били не се противопостави.

Утрото бе светло и ясно като сълза. Небето, което по време на жегите, бе размътено и неясно, бе възвърнало своя дълбок, трепкащ син цвят, който бе почти есенен. Имаше лек бриз, който караше веселите глухарчета да се поклащат напред-назад. Недалече от мястото, където бе застанал Били, се чуваше непрекъснато съскане и в тревата имаше нещо, което човек на пръв поглед би могъл да вземе за кълбо гърчещи се змии. Жиците, които водеха към нашата къща, бяха паднали в заплетена купчина на пет-шест метра от нас и лежаха върху обгорената трева. Гърчеха се лениво и съскаха. Ако дърветата и тревата не бяха така подгизнали от пороя, къщата можеше да бъде във въздуха. Но сега имаше само едно черно петно на мястото, където жиците се бяха докоснали пряко.

— Това може ли да убие човек, татко?

— Да. Може.

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Ще чакаме хората от Енергото.

— Те кога ще дойдат?

— Не зная. — Петгодишните имат безброй въпроси. — Сигурно тази сутрин имат много работа. Искаш ли да се поразходиш с мен до края на алеята?

Той тръгна към мен, но се спря, нервно гледайки към жиците. Една от тях се сви и се обърна лениво, сякаш го канеше да се доближи.

— Тати, може ли електричеството да минава по земята?

Добър въпрос.

— Да, но не се тревожи. Електричеството иска земята, а не теб, Били. Ако не се доближаваш до жиците, няма никаква опасност.

— Иска земята — измърмори той и дойде при мен.

Тръгнахме по алеята, като се държахме за ръка.

Беше по-зле, отколкото очаквах. На четири места върху алеята бяха паднали дървета. Едното беше малко, двете — средни, а имаше и едно доста дърто, с диаметър поне метър и половина. Беше обвито с мъх, сякаш бе стегнато с корсет. Навсякъде имаше пръснати клони, някои от които останали без листа. Ние с Били стигнахме до виладжийския път, като хвърляхме по-дребните клони към гората, от двете страни на пътя. Това ми напомни за летен ден преди около двадесет и пет години, едва ли съм бил по-голям от Били. Бяха дошли всичките ми чичовци и бяха прекарали деня в гората с брадвички, и чукове, и клинове — събираха дърва и съчки.

По-късно следобеда всички бяха насядали около дървената маса на майка ми и баща ми и започна едно грамаданско ядене на хот-дози, хамбургери и картофена салата. Бирата се лееше като вода и чичо ми Рубен се гмурна в езерото с дрехите, дори със сабото си. В онези дни в гората имаше все още елени.

— Татко, може ли да сляза до езерото?

Той се беше уморил да хвърля клони, а когато едно малко момче се умори, най-добре е да бъде оставено да прави нещо друго.

— Разбира се.

Върнахме се заедно, но Били зави надясно и заобиколи къщата, за да запази дистанция от жиците. Аз тръгнах наляво към гаража, за да си извадя бензиновия трион. Както бях предположил, отблъскващата песен на трионите вече се чуваше нагоре-надолу по езерото.

Напълних резервоара, съблякох си ризата и тъкмо тръгвах по алеята, когато Стеф излезе от къщата. Тя напрегнато погледна към повалените дървета.

— Много ли е зле?

— Мога да го нарежа. А вътре зле ли е?

— Е, разчистих стъклата, но ти ще трябва да направиш нещо с дървото, Дейвид. Не можем да държим дърво в дневната.

— Не — казах аз. — Не можем.

Спогледахме се на утринното слънце и се закискахме. Оставих триона на циментовата площадка и я целунах, като я хванах здраво за хълбоците.

— Недей, — измърмори тя. — Били е…

Точно тогава той връхлетя иззад ъгъла на къщата.

— Татко! Тате! Трябва да видиш…

Стеф, която видя оголените жици, му изкрещя да внимава. Били, който беше на доста голямо разстояние от тях, се спря рязко, зяпна майка си, сякаш, че е полудяла.

— Добре съм, мамо — каза той с такъв тон, който обикновено се използва, при успокояването на склерозирали старци. Той тръгна към нас, за да ни покаже колко е добре, а Стеф започна да трепери в ръцете ми.

— Всичко е наред — казах аз в ухото й. — Той знае за тях.

— Да, но много хора ги удря ток — каза тя. — По телевизията през цялото време излъчват предупреждения за оголени жици, много хора ги удря… Били, искам веднага да влезеш в къщата.

— О, моля те, мамо! Искам да покажа на татко навеса за лодките. — Очите му щяха да изскочат от възбуда и разочарование. Той бе изпитал вкуса на апокалипсиса след буря и искаше да го сподели.

— Веднага влизай! Тези жици са опасни и…

— Татко каза, че те искат земята, не мен.

— Били, недей да спориш с мен!

— Ще дойда да хвърля един поглед, герой. И ти слез. — Усетих как Стеф цялата се стегна. — Мини от другата страна, пале.

— Дааа! Добре!

Той се спусна край нас, като прескачаше през стъпало надолу по западната стълба. Той изчезна с развяна риза и след него се чуваше само една дума: „Аууу!“ при вида на други поражения.

— Той знае за жиците, Стефи. — Аз нежно я прегърнах през раменете. — Той се страхува от тях. Това е добре. Така няма да има опасност.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Дейвид, страх ме е.

— Хайде, хайде! Всичко свърши.

— Дали? Миналата зима… и късната пролет… в града я наричаха черна пролет… те казват, че такова нещо не е имало в този край от 1888…

„Те“ несъмнено означаваше госпожа Кармъди, която държеше антикварен магазин в Бриджтън, една вехтошарница, в която Стеф обичаше да се рови понякога. Били много обичаше да ходи с нея. В една от тъмните, прашни стаички отзад препарирани бухали с жълти очи бяха разперили завинаги крила, докато краката им оставаха вечно вкопчени в лакираните пънчета, трио препарирани ракуни се бяха изправили около „поток“ от продълговато парче огледало, и един прояден от молци вълк, от чиято уста капеше талаш вместо слюнка, бе останал да ръмжи завинаги. Госпожа Кармъди твърдеше, че вълкът е бил убит от баща й, когато слязъл да пие вода от Стивънсовото поточе един септемврийски следобед на 1901.

Експедициите до антикварния магазин на госпожа Кармъди се отразяваха добре на жена ми и на сина ми. Тя се интересуваше от стъклени статуетки, а той от препарирани животни. Но аз мислех, че старицата оказва доста неприятно въздействие върху мисленето на жена ми, което във всяко друго отношение бе практично и дори вироглаво. Тя бе намерила слабото място на Стеф, интелектуалната й Ахилесова пета. Не че Стеф бе единствената в града, която се увлича по Готическите възгледи на госпожа Кармъди или пък по народните й рецепти (предписвани винаги в името на Бога).

Вода от пън премахва синините, ако мъжът ви е от групата на онези съпрузи, които имат склонност да размахват юмруци след третата чашка. Човек може да предскаже каква зима се задава, като преброи пръстените на гъсеницата през юни или пък като измери дебелината на медна пита през август. А сега, Боже милостиви, закриляй ни и ни спаси, ЧЕРНАТА ПРОЛЕТ НА 1888 (сами си добавете удивителни знаци, колкото е възможно повече). Аз също бях чувал тази история. Тук обичат да разпространяват такива работи — ако зимата е достатъчно студена, ледът върху езерата може да стане черен като развален зъб. Случва се рядко, но едва ли веднъж на сто години. Много хора обичат да разказват такива неща, но едва ли някой ги разказва по-убедително от госпожа Кармъди.

— Зимата беше тежка и пролетта дойде късно — казах аз. — Сега лятото е горещо. Имаше буря, но вече отмина. Ти сякаш не си на себе си, Стефани.

— Това не беше обикновена буря — каза тя със същия пресипнал глас.

— Не беше — казах аз. — Тук съм съгласен с теб.

Бях чувал историята за Черната пролет от Бил Гиости, който бе собственик и механик в сервиза „Гиости Мобил“ в село Каско. Бил обслужваше сервиза с помощта на тримата си синове-нехранимайковци (от време навреме със съдействието на четиримата си внуци-нехранимайковци… когато успееха да отделят време от пързалянето с шейни и карането на велосипеди-бегачи). Бил беше на седемдесет, изглеждаше на осемдесет, но можеше да пие като двадесет и тригодишен, ако беше в настроение. Ние с Били бяхме закарали колата, за да я заредим в деня, когато внезапна майска буря навя тридесет сантиметрова покривка от мокър, тежък сняг, който покри младата трева и цветята. Гиости определено бе пийнал и с удоволствие разказваше историята за Черната Пролет, като я изкривяваше под оригинален ъгъл. Но при нас понякога вали сняг през май, пада и след два дни изчезва. Не е чак такова събитие. Стеф пак се загледа колебливо в повалените жици.

— Кога ще дойдат от Енергото?

— Веднага, щом могат. Няма да се забавят. Само не искам да се тревожиш за Били. Той е наясно с всичко. Той може да си оставя дрехите разхвърляни, но няма да забрави да се пази от оголените жици. Той има достатъчно добре развит инстинкт за самосъхранение. — Докоснах крайчеца на устните й и те се извиха в нещо като начална усмивка. — По-добре ли си?

— Все успяваш да направиш така, че нещата да изглеждат по-добре — каза тя и на мен ми стана много приятно.

Откъм езерото Били ни крещеше да идем да видим.

— Хайде — казах аз, — да идем да видим пораженията.

Тя въздъхна тъжно:

— Ако искам да гледам поражения, мога да ида и да си седна в дневната.

— Поне да доставим радост на детето.

Слязохме по стъпалата, хванати за ръце. Тъкмо бяхме стигнали до първата извивка, когато Били връхлетя засилен, за малко щеше да ни събори.

— Спокойно — каза Стеф и леко се смръщи. Може би във въображението си тя го виждаше да полита към смъртоносното гнездо на голите жици, а не към нас.

— Само да видите! — Били едва си поемаше дъх. — Навесът на лодките е на парчета. На скалите има изхвърлен пристан…, а в заливчето има дървета… Боже Господи!

— Били Дрейтън! — каза Стеф гръмогласно.

— Извинявай, мамо… обаче ти трябва… ауууу! — той пак изчезна.

— Възвести второто пришествие и изчезна — казах аз и Стеф пак се засмя. Слушай, след като нарежа дърветата, които са паднали на алеята, ще ида в Централното управление за енергоснабдяване на Мейн, което е на Портландския път. Да им кажа какво е станало. Какво ще кажеш?

— Добре — каза тя с благодарност. — Кога мислиш, че ще може да отидеш?

Ако не беше голямото дърво, онова с корсета от мъх, можех да свърша за по-малко от час. Като се добави и работата по него, нямаше да успея преди единадесет.

— Тогава ще е по-добре да обядваш, преди да тръгнеш. Но ще трябва да ми напазаруваш някои неща… почти сме свършили млякото и маслото. Освен това е, по-добре ще е да ти направя списък.

В случай на бедствие жените започват да трупат като катерички. Прегърнах я и кимнах. Заобиколихме зад къщата. Един поглед бе достатъчен, за да разбера защо Били бе малко сащисан.

— Божичко — каза Стеф със слаб глас.

Бяхме застанали на една височинка и виждахме почти четиристотин-петстотин метра от брега — наляво мястото на Бибър, нашето, и надясно — на Брент Нортън.

Огромната стара ела, която се извисяваше като страж над заливчето, бе покосена през средата. Това, което бе останало от нея, приличаше на грубо подострен молив и вътрешността на дървото бе бляскаво-бяла и беззащитна на фона на потъмнялата от старост и от бури външна кора. Тридесетина метра от елхата, горната половина на дървото, лежеше, отчасти потънала в плиткия залив. Мина ми през ум, че имаме късмет, че нашият скутер не е под нея. Предната седмица имаше някакви проблеми с двигателя и го бяхме закарали на поправка, където продължаваше да чака ред.

От другата страна на нашия бряг, навесът за лодки, построен от баща ми — навесът, в който бе държана осемнадесет метрова яхта в по-добри времена за семейство Дрейтън — лежеше под друго паднало дърво. Видях, че това е дървото, което бе от другата страна на оградата ни с Нортън. Това страшно ме ядоса. Дървото бе изсъхнало преди пет години и той трябваше отдавна да го отсече. И сега то не бе паднало изцяло — бе изминало три четвърти от пътя до земята и навесът ни го подпираше. Покривът имаше килнат, пиянски вид. Вятърът бе отвял дребни камъчета от дупката, която дървото бе направило, и ги бе разпръснал навсякъде наоколо. Описанието на Били „на парчета“ бе доста точно.

— Това е дървото на Нортън — каза Стеф. Каза го така засегнато, с такова възмущение, че аз се засмях, въпреки болката. Пилонът лежеше във водата, а флагът се носеше подгизнал, оплетен във въженцата. Можех да си представя какво ще ми каже Нортън: Дай ме под съд.

Били бе на скалистия кей и изучаваше пристана, изхвърлен върху камъните. Бе боядисан на весели сини и жълти ивици.

Той ни погледна през рамо и извика ликуващо:

— На Мартинсови е, нали?

— Да — казах аз. — Моля те, нагази и извади флага, Бил.

— Разбира се.

Надясно от кея имаше малък пясъчен плаж. През 1941, преди Пърл Харбър да изплати голямата криза с кръв, баща ми бе наел един човек да докара с камион този фин пясък — шест пълни самосвала и да го разпръсне на височина до гърдите ми — да речем метър и петдесет. Човекът бе взел осемдесет долара за работата и оттогава пясъкът е там. И добре, че го е направил, защото сега човек не може сам да си направи пясъчен плаж. Сега, когато просмукващите се отпадъчни води на процъфтяващото вилно строителство, са изтровили повечето от рибата, санитарната инспекция е забранила създаването на пясъчни плажове. Те могат до нарушат екологичното равновесие на езерото, нали разбирате, и в момента е противозаконно за всички, освен за работещите по укрепването на терена, да го правят.

Били тръгна към флага — но се спря. В този момент усетих как Стефи изтръпва до мен и тогава аз самият го видях. Харисъновата страна на езерото я нямаше. Беше погребана под ивица ярко бяла мъгла, като перест облак при хубаво време, който обаче бе паднал на земята.

Спомних си съня си от предната нощ и когато Стеф ме попита какво е това, първата дума, която за малко да изскочи от устата ми, бе Господ.

— Дейвид?

Отсреща човек не можеше да забележи дори намек за бряг, но аз бях наблюдавал езерото години наред и опитът ми подсказа, че брегът е скрит само няколко метра, може би. Краят на мъглата бе прав, като отрязан по конец.

— Какво е това, татко? — извика Били. Той бе нагазил във водата до колене и се опитваше да придърпа прогизналото знаме.

— Мъгла — казах аз.

— Върху езерото? — попита Стеф със съмнение и в очите й видях влиянието на госпожа Кармъди. Проклета да е тази жена. За мен моментът на безпокойство вече отминаваше. Сънищата, в края на краищата са маловажни работа, така както и мъглата.

— Разбира се. И друг път си виждала мъгла върху езерото.

— Такава никога не съм виждала. Прилича на облак.

— Защото слънцето е силно — казах аз. — Така изглеждат облаците, когато човек лети над тях със самолет.

— От какво ли се е получило? Тук мъгла се появява само във влажно време.

— Не е така. Ето, сега има мъгла — казах аз. — Поне при Харисън има. Остатък от бурята, нищо повече. Среща на два фронта. Нещо от този вид.

— Дейвид, сигурен ли си?

Засмях се и обвих ръка около шията й.

— Не, всъщност страхотно те будалкам. Ако бях сигурен, щях да правя синоптичната прогноза в новините. Иди да приготвиш списъка на нещата, които искаш да напазарувам.

Тя ми хвърли още един недоверчив поглед, за миг-два вдигна очи към мъглата с длан над очите, след това поклати глава.

— Странно — каза тя и се отдалечи.

Били вече бе загубил интерес към мъглата. Той бе измъкнал от водата знамето и заплетените върви. Просна го на тревата да съхне.

— Чувал съм, че въобще не бива да се оставя знамето да докосне земята, татко — каза той с делови тон, нещо като „дай-да-я-свършим-тази-работа“.

— Така ли?

— Да. Виктор МакАлистър казва, че за такова нещо могат да изпратят човек на електрическия стол.

— А ти му кажи на Виктор, че главата му е пълна с онова, дето бръмчи.

— С бръмбари, нали? — Били е умно момче, но няма чувство за хумор. За него всичко е сериозна работа. Надявам се, че с времето ще разбере, че това е опасен подход.

— Да, но не споменавай пред майка си, че съм го казал. Когато знамето изсъхне, ще го приберем. Ще го сгънем много внимателно, така че ще сме съвсем безупречни.

— Тате, а ще оправим ли покрива на навеса и ще вдигнем ли нов пилон? — За първи път той изглеждаше обезпокоен. Изглежда, че от разрушенията му бе дошло до гуша.

Потупах го по рамото.

— Нямаш проблем.

— Може ли да ида до Бибърови и да видя какво става там?

— Само за пет минути. Сигурно и те ще чистят, а в такива случаи хората са малко наострени. — В момента аз се чувствах така спрямо Нортън.

— Добре. Чао! — той тръгна.

— Не им се пречкай. Освен това Били…

Той се обърна и ме погледна.

— Помни оголените жици. Ако видиш на друго място, не се приближавай.

— Разбира се, татко.

Останах там още малко, отначало разглеждах пораженията, а след това се взрях в мъглата. Изглежда се беше приближила, но бе много трудно човек да каже със сигурност. Ако се бе приближила, това бе предизвикателство към природните закони, защото вятърът — един лек бриз — духаше в обратна посока. Явно това бе невъзможно. Беше много, много бяла. Мога да я сравня само с току-що паднал сняг, покрил всичко в пълен контраст с дълбокото синьо на зимното небе. Но снегът отразява стотици и стотици диамантени точици на слънцето, докато тази странна мъгла, въпреки че изглеждаше ярка и чиста, не блестеше. Въпреки това, което Стеф каза, мъглата не е нещо необичайно в ясен ден, но когато е много гъста, наситената влага обикновено е причина да се появи дъга. Сега нямаше дъга.

Тревогата ми се върна, не ми даваше мира, но преди да се задълбочи, чух тих механичен звук — тика-тика-тика — последван от едва доловимо „Мамка ти!“ Механичният звук се повтори, но този път без псувня. Третият път, когато се чу чукането, звукът бе последван от „Копеле такова!“ в същия този тон от типа „сам-съм-и-съм-бесен“.

Тика-тика-тика-тика…

Тишина.

След това: „Курвенска история“.

Започнах да се смея. Тук въздухът е чист и се чува ясно, жужащите триони бяха доста далеч. Достатъчно далеч, че да мога да разпозная не особено сладкия глас на моя съсед, прочутия адвокат и собственик на място край езерото — Брент Нортън.

Приближих се малко към водата, като се правех, че отивам към пристана изхвърлен на нашия кей. Сега вече виждах Нортън. Той бе на поляната, зад остъклената си веранда, върху килим от изгнили борови игли, облечен в изцапани с боя джинси и бяла тениска. Четиридесетдоларовата му прическа бе разрошена и по лицето му се стичаше пот. Той бе на едно коляно и се занимаваше с триона си. Неговият бе много по-голям и много по-хубав от моя 79.95-доларов, купен при разпродажба. По всичко личеше, че той си има всичко, без копче за пускане. Нортън опъваше една корда, която произвеждаше апатичното „тика-тика-тика“ и нищо повече. Сърцето ми се възрадва, когато видях, че една жълта бреза е паднала върху градинската му маса и я строшила на две.

Нортън опъна здраво кордата на стартера.

Тика-тика-тикатикатика — ТАКА! ТАКА! ТАКА!… ТАКА!… Тика.

Почти го бе запалил, приятел.

Още едно Херкулесовско опъване.

Тика-тика-тика.

— Мамка ти мръсна — озлобено прошепна Нортън и се озъби на луксозния си трион.

Заобиколих къщата. За първи път, откакто се бях събудил през този ден, се чувствах добре. Моят собствен трион запали при първото опъване и аз се залових за работа.

Около десет часа някой ме потупа по рамото. Беше Били, с кутия бира в едната ръка и списъка с покупките на Стеф — в другата. Натъпках списъка в задния джоб на джинсите си и взех бирата, която не беше ледено студена, но поне бе хладна. Веднага гаврътнах почти половината — рядко бирата има хубав вкус — и вдигнах кутия за наздраве към Били.

— Благодаря ти, герой.

— Може ли да пийна малко?

Оставих го да отпие една глътка. Той направи физиономия и ми върна кутията. Изпих останалата бира и се хванах в момента, когато започнах да я мачкам през средата. Бяха минали повече от три години, откакто бяха започнали да приемат празни бутилки и кутии, но старите навици трудно се преодоляват.

— Тя написа нещо на края на списъка, но не мога да й разчета почерка — каза Били.

Пак извадих списъка. „Не мога да хвана УОКСО по радиото“ — пишеше в бележката на Стеф. — „Мислиш ли, че маже да е от бурята?“

УОКСО е местната автоматична радиостанция, която излъчва рок. Предаваше от Норуей, на около двадесет мили на север и беше единствената станция, която нашият стар, немощен транзистор можеше да хване.

— Кажи й, че вероятно е така — казах аз, след като му прочетох въпроса на глас. — Попитай я дали хваща Портланд на дълги вълни.

— Добре, татко, мога ли дойда с теб, когато отидеш в града?

— Разбира се. И ти, и мама, стига да искате.

— Добре. — Той изтича обратно към къщата с празната бирена кутия.

Пробих си път до голямото дърво. Направих първия прорез, след това срязах дървото до долу и изключих триона, за да се охлади — дървото беше твърде дебело за него, но реших, че ако не бързам много, ще успея. Почудих се дали черният път, който води към Канзаското шосе, ще е чист и точно докато се чудех, един оранжев камион на Гражданска защита профуча край мен, сигурно отиваше към края на нашата улица. Значи всичко беше наред. Пътят беше чист и момчетата от Енергото щяха да са тук още преди обяд и да оправят жиците.

Отрязах голямо парче от дървото, затътрих го встрани от алеята и го претърколих надолу по склона. То се спря в гъсталака, който се бе отдръпнал от времето, когато баща ми и неговите братя — всички до един художници, винаги сме били надарено семейство, — го бяха разчистили.

Избърсах потта от челото си с ръкав и много ми се прииска още една бира, една само ти раздразва апетита. Взех триона и си помислих за това, че УОКСО не се лови по радиото. Точно от тази посока се бе появила странната мъгла. Точно в тази посока се намираше Шеймуър (произнасян от местните жители Шамор). В Шеймуър бе центърът на проекта Стрела.

Това бе теорията на Бил Гиости за така наречената Черна пролет: проектът Стрела. В западната част на Шеймуър, недалеч от мястото, където градът граничи с Стоунхъм, се намира малък правителствен резерват, ограден с тел. Има часови, телевизионни камери и Бог знае какво още. Или поне така съм чувал, никога не съм го виждал, въпреки че старият Шеймуърски път върви успоредно на източната страна на правителствените земи в продължение на около миля.

Никой не знаеше откъде е дошло наименованието на проекта Стрела и никой не можеше да е стопроцентово сигурен, че това е наименованието на проекта — ако въобще имаше проект. Бил Гиости казваше, че има, но когато го попиташ как и откъде се е сдобил с тази информация, той започваше да шикалкави. Негова племенница, казваше той, била работела за Континенталната Телефонна Компания и била чула разни работи. От там били тръгнали нещата.

— Атомни работи — бе казал Бил този ден през прозореца на Скаута и бе издишал една здравословна доза цигарен дим в лицето ми. — С това се занимават там горе. Изстрелват атоми във въздуха и други такива работи.

— Господин Гиости, въздухът е пълен с атоми — бе казал Били. — Така казва госпожа Ниъри. Госпожа Ниъри казва, че всичко е пълно с атоми.

Бил Гиости хвърли на Били дълг кръвясал поглед, който най-накрая го накара да се свие.

— Това са особени атоми, синко.

— О, да — измърмори Били, предавайки се.

Дик Мюлер, застрахователният ни агент, каза, че проектът Стрела бил само една агростанция, нищо повече. „По-едри домати, които раждат по-продължителен период“, бе казал мъдро Дик и бе продължил да ми доказва колко много ще помогна на семейството си, ако умра млад. Жанин Лолис, пощальонката, казваше, че правели геоложки проучвания, свързани с нефт. Тя била съвсем сигурна защото братът на мъжа й работел за някакъв човек, който…

Госпожа Кармъди, сега… изглежда тя клонеше повече към виждането на Бил Гиости по този въпрос. Не просто атоми, а особени атоми.

Нарязах още две парчета от огромното дърво и ги търкулнах надолу, преди Били да дойде с нова бира в едната ръка и бележка от Стеф в другата. Ако има нещо, което нашият Бил да обича повече от носенето на бележки, то аз просто не мога да се сетя какво може да е то.

— Благодаря — казах аз и взех и двете.

— Може ли една глътка?

— Само една. Миналият път изпи две. Не мога да те оставя да се напиеш в десет сутринта.

— Десет и петнадесет — каза той и се усмихна стеснително над ръба на кутията. Отвърнах на усмивката му — не че беше кой знае каква шега, но Били се шегува толкова рядко, — след това прочетох бележката.

„Хванах радио Джей Би Кю“ — бе написала Стеф. — „Не се напивай, преди да си тръгнал за града. Може да изпиеш още една, но това е всичко до обяд. Мислиш ли, че ще можеш да минеш по нашия път без проблеми?“

Върнах му бележката и взех бирата.

— Кажи й, че пътят е наред, защото по него мина току-що един камион. Явно са го разчистили дотук.

— Добре.

— Хей, герой?

— Какво, тате?

— Кажи й, че всичко е наред.

Той пак се усмихна, може би преди това си каза: „Добре“.

Той се затича обратно и аз го проследих с поглед, краката му отхвърчаха назад, виждаха му се подметките. Обичам го. Има нещо в лицето му и понякога извръща очи към мен по такъв начин, че ме кара да се чувствам така, сякаш всичко е наред. Това е лъжа — нещата не са в ред и никога не са били, но моето дете ме кара да вярвам в тази лъжа.

Отпих малко бира, сложих кутията внимателно на един камък и пак пуснах триона. След десетина минути усетих леко потупване по рамото и се обърнах, очаквайки пак да видя Били. Вместо него видях Брент Нортън. Изключих триона.

Той не изглеждаше така, както обикновено изглеждаше Брент Нортън. Изглеждаше разгорещен, и уморен, и нещастен и малко объркан.

— Здрасти, Брент — казах аз. Последните думи, които бяхме разменили бяха доста тежки и аз не бях съвсем сигурен как да продължа. Имах странното чувство, че е стоял зад мен през последните пет минути и е покашлювал възпитано, заглушавай от агресивния рев на триона. Това лято не бях имал възможност да го видя отблизо. Беше отслабнал, но от това не изглеждаше по-добре. А трябваше да изглежда добре, защото влачеше поне десет излишни кила. Предишната година през ноември бе починала жена му. Рак. Аги Бибър бе казала на Стефи. Аги се занимаваше с некролозите. Всяко населено място си има човек за тази работа. От непринудения начин, по който Нортън се заяждаше с жена си и я унижаваше (правеше го с презрителната лекота, с която опитен тореадор забива копие след копие в тромавото тяло на бика), бих предположил, че той с радост се е отървал от нея. Ако някой ме питаше, бих допуснал дори, че това лято той ще се появи под ръка с някое момиче двадесет години по-младо от него и с тъпа усмивка от типа „магарето-ми-хвърли-топа“. Но вместо тъпата усмивка, по лицето му се бяха появили само нови бръчки и бе отслабнал точно където не трябва, а кожата му се бе отпуснала на торбички, гънки и гуши, които издаваха много неща. За един кратък миг ми се прииска да отведа Нортън на някое слънчево място, да го сложа да седне до повалените дървета с моята бира в ръка и да му направя скица с въглен.

— Здрасти, Дейв — каза той след една дълга и неловка пауза — Тишината бе още по-подчертана от отсъствието на рева на триона. Той спря, после избърбори: — Онова дърво. Онова проклето дърво. Много съжалявам. Ти беше прав.

Вдигнах рамене. Той каза:

— Едно друго дърво е паднало върху колата ми.

— Много съжалявам да го ч… — започнах аз и в този момент в съзнанието ми изплува страхотно подозрение. — Не върху „Ти-бърда“, нали?

— Да, върху нея.

Нортън имаше един „Тандърбърд“ модел 1960, в отлично състояние, само на четиридесет хиляди километра. Бе тъмно среднощносиньо отвън и отвътре. Караше я само лятно време, много рядко. Той обичаше тази кола така, както някои мъже обичат електрически влакчета или корабни модели или детски пистолети за стрелба в цел.

— Ама, че гадост — казах аз съвсем искрено.

Той бавно поклати глава.

— За малко да я оставя. Почти бях готов да си взема микробуса. После обаче си казах, какво толкова. Докарах я тук и един голям изгнил бор падна отгоре й. Покривът изцяло е хлътнал навътре. И аз реших да го нарежа… дървото искам да кажа… но не мога да си включа триона… Двеста долара платих за тази идиотщина… а… а…

Гърлото му започна да издава къси задавени звуци. Устата му се движеше така сякаш, че нямаше зъби, а се опитваше да яде фурми. За една секунда на безпомощност си помислих, че той просто ще стои там и ще ревне като дете, което играе на пясъка. Тогава той успя да се овладее донякъде, вдигна рамене и се обърна уж да погледне към парчетата дърво, които бях нарязал.

— Е, може да ти погледнем триона — казах аз. — Колата ти нали е застрахована?

— Да — каза той. — Както и твоят навес.

Разбрах го какво иска да каже и си спомних какво Стеф бе казала за застраховката.

— Слушай, Дейв, чудя се дали би имал нещо против да ми дадеш на заем Сааба да ида до града. Трябва да купя хляб, някаква суха храна и бира. Много бира.

— Ние с Били отиваме в града със Скаута — казах аз. — Ела с нас, ако искаш. И, ако ми помогнеш да дръпнем това дърво встрани.

— С удоволствие.

Той хвана единия край, но не можа да го повдигне. По-голямата тежест падна върху мен. С общи усилия успяхме да търкулнем дървото в храсталака. Нортън дишаше тежко и пъшкаше. Лицето му бе станало почти лилаво. Притесних се за машинката му.

— Добре ли си? — попитах аз и той кимна, като продължаваше да диша тежко. — Ела да идем вкъщи тогава. Ще те черпя една бира.

— Благодаря — каза той. — Как е Стефани? — Бе започнал да възвръща старата си надутост, която така мразех.

— Много е добре, благодаря.

— А сина ти?

— И той е добре.

— Радвам се.

Стеф излезе навън и по лицето й се прокрадна сянка на изненада, когато видя с кого съм. Нортън се усмихна и очите му се плъзнаха по тениската й. Не беше се променил чак толкова в края на краищата.

— Здрасти, Брент — каза Стеф предпазливо. Били провря главата си под ръката й.

— Здравей, Стефани. Здрасти, Били.

— Ти-бърда на Брент се е смачкал в бурята. — Казах й аз. — Хлътнал му е покрива.

— О, не!

Нортън отново разказа всичко, докато пиеше една от нашите бири. Аз пиех бавно трета, но въобще не ме беше хванала. Сигурно бирата излизаше през порите ми под форма на пот със скоростта, с която я пиех.

— Той ще дойде до града с нас с Били.

— Сигурно ще се позабавите. Може да се наложи да идете до Норуей.

— Така ли? И защо?

— Ами ако в Бриджтън няма ток…

— Мама казва, че касите в магазините и разните там други неща, работят с електричество — добави Били.

Това беше аргумент.

— Списъкът у тебе ли е?

Потупах джоба си.

Очите й се преместиха върху Нортън.

— Много съжалявам за Карла, Брент. Ние всички съжаляваме.

— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря.

Последва още една неловка пауза, нарушена от Били.

— Може ли да тръгваме, татко? — Беше си облякъл джинси и кецове.

— Да, мисля, че може. Ти готов ли си, Брент?

— Дай ми още една бира за из път и съм готов.

Стефи сбърчи чело. Тя никога не бе одобрявала философията на „една за из път“, нито пък бе одобрявала мъже, които карат кола, стискайки бутилка бира между краката си. Аз и кимнах съвсем явно и тя вдигна рамене. Не исках пак да започвам разправии с Нортън. Тя му донесе бира.

— Благодаря — каза той на Стефи, без всъщност да й благодари, само произнесе думата. Така се благодари на сервитьорка в ресторант. Той пак се обърна към мен. — Води ни, Макдаф.

— Момент, идвам — казах аз и отидох в дневната.

Нортън ме последва и изненадано възкликна, когато видя брезата, но в този момент аз не се интересувах от нея, нито от това колко ще струва поправката на прозореца. Гледах към езерото през плъзгащата се стъклена врата, която гледаше към нашия пристан. Бризът бе станал по-свеж, температурата се бе покачила с няколко градуса, докато бях рязал дървото. Помислих си, че странната мъгла трябва непременно да се е вдигнала, но не беше. Беше приближила. Вече бе покрила половината езеро.

— Забелязах я по-рано — каза Нортън, сякаш ни четеше лекция. — Предполагам, че е някаква температурна инверсия.

Това не ми хареса. Бях съвсем сигурен, че никога досега не съм виждал такава мъгла. От една страна, това бе изнервящата права линия, по която се разпространяваше мъглата. Нищо в природата не е така равно. Човекът е измислил правите линии. От друга страна, бе ослепителната белота, без никакви оттенъци и без да блести в нея никаква влага. Сега тя бе само на шест-седемстотин метра и контрастът между нея и синьото на небето и на езерото бе още по-поразителен.

— Хайде, татко — Били ме опъваше за панталона.

Върнахме се в кухнята. Брент Нортън хвърли един последен поглед на дървото, което се беше стоварило в дневната ни.

— Жалко, че не е ябълково дърво, нали? — отбеляза Били весело. — Така каза мама. Нали е много смешно?

— Майка ти е голяма скица, Били — каза Нортън. Той разроши небрежно косата на Били, а очите му пак се залепиха за тениската на Стеф. Не, той не беше човек, който би могъл да ми харесва.

— Слушай, защо не дойдеш с нас, Стеф? — попитах аз. Без някаква конкретна причина изведнъж ми се прииска тя да дойде с нас.

— Не, ще остана тук и ще оплевя малко градината — каза тя. Погледът й се премести към Нортън и после пак към мен. — Тази сутрин имам чувството, че аз съм единственото нещо, което работи без електричество.

Нортън се разсмя малко пресилено. Разбрах я накъде бие, но опитах още веднъж.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза тя твърдо. — Упражнението „клекни-стани“ ще ми подейства добре.

— Внимавай да не изгориш на слънцето.

— Ще си сложа сламената шапка. Като се върнете, ще ядем сандвичи.

— Добре.

Тя вдигна лицето си за целувка.

— Внимавай, и по Канзаския път може да има повалени дървета.

— Ще внимавам.

— И ти внимавай — каза тя на Били и го целуна по бузата.

Той излетя през вратата и тя се затръшна след него.

Ние с Нортън го последвахме.

— Защо не идем до твоето място да нарежем дървото и да го махнем от колата ти? — попитах го аз. Изведнъж можех да измисля сто причини да отложа тръгването за града.

— Дори не ща да го погледна преди да съм обядвал и да съм изпил няколко от тези — каза Нортън и вдигна кутията бира. — Станало каквото станало, Дейв, приятелю.

Никак не ми хареса да ме нарича приятелю.

И тримата седнахме на предната седалка на Скаута (в ъгъла на гаража очуканото ми тракторче проблясваше жълто с плуга си, като духа на предстояща Коледа) и аз дадох заден, а под гумите изпукаха навени от бурята клонки. Стеф стоеше на циментираната пътечка, която водеше към зеленчуковите лехи в най-западната част на мястото. В едната си ръка държеше градинарска ножица, а в другата — щипка за плевене. Беше си нахлупила старата широкопола шапка, която хвърляше сянка върху лицето й. Натиснах клаксона два пъти, лекичко, и в отговор тя вдигна ръка заедно с щипката. Потеглихме. Не съм виждал жена си оттогава.

 

Наложи се да спрем веднъж на Канзаския път. След като бе минал жълтият камион, един доста голям бор бе паднал напреки на пътя. Ние с Нортън слязохме и го отместихме достатъчно, за да може да се провре колата, а ръцете ни станаха целите лепкави от смолата. Били искаше да ни помогне, но аз му махнах да стои настрана. Страхувах се да не му влезе някой клон в окото. Старите дървета винаги са ми напомняли за Ентите във великолепната сага за пръстените на Толкин. Само че лоши Енти. Старите дървета са опасни. Няма значение дали човек се разхожда из гората или кара ски-писалки. Старите дървета искат да го наранят и да го убият, ако могат.

Самият Канзаски път бе чист, но на няколко места видяхме още паднали жици. На около триста-четиристотин метра от къмпинга Вики-Лин видяхме електрически стълб, паднал в канавката, в края му се бяха навили тежки жици, като рошава коса.

— Каква буря само — каза Нортън със своя меден, школуван за съдебната зала глас, но този път не ни четеше лекция, просто бе сериозен.

— Наистина страхотна.

— Гледай, татко!

Той сочеше към развалините на хамбара на Елич. Дванадесет години той стоя килнат в задния двор на Том Елич, до кръста в слънчоглед, златник и метличина. Всяка есен си мислех, че той няма да изкара зимата. Но всяка пролет той продължаваше да е там. Сега го нямаше. Биха останали само нацепени дъски и един покрив, почти останал без керемиди. Беше дошъл и неговият ред. Кой знае защо, това отекна в мен някак тъжно, почти зловещо. Бурята бе дошла и го бе сринала до основи.

Нортън допи бирата си, смачка кутията в ръка и я пусна на пода. Били отвори уста да каже нещо, но пак я затвори — добро момче. Нортън бе от Ню Джърси, където нямаше закон за амбалажа. Мисля, че можеше да му се прости за това, че я смачка, при условие, че аз самият с мъка се въздържах да не го направя.

Били започна да върти радиото и аз го помолих да пробва дали УОКСО не може да се улови отново. Той завъртя показалеца на скалата до УКВ 92, но не хвана нищо, освен пращене. Погледна ме и вдигна рамене. Какви ли други станции бяха останали отвъд странната мъгла?

— Опитай Уай Би Ел Ем, — казах аз.

Той завъртя показалеца до другия край на скалата, като подмина Уай Джей Би Кю — УКВ и Уай Ай Джи Уай. Те си бяха по местата и си работеха както обикновено… но Уай Би Ел Ем, главната рок-станция на Мейн, не можеше да се хване.

— Странно — казах аз.

— Кое е странно? — попита Нортън.

— Нищо. Просто си мислех на глас.

Били бе върнал радиото на „Музикална закуска“ по Уай Джей Би Кю. Скоро стигнахме града.

Пералнята „Нордж“ в търговския център бе затворена, защото беше невъзможно да се пускат пералните за индивидуално изпиране, ако няма ток, но аптеката и супермаркета бяха отворени. Паркингът бе почти претъпкан и както бе обикновено в средата на лятото, повечето от колите имаха номера от други щати. Хората стояха на малки групички тук-там на слънце и говореха за бурята — жени с жени, мъже с мъже.

Видях госпожа Кармъди, оная с препарираните животни и лечебните теории за пънчовата вода. Тя се носеше бавно към супермаркета, облечена в удивително жълт костюм — сако и панталон. На рамото й висеше дамска чанта с размерите на малък куфар. Тогава един идиот яхнал Ямаха изрева край мен, на няколко сантиметра от предния калник. Носеше дънков костюм, огледални очила и беше без шлем.

— Гледай го този лайнар — изръмжа Нортън.

Обиколих веднъж паркинга, докато търсех място. Нямаше.

Тъкмо се подготвях психически за дълга разходка от най-отдалечения край на паркинга, когато късметът ми проработи. Един светлозелен кадилак с размерите на скутер започна бавно да се измъква измежду колите от редицата, най-близо до магазина. В момента, когато той излезе, аз се вмъкнах на неговото място.

Дадох на Били списъка с поръчките на Стеф. Той беше на пет години, но можеше да чете печатни букви.

— Вземи количка и започвай. Искам да звънна на майка ти.

Господин Нортън ще ти помогне. Веднага идвам.

Излязохме от колата и Били веднага се хвана за ръката на господин Нортън. Когато беше малък, го бяхме научили да не пресича паркинг, без да се държи за ръката на някой възрастен и той още не бе изгубил този навик. За миг Нортън доби учуден вид, но след това се усмихна леко. Почти бях готов да му простя задето за малко не бе изял Стеф с очи. Двамата влязоха в супермаркета.

Отидох до уличния телефон, който бе на стената между аптеката и пералнята. Една изнемогваща от жегата жена, в лилав костюм, тракаше с вилката на автомата. Аз застанах зад нея, с ръце в джобовете, и се чудех защо бях така неспокоен за Стеф, и защо безпокойството ми бе обвито с тази бяла матова мъгла, изчезналите станции на радиото… и проекта „Стрела“.

Жената в лилавия летен костюм имаше тен и лунички по дебелите рамене. Приличаше на потен портокал. Тя тръшна слушалката обратно на вилката, обърна се към аптеката и я видя.

— Пазете си парите — каза тя. — Дава само та-та-та. — Тя се отдалечи начумерено.

Едва не се плеснах по челото. Разбира се, телефонните кабели бяха скъсани някъде. Някои от тях бяха под земята, но далеч не всички. За всеки случай опитах телефона. Телефонните автомати в областта са, както Стеф ги нарича, Параноични телефони. Вместо да пуснеш монетата веднага, първо чуваш сигнала и набираш номера. Когато някой отговори от другата страна, разговорът автоматично прекъсва, ако не пуснеш монета преди човека отсреща да е затворил. Страшно са изнервящи, но този ден ми свършиха добра работа, защото си спестих парите. Както бе казала жената, чуваше се само та-та-та.

Затворих телефона и тръгнах към супермаркета, точно на време да съм свидетел на една смешна случка. Възрастни мъж и жена вървяха към вратата с надпис „вход“ и си говореха. Като продължаваха да разговарят, те се блъснаха в нея. Изведнъж млъкнаха, а жената изкряска изненадано. Спогледаха се по много комичен начин. След това се засмяха и възрастният мъж отвори вратата пред жена си, с известно усилие — тези врати с електрическа фотоклетка са доста тежки — и двамата влязоха в магазина. Когато токът спре, човек попада в стотици уловки.

Като повечето модерни супермаркети и този бе конструиран като лабиринт — модерната пазарна техника превръща купувачите в бели мишки. Продуктите, от които човек наистина има нужда, основни неща като хляб, мляко, бира, замразени храни, се намираха в далечния край на магазина. За да стигнеш до тях, трябваше да минеш край всички „стоки на импулса“, познати на съвременния човек — като се започне от запалки и се стигне до гумени кокали за кучета. До входа се намират плодовете и зеленчуците. Погледнах по пътеката, но не видях нито Нортън, нито сина ми. Старата дама, която се бе блъснала във вратата, сега разглеждаше грейпфрутите. Съпругът й бе извадил пазарска мрежа, за да прибира покупките.

Тръгнах по пътеката и свих наляво. Намерих ги на третата пътечка. Били се чудеше пред рафтовете с желирани кремове и нишестета. Нортън стоеше зад него и надничаше в списъка на Стеф. Не се сдържах да не се засмея на объркания му вид.

Пробих си път към тях между натоварени колички (Стеф не бе единствената обхваната от катеричи импулси) и зяпащи купувачи. Нортън взе две консерви с пълнеж за пай и ги сложи в количката.

— Как се оправяте? — попитах аз и Нортън се огледа с несъмнено облекчение.

— Добре се оправяме, нали, Били?

— Разбира се — каза Били и не можа да се сдържи и добави самодоволно: — Обаче има доста работи, които и господин Нортън не може да разчете, татко.

— Чакай да видя — взех списъка.

Нортън бе поставил по една прилежна, адвокатска чертичка срещу всяко нещо, което те с Били бяха вече взели — шест-седем точки от списъка, включително млякото и опаковка от шест кока-коли. Имаше още десетина неща, които тя искаше.

— Трябва да се върнем при плодовете и зеленчуците — казах аз. — Тя иска домати и краставици.

Били започна да извива количката, а Нортън каза:

— Трябва да идеш да погледнеш на касата, Дейв.

Отидох да хвърля един поглед. Такова нещо човек може да види само на снимка във вестника в ден без особени новини, с някакъв хумористичен текст отдолу. Работеха само две каси и двойните опашки от хора, чакащи да заплатят покупките си, се извиваха край почти празните полици с хляб, извиваха надясно и се скриваха чак някъде към замразените храни. Всички компютъризирани каси бяха покрити с калъфи. На всяка от отворените клетки имаше по едно изтерзано момиче, което събираше сумите на покупките с джобен калкулатор. При всяко от момичетата бе застанал по един от заместник управителите на магазина, Бъд Браун и Оли Уийкс. Оли ми беше симпатичен, за разлика от Бъд Браун, който се смяташе за Шарл де Гол на супермаркетния свят.

Когато всяко момиче приключваше с по една поръчка, Бъд и Оли залепваха по едно листче към чека или парите на клиента и ги хвърляха в една кутия, която използваха като чекмедже за пари. Имаха сгорещен и уморен вид.

— Надявам се, че си донесъл интересна книга за четене — каза Нортън, когато дойде до мен. — Ще трябва доста да почакаме на опашка.

Помислих си за Стеф, сама вкъщи и пак ме обхвана тревога.

— Иди да вземеш това, което искаш да купуваш — казах аз. — Ние с Били ще се справим с останалата част от списъка.

— Искаш ли да взема и за теб няколко бири?

Размислих малко, но въпреки че се бяхме сдобрили, не исках да изкарам следобеда, напивайки се с Брент Нортън. Особено при положение, че всичко е с главата надолу.

— Извинявай — казах аз — но ще трябва да отложим за друг път, Брент.

Стори ми се, че лицето му леко се изопна.

— Добре — каза той късо и се отдалечи. Гледах го известно време и усетих, че Били ме опъва за ризата.

— Говори ли с мама?

— Не. Телефонът не работеше. Предполагам, че и тези кабели са скъсани.

— Тревожиш ли се за нея?

— Не — излъгах аз. Тревожех се много, но не знаех защо. — Разбира се, че не се тревожа. А ти?

— Нееее… — обаче се тревожеше. Лицето му бе напрегнато. Трябвало е тогава да се върнем. Но дори и тогава може да е било прекалено късно.